Христо Маринов, Марин Маринов, Геновева Шейтанова, Тодор Димовски
Ловеч (3) (Пътеводител)

История на град Ловеч

В тази ивица земя, свързала Балкана с равнината, където реката, преди да загуби бързия си бяг, прави красиви извивки и навлиза в спокойната шир, от най-древни времена съществуват благоприятни условия за живот.

Началото на историята на Ловеч се губи във вековете. Откритите останки в града и околностите говорят както за многовековната история на народа ни, така и за културата на племената и народите по тези места.

Най-ранните находки, доказващи появата на човека в Ловешкия район, са открити в пещерите южно от града. В тях са намерени значителни останки от човешка дейност и от диви зверове — челюст на пещерна мечка със запазени два зъба, глигански зъби, черупки от миди, кости от големи животни и др. От сечивата на първобитния човек се срещат най-вече оръдия на труда от камък и кости с груба обработка. Кремъчните оръдия на труда и оръжията са по-съвършени като форма и изработка. В пещерите са открити още бойни топки от камък, стривач за хромел (ръчна мелница) и много фрагменти от глинени съдове. Повечето от тях са изработени от жълточервена глина. Срещат се и съдове, боядисани с графитна боя. Пещерите са напълно проучени. Всички находки се съхраняват в Историческия музей в Ловеч.

Становището на специалистите археолози е, че пещерите са обитавани от първобитния човек през много продължителен период — палеолита, неолита, медната, бронзовата и част от желязната епоха. Пещерите имат и своите естествени красоти.

Останки от праисторическата епоха са намерени още в средновековната крепост и махала Дръстене.

През първата половина на I хилядолетие пр.н.е. стават дълбоки промени в историята на народите, населяващи българските земи. По това време за първи път се появява името на траките — многоброен народ, състоящ се от различни племена, живеещи разпокъсано. Сведения за тях получаваме от античните автори, описващи както обществено-икономическите страни на тяхното общество, така и бита и културата им. Днес главен източник за проучвания на техния живот са тракийските погребения.

На територията на Ловешкия край се срещат много тракийски надгробни могили. Систематичното им проучване в Лазар Станево, Смочан, Слатина, Горан, Дойренци, Славяни и др. започва през последните десетилетия. От тях се получава богата информация не само за бита на тракийските племена, живели в тези земи, но и за степента на развитие на изкуството им. Научна и художествена стойност между гробните дарове имат произведенията на художествените занаяти. Към тази група паметници принадлежат двете световно известни съкровища — Луковитското и Летнишкото.

Луковитското съкровище е намерено случайно през 1953 г. край гр. Луковит. То се състои от около 200 предмета с различно предназначение. Те могат да бъдат разделени на четири групи. Особено художествено-историческо значение имат предметите от четвърта група, съдържаща апликация на конска амуниция. Съкровището е било собственост на местен династ или виден представител на племенната аристокрация, който по време на тревожни събития през първата половина на III в. пр.н.е. го закопал в земята. Сега съкровището се намира в Националния археологически музей — София, а копие от него — в Историческия музей — Ловеч.

Идентично на него е и намереното през 1963 г. в гр. Летница съкровище от тракийски произход, служило за украса на конска амуниция. От елементите, застъпени в него, сюжета и начина на обработка съкровището се датира от края на V в. до първата половина на III в.пр.н.е. В самия Ловеч също е регистрирана тракийска култура. При разкопки на хълма Хисаря са разчистени части от жилища, изградени както всички тракийски жилища по това време — от камък и глина. Много интересна находка е разкрита в центъра на града през 1962 г. Тя е гроб от бронзовата епоха, в който погребението е извършено чрез полагане на трупа в свито положение — хокер. Погребалният инвентар се състои от бронзова брадвичка със златни нитове, голям глинен съд за вино, паница, чаша и златно украшение. Значението на гроба се измерва не с блясъка на намерените предмети, а с тяхната оригиналност и научна стойност, особено с обстоятелството, че той е първият обстойно документиран и публикуван тракийски гроб от бронзовата епоха в нашите земи. Тази находка дава основание на специалистите да отхвърлят становището, според което траките са дошли в нашите земи в края на бронзовата епоха. Както изглежда, те са най-ранното население на полуострова и през средата на II хилядолетие пр.н.е. са имали много висока степен на развитие.

