Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (5)

Отиваме на гощавка у леля Йени

Най-веселото през коледната ваканция беше гощавката у леля Йени. Леля Йени живее в едно стопанство, което е далеч от другата страна на Голямо село. Всички от село Шумотевица бяхме канени у тях един неделен ден след Коледа. Трябваше да пътуваме много, много часове с шейната, за да стигнем дотам.

Мама ни събуди рано и ни опакова в страшно много пуловери и шалове. Бях сигурна, че ще се задуша, докато стигна до гощавката. И въпреки това мама дотърча с още един шал и искаше да ми върже и него на главата. Но тогава казах, че ако има намерение да пристигна там във вид на плашило, изобщо няма да тръгна.

Пътувахме с нашата голяма шейна. Татко седеше на капрата и караше. На краката си беше сложил дебели ботуши от слама, за да не му измръзнат. Нашата шейна вървеше напред, зад нас идваше шейната на Южната и на опашката беше шейната на Северната. Ах, колко хубаво пееха всички звънчета! Така се радвахме, че почнахме да пеем, ала мама ни каза да престанем, защото сме щели да се нагълтаме със студен въздух. Но често-често подвиквахме разни неща на Уле, който се возеше в шейната зад нас, а той предаваше на Брита и Ана.

— Ако ни дадат салата от скумрия, ще си тръгна — изкрещя Ласе.

— Аз също — викна Уле.

После трябваше да обяснява на Брита и Ана за какво става дума. И след малко Уле ни подвикна, че Брита и Ана също щели да си тръгнат, ако ни дадат салата от скумрия.

Обаче не си тръгнахме, въпреки че ни дадоха салата от скумрия. Защото имаше хиляда други неща, та нямаше нужда да ядем скумриена салата.

Леля Йени има три момичета, а освен това на гощавката имаше и сума други деца. Пратиха ни в голямата гостна на горния етаж и там играхме целия ден, освен когато трябваше да ядем. Накрая цялото това ядене съвсем ни омръзна, защото щом подхванехме някоя игра, леля пристигаше и казваше, че е време да слезем и пак да ядем. Когато са на гощавка, възрастните явно не правят нищо друго, освен да ядат.

Най-голямото момиче на леля Йени се казва Нана. Играехме, че Нана уж е вещица, която живее в един дрешник до гостната. Въобразявахме си, че дрешникът е нейната колиба, а стаята е голяма гора. И както си ходехме из гората и беряхме боровинки, вещицата се втурваше от колибата си да ни излови. Ох, колко ме беше страх! Знаех много добре, че това е Нана, но се страхувах, сякаш е истинска вещица. В дрешника имаше един голям сандък и той уж беше фурната на вещицата. А тя взе да пече Ласе. Но за щастие той се отърва в последната минута.

— Макар че мириша малко на изгоряло — каза Ласе.

Отвреме навреме вещицата изскачаше и крещеше:

— Вкаменени!

Тогава всички трябваше да стоим неподвижни и дори пръст да не помръднем. Веднъж, когато вещицата изкрещя „вкаменени“, Ласе изглеждаше съвсем въртоглав. Стоеше на куц крак с изплезен език, държеше се за ушите и си беше събрал очите като кривоглед. Ей така изглеждаше:

Трябваше да стои неподвижно и да изглежда въртоглав, докато дойде вещицата и развали магията. Олеле, как му се смяхме!

Момичетата на леля Йени имаха приказна куклена къща, която стоеше в единия ъгъл на стаята. Ана и аз не можехме да се стърпим и отвреме навреме отивахме да я разглеждаме. В куклената къща имаше кухня, трапезария, спалня и салон, и там живееше едно изискано куклено семейство. Нана каза, че се казват граф и графиня Златоперки. Те имаха и едно красиво момиченце — Изабела Златоперка.

Когато големите най-сетне свършиха с яденето, дойдоха при нас и също се разиграха. Играхме на „сляпа баба“. Таткото на Уле беше сляпата баба. Вързаха му очите с голяма карирана носна кърпа. Ние тичахме и го дърпахме за сакото, колкото пъти успявахме да се доближим. После играхме и на залози. Аз заложих златното си сърчице. Като освобождавахме залозите, ме осъдиха да се преметна три пъти презглава. Направих го и си получих златното сърчице. Уле беше осъден да извика името на своята любима в зиданата печка. И, представете си, той извика „Лиза“! Ласе се разкикоти, пък аз ужасно се засрамих. Но тогава Уле ми каза презрително:

— Имах предвид майка си, разбира се! И тя се казва Лиза. А татко го осъдиха да скача трупешката около цялата стая. Ех, какъв смях падна! Никога не бях виждала татко да скача трупешката. Но най-страшно беше, каквото трябваше да направи леля Йени. Осъдиха я да се качи на масата, да застане на куц крак и да кукурига като петел. Но тя не искаше.

— Глупости! — каза. — Няма да ме издържи масата, каквато съм стара и дебела.

И може би беше права. Защото леля Йени тежи почти сто кила.

Играхме дълго време и много се забавлявахме. Но Ана и аз току се прокрадвахме до куклената къща, за да погледаме Изабела Златоперка.

Най-хубавото на гощавката у леля Йени беше, че щяхме да пренощуваме там. Обичам да спя на чужди места. Всичко ти се струва някак необикновено и странно. Мирише съвсем другояче от вкъщи. Бяхме четиринайсет деца на гощавката и всички щяхме да спим заедно на пода в гостната, където играхме. Да знаете колко е весело да спиш на пода! Сложиха ни сламени дюшеци, но без чаршафи, а само с одеяла. След като си легнахме, влязоха всичките възрастни да ни видят.

— Ето, тук лежи млада Швеция, метър подир метър! — каза татко.

Като останахме сами, уж трябваше да спим. Но мисля, че е почти невъзможно да накараш четиринайсет хлапета да мълчат. Нана ни разказа за някакво голямо съкровище, което много, много отдавна един рицар бил заровил там наблизо. Ласе искаше да излезе посред нощ, за да го разкопае. Обаче Нана каза, че никой не можел да го намери, защото съкровището било омагьосано. Тогава аз заспах.

Тръгнахме си чак късно следобед на другия ден. Докато се прибрахме, стана съвсем тъмно. На връщане не си подвиквахме нищо, защото бяхме страшно уморени. Излегнах се назад в шейната и се загледах в звездите. Бяха толкова много, много и толкова далече! Сгуших се още по-навътре в топлите кожуси и си запях тихичко, за да не ме чуят Ласе и Бусе:

Блести, блести звездице там,

къде си ти, и аз не знам.

Надявам се догодина пак да отида на коледна гощавка у леля Йени.