Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (6)

Ласе пада в езерото

Ако човек прекоси пасището на Северната къща, стига до едно малко езеро. По него зиме се пързаляме с кънки. Тази година ледът беше чудесен и лъскав. Един ден мама не искаше да ни пусне на езерото, защото татко и чичо Ерик бяха изсекли голяма дупка в леда. Вадиха лед за нашата подземна изба. Но аз казах:

— Нали виждаме хвойновите клонки, които забодоха наоколо, и ще се пазим от дупката.

Тогава тя ни позволи да отидем.

Понякога Ласе е доста глупав. Особено, когато иска да се изфука. Точно това направи сега. Тръгна да се пързаля колкото може по-близо до дупката.

— Я гледайте, идва славният кънкьор от село Шумотевица! — крещеше той, засилваше се право към дупката и завиваше едва в последния миг.

— Стига, Ласе, да не си полудял?! — каза Уле.

Всички се карахме на Ласе, но не помагаше. Почна да се пързаля на криволици и завъртулки около дупката. Отвреме навреме караше и заднешком.

— Ето го, лети гордият, славен кънкьор от село Шумотевица — провикна се пак.

И наистина излетя. Цопна заднешком право в дупката, защото беше стигнал до самия ръб. Развикахме се. А Ласе крещеше по-силно от всички ни. Ужасно се изплашихме и вече мислехме, че Ласе ще се удави. После легнахме в дълга редица на леда и всеки хвана краката на предния. Бусе лежеше най-отпред до дупката и всички се стискахме здраво за краката. Така Бусе измъкна Ласе от дупката и хукнахме презглава към къщи. Ласе почти плачеше, но не съвсем.

— Ами ако се беше прибрал у дома удавчен? — попита Бусе.

— Не се казва „удавчен“, глупендер такъв! — тросна му се Ласе. Но май че все пак обичаше Бусе, защото Бусе го беше извадил от водата. А по-късно този следобед той подари на Бусе сума оловни войници.

Мама много се разсърди на Ласе, задето е паднал в езерото. Прати го да си легне и да пие горещо мляко, за да се стопли. А после трябваше да лежи още няколко часа. „Нека помисли за греховете си“ — каза мама. Именно тогава той даде на Бусе оловните войници.

Но вечерта си построихме снежни крепости в градината и направихме битка със снежни топки, а тогава Ласе беше с нас, разбира се. Брита, Ана и аз имахме една крепост, а момчетата — друга. Но момчетата правят винаги страшно корави снежни топки и хвърлят много силно. Мисля, че е несправедливо. Нападнаха нашата крепост с по няколко снежни топки в ръце и Ласе крещеше:

— Бой и победа! Идва Страшилището на Севера!

Но тогава Брита се обади:

— Така ли?! Аз пък мислех, че е славният кънкьор от село Шумотевица!

След това Ласе доста време нищо не каза.

Но момчетата превзеха нашата крепост и ни плениха, и казаха, че цяла вечер трябва да им правим снежни топки, иначе ще ни осъдят на смърт.

— За какво ви са толкова много снежни топки? — попита Ана.

— Ще си ги пазим за лятото, че тогава трудно се намират — отговори Ласе.

— Я се хвърли пак в езерото! — сопна му се Ана.

После Брита, Ана и аз отидохме в обора, защото ни стана студено. А там беше топло и хубаво. Почнахме да играем на гоненица. Подир малко пристигнаха и момчетата. Кравите ни гледаха ококорено. Кравите като че ли не разбират защо играем на гоненица. Пък като се замисля, и аз не знам. Обаче е весело и толкоз.

Много скоро дойде и татко. Каза, че не бива да играем повече на гоненица. Защото една от кравите щяла да си има теленце. И затова не трябвало да се вдига шум наоколо. Лота щеше да се отелва. Останахме да гледаме. Татко трябваше да помогне на теленцето да излезе. Оказа се биче и беше много сладко. Лота го ближеше и изглеждаше много доволна. Татко искаше да му помогнем да измисли име за телето.

— Страшилището на Севера — каза Ласе. Той явно не може да мисли за нищо друго, освен за своето глупаво Страшилище на Севера. Що за тъпо име за такова сладко теленце!

— Като порасне, може да стане злобен, опасен бик — рече Ласе.

Уле предложи телето да се казва Петър и татко реши, че му отива.

— Нека поне да се казва Петър на Севера — рече Ласе.

После изтичахме при дядо и му разказахме, че Лота си има теленце.

След това вече стана време да си лягаме. Тъкмо когато Ласе, Бусе и аз стигнахме на тавана и исках да си вляза в стаята, Ласе каза:

— Ох-ох, да-да, какъв късмет все пак, че не се удавчих.

— Я се хвърли пак в езерото! — викна Бусе.