Сали Ан Тейлър
Подпечатано с целувка (15)

* * *

Кристин реши да вкара документацията в ред. Разпредели излишните копия от писма и направи всичко, за да се ангажира с работа. Тъкмо беше на привършване, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Тук Робъртсън — доложи кратко.

— Кристин?

— Джеф?

— Да. Как сте днес?

— Благодаря, добре. Вчерашната вечер беше прекрасна.

— И аз мисля така. Трябва да я повторим скоро.

— С удоволствие, но не веднага. Може би следващата седмица.

— О, съвсем бях забравил, че имате посещение. Братовчед ви…

— Точно така. Изглежда, че ще остане повече от предвиденото. Така че няма да имам много свободно време.

— Жалко. Надявах се да ви видя отново. Сериозно ви говоря, Кристин. Много ми харесвате.

— И вие на мен, Джеф, но не ни остава нищо друго, освен да почакаме още. Моля ви, разберете ме.

— Естествено. В такъв случай ще ви се обадя следващата седмица.

— Добре. Значи до тогава. И ви благодаря, че се обадихте.

Тя затвори с усмивка. Джеф наистина бе изключително мил. Кристин знаеше, че не би се затруднила да свикне с него. Близостта му я караше да се чувства спокойна, свободна и сигурна. Той беше сериозен, естествен. И все пак, бяха ли това качествата, които търсеше тя в един мъж? Не изглеждаше ли Джеф малко скучен, щом го сравнеше с Андре? Може би, но не можеше да се отрече, че той притежаваше изключително чувство за хумор. „Тогава защо не се смееш?“ — питаше тя себе си. Андре пък, напротив, постоянно я разсмиваше. Той наистина бе променил живота й. А Джеф просто не беше подходящ за това. Кой от двамата й харесваше повече? Едни и същи въпроси. Тя въздъхна.

Изведнъж осъзна, че се пъхаше в задънена улица. Никой не я принуждаваше да взема решение. Все още бе свободна жена и в момента нямаше намерение да се омъжва. В случай че се появи „истинският“, е, тогава вече наистина би било друго нещо. А може би той вече е тук… Защо ли мислите й винаги я отвеждаха към Андре?

Въздишайки, Кристин продължи да подрежда документите. Тя се обърна към вратата, когато чу Андре да влиза. Лицето й стана сериозно, виждайки изражението му.

— Какво има? — попита уплашено. — Всичко наред ли е с вуйчо?

— На пръв поглед изглежда така — промърмори той — и имам чувството, че е изгубил разсъдъка си. Погледни това! — Андре хвърли на масата един документ.

Тя прочете заглавието му: „Последна воля и завещание“.

— Кажи, да не го е променил?

— Да, направил го е — отвърна Андре с раздразнение. — Сега завещанието е налице в цялата си сила. Ще получа цялото наследство само ако се оженим с теб преди смъртта му.

— Ами ако не го направим?

— Тогава ще получа пак наследството си, но не наведнъж. Изплащането ще става в продължение на 20 години, което значи, че всяка година ще получавам определена сума. Как намираш това?

Тя се опита да се усмихне.

— Звучи доста почтено според мен.

— Почтено? — той й хвърли яростен поглед и се тръшна в едно кресло. — Това само доказва за пореден път, че татко се съмнява във възможностите ми да боравя с пари. На теб той има доверие. Това е още една солидна плесница за мен!

— Сега разбирам какво е искал да каже с това, че ще получиш наследството си така или иначе — изрече Кристин замислено. После погледна Андре, чиито очи хвърляха мълнии. — Изглежда забравяш в каква деликатна ситуация съм поставена аз?

— Ах, да, разбира се! — гласът му трепереше от ирония. — Омъжи се за мен и ще бъдеш жена на милионер! Ако не го направиш… — той сви рамене. — Ще трябва да чакам двадесет години, за да получа онова, което по право ми принадлежи! Това е абсурдно! Мисля, че татко наистина е обезумял!

— Той ми каза, че ни желае само най-доброто!

— Твоето добро, искаш да кажеш! Естествено, когато си отиде от този свят, ти ще останеш без работа и вероятно без причини, които да те задържат тук.

Кристин се изчерви.

— Мога ли да отбележа — каза разгорещено тя, — че моите собствени средства не са толкова незначителни. Положението ми съвсем не е така жалко, както си мислиш. Имам повече от достатъчно средства, за да водя един приятен живот, независимо от това дали работя или не.

— Разбирам. Това не ми беше известно — той сведе поглед смутено. — Съжалявам.

— Вуйчо Бил ми каза, че се надявал взаимно да се харесаме и да се оженим.

— Той е един романтичен, стар глупак! — отбеляза Андре и я погледна. Изведнъж по лицето му плъзна усмивка. — Но понякога има добри идеи!

