Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (9)

Ана и аз отиваме да пазаруваме

Магазинът, където купуваме захар и кафе, и какво ли не друго, е в Голямо село, съвсем близо до училището. Когато мама има нужда от нещо, обикновено й го купувам след часовете. Но един ден през великденската ваканция на мама й дотрябваха някои работи и ми каза:

— Лиза, няма как, трябва да изтичаш до магазина.

Времето беше много хубаво и си помислих, че ще е забавно да напазарувам. Затова отговорих:

— Разбира се! Какво трябва да купя?

Мама реши, че ще е най-добре да запишем нещата. Но тъй като не намерихме молив, й казах:

— Хайде, остави! И без това ще ги запомня.

И тогава мама взе да изрежда всичко, което трябваше да купя: двеста грама мая, един пушен салам от най-хубавия, пакетче джинджифил, една кутия аншоа, сто грама сладки бадеми и бутилка оцет.

— Да, да, положително ще запомня всичко — казах.

В същия миг Ана дотърча в нашата кухня и попита искам ли да отида с нея до магазина да пазаруваме.

— Ха-ха — рекох, — тъкмо щях да дойда да те питам същото.

Ана си беше сложила новата червена шапка и носеше кошница. Тогава и аз си сложих новата зелена шапка и взех една кошница.

Ана щеше да купува сапун и пакет сухар, половин кило кафе, едно кило захар на бучки и два метра ластик. Освен това и тя трябваше да вземе един пушен салам от най-хубавия. Ана също не беше записала какво трябва да купи.

Преди да тръгнем, изтичахме горе при дядо да го попитаме дали има нужда от нещо и дядо ни помоли да му купим малко бонбони и шише камфоров мехлем.

Тъкмо бяхме излезли през портата, и майката на Уле изскочи на площадката пред вратата и извика:

— До магазина ли отивате?

— Да — отговорихме.

— Моля ви, бихте ли ми купили няколко неща? — попита тя. Казахме, че с удоволствие ще го направим. Искаше да й купим една бяла макара номер 40 и буркан ванилова захар.

— Почакайте, какво още ми трябваше? — каза после и се замисли.

— Един пушен салам от най-хубавия — предложих аз.

— Точно така — каза майката на Уле. — Как позна?

После Ана и аз тръгнахме, но почнахме малко да се тревожим, че няма да запомним всичко. Отначало непрестанно изреждахме нещата, но после ни омръзна. Вървяхме подръка и размахвахме кошниците си, и слънцето грееше, и дърветата ухаеха. Пеехме колкото ни глас държи „Един пушен салам от най-хубавия“. Звучеше много добре. Ето как беше: първо аз изпявах „Един пушен салам“ по една бавна хубава мелодия, а после Ана добавяше много весело и бодро „От най-хубавия, от най-хубавия“. Понякога го пеехме на една мелодия, по която може да се марширува. Но най-сетне си избрахме една много тъжна, но страхотно хубава от началото до края. Дето се казва: да се разплачеш от нея!

— Ох, какво тъжно нещо е пушеният салам! — рече Ана, когато най-после стигнахме до магазина.

Вътре имаше много хора, та трябваше да чакаме дълго, докато ни дойде редът. Всъщност чакахме още по-дълго, защото големите хора сякаш мислят, че децата могат да чакат безкрайно дълго в магазините. Вечно пререждат. Но най-сетне отвътре излезе чичо Емил. С него се познаваме. Взе да ни разпитва какво става в село Шумотевица, дали сме яли много яйца по Великден, и дали не смятаме скоро да се женим.

— Нищо такова не смятаме! — казахме ние.

— А какво ще обичат да купят дамите днес? — попита чичо Емил. Той винаги говори така засукано, но въпреки това го обичам. Вечно слага един молив зад ухото си и има малки рижи мустаци. Всеки път ни черпи с кисели бонбони, които държи в голям буркан.

Първо Ана изреди всичко, което щеше да купи за майка си и за дядо. И докато Ана изброяваше, чичо Емил теглеше и увиваше подред пакетите.

После дойде мой ред да изброя каквото трябваше да купя за мама и за майката на Уле. Двете с Ана си напрягахме ума, за да не забравим нещо. После чичо Емил ни почерпи с кисели бонбони и си тръгнахме.

Точно зад училището срещнахме едно момче, което познаваме. То видя, че имаме нови шапки.