Освен археологическите изводи находката предлага и едно любопитно разсъждение от агрономически характер. В гроба са намерени и няколко зърна от грозде. Проучванията установяват, че са от неизвестен сорт лоза, от която се е приготвяло вино. Налага се изводът, че някъде в околностите на днешния гр. Ловеч, а може би и в самия него преди 35 столетия се е отглеждала облагородена лоза, от която местните жители са произвеждали вино.

В началото на нашата ера след продължителни войни храбрите и свободолюбиви траки били покорени от Римската империя. Техните земи били превърнати в римски провинции. Римляните започнали да изграждат кастели, пътни станции, военни лагери и укрепления. Те свързвали огромната си империя с гъста мрежа от удобни пътища, които поддържали безупречно. В стара карта е отбелязана като попътна станция Мелта, която учените въз основа на друга карта от XVIII в., локализират в днешния гр. Ловеч. Селището било важна станция по римския път, който идвал от р. Дунав — от Ескус (дн. Гиген), минавал през Сторгозия (дн. Плевен), Троянския проход и се отправял към Тримонциум (дн. Пловдив). Там се вливал в диагоналния път, който водел от Белград за Византион (дн. Истанбул). Селището се намирало и на главния път, свързващ Сердика (дн. София) с Одесос (дн. Варна). Връзка имало още с Никюп и Нове (дн. Свищов).

В началото на VI в. в нашите земи идват славяните. За времето на тяхното заселване в земите на Ловешкия край няма исторически сведения. Намерените при разкопките материали (предимно на хълма Хисаря) са датирани от IX — X в.

В българската история името Ловеч се среща във връзка със събития, станали през XI в. Първото споменаване на града е свързано с нахлуването на печенегите в българските земи и с военните действия на Византия срещу тях през 1059 г.

Твърде малко са сведенията, с които разполагаме, за развитието на града по време на Първата българска държава. Доказателство, че по това време е имало интензивен живот не само на хълма Хисаря, а и по поречието на р. Осъм е средновековният некропол от X в. Откриването му става случайно през март 1951 г. в м. Баш бунар, югоизточно от Ловеч. Разкрити са 85 погребения с богат погребален инвентар. Най-често срещани предмети са различните видове накити, предимно бронзови гривни с богати орнаменти, по-малко обеци, пръстени от бронз и сребро със следи от позлата. Срещат се, макар и по-рядко, мъниста, игли, бронзови халки, копчета и токи. Към погребалния инвентар се причисляват керамиката и монетите. Последните дават основание на специалистите археолози да датират некропола от X докъм XIII в.

В този ранен исторически период от развитието на българската държава за втори път името на Ловеч се среща в разказите на византийските хронисти, отразяващи събитията от XII в.

„… Щом пукна пролетта, той тръгна пак и се насочи срещу мизите с твърде голямо усилие да завладее крепостта, наречена Ловеч. Като престоя там цели три месеца, той изостави плана си пак незавършен и тръгна оттам, за да се върне в царската столица…“ Така византийският хронист Никита Хониат описва събитието от ранната пролет на 1188 г., когато император Исак II Ангел се отправя в Северна България, за да потуши въстанието на Асен и Петър. Хронистът е категоричен, като заявява, че византийските войски не могат да достигнат по-далече от крепостта Ловеч, която защитавала подстъпите към столицата Търново. За да продължи по-нататък, Исак II Ангел трябвало да я превземе. Това се оказало невъзможно, тъй като отбранителната система на крепостта Ловеч била организирана по най-ефикасен начин. След тримесечно неуспешно щурмуване на стените й императорът побързал да снеме обсадата на Ловеч и да подобри отношенията си с Асен и Петър. Византийският хронист дава допълнителни сведения за този момент. Съобщава, че била пленена жената на Асен и бил взет като заложник брат му Иваница (Калоян), без да пояснява при какви обстоятелства са станали тези събития. Едно е безспорно. Византия е била принудена да признае съществуването на българската държава. Големият български историк Васил Златарски допуска, че помиряването на двамата братя с Исак II Ангел след снемането на обсадата на Ловеч вероятно е било скрепено с мирен договор, подписан под крепостта. Така името на Ловешката крепост се свързало завинаги с един от най-важните моменти от историята на българския народ през средновековието — възстановяването и признаването на Втората българска държава.

