Джорджия Боковън
Седем дни след петък (13)

XII.

Джанет излетя от колата, затръшвайки вратата с отмъстителна решителност. Профуча през желязната порта и се озова в зловещия вътрешен двор, който й се стори най-подходящото място за крадците, които работеха нощем.

Опипвайки грубата стена, и като разчиташе само на призрачната светлина на облачното пълнолуние, тя успя да открие стълбището. Опря се на леденостудените перила и започна да се изкачва. Когато стигна първата площадка, усети, че я обхваща страх. Както стоеше и се опитваше да се пребори с това опасение, тилът й започна да изтръпва. Нещо като шесто чувство или като невидима вибрация й подсказа, че не бе сама. Сърцето й заби в луд ритъм, а очите й се разшириха от напрегнатото усилие да различи плътните сенки в горния край на стълбите. Дъхът й секна в момента, в който пред погледа й изплуваха очертанията на някакъв мъж. Беше приклекнал в свито положение, сякаш се готвеше да скочи.

Тя замръзна от ужас. Сърцето й щеше да се пръсне. Без да знае какво да направи, тя предпочете да не мърда, но внезапно човекът тръгна към нея и тя изпищя.

— За Бога, какво ти става?

С ръка на разтуптяната си гръд, тя примигна, опитвайки се още веднъж да изтрие мрака пред себе си.

— Ерик? — изпъшка облекчено, сигурна, че е разпознала гласа му.

— Джанет!

— Какво правиш на стълбите в тази тъмница? — невъздържано възкликна тя, преминавайки от огромно облекчение към изблик на гняв. — Щях да умра от страх.

Някъде над тях се отвори врата, след нея втора, съвсем наблизо, и един дълбок мъжки глас извика сърдито:

— Какво става там?

— Няма нищо — побърза да отвърне Джанет, опасявайки се някой добросъвестен гражданин да не предприеме спасителна акция. — Просто се блъснах в нещо и се уплаших.

До ушите й достигна приглушеното недоволство на мъжа, който се задоволи само с едно презрително „жени“, изговорено така, сякаш с това се изчерпваше целият проблем. След което в тишината отекна само затварянето на две врати едновременно.

Тя отново насочи вниманието си към Ерик.

— Така, би ли ми обяснил защо се криеш тук?

— Не се крия, а седя.

— По дяволите, Ерик, говори направо, или отново ще пищя. Само че този път ще се постарая да вдигна цялата къща на крак, и когато някой ме попита какво става, ще кажа, че си ме нападнал.

— Добре, печелиш — примирено отвърна той. — Исках да си помислиш, че съм влязъл у Ракел.

Зашеметена от това признание, тя се облегна на парапета и се опита да разбере какво става. Чак сега всичко й се изясни и тя осъзна, че Ерик беше инсценирал цялата вечер, само за да предизвика нейната ревност. И въпреки че самият той още не го знаеше, планът му беше успял много повече, отколкото си беше представял и в най-развихрените си фантазии.

Тя изкачи няколкото стъпала, които ги разделяха и седна до него. Вече го виждаше съвсем ясно. Беше вдигнал яката на сакото и беше притиснал скръстените си ръце до гърдите, за да запази топлината.

— Не мога да разбера, защо Ракел те е оставила да чакаш отвън?

— Тя си мисли, че вече съм си отишъл. Утре има твърде ранен полет и не исках да я задържам будна повече.

Джанет взе ръката му в своята. Беше като буца лед.

— Коя, всъщност, е тази Ракел?

— Приятелка на Сюзън.

— И ненадмината артистка.

Последва многозначително мълчание.

— Джанет, не можем да продължаваме така.

— Знам — кратко отвърна тя, влагайки целия смисъл на живота в тази дума.

Отговорът й го завари неподготвен. Беше очаквал нещо подобно на война, или най-малкото ожесточена съпротива, а постигна лесен успех, който го окуражи да продължи още по-настойчиво.

— Искам тази вечер да дойдеш вкъщи и да си изясним веднъж завинаги, какво ни пречи да сме заедно, за да се помъчим да го отстраним.

— Добре.

