Сали Ан Тейлър
Подпечатано с целувка (3)

* * *

Кристин седеше в чакалнята и наблюдаваше живота в скучния безличен коридор. Мъже и жени в бели престилки щъкаха забързано насам-натам с израз на делово усърдие. Като роботи, медицински роботи, програмирани да поставят инжекции, да измерват температура, и разпределят таблетки. Ужасно, просто ужасно! И вуйчо Бил се намираше в някое от тези помещения и беше предоставен на тези роботи. Тя трябваше да чака отвън, докато компютърът, зареден с всички възможни данни, произнесе своята присъда. „Той не се нуждае от всичките тия безсмислици — мислеше си Кристин потиснато. — Той има нужда от мен“. Имаше нужда от някой, който го обича и когото той можеше да обича. Любовта е най-доброто лекарство. „А сега мобилизирай най-сетне силите си, овладей се и се опитай да се абстрахираш от суетнята в коридора. Ти трябва да се разтовариш, да се успокоиш! Бил е получил само сърдечен пристъп“.

— Той няма да умре — й каза един млад интернист преди час.

Тя дойде изтощена, отпаднала и цялата в сълзи. Страхът да не загуби вуйчо си заседна като буца в гърлото й. С луда скорост следваше по улиците линейката. Всичко това не би било толкова ужасяващо, ако не беше включена сирената. Кристин мразеше този вой още от дете.

— Мис Карсън?

Кристин се обърна, готова да благодари на всеки, който можеше да разсее гнетящите я мисли. Пред нея застана една млада медицинска сестра и приятелски се усмихваше.

— Аз съм мис Ландслал. Вече можете да влезете.

— Всичко… Всичко наред ли е?

— Разбира се. Няма нищо сериозно.

— Но… Но нали докторът каза…

Сестрата поклати глава.

— Току-що получихме данните от изследването. Само лек инфаркт, нищо повече. Вуйчо ви ще може утре или вдругиден отново да се завърне вкъщи. Бихте ли ме последвали сега?

Кристин стана и тръгна след младата жена, която я въведе в стаята за частни пациенти. Вуйчо й лежеше върху легло недалеч от прозореца. Кристин се приближи, взе ръката му и се усмихна през сълзи.

— Ох, вуйчо Бил…

— Чакай, чакай, дете! Какви са тези сълзи?

Кристин избърса очите си и приближи един стол до леглото.

— Съжалявам, но помислих, че…

— Разбира се. Тези доктори! Първата им работа е да уплашат човека — той леко се усмихна.

Кристин въздъхна облекчено. Щом можеше отново да се усмихва, значи наистина най-лошото беше отминало.

— Виж какво! Ти трябва да свършиш някои неща за мен.

— Разбира се, всичко, което поискаш.

— Първо, бих искал да позвъниш на Андре. Телефонният му номер е…

— Зная го — прекъсна го тя. Кристин автоматически влезе в ролята на секретарка. — Gadiz 56–87.

Той отново й се усмихна.

— Щом ти казваш… Позвъни му, моля те, и му предай да хване следващия самолет. Искам да дойде тук.

Тя го погледна объркано.

— Защо?

— Не е това, което си мислиш, пък и нямам намерение да умирам. Но бих искал заедно да обсъдим моето завещание.

— Твоето завещание?!

— Точно така. Андре е мой наследник и има някои условия, за които той нищо не знае — очите му блеснаха лукаво. — Уверен съм, за тебе също ще е изненада, когато узнаеш.

Кристин го погледна въпросително.

— Нищо не разбирам.

— Естествено. Ти нямаш представа за какво говоря и аз ще те държа в напрежение още няколко дена. Най-малкото дотогава, докато моят скъп син пристигне — Бил направи малка пауза. Внезапна болка го накара да потръпне. Кристин посегна към ръката му. — Няма нищо — увери я той задъхано. — Не бива да приемаш нещата толкова навътре!

— Да извикам ли сестрата?

— Безсмислено е. Ако зависеше от мен, щях веднага да се прибера у дома, но този глупав доктор каза, че трябвало да остана няколко дена тук. Според мен това е пълна лудост!

— Спокойно! Докторът знае какво нрави.

— Понякога и аз си имам своите съмнения — той се поколеба за миг. Погледът му блуждаеше някъде навън. — Инфаркт! Миналата седмица си направих изследвания, но тогава всичко беше наред.

— Какво? Искам да кажа как е…

— Как е могло да се случи ли? Тъкмо мен няма смисъл да питаш. Седях в ресторанта и разговарях със Сам Елерби. Последното нещо, което си спомням, е, че лежа в това легло, натъпкан с инжекции и… — той махна пренебрежително. — Малко ме позаболя, но после ме отпусна. Като бик съм здрав. Запомни, ако не го знаеш, дете мое!