През XIII в., по време на въстанието на Ивайло, Ловеч отново се споменава, и то между големите и важни български крепости, които византийците са владеели.

Ловеч и земите около него до 1331 г. са били в рамките на феодалното владение на Иван-Александър, който впоследствие станал цар на България.

През XIII и XIV в. градът бил седалище на митрополит. Това се вижда от Синодика на българската църква, където са изброени имената на пет ловешки митрополити — Лонгин, Мелетий, Киприян, Симеон I и Симеон II. През 1360 г. ловешки митрополит е бил Партений. За него в житието на св. Теодосий Търновски се казва, че е носил титлата митрополит и е присъствал на свикания от Иван-Александър Втори събор в Търново (против евреите) през 1360 г.

Точни данни за падането на Ловешката крепост в ръцете на турците няма. Съществуват две легенди. В едната от тях се разказва, че жената на Иван Шишман заедно с децата си потърсила убежище в крепостта. Според преданието царицата хвърлила всичките си скъпоценности заедно със сребърния стан в един геран, който се намирал от дясната страна на крепостните врати. После той бил зазидан и заринат. Действително при разкопките на посоченото място от легендата са разчистени останки от малко четвъртито помещение, но археологическите данни говорят, че то е правено по-късно.

Другата легенда разказва, че турците влезли в крепостта с хитрост, със съдействието на двама боляри, посочили подземния път, по който населението стигало до реката. Крепостта по това време била защитавана от войводата Станко, който имал прякор Кусан заради красивите коси на шапката му. Войводата Кусан, след като видял, че няма възможност за съпротива, през една нощ се спуснал с няколко души от крепостта и станал хайдутин. Станко (Кусан) е историческа личност, за което говори народната песен, срещана в различни варианти в този край.

Не мога Милане да пея,

че тук ходи Кусан войвода

с триста юнаци, да коли

турци потурнаци,

той ме беше залюбил,

като беше войвода

на Ловеч града голяма…

Тези народни предания налагат извода, че Ловеч и Ловешкият край са били покорени трудно от турците.

Първите сведения за Ловеч след падането му под турска власт дава Хаджи Калфа — историк и библиограф, живял през първата половина на XVII в. „… Ловеч лежи на източния склон на една планина, заобиколен от поля и градини. Реката Осъм минава през града и над нея се издига един голям мост…“

Не са обширни и сведенията, оставени от Филип Станиславов — български католически епископ, живял през XVII в. През 1659 г. той пише: „… Град Ловеч е седалище на епископ, подчинен на Търновския архиепископ. Има четири църкви («Св. Параскева», «Св. Георги», «Св. Николай» и «Св. Харалампий»). В града става прочут пазар, гдето се събират разни народи за стоки. Няма католическа църква, нито жители католици, а само някои минаващи търговци…“ Става ясно, че през XVII в. Ловеч е бил важен търговско-занаятчийски център.

По-подробно описание на града оставя Евлия Челеби — турски пътешественик, роден през 1611 г., пътувал из българските земи през средата на XVII в. „… Този град — пише Евлия Челеби — е цветущ. Разположен е на двете страни на реката Осъм и се свързва с три моста. В града има 30 храма, от които 7 са джамии… Има всичко 3000 големи и солидни къщи. Повечето от тях са покрити с влашки дъски, а на някои стените са много украсени. От прозорците и процепите на къщите, разположени край р. Осъм, стопаните можели да ловят риба. Има също и каменни сараи (дворци), има 7 малки и големи ханища. Чаршийският хан с разкошен и прилича на безистен. В града има още 2 бани, 3 медресета (училища), 5 текета (училища за духовни лица), 6 детски училища (българските деца са много благородни и умни), 6 чешми с животворна вода, 215 дюкяна. Най-прославените изделия на жителите му са пъстрите тъкани. Правят се и разнообразни сахтияни, които стават много хубаво украсени…“ Авторът се спира на местоположението на града, на неговия народностен състав и на благоустройството му.