— Това сега не е важно — отсече Кристин. — Ти си взел завещанието. Знае ли вуйчо, че е в теб?

Андре поклати глава.

— Видях го случайно в стаята му. Беше съвсем на открито. Затова го грабнах и дойдох с него тук.

— Защо? Мислиш ли, че ще го промениш? — тя се усмихна иронично. — Това е неговото завещание, Андре, парите са негови. Той може да прави с тях каквото си поиска. Намирам, че си малко неразумен, дори егоистичен. Имам чувството, че нямаш търпение да получиш парите му веднага.

— Доста грубо звучи.

— Но поне така изглежда. Честно казано, ти и сега имаш повече от достатъчно пари. Защо се горещиш толкова по това завещание?

— Защото не обичам да ми заповядват! Освен това ме ядоса доверието му към теб. Може да си гений, що се отнася до сделки, но и аз не съм идиот, Кристин! Вече сключих някои наистина добри сделки. Надявах се, че татко поне веднъж ще признае това.

— Мисля, че не си прав! Той те обича много…

— Знам — прекъсна я раздразнено Андре. — Но в случая това не играе никаква роля. В края на краищата, тук се касае до бизнес.

— Не отричам, но опитай се все пак да се поставиш на негово място! Прекарал е целия си живот в упорит труд и не иска парите му да пропаднат. Това е всичко!

— И ти си убедена, че можеш да боравиш с парите му по-добре от мен, така ли?

— Със сигурност бих могла от време на време да ти давам по някой добър съвет — отвърна тя. — Това вече съм го правила при баща ти.

— Може би е трябвало да кандидатстваш за президентски пост — каза раздразнено и подигравателно той. — Наистина не мога да си представя, че някой би те отхвърлил!

— О, престани, Андре! Държиш се като дете!

— Така ли? Значи и ти мислиш като татко, а! И ти смяташ, че не съм в състояние да управлявам парите му?

— Никога не съм казвала такова нещо.

— Но си го мислила!

Андре стана, сграбчи документа и тръгна към вратата.

— Моля те, Андре!

Той спря и я погледна.

— Няма смисъл, Кристин! Откакто е налице тази клауза, не виждам възможност за разрешение на личните си проблеми. Това условие ме огорчава прекалено много!

— Огорчава те? А на мене какво ми е?

— Нима за теб има значение? Та нали твърдиш, че можеш да се справяш сама. Може би в това се крие ябълката на раздора? Ти вече имаш своето наследство. При теб всичко е наред. При мен е друго. Ненавиждам мисълта, че тази клауза винаги ще виси на врата ми като дамоклев меч. Мисля, че ще е най-добре, ако просто забравим цялата история!

— Андре, почакай!

Но той не се остави да го задържи повече. Тя го чу да слиза по стълбите. Една врата се тресна. После всичко утихна.

Кристин продължи работата си. Почувства се изтощена. Не беше предполагала, че Андре е толкова чувствителен. „Е, да.“ Тя сви рамене. Току-що го бе опознала по-добре. Не беше ли точно това желанието й? Да го опознае, преди да вземе решение.

Кристин погледна часовника и реши, че е време за чаша кафе. Десет и половина всъщност винаги е било време за кафе. Тя влезе в кухнята и видя Анабел до печката да слага картофи в тигана. Лицето й беше сурово.

— Едно ще ви кажа, мис Карсън, този мистър Андре наистина не е с всичкия си! Сега пък какво стана?

— Само малко е ядосан, това е всичко — Кристин взе една чаша и си наля кафе.

— Но това е глупаво! — продължи Анабел. — Той се държи като дете! И едно време беше такъв! Щом не станеше неговата, сядаше тук в кухнята и тропаше по пода с крака дотогава, докато го смъмря, че трябва да престане да мърси чистия под! — тя поклати тъжно глава. — С баща му ли е свързано?

— О, това са различни неща — избягна отговора Кристин. — Просто не му обръщайте внимание, Анабел! Ще го преодолеем.

— Да се надяваме! Той беше тук. Когато го попитах дали ще си дойде за обяд, отвърна, че може би никога повече няма да се върне. Беше страшно разярен.

Кристин се усмихна.

— Ще си дойде — каза тя. — Първо трябва да поизстине.

Тя взе кафето и се качи горе. Когато минаваше покрай стаята на вуйчо си, го чу да я вика:

— Кристин!

Тя отвори вратата. Той лежеше още по пижама в леглото. Приближи се до него.

— Мислех, че вече си се облякъл — каза му тя престорено весело. — Ето, вземи кафе. Аз ще си взема друго.

— Кристин… — гласът му звучеше напрегнато. — Аз… аз не се чувствам много добре, детето ми!

Тя остави настрани чашата и го погледна загрижено.

— Какво има?

— Аз… ами, не знам.