След като повървяхме малко и тъкмо стигнахме до разклона, където се отделя пътят за село Шумотевица, попитах:

— Ана, помниш ли, дали купих мая?

Ана не можа да си спомни. Почнахме да опипваме всички пакети в моята кошница. Но там нямаше нищо, което да прилича на мая. Бяхме принудени да се върнем в магазина. Чичо Емил се засмя, даде ни маята и ни почерпи пак с кисели бонбони.

Точно стигнахме пак до разклона и Ана изпищя:

— Олеле, камфоровият мехлем за дядо!

— Е, такова нещо не съм виждала! — казах.

Нямаше как, трябваше пак да се върнем в магазина. Ох, как ни се смя чичо Емил! Даде ни камфоровия мехлем и още кисели бонбони.

Като стигнахме отново до разклона, Ана изведнъж така се изплаши, та чак ми стана мъчно за нея.

— Лиза — каза, — почти съм сигурна, че не купих захар.

— Ана — рекох, — не ми разправяй, че не си купила захар! Не може да не си купила захар!

Опипвахме ли, опипвахме пакетите в кошницата на Ана, обаче там нямаше нищо, което да наподобява захар на бучки.

Чичо Емил едва не падна зад тезгяха, като ни видя пак. Но ни даде захарта. И още кисели бонбони.

— Най-добре да извадя един нов буркан с бонбони — каза чичо Емил, — защото запасите ми тук май че свършват.

— Не, сега няма да се връщаме повече — рече Ана. Малко преди да стигнем пак до разклона, казах:

— Ана, ще притичаме покрай разклона. Това е единственият начин. Иначе ще се сетим за още нещо, което сме забравили.

И притичахме покрай разклона.

— Отървахме се — каза Ана.

Най-после бяхме наистина на път към дома. Ех, какъв хубав ден беше! Един от първите топли дни. Вървяхме подръка и размахвахме кошниците си. Но не много силно, защото иначе нещата щяха да изпопадат. Слънцето грееше и гората ухаеше.

— Хайде пак да си попеем — каза Ана.

И запяхме. Подхванахме пак „Един пушен салам от най-хубавия“. Звучеше толкова добре, както преди, и Ана предложи да представим тази песен в училище и да я изпеем на изпита. Пеехме ли, пеехме ли, пеехме, докато се катерехме по склоновете към село Шумотевица.

Но изведнъж — тъкмо бях изревала особено хубаво „Един пушен салам“ — Ана ме хвана за рамото и ме погледна като полудяла.

— Лиза! — извика тя. — Ама ние не купихме пушен салам!

Седнахме край пътя и дълго не продумахме. После Ана каза, че й се искало никой никога да не бил измислял пушения салам.

— Защо хората не ядат кренвирши вместо него? — рече тя.

— Не трябваше да притичваме покрай разклона — казах.

Бяхме принудени да се върнем — да, нямаше друг изход. Уф, колко ни беше противно! Не пеехме вече. Ана заяви, че според нея тази песен за пушения салам изобщо не ставала за изпит.

— Да — съгласих се аз, — нито за изпит, нито за какъвто и да било друг случай. Такава глупашка песен!

Когато ни видя, чичо Емил се хвана за главата и хукна да донесе нов буркан с бонбони. Обаче ние казахме, че благодарим, но не искаме повече бонбони.

— Така ли — рече чичо Емил, — а какво искате?

— Три пушени салама от най-хубавия — казахме в един глас.

— Ако изобщо има някакъв особено хубав — промърмори Ана.

Повлякохме се пак към дома. Но като стигнахме до разклона, Ана се обърна и извика:

— Гледай! Там идва Юхан Мелничаря с каруцата и старата си грозна рижава кобила!

Юхан Мелничаря има мелница, която лежи малко отвъд село Шумотевица.

— Може ли да се качим? — провикнахме се, когато Юхан ни настигна.

— Може, разбира се — каза Юхан.

Скочихме върху каруцата зад Юхан и се возихме чак до село Шумотевица. По едно време взех да си тананикам тихичко „Един пушен салам от най-хубавия“, но Ана веднага викна:

— Ако изпееш още един звук от тази песен, ще те изхвърля от каруцата!

Когато влязох в кухнята при мама, тя каза:

— Ужасно много се забави!

— Нищо чудно — отговорих. — Нали трябваше да купя толкова много пушен салам.

След като извади всичките неща от кошницата, мама ме похвали:

— Доброто ми момиченце, всичко си запомнила!