В началото на XIX в. през българските земи минава френският пътешественик Ами Буе, роден през 1774 г. Той е в Ловеч през 1836–1838 г. Ами Буе пише: „… Ловеч е град с не по-малко от 12 000 до 15 000 жители. Къщите са разположени най-вече по западния бряг на р. Осъм. Двата бряга на реката се свързват с каменен мост, покрит и украсен с дюкянчета. Помещението на управителя (конака) се намира до площада на източния бряг на реката. Той е четвъртито здание на един етаж с широк двор. В града има голям часовник… Източната част на Ловеч е облегната на планината и изградена във вид на амфитеатър. По нея тесни улички водят към върха на планината, която, надвесена и издадена напред към равнината, представлява отлична наблюдателница. Склоновете покрай града са покрити с хубави лозя и овощни градини. По време на цъфтежа изгледът на града е наистина възхитителен.“

През втората половина на XIX в. към българските земи проявява специален научен интерес австроунгарският етнограф, археолог и географ Феликс Каниц (1828–1924г.). През Ловеч той минава през 1871 г. и съобщава следното: „… Според официалните данни, които ми ги съобщи каймакамина, през 1870 г. в Ловеч е имало: 36 топтанджийски дюкяна (търговски складове на едро), 603 мази (повечето от които на обущари, терзии, сарачи и прочее в дъсчените дюкяни на пазара — моста), 14 хана, 33 кафенета, 2 бани, 1 кула с часовник, 20 джамии (15 с минарета — викала), 4 текета и 3 медресета, мюсюлманско руджидие (императорско класно училище) и 10 мектеба (първоначални училища), 3 черкви, 1 владишки конак, 1 християнско класно, 2 първоначални мъжки и 2 девически училища, 1 окръжно здание, 1 телеграфна станция, 1 заптийска (стражарска) казарма, 1 барутчийница, 2 моста, 11 чешми, 5 ледници, 1 хамбар (за държавни храни), 16 воденици, 23 фурни, 1 салхана (касапница), 5 кошари за овце, 46 табаци, 12 сапунджии, 2 восъколеярници, 8 грънчари, 1 ножар и т.н. Това заедно с къщите за живеене дава порядъчно число — повече от 3000 здания…“

Най-поетичното описание на Ловеч е направено от англичанина Джеймс Бейкър, посетил града в навечерието на Руско-турската война (1877–1878 г.). „… Ловеч е един от най-живописните и красиви градове, които съм виждал, без да изключваме Търново, на който прилича донякъде. Къщите са пръснати в дълбок извит пролом от базалтови скали, чиито стени се извисяват стръмно около него, а между къщите тук-там се подават дърветата и минаретата и с това повишават живописното общо впечатление. Бързотечната река Осъм, широка стотина лакти, тече през града и върху нея е построен на сводови устои нов каменен мост… Целият град представлява весела картина. Българките, особено хубави в тоя край, стояха облечени в живописна носия с децата си на къщните порти и предяха вълна, от която тъчаха местните шаяци… Големите купища дини, овощия и зеленчук, които се разстилаха на пазара, къщите с широко надвесените стрехи, покривите с техните големи, нееднакви жълтеникави дебели плочи — всичко това представлява за окото най-висше удоволствие…“

В Ловеч основните занаяти през епохата на Възраждането били железарството и табачеството. Освен тях масово били упражнявани абаджийството, кафтанджийството, бояджийството, сапунджийството, бакърджийството. Ловчанлии били добри кюркчии, халачи, фурнаджии, кафеджии, бакали и др., което говори за разнородна стопанска дейност в града. Към това трябва да се прибави и големият брой търговци с тяхната оживена търговска дейност, излизаща извън рамките на Европа и стигаща до Персия и Индия. Икономическото развитие на града било променлива величина, която бележи както години на бърз възход, така и на немалко спадове. Вероятно това намира отражение и в административното положение на Ловеч. Най-продължителен период градът е бил каза (околия). От известните ни досега турски документи през годините 1845–1850 г. той се среща като нахия (най-малка административна единица), а през периода 1860–1865 г. — и като най-голям административен център — санджак (окръг). Най-продължително време градът е бил каза към Никополски, а след това към Търновски санджак.