— Добре? — не можа да повярва той. — Предаваш се толкова лесно, след като чаках толкова време на студа и едва не си простудих… — поколеба се той за точната дума, но тези, които му идваха наум, не бяха за пред дама. — Всъщност, няма значение какво щях да си простудя — прокара ръка през косата си. — Ако наистина си отгатнала какво съм намислил, защо не ми каза още в началото?

— Надценяваш ме. Единственото, което разбрах през нещастните часове, докато чаках да се появиш, бе, че те обичам безумно — започна да шепне тя. — Реших, че ако изобщо е възможно, бих предпочела да живея с теб, отколкото без теб.

Във вцепененото му от студ тяло се разля топла вълна от неизразимо удоволствие и ликуване. Той обгърна лицето й с длани.

— Обичам те.

Тя се наведе, за да поеме неговата целувка, която като с магическа пръчица изтри болката от тяхната раздяла. Терзанията от последната седмица бяха успели да възпламенят в тях непреодолимо, почти невъздържано желание да намерят отново любовния подслон в прегръдката на другия и да почувстват целебното докосване на страстта. Ръцете й се обвиха около врата му.

— Не каза ли, че искаш да ме отведеш някъде? — промълви тя, облекчено потъвайки в познатия плам.

Ерик се отдръпна неохотно от нея, изгаряйки от желание да бъдат заедно не само тази нощ, а до края на живота си.

— Джанет, трябва да те предупредя — сериозно започна той, — че стъпиш ли веднъж на „Обещание“, няма да си тръгнеш, докато веднъж завинаги не решим кога и как ще се срещаме като нормални хора.

Тя не обърна внимание на неговата закана. Вече изобщо не се съмняваше, че щяха да открият начин за това.

— Да стъпя? — повтори объркана. Нима всички приказки, които Ерик изговори около тези обещания, са се отнасяли за някаква лодка, наречена „Обещание“?

— Мислех, че знаеш за моя дом в Саусалито.

— Знаех, но ти никога не си споменавал, че живееш в лодка — още не можеше да проумее, че бе нямала и представа от тази подробност.

— Това е моят дом през последните пет години.

Джанет го хвана за ръката и стана. Новината, че Ерик живееше в лодка, не съвпадаше с мисления имидж, който приписваше на тесногръдия, богат адвокат. Крайно време беше да научи всичко за него.

— Искам да видя лодката.

Ерик стана по-бавно от нея, опасявайки се, че схванатите му крака няма да го издържат.

— Предполагам, че ентусиазмът да дойдеш с мен означава съгласие с моите условия?

Тя се поколеба, преди да отговори, а в очите й блесна дяволит пламък.

— Имам ли избор?

— Никакъв.

— Тогава приемам.

— Много мъдро от твоя страна — отвърна й със зловеща нотка в гласа. — Ако беше отказала, щях да те отвлека и да те отнеса в стила на Рет Бътлър. Но надали щяхме да стигнем далеч с моите изтръпнали крака.

Джанет се опита да възкликне възмутено:

— Искаш да кажеш, че щеше да ме отведеш насила?

Ерик я взе в обятията си и й отвърна с целувка, която замести галантното обещание в отговор на нейното учудване. Тя се впусна към него като огън към сухи подпалки.

— Нима щеше да е против желанието ти? — прошепна той, разтърсен от електричеството, което прониза тялото му при нейния допир.

— Не.

Тя се наведе към него, изгаряйки от копнеж да се усамотят, за да продължат това, което бяха започнали толкова безразсъдно насред леденото стълбище. Внезапно над тях бликна поток от светлина и те останаха заслепени от лампите на площадката.

— Време е да се оттеглим — установи той и я поведе навън към колата.

Макар че беше в разрез с правилата на агенцията, Джанет помоли Ерик да шофира, понеже чувстваше, че щеше да й бъде ужасно трудно да концентрира мислите си върху нещо друго, освен него. Щом влязоха в колата, тя веднага се сгуши в него и усети такова задоволство от това, че възприе забуления в мъгла свят, покрай който минаха, като най-красивото нещо, което някога бе виждала.

