Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (2)

Как празнуваме Коледа в село Шумотевица

Не знам кога започва Коледа другаде, но тук, в село Шумотевица, Коледа почва в деня, когато печем меденките. Тогава е почти толкова весело, колкото на Бъдни вечер. Ласе, Бусе и аз получаваме по една голяма топка тесто за меденки и можем да си изпечем каквото ни се прииска. Представете си, последния път, когато щяхме да печем меденки, Ласе забрави и тръгна с татко към гората за дърва! Но сред гората току се сетил какъв ден е и като хукнал обратно, снегът просто се разхвърчал около него, каза татко след това. Бусе и аз бяхме вече почнали да печем. И всъщност беше по-добре, че Ласе закъсня. Защото най-хубавата формичка за меденки, която имаме, представлява прасе, а когато Ласе пече заедно с нас, Бусе и аз почти не можем да вземем прасето. Но сега използвахме, че Ласе го няма, и преди да пристигне запъхтян от гората, успяхме да си изпечем по десет прасета. Да видите само как се разбърза той, за да ни догони! Към края събрахме последните си късчета тесто на топка и разточихме една голяма състезателна меденка. Винаги го правим. А следобед, когато всичките меденки бяха излезли от фурната, сложихме 322 грахови зърна в една бутилка и тръгнахме из село Шумотевица, и всеки трябваше да гадае колко грахчета има в бутилката. Който отгатнеше най-близко, получаваше за награда състезателната меденка. Ласе носеше бутилката, Бусе — меденката, а пък аз — бележник, в който записвах кой какво е казал. Дядо спечели меденката и аз много се зарадвах. Той смяташе, че в бутилката има 320 грахови зърна, и това беше най-близкото. А пък Ана реши, че има три хиляди! Щура работа, нали?

Денят, след като пекохме меденките, също беше весел, защото тогава отидохме в гората да отсечем коледните елхи. Всички татковци от село Шумотевица участват, когато сечем елхите, и всички деца, естествено! Майките трябва да останат вкъщи и да готвят, горкичките! Взехме голямата шейна — онази, с която караме млякото до мандрата в Голямо село. Ласе, Бусе и аз, Брита и Ана, и Уле се возехме на шейната. Моят татко вървеше до шейната и държеше юздите на коня, а татковците на Уле и на Брита и Ана вървяха отзад и се смееха и говореха. Ние, дето бяхме на шейната, също се смеехме и си приказвахме.

В гората имаше толкова много сняг, че трябваше да го обрулваме от дърветата, за да видим дали са хубави, или не. Отсякохме три големи, прекрасни елхи, по една за Северната, за Средната и за Южната. После отсякохме една съвсем мъничка за стаята на дядо и още една малка, която щяхме да занесем на Кристин в Льовнес.

Вечерта преди Бъдни вечер ми беше много тъжно, защото не вярвах, че мама и Агда ще успеят да свършат всичко до Коледа. Кухнята изглеждаше ужасно неуютна и разбъркана. Дори си поплаках, когато си легнах.

Сутринта пред Бъдни вечер се събудих рано и само по нощница изтичах долу в кухнята, и — ах, колко беше хубаво там! На пода бяха постлани нови черги и желязната пръчка около печката беше украсена с червена, зелена и бяла хартия, направена на воланчета, а голямата разтегателна маса беше застлана с коледна покривка и всички медни съдове бяха излъскани. Толкова се зарадвах, че просто трябваше да прегърна мама. След малко дотърчаха Ласе и Бусе, и Ласе каза, че като видял чергите, му станало съвсем коледно на стомаха.

Преди обед на Бъдни вечер всички деца от село Шумотевица отиваме при Кристин в Льовнес с една кошница, приготвена от нашите майки и пълна с вкусотии. Но преди това ходим при дядо — дядото на Брита и Ана, де — за да му пожелаем весела Коледа и да гледаме как Брита и Ана кичат неговата елхичка. И ние помагаме малко, но Брита и Ана предпочитат да го правят сами. Дядо не може да види какво закачаме по елхата, тъй като е почти сляп. Но ние му описваме и той казва, че можел да го види вътре в главата си.

Когато се запътихме към Кристин в Льовнес, времето беше прекрасно. Точно каквото трябва да е на Бъдни вечер. Към къщурката на Кристин води толкова тясна пътечка, че почти не я виждахме от дебелия сняг. Ласе носеше кошницата, а Бусе и Уле — елхичката. Брита, Ана и аз не носехме нищо. Ох, как се изненада Кристин, когато пристигнахме! Е, може и да се е престорила, защото си знае, че идваме всяка година. Ласе извади всичко от кошницата и го сложи на масата. А Кристин току клатеше глава и повтаряше:

— Ах, ах, ах, прекалено много, прекалено много!

На мен не ми се струваше прекалено много, но че беше много, беше. Едно голямо парче шунка, цяла наденица, една пита коледно сирене и кафе, и меденки, и свещи, и бонбони, и не помня вече какво още. Сложихме свещите на елхата на Кристин и потанцувахме около нея, просто за да се упражним за вечерта. Кристин беше много щастлива и когато си тръгнахме, застана на вратата да ни помаха.

Като се прибрахме, Ласе, Бусе и аз окичихме нашата елха. Татко също помагаше. На тавана имахме червени ябълки, които бяхме отделили за елхата, и взехме от меденките, дето ги бяхме пекли ние. В кошничките, които правихме при дядо, сложихме стафиди и орехи. Закачихме и пухкавите памучни ангелчета от времето, когато мама била малка. И накрая, разбира се, много знаменца и свещи, и бонбони. Ех, колко хубава стана елхата!