Завладяването на България от турците води до унищожаването на много от постиженията на българската средновековна култура, но не и до спиране на нейното развитие. Най-значителните културни средища от XV до XVIII в. са манастирите. Първите ловешки ръкописи от XVI в. са писани от Петър Граматик в манастира „Ястреб“ край Ловеч (до с. Сливек). От него до нас са достигнали четири ръкописа — евангелия. Първият е от 1544 г., вторият и третият — от 1555 г., а четвъртият от 1558 г. Първите три се съхраняват в Националната библиотека „Кирил и Методий“ — София, а четвъртият — в библиотеката във Велико Търново. През XVII в. в Ловеч е написан Требник, който попада в Рилския манастир и днес се намира там. През този период градът се намира на високо културно-просветно равнище. Една от предпоставките за това е запазването и доразвиването на културните традиции. Знае се, че двата известни преписа на Бориловия синодик са направени в Ловеч през XIV и XVI в. Първият е от времето на Иван-Александър — деспот на града. Сега той се намира в ръкописния отдел на Академията на науките в Ленинград. Другият сборник е изчезнал. От него има запазени само няколко снимки. Първият препис е единственият документ, в който се сочи къде точно е бил заточен Патриарх Евтимий.

Ловеч не остава настрана от църковно-националните борби на народа. Борбата за самостоятелна църква придобива съвсем определен характер през периода 1845–1850 г. и достига кулминацията си при митрополит Иларион Ловчански, който се проявява като нерешителен човек и затова ловешкото гражданство го принуждава да напусне града. След него митрополит на Ловеч става Дионисий. Той развива трескава дейност в областта на образованието.

Предполага се, че килийното образование в Ловеч започва в края на XV в. в манастира „Ястреб“. След неговото разрушаване огнища на просвета стават откритите в града метоси от Гложенския, Троянския и Рилския манастир.

Голям размах учебното дело получава през XIX в. Обществено-икономическото развитие на града изисква откриването на нови, по-добре уредени училища. Има сведения, че в Ловеч такова ново училище съществува от 1825 г. Развитието на учебното дело в града е свързано и с откриването (1846–1847 г.) на двете училища в квартал Вароша, наречени според махалата, където са били построени, Горнокрайско (Светых апостолов) и Долнокрайско (Св. Кирил и Методий). Първи учител в Горнокрайското училище става П. Р. Славейков. Той слага добър ред в обучението, което е безплатно и достъпно за всички деца. През 1872 г. учителят Васил Радославов въвежда звучната метода. По същото време е направено възрастово разпределение на учениците по класове. През 1870 г. е открито първото девическо училище, наречено Съйчевото.

В махала Хармането към църквата „Св. Троица“ през 1868 г. е открито ново мъжко училище, а след няколко години и девическо.

В края на XIX в. Ловеч има три мъжки и две девически училища. Долнокрайското училище от 1875 г. става класно. Към училищата са създадени обществени библиотеки, като първата е дело на П. Р. Славейков, която той подрежда в Горнокрайското училище. Стига се до идеята за уреждане на една по-богата библиотека, която да обслужва с книги и списания не само учениците, но и гражданите. За изпълнението на тази задача на 1 януари 1870 г. в Ловеч е учредено читалище „Наука“ и към него е уредена градска библиотека. Читалището развива оживена културна дейност — устройва сказки, вечеринки, неделни четения и театрални представления. Първата пиеса, играна на ловешка сцена, е „Райна княгиня“ през 1870 г., в подготовката и изпълнението на която вземат активно участие Ангел Кънчев и членовете на Ловешкия революционен комитет.

След приключването на църковния въпрос в Ловеч не се забелязва подготовка за освободителна борба, макар че в града са били разпространени идеите на Каравелов и Раковски. Борбата за национално освобождение започва с идването на Васил Левски, който посещава Ловеч за първи път през май 1869 г. Левски отсяда в къщата на свещеник Лукан Лилов, роден в Тетевен. Семейството му се заселило в Ловеч по-късно. Свещеник Лукан Лилов е много образован човек. Освен свещеник той бил и преподавател — отначало в Гложенския метох, а после в Долнокрайското училище. Имал девет деца, които възпитавал в патриотичен дух. Дъщеря му Величка, по мъж Хашнова, укривала Левски, а синовете му — Марин, Тошко, Илия и Христо, били членове на революционния комитет. През същата 1869 г. в дома на Иван Драсов било свикано първото събрание, на което присъствали Иван Драсов, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Иванчо Колев, Анастас Хитров, Христо Йовков, Цвятко Хаджипавлов, Христо Цонев — Латинеца, Гечо Сирков, Никола Сирков, Пано Агопа Бояджи Драганов и поп Кръстьо. Новосъздаденият комитет веднага се включил в революционната мрежа.

От Ловеч през Балкана Левски се озовал в Южна България, където продължил да създава местни революционни комитети.