Не след дълго те пристигнаха на паркинга, който се намираше до пристанището на Саусалито. Джанет познаваше мястото благодарение на безбройните клиенти, които беше возила в тази артистична колония, но никога не бе имала щастието да дойде сама, за да се порови из скъпите, чудати магазини, или да поседне в някой от изисканите ресторанти, които предлагаха грандиозна панорама на Сан Франциско, простиращ се отвъд залива.

Публична тайна бе, че за да се живее в Саусалито бяха необходими пари — и то много пари. Макар и да нямаше специални познания в тази област, Джанет можеше да прецени, че всяка една от яхтите, които се виждаха от паркинга, струваше не по-малко от един милион и, още преди да бе излязла от колата, се чувстваше потисната от явното благосъстояние, което ги заобикаляше. Тя се опита да пропъди това усещане, но то се оказа по-силно от нея, така че когато Ерик заобиколи, за да поеме ръката й и да я поведе към пристанището, тя трябваше да положи върховни усилия, за да успокои притесненото си дишане и да се усмихне.

Тъй като няколко пъти бе участвала в забавления на яхти, организирани от „Агенция за всякакви услуги“, Джанет имаше представа за главозамайващите цени дори и на най-малките съдове, покрай които минаха. Забеляза, че доста от по-големите лодки бяха по-внушителни от родната й къща в Портланд. Търговската стойност на яхтите обаче не беше единственото, което я впечатли. По всичко личеше, че собствениците хвърляха още по-внушителни суми за поддържането на екипажи, които да управляват и почистват яхтите. Освен това, по нейна преценка, вероятно отиваше почти цялата й едногодишна заплата, за да се плати наема за пристанището. Обхвана я коварно чувство, че не принадлежи към този свят, и че никога не ще може да се приспособи към хората, които живееха в него. Знаеше, че нищо не я свързва с тях.

Докато се приближаваха към кея, погледът й се плъзна още веднъж по крещящото изобилие и накрая се спря върху една разнебитена лодка, която според нея беше прекарала по-голямата част от съществуването си под, отколкото над водата. Не можа да си представи връзката на това бедно създание с богатите му роднини, но въпреки това изпита неясно влечение към дръзкото му, несъвместимо присъствие тук.

Ерик отвори една вратичка, която едва стигаше кръста му и водеше към стълбите, слизащи на по-ниското ниво, където се пазеха плавателните съдове. Продължиха да вървят дотогава, докато между тях и неугледната лодка остана само елегантен деветдесет и шестфутов модел на яхтата „Брауард Мотор“. Без да се замисля, Джанет се запъти към нея.

— Къде отиваш? — дръпна я Ерик. Тя го погледна с недоумение.

— Това не е ли твоята лодка?

— Моторницата? — изплю думата той, сякаш изчиствайки устата си от неприятен вкус.

— Искаш да кажеш… — ахна тя, вторачена в малката лодка, — че тази е твоята? — отблизо й изглеждаше още по-невзрачна.

Ерик се обърна към „Обещание“ и се опита да я погледне през очите на Джанет. Предположи, че за човек, който не разбира от качеството на плавателните съдове, неговата яхта правеше доста отблъскващо впечатление в сравнение със съседите й от стъклопласт. Въпреки това, неприкритият й шок продължаваше да го безпокои.

— Разочарована ли си? — попита той, опитвайки се да скрие собственото си огорчение.

Тя погледна към лодката, а после към него.

— Шегуваш ли се? — почти изписка и се хвърли на врата му. — Направо съм във възторг. Човек, който е загубил толкова време да възстанови лодка като тази, никога няма да захвърли нещо, което е обичал, само защото е остаряло.

Ерик не разбра нищо от казаното, но и без това то не го интересуваше. Беше прекалено развълнуван от щастието, което отново се излъчваше от нея.

— Предполагам, че някой ден ще ми обясниш какво си искала да кажеш днес.

— Не е важно — отвърна тя и се повдигна на пръсти, за да го целуне. — О, Ерик, защо не ме доведе тук още в началото?

— Ако си спомняш, имахме проблеми с намирането на свободно време да те заведа, където и да е.