След това дойде ред да изтопим отварата от шунката и после нямаше вече какво да правим, освен да ЧАКАМЕ! Ласе каза, че тия часове от следобеда на Бъдни вечер, когато човек само чака ли, чака, са сред нещата, от които на хората им побеляват косите. И ние чакахме ли, чакахме ли, чакахме, пък аз току ходех до огледалото да видя дали е вярно, че от това се побелява. Но, чудна работа, косата ми все си беше сламено руса както преди. Бусе отвреме навреме почукваше часовника, защото мислеше, че е спрял.

Когато се стъмни, най-сетне стана време да отидем с нашите подаръци в Северната и в Южната. Това не се прави на светло, защото не е толкова интересно. Ласе, Бусе и аз си нахлузихме червените дядоколедни качулки, а Ласе си взе дядоколедната маска, която щеше да сложи, като се направи на Дядо Коледа по-късно вечерта. (Напоследък Ласе играе Дядо Коледа у нас. Когато бях малка, вярвах, че има истински Дядо Коледа, но вече не вярвам.) После взехме пакетите и се прокраднахме през мрака. Колко звезди имаше по небето! Като погледнах към гората, която беше много тъмна, си помислих, че там може би все пак живее някой истински Дядо Коледа, който скоро ще дойде, повлякъл шейна, натоварена с куп подаръци. Почти ми се прииска да е така.

В кухненското преддверие беше тъмно като в рог. Похлопахме на вратата, после я отворихме и хвърлихме пакетите в кухнята. Тогава Брита и Ана дотърчаха и ни казаха да влезем, за да опитаме от техните коледни сладки и карамелени бонбони. И ние влязохме. Тогава и ние получихме пакети с коледни подаръци. После Брита и Ана си сложиха дядоколедни маски и тръгнахме всички заедно към Южната при Уле. Той седеше в тяхната кухня и също чакаше. Свип се разлая страхотно, като видя изведнъж пет Дядо Коледовци. Уле взе своята дядоколедна маска и всички се втурнахме навън в мрака и почнахме да играем, че уж сме истински Дядо Коледовци и разнасяме подаръци на хората.

Най-сетне стана вечер и седнахме да вечеряме около масата в кухнята. На масата горяха свещи и имаше страшно много гозби, но аз ядох почти само шунка. И каша, разбира се, та дано ми се падне бадемът. Но не ми се падна. Имаме един ратай, дето се казва Оскар. Той харесва много Агда, нашата домашна помощничка. Казват, че този, комуто се падне бадемът в коледната каша, щял непременно да се ожени през новата година. И представете си, бадемът се беше разцепил на две и на Оскар и Агда се падна по една половинка. Ох, как се смяхме, Ласе, Бусе и аз! Агда се ядоса и каза, че „това сигурно е номер на дечурлигата“. Но можехме ли ние да сме виновни, задето бадемът се е разцепил?!

Докато ядяхме кашата, измисляхме стихчета. Ласе съчини това:

На две се разцепи бадемът.

Оскар и Агда ще се оженят.

Чудесно го измисли, нали?! Но Агда не беше съгласна. Обаче после се развесели малко, докато всички й помагахме да избърше съдовете. А ние го направихме, за да стане по-бързо, та да дойде ред на подаръците.

След това насядахме в гостната. Свещите на елхата и на масата горяха. Цялата настръхнах, както винаги, когато е тъй хубаво и чакам напрегнато. Татко ни чете от Библията за малкия Исус. Аз пък прочетох едно страхотно хубаво стихотворение, което започва така: „Ти, хубаво дете Исус, на сламата положено…“. В това стихотворение се казва, че всъщност малкият Исус би трябвало да получи много подаръци и торта, и аз съм съгласна. Но вместо това ние получаваме подаръците.

Докато всички останали пеехме „Когато коледното утро просветлее“, Ласе се измъкна навън и подир малко се върна, облечен като Дядо Коледа с голяма торба на гърба.

— Тук има ли добри деца? — попита той.

— Да, две — отговори Бусе, — но имаме и един пакостник, който се казва Ласе. Ама в момента като че ли е излязъл и така е по-добре.

— Чувал съм за него — каза Дядо Коледа. — Той е най-доброто момче в този край. И ще получи повече подаръци от всички останали.

Обаче не получи. За всички имаше по еднакво много подаръци. За мен една нова кукла и три книги, една забавна игра, плат за рокля, ръкавици и какво ли не още. Получих общо петнайсет подаръка. За мама бях ушила една покривка с бродерия на кръстчета. Тя много й се зарадва. На татко бях купила календар. Той също му се зарадва. Обичам хората да се радват, когато им правя коледни подаръци. Толкова е хубаво — все едно, че аз получавам подаръци. На Ласе и Бусе подарих оловни войници.

След това танцувахме около елхата и тогава дойдоха всички от Северната и от Южната, и се хванаха да танцуват с нас. Дядо също дойде, но не можеше да участва. Мисля, че танцувахме „Пак дойде Коледа“ и „Косим, косим овеса“ поне по двайсет пъти.

Вечерта наредих всичките си коледни подаръци на масата до леглото, за да ги видя, щом се събудя сутринта.

Всичко е прекрасно на Коледа. Колко жалко, че Коледа не идва по-често!