Кристин се замисли. Лицето й изразяваше отново дълбока загриженост.

— Не ми ли вярваш поне малко?

— Да, да, разбира се, вуйчо Бил, но напоследък все по-често те виждам уморен. Тревожа се за теб.

— Спокойно можеш да го забравиш. Аз винаги съм във форма.

— В такъв случай откъде това желание да си дойде Андре вкъщи?

— Просто искам да бъда сигурен, че състоянието ми няма да отиде на вятъра, когато един ден вече няма да ме има — той си пое дълбоко въздух. — Няма да напусна този свят, преди да съм оправил нещата. Прав съм, нали?

— Не знам защо толкова се безпокоиш — каза тя предпазливо. — Съдейки по това, което си ми разказвал, мисля, че Андре е малко буен, но не е и глупав.

— Не желая сега да обсъждам това — отвърна той раздразнено. — Върви си вкъщи и се обади на Андре! Когато дойде, ще се съберем всички и ще си поговорим. Тогава ще научиш какво съм решил.

— Звучи така, сякаш по някакъв начин засяга и мен.

— Може би си права — сянка от усмивка заигра в ъгълчетата на устните му. — А сега върви! Чувствам се добре и съм сигурен, че тук ще полагат за мен нужните грижи. И без това не им остава друго — добави мрачно той. — Плащам достатъчно за тази стая.

— Е, по-късно ще дойда отново да те видя.

— Благодаря ти, мило дете.

Тя се наведе и го целуна по челото, преди да напусне стаята.

Когато Кристин потегли към къщи, в главата й нахлуха куп въпроси. Никога преди не беше чувала подобно желание от вуйчо си. Знаеше, че той копнее по сина си, но гордостта не му позволяваше да покани при себе си младия мъж. Андре трябваше да се откаже от безсмисления си бохемски начин на живот. Само тогава завръщането му би имало значение за баща му. А сега? Бил го канеше в дома си! И то само за да обсъди някои детайли по завещанието! Всичко това бе доста обезпокояващо. През месеците, които Кристин бе прекарала на работа при Бил Робъртсън, той нито веднъж не бе споменал нещо относно завещанието си. Тя предполагаше, че всичко ще остане за Андре, който беше единственият му син. Съвсем логично бе той да наследи огромната финансова империя, която баща му беше създал. Междувременно Кристин беше научила, че състоянието възлиза на около двадесет или тридесет милиона долара. Така че един ден Андре ще стане много богат наследник.

Сега й се струваше, че в завещанието е настъпила промяна. Но защо? И каква ли беше тя? Дали се бе случило нещо, което е накарало Бил да обмисли всичко още веднъж? Бе загатнал, че и тя, Кристин, има нещо общо с това. Кристин преглътна. Значеше ли това, че той е решил да й остави част от богатството си? Може би имаше такава вероятност, но Кристин бързо отхвърли подобни мисли. Тя предпочиташе вуйчо й да е жив и всичко да продължи занапред така, както през последната година. Желаеше да сподели живота си с него, защото го обичаше от сърце. Но… Ако вуйчо Бил действително възнамеряваше да й отреди място в завещанието си, как би реагирал Андре? В случай че наистина бе плейбоят, за когото разказваха какво ли не, нищо чудно да се настрои враждебно към нея. Не бе изключено дори да я обвини, че тя е причината вуйчо й да промени последната си воля. Един господ знаеше как би реагирал Андре. А може би всичкото това щеше да му е безразлично. Дори Кристин и да получеше малка част от наследството, за него щеше да остане достатъчно.

Кристин влезе задъхана в къщата и се втурна към телефона:

— Международна линия отвъд океана, моля — каза тя с тона на усърдна делова секретарка. Секунди по-късно чу гласа на телефонистката от Ню Йорк. — Искам да говоря с Париж, Франция, моля! Номерът е Cadiz 56–87. Моля, побързайте! Спешно е — добави тя.

Кристин се облегна назад и зачука нервно с пръсти по масата, докато чакаше да я свържат. Не след дълго чу плътен мъжки глас от другия край.

— Андре?

— Да.

— Андре, обажда се Кристин. От Далас.

— Как си, Кристин?

— Благодаря, добре. Съжалявам, че трябва да ти съобщя, че баща ти получи сърдечен пристъп.

— О, не!

— Вече е по-добре. За щастие беше само лек инфаркт. Утре или вдругиден ще го изпишат.

— Слава богу!

— Той настоява веднага да си дойдеш!

Настъпи кратка пауза, след която гласът на Андре отново прозвуча спокоен и уверен:

— Разбира се. Ще взема следващия самолет.

— Бих могла да дойда на летището.

— Не е необходимо.

— Както желаеш. Мислех, че ще се хареса на баща ти, ако те посрещна.