— Да нямаш отново болки в гърдите?

Той кимна.

— Страхувам се, че имам. Днес сутринта се чувствах много добре, но откак Андре излезе… — Бил посегна към гърдите си. Лицето му се изкриви от болка.

— Андре?

— Да, той донесе това тук… — вуйчо й посочи завещанието, което небрежно бе захвърлено на масата. — Беше страшно сърдит. Беснееше из стаята. О, Кристин.

Тя стана бързо:

— Запази спокойствие! — му каза твърдо. — Ще позвъня в болницата.

— Не, не! Никаква болница! Сигурно скоро ще ми мине!

— Престани, вуйчо! Сега ще се обадя.

— Няма да се върна там — пъхтеше той. — Ако умра, поне да го направя вкъщи, в моето собствено легло.

Кристин усети как я обзема леден страх.

— Престани да говориш така! — каза бързо тя. — Скоро ще ти мине, но намирам, че ще е по-разумно да те прегледа лекар. Ще се обадя на Джеф, д-р Манинг. Спомняш си го, нали?

Бил Робъртсън направи отчаяна физиономия.

— Е, добре. Обади се! Но след това трябва да се върнеш!

— Добре.

Тя побърза към кабинета и поиска да я свържат с Джеф. След малко чу гласа му. Набързо му съобщи за състоянието на вуйчо си.

— Идвам веднага — Джеф бе спокоен и самоуверен. — През това време трябва да се погрижите да лежи на гръб. Не бива да става!

— Добре. Трябва ли да му дам някакви лекарства?

— Не. Ще дойда възможно най-бързо.

— Благодаря, Джеф.

Тя се върна в спалнята. Бил все още лежеше в същото положение. Изразът на лицето му бе унил, без всякаква надежда. Кристин седна на леглото и взе ръката му в своята.

— Джеф скоро ще бъде тук — каза тя утешително.

— Добре — промълви той. После я погледна безпомощно. — Боли, детето ми, много боли!

— О, вуйчо Бил! — Кристин се наведе над него и го целуна. — Само потърпи! Скоро ще ти мине.

— Не съм съвсем сигурен.

— Не бива да говориш така! — тя се помъчи да се усмихне. — Джеф каза, че е възможно да имаш само някои дребни проблеми, преди всичко да се нормализира отново — излъга Кристин и се опита думите й да прозвучат възможно най-убедително. — Но не е нещо сериозно. Вярваш ли, че ако имаше някаква опасност, биха те пуснали вкъщи?

— Вероятно не — гласът му звучеше много слабо. — Може би снощи не трябваше да излизам и да ям толкова много — той се опита да се усмихне, но опитът му не сполучи. Бил изстена. — Проблемът може би е само храносмилането, както бе някога със Симона. Симона! — той затвори очи и въздъхна. — О, Симона, любима моя! Бих искал сега да си тук!

— Аз съм при теб — каза Кристин.

— Знам, детето ми, знам — Бил стисна ръката й. — Но някак си имам чувството, че и Симона е при нас. Не усещаш ли парфюма й? Сега го усещам в стаята. Да не би твоят да е същият?

Кристин го погледна безмълвно. Обхвана я страх при мисълта, че вуйчо й е болен по-сериозно, отколкото се предполагаше. Тя видя, че погледът му блуждаеше.

— Не, вуйчо, никакъв парфюм не съм употребявала — отвърна тя и веднага сметна, че щеше да е по-добре, ако го беше излъгала. Но реши, че сега не е време за лъжи.

Той се извърна към нея и я погледна.

— Къде е Андре? — попита я тихо. — Помоли го да дойде при мен!

— Той… излезе.

— Излезе? Вече се опасявах от това. Беше много ядосан, Кристин. Защо е такъв?

— Успокой се сега! Не трябва да се вълнуваш!

— Не зависи от мен. Толкова много обичам това момче! Толкова, колкото и тебе! Мислех, че идеята ми ще ви събере. Защо бях толкова глупав?

Той поиска да се надигне, но Кристин го притисна нежно към възглавницата.

— Стой мирен, вуйчо! И престани да говориш така! Това няма да помогне.

Той се отпусна назад.

— Имаш право! — помъчи се да се усмихне леко. — Изглежда няма да мога да се жертвам повече — за момент Бил затвори очи. Сякаш някаква тръпка премина по тялото му. — О, Господи! — стенеше той.

— Моля те! — Кристин едва сдържаше сълзите си, чувстваше се толкова безпомощна. — Моля те, лежи!

Той сякаш се поотпусна. Дишането му стана по-равномерно.

— Кристин!

Тя се сепна.

— Да, вуйчо?

— Завещанието бе онова нещо, което ядоса Андре, нали?

— Да, вярно е.

— Моля те, подай ми го!

— Завещанието?

— Да, на масата е.