По същото време в Букурещ е изграден БРЦК, с което се дава отговор на назрялата нужда от единен център за ръководство на освободителните борби, освободен от чужда намеса. Апостола, убеден привърженик на идеята, че вътрешната революционна организация трябва да стане „лост“ на революцията, насочва усилията си към създаване на център в „Българско“. През 1870 г. Левски идва отново в Ловеч с решението да го обяви за център на своята революционна дейност. Изграден е Вътрешният централен революционен комитет, наречен Привременно правителство, а Ловеч става негов център. Изборът на Левски не е случаен. Ловешкият край има борчески традиции, свързани с борбите за независима църква и светски училища, а освен това градът има предимства в географско отношение. Той се явява като естествен възел на земите на север и на юг от Балкана.

Ловеч става постоянно седалище на Васил Левски, откъдето той тръгва из „Българско“ и където най-често се връща, воден от народните работи. Тук за него са отворени вратите на много български домове. И все пак в града има няколко места, където Левски се чувства най-добре и в пълна безопасност.

Къщата на Мария и Никола Сиркови в махала Дръстене е главната тайна квартира на Апостола. Скривалището в тази къща представлявало малка стаичка, разположена на горния етаж. В нея Левски в края на 1870 г. и началото на 1871 г. разработва „Наредбата на работниците за освобождението на българския народ“. Този уникален документ на българското национално-освободително движение отразява идеите и принципите на Апостола за изграждане на нова организация и провеждането на успешна революция. В къщата на сем. Сиркови е съхранявана комитетската архива, която Мария Сиркова по-късно предоставя за изследване.

В същата махала се намира още къщата на Христо Цонев — Латинеца — съдържател на Къкринското ханче, и къщата на Иванчо Радиля, в която отсядат комитетските куриери от цялата страна. Другата тайна квартира на Васил Левски е къщата на Величка Хашнова, намираща се в долната част на Вароша. В тази къща скривалището представлявало малка стаичка без прозорци и врати. В близост до къщата на Величка Хашнова се намират къщите на баща й поп Лукан Лилов, на Цвятко Хаджипавлов, на Димитър Маринов — Панталонджията, всички членове на Ловешкия революционен комитет, на Иванка Хитрова, която също укривала Левски. По стръмната ул. „Мишева“, т. нар. „Комитетска улица“ (сега „Велко Кючуков“), се редят къщите на Иван Драсов, където се провежда учредителното събрание на комитета, на Пано Агопа Бояджи Драганов, където в голямата стая се провежда обучение с оръжие (тук за кратко време пребивава Ангел Кънчев), на Иванчо Колев, където понякога заседава Централният комитет. Недалеч от тях се намира и къщата на Анастас Хитров — деен член на революционния комитет. Край реката е бил комитетският хан — ханът на Ариф ефенди. Първоначално негов съдържател е бил Марин Поплуканов, после Коста Нейков, а от 1874 г. Тодор Кирков — Войводата.

Ловеч е посещаван и от първите помощници на Васил Левски — Ангел Кънчев и Димитър Общи. Към Димитър Общи Апостола се отнасял доста резервирано, като го държал настрана от работите на центъра. Опасенията му се потвърждават от недисциплинираната му постъпка през есента на 1872 г. Организацията изпада в тежка криза. Трябва да се спасява най-важното — комитетските пари и архивът. С голям риск за живота си Левски пристига в Ловеч на 25 декември 1872 г. На другия ден — 26 декември, в 4 часа следобед Левски, придружен от Никола Цвятков, тръгва за Къкринското ханче. Целта им е да пренощуват и на другия ден, съпроводени от Христо Цонев — Латинеца, да тръгнат по преки пътеки за Търново. Те носят и комитетската поща. На 27 декември призори от 16–17 заптиета е заловен този, от когото трепери цялата империя. Завързан и окован в пранги, Левски е върнат пак в Ловеч, откъдето е закаран първо в Търново, а след това в София. На 19 февруари 1873 г. завършва един живот, за да започне вечното безсмъртие на идеите му.

Ловчанлиите Марин Поплуканов и Димитър Пъшков, арестувани по това време, се държат смело, отхвърляйки обвинението. Поради липса на доказателства са осъдени на вечно заточение в Диарбекир. Завръщат се в Ловеч след Освобождението.