— Може би, но засега му кажи, че ще пристигна колкото се може по-скоро. Вероятно утре през деня ще се видим.

— Добре, Андре.

— Сигурна ли си, че той е добре?

— Току-що идвам от болницата. Не се тревожи, Андре, той изглежда както обикновено — тя го чу да поема дълбоко въздух. Прозвуча й като въздишка на облекчение.

— Щом се чувства добре — каза Андре и гласът му изведнъж стана напрегнат, — защо настоява да дойда?

— Иска да обсъди нещо с теб — въпросът на Андре ядоса Кристин. Според нея той сам трябваше да се досети, че състоянието на баща му изисква веднага да тръгне. — Спомена, че е във връзка със завещанието.

— Разбирам — малка пауза. — Можеш ли да ми обясниш за какво става дума?

— Не, не мога. Той каза, че иска да го обсъдите двамата, когато дойдеш.

— Хм, надявам се, че старецът няма да ме лиши от наследство и да завещае всичко на дома за девици.

Кристин долови тихия му смях.

— Не вярвам — отвърна тя. — Той… Е, все пак ти е баща, Андре — добави и веднага усети колко глупаво прозвучаха думите й.

Андре се разсмя. Кристин с изненада откри голямата прилика със смеха на Бил.

— Е, щом мислиш така. Окей, Кристин! Приготви ми стаята. Утре ще съм в Далас. Поздрави татко от мен!

— И така до утре!

Тя остави слушалката. Плътният мъжки глас все още звучеше в ушите й. Андре съвсем не й направи впечатление на лекомислен. Имаше лек френски акцент, което бе съвсем нормално при дадените обстоятелства. Живееше вече от години във Франция и тя си спомни, че някога Андре говореше със Симона само на френски. Но ако се изключеше този едва доловим акцент, гласът на сина би могъл да се сбърка с този на бащата и обратно.

„Я стига глупости!“ — смъмри се Кристин. Изведнъж сякаш всичко се бе променило. Гласът съответстваше на образа, който си бе изградила за него. Критичното й отношение започна да избледнява. Мисълта за предстоящата среща караше сърцето й да бие по-силно.

„Най-сетне ще се срещна с Андре!“ — смутена, Кристин трябваше да си признае, че вече от месеци я вълнуваше мисълта за запознанството й с Андре. За нея той беше онова привлекателно лице, което й се усмихваше от толкова много снимки. Лицето, за което често мислеше нощем, преди да заспи…

Достатъчно! Тя стана и отиде в кухнята, където Анабел приготвяше вечерята.

— Трябва да ви съобщя нещо, Анабел. Моля, запазете спокойствие! Мистър Робъртсън получи сърдечен пристъп.

Едрата, закръглена жена изпусна ножа и извика:

— Мъртъв ли е, мис Кристин?

— Не, не, вече отново е добре. Вероятно утре ще го изпишат от болницата. Освен това ще имаме гост. Андре пристига.

Лицето на Анабел стана сериозно.

— Наистина ли?

— Говорих с него по телефона. Ще вземе следващия самолет. Бихте ли приготвили стаята му?

— Разбира се — въздъхна Анабел. — Ако момчето прекарваше повече време вкъщи, мистър Робъртсън може би нямаше да получи сърдечен пристъп.

— Може би, но… — Кристин замълча. Неудобно й бе да говори с Анабел по семейни въпроси. Жената поддържаше домакинството на къщата вече двадесет години, но въпреки това въпросът засягаше само вуйчо Бил и Андре. — Ще прескоча пак до болницата — продължи Кристин, — но за вечеря ще се върна. Вероятно към шест.

— Добре, мис Кристин. Моля, предайте на мистър Робъртсън най-добри пожелания от мен! Ще се моля за него!

При тези думи Анабел тъжно поклати посивялата си глава.

Кристин се върна в стаята си. Изведнъж се почувства ужасно изтощена. Напрежението през деня сякаш беше изчерпало защитните й сили. Тя съблече якето си, закачи го в гардероба и се отпусна изморена на леглото. Пред очите й още веднъж пробягнаха събитията от последните часове. Странно как бързо лети времето. Бяха минали само два часа, откакто беше прекрачила прага на „Елан“, където намери вуйчо си рухнал на пода. А после и това пътуване след линейката… Всичко бе като в кошмарен сън. И все пак се бе случило. Вуйчо Бил наистина бе получил инфаркт.

Горчива буца се надигна в гърлото й. Кристин зарови лице във възглавницата, за да заглуши риданията си. Не можеше да понесе мисълта, че ще загуби човека, който й бе донесъл толкова щастие в живота, който означаваше за нея повече от всеки друг.

— Моля те, Господи, не го изоставяй… — мълвеше тя. Кристин избърса очите си и се загледа безцелно през прозореца. Няколко минути по-късно вече спеше.