Тя бързо му подаде документа. Той го прочете още веднъж. После се усмихна тъжно, разкъса го на малки парчета.

— Вуйчо Бил! Какво направи?

— Отстранявам един проблем. Ето… вземи тези късчета хартия и ги изхвърли!

— Вуйчо!

— Направи каквото ти казах! Веднага!

Тя взе листчетата и отиде в банята. След малко водата ти отнесе. Кристин се върна при леглото на вуйчо си.

— Няма го вече — каза спокойно тя.

— Добре. Това беше единственият екземпляр.

— Значи сега вече нямаш завещание?

Той се усмихна.

— Напротив, напротив. Първата версия все още съществува. Ще я намериш в личния ми сейф.

— Защо да го намеря? Искаш да го прочетеш сега ли?

— Не, не, знам какво пише там. Завещал съм едната половина от състоянието си на Андре, а другата — на теб.

— На мен?! — тя го погледна недоверчиво.

— Да. Малко е да се каже, че си го спечелила с грижите и любовта, които си ми дарила — той взе ръката й. — Както ти бях казал веднъж, винаги съм искал да имам дъщеря и ти я замени. Ти ми даде толкова много, Кристин! Редно е да получиш свидетелство за любовта ми.

— Вуйчо Бил… — тя се опита да задържи сълзите си, които заплашваха да бликнат от очите й. — Сега ще престанеш ли най-сетне с тази тема? Никога не сме имали проблеми, докато не повдигна въпроса за това глупаво завещание.

— Може би, но един мъж в положение като моето трябва да мисли и за такива неща. Особено ако има син, в който не е съвсем сигурен — в гласа му прозвуча нотка на озлобление.

— При Андре нещата са в ред — каза Кристин. — Няма нужда да се тревожиш за него. Той няма да опропасти парите ти. Аз ще се погрижа за това.

Старите, изморени очи сякаш изведнъж се проясниха.

— Значи ли това, че все пак ще се ожените?

Кристин тъкмо се канеше да отрече, когато нещо в нея я накара да се осъзнае. Тя разбра, че вуйчо й копнее за потвърждение. Можеше онова, което чуе, да бъде последното. Въпреки отчаяната си надежда Кристин инстинктивно долавяше, че той няма да живее дълго.

— Да, ще се оженим! — тя преглътна.

— Това е хубаво. Колко дълго го бленувах! — той затвори очи и въздъхна облекчено.

— Вуйчо! — Кристин се наведе над него.

Бил отвори очи за последен път.

— Знам, че сега вече всичко ще се оправи — промълви той. — Двамата ще бъдете много щастливи един с друг! Той се нуждае от теб, Кристин! Така, както аз на времето се нуждаех от Симона! Тя беше силна жена! Заедно се справяхме с всички проблеми. Мога само да се моля двамата да бъдете толкова щастливи, колкото бяхме Симона и аз. О, как исках сега да беше тук Андре! — той се втренчи в завивката. — О, Господи, Андре…

Главата му се килна настрани.

— Вуйчо!

Още преди да нададе сърцераздирателен вик, Кристин знаеше, че всичко свърши! Тя пипна пулса му.

— О, не! — промълви Кристин. — Не може да бъде! Андре!

Тя се втурна към вратата, изтичало стълбите надолу и извика Анабел. В този миг чу, че пристига кола. Без да дочака Анабел, Кристин изскочи навън. Тя се молеше Андре да се е върнал. Джеф бе дошъл. Когато видя лицето й, той изтича бързо нагоре по стъпалата.

— Закъснях ли? — попита тихо.

Тя кимна безмълвно.

В този момент Анабел изтича от кухнята.

— Какво има, мис Карсън? — попита тя. — Чух ви, че викате.

— Случи се… Случи… — Кристин не можа да довърши изречението.

— Мисля, че мистър Робъртсън току-що е починал — каза Джеф. — Моля, погрижете се за нея!

Той се изкачи по широкото стълбище, докато Кристин се облегна на Анабел. Сега тя не можеше повече да сдържа сълзите си.

— Не, недейте… — Анабел се опита да я успокои, но самата тя се разплака.

— О, Анабел, няма го вече — ридаеше Кристин. — Питаше за Андре. Къде е той? Накъде отпътува?

— Не знам, детето ми. Не знам.

Двете останаха така прегърнати и заедно дадоха воля на болката си. Не след дълго Джеф се върна при тях. Кристин го погледна въпросително.

— Трябва да е било втори инфаркт — каза тихо той. — Елате, ще ви дам успокоително.

Кристин поклати бързо глава.

— Не, не искам.

Сърцето й се пръскаше от болка. Завинаги бе загубила човека, който за нея означаваше повече от всеки друг. А единственият мъж, който продължаваше да я интересува, си бе отишъл. Къде? И кога щеше да се върне?