Не му беше необходимо да знае каква бе причината за нейното преобразяване сега. Единственото, което имаше значение в момента, бе това, че най-накрая тя беше разбрала кой и какъв бе той. Ерик се наведе и я вдигна на ръце. Бавно се завъртя в кръг, връщайки й целувката и усещайки пламъка, който се разля по вените му. Беше убеден, че ако щастието можеше да се бутилира и да се консервира за бъдещето, този момент би им осигурил запаси за цял един живот.

Той я понесе към „Обещание“ и я свали чак когато стигнаха стълбите, слизащи надолу. Каза й да почака, а сам тръгна напред, за да светне лампите, изгаряйки от нетърпение да види изражението на нейното лице при вида на това, което, според него, някога щеше да бъде техния дом.

Още при светването на лампите Джанет последва Ерик, но нещо я накара да спре на най-долното стъпало. Помещението грееше в невероятна топлина и красота, която зашеметяваше с контраста спрямо външния вид на лодката. Навсякъде се чувстваше уюта от истинската дървена облицовка и мебелировка, подновена от Ерик с изключителна любов и безкрайно усърдие. Предметите бяха подбрани така, че да излъчват гостоприемство с приглушените си земни тонове. Многоцветието в помещението се допълваше от тук-таме останалите пожълтели и ръждясали кътчета и от зелените растения, разпръснати по ъглите и върху масите. В стената срещу стълбите беше вградена мраморна камина.

— Ерик, прекрасно е — простичко каза Джанет, неспособна да намери думи, подходящи за смесените й чувства. Тя се приближи до него, обви ръка около кръста му и сведе лице към гърдите му. — Бях нечестна спрямо теб. Вместо да те видя такъв, какъвто си в действителност, аз се поддадох на предразсъдъците си към богатите хора. Изобщо не можах да те преценя.

— Това означава ли, че ще ми позволиш да ти помогна? — реши да опита той. Моментът не бе подходящ, но изпитваше отчаяна нужда да приключи веднъж завинаги с проблемите между тях.

Тя настръхна отбранително. Знаеше, че няма да й бъде лесно да се откаже от пълния контрол, който бе имала върху живота си до този момент, но се помъчи да направи първата крачка.

— Само ако и двамата приемем, че ще е във формата на заем.

— Който ще бъде опростен в деня на сватбата.

Тя отметна глава, за да погледне в очите му.

— А откъде ще знаеш, че не се женя за теб, само за да се отърва от дълга?

Той отвърна с усмивка на мошеническата й логика.

— Джанет, след като трябваше да се боря толкова упорито, за да те накарам да приемеш пари от мен в началото, как бих могъл да си помисля след това, че ти ще се омъжиш за мен, за да се измъкнеш от връщането на заема? — Ерик се наведе и целуна подканващите й устни. — Но ако чувството ти за финансова независимост ще те подтикне да дойдеш пред олтара по-скоро, първото нещо, което ще направя утре е, да прекратя атаките си към теб.

Тя разтвори устни, за да задълбочи това, което той бе започнал.

— О, Ерик… — въздъхна и се облегна на него, усещайки внезапно омекване в коленете. — Не ми остана и грам съпротивителна сила — всяка частица от мен е запълнена с любов.

Не бяха много мъжете, които се осмеляваха да имат толкова смели мечти, а още по-малко тези, които виждаха как тези мечти се превръщат в действителност. Ерик си помисли, че в момента бе един от тях. Беше чакал жената на своя живот доста по-дълго, отколкото хората считаха за приемливо, но никога не се беше отказвал от надеждата, че ще я срещне. Освен това, Джанет притежаваше всичко, дори повече от това, което бе приписал на своя идеал. Наведе се към нея и прошепна:

— Кажи го пак.

Тя знаеше, че ще му го каже и сега, и на следващия ден, и през всеки следващ ден от живота им, но усети, че сега трябваше и да го покаже. Обви ръце около врата му, притегли го към себе си и го дари с целувка, която не остави никакво съмнение за намеренията й.

— Обичам стила ти, лейди — промълви той, помитайки я в шеметна прегръдка.

След което, като истински Рет Бътлър я понесе към спалнята, но за разлика от Скарлет, Джанет дори не помисли да се съпротивлява.