Смъртта на Левски забавя подготовката на въстанието на българския народ за освобождение. Трябва да минат няколко години, за да може българинът пак да вдигне глава. Готви се Априлското въстание. По това време в Ловеч се изгражда Втори революционен комитет. Неговата дейност е много слаба, затова нито градът, нито околните села се включват във въстанието. Една от най-ярките фигури в Ловеч от този период е Тодор Кирков — Войводата, роден през 1847 г. в махала Долни край, разположена зад църквата „Св. Богородица“. Тодор Кирков работи известно време като шивач, а след това става съсобственик на кафене. През есента на 1875 г. той избягва във Влашко, като взема със себе си 6000 гроша от общата каса. През март 1876 г. се връща в България с четата на Поп Харитон. Сражава се при Дряновския манастир. След разгрома на четата отива в Трявна, където с Хр. Патрев и Ст. Гъдев организират чета, наброяваща около 120 души. Четата е разгромена, Тодор Кирков е заловен след предателство и осъден на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 24 юни 1876 г. в Ловеч на Табашкия площад (сега пл. „Тодор Кирков“). На следващия ден е погребан в двора на църквата „Св. Богородица“. През 1901 г. признателните ловчанлии издигат паметник на мястото, където е била бесилката.

Една година след потушаването на Априлското въстание започва Освободителната руско-турска война. Още в самото начало на войната Ловеч се превръща във важен военно-стратегически пункт. Неговото значение се засилва след укрепяването на Осман паша в Плевен.

Руското командване формира малък конен отряд от една казашка сотня и две конни оръдия под командването на полковник Жеребков. Подсилен с още две казашки сотни на 5 юли след кратки боеве с турците, отрядът влиза в града. Първите носители на свободата са посрещнати тържествено от жителите на Ловеч. Народната радост е кратка. Укрепил се в Плевен, Осман паша взема мерки да си възвърне Ловеч. Рано сутринта на 27 юли към Ловеч се насочва 8 хилядна войска от редовни турски войници, черкези и башибозуци, предвождана от бригадния командир Рифат паша. Виждайки превъзходството на противника, русите са принудени да изоставят града и да се изтеглят към Севлиево. Ловчанлии, защитавайки родните си огнища, оказват отчаяна съпротива. Незабравим ще остане споменът за Пачо Шишков, който с пушка „Винчестер“ успява да задържи черкезката конница няколко часа и с това да даде възможност на голяма част от населението да се изтегли по севлиевското шосе. Пронизан от куршум, още неиздъхнал, той е хвърлен в горящата му къща. През тези тревожни дни на отбрана близо 200 доброволци са убити вън от града и по неговите улици. Общият брой на жертвите е около 2500 души. Ако се съди само по убитите, чиито имена са установени, Ловеч е един от градовете в Северна България, дал най-много жертви по време на войната.

Временните успехи на турците предизвикват сериозни опасения сред командването на руската армия. То очаква Осман паша да поведе решително настъпление през Ловеч към Габрово във фланг и тил на руската армия.

За повторното овладяване на Ловеч руското командване формира голям отряд, състоящ се от около 40-хилядна армия с 92 оръдия под командването на генерал-майор А. К. Имеретински и началник-щаб полковник Паренсов. В 6 часа сутринта на 22 август е даден сигнал за започване на артилерийска подготовка. Отрядите на генерал Доброволски и генерал Скобелев преминават в настъпление. Главният удар е нанесен от лявата колона под командването на генерал Скобелев. Военните действия продължават с голямо ожесточение и много жертви през целия ден. През нощта на 22 август генерал Имеретински изпраща телеграма до главнокомандващия Николай Николаевич: „Ловеч е зает днес, 22 август, след дванадесетчасов бой, въпреки много упоритата съпротива на противника, на естествено силна и укрепена позиция. Частите, повече участващи за първи път в боя, се биха юнашки. Герой на деня беше Скобелев.“

В опълчението от Ловешкия край участват 205 души. Извоюваната победа струва скъпо на руската армия. За свободата на Ловеч загиват около 1700 руски офицери и войници. В памет на техния героизъм и в знак на дълбока признателност към саможертвата им през периода 1878–1901 г. ловчанлии издигат паметници на местата на сраженията, които ще напомнят на поколенията, че оттук е изгряла свободата.

Изглед от квартал Вароша с река Осъм