Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата от село Шумотевица (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alla vi barn i Bullerbyn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Астрид Линдгрен

Ние, децата от Шумотевица

 

Шведска. Първо издание

 

Rabén & Sjögren, Stockholm

 

Илюстрации: Илун Викланд

Оформление: Любомир Михайлов, 1998

Предпечатна подготовка: Мишлена ООД

Издателство САМПО, София, 1998

Печатница Полипринт-ЕАД, Враца

 

ISBN 954-8048-37-X

История

  1. — Добавяне

Момчетата не могат да пазят тайни

След като свършихме с плевенето на цвеклото, не минаха и няколко дни, и почнаха да прибират сеното.

— Тази година не искам никакви дечурлига по копите да ми мачкат сеното — каза татко. Това го казва всяка година, ама никой не му вярва, че го казва сериозно.

По цели дни се возехме с каруците върху сеното и скачахме по копите в сеновала. Ласе искаше да се състезаваме кой ще скочи най-високо. Най-високо отгоре надолу, а не отдолу нагоре, разбира се. Покатервахме се по гредите на покрива на сеновала и скачахме в сеното под тях. Ох, как ми се свиваше стомахът! Ласе беше казал, че който спечели, ще получи за награда една карамелена пръчка. Купил я същия ден, когато ходил в магазина в Голямо село да купи мая за мама. И ние се състезавахме, и скачахме, и се надскачвахме, но накрая Ласе се изкатери до най-високото и скочи в една съвсем мъничка копа, и така се друсна, че доста време лежа неподвижно и не можеше да мръдне. След това каза, че сърцето му сигурно се е изтърсило в стомаха, и щял да си го носи там, докато е жив. Никой друг не се реши да повтори този скок и Ласе налапа карамелената пръчка и каза:

— Връчва се на Ларш за храбри подвизи по копите.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_22.png

Един ден, когато Брита, Ана и аз се возехме върху сеното с ратая на Северната, открихме едно място с диви ягоди сред голям кръг от камъни на ливадата, откъдето товареха сеното. Там растяха толкова диви ягоди, колкото не съм виждала в живота си. Наговорихме се никога, никога, никога да не издадем това място с диви ягоди на момчетата или на някой друг. Обрахме ягодите и ги нанизахме на сламки, и станаха тринайсет пълни сламки. Вечерта ги изядохме със захар и сметана. Дадохме по две-три на Ласе, Бусе и Уле, но когато искаха да узнаят къде сме ги набрали, казахме:

— Никога няма да ви кажем, защото това е тайна.

След това Брита, Ана и аз няколко дни обикаляхме да търсим нови места с диви ягоди и зарязахме сеновала. Но момчетата все ходеха там и ние не можехме да разберем как не им омръзва.

Веднъж набрахме страшно много диви ягоди и казахме на момчетата, че си имаме вече седем места с ягоди, които няма никога да издадем, защото те са тайна. Тогава Уле се обади:

— Ха-ха, каква жалка тайна в сравнение с нашата!

— Вие пък каква тайна имате? — попита Брита.

— Не им казвай, Ласе! — викна Уле.

Но Ласе каза:

— Какво пък! Нека момичетата чуят, че нашата тайна не е такава вятърничава като тяхната.

— Хайде тогава, каква е? — попитахме ние.

— Ако искате да знаете, направихме цели девет пещери високо горе в сеното — отговори Ласе.

— Но няма да кажем къде — рече Уле и заподскача на куц крак.

— Като нищо ще ги намерим — казахме ние и хукнахме към нашия сеновал да ги търсим. Търсихме целия този ден и на следващия, но не намерихме никакви пещери. Момчетата се правеха на важни и Ласе каза:

— Никога няма да ги намерите! Първо, не може да се намерят без план и второ, няма да намерите плана, на който са нарисувани.

— Какъв е този план? — попитахме ние.

— План като план — каза Ласе. — Ние го направихме. Обаче е скрит.

Тогава Брита, Ана и аз се заловихме да търсим плана. Смятахме, че сигурно е някъде в Средната, защото Ласе положително нямаше да се съгласи да го скрият другаде. Търсихме няколко часа в стаята на Ласе и Бусе — в леглата им, в чекмеджетата на скрина, в гардероба, изобщо навсякъде. И казахме на Ласе:

— Би могъл поне да ни кажеш дали е „птица“, „риба“ или „среда“.

Това значи дали е горе, долу или по средата, както казваме, когато играем на „скрих ключа“.

Ласе, Бусе и Уле се запревиваха от смях и Ласе каза:

— „Птица“ е! И то каква „птица“!

И току си намигаха, и се правеха на ужасно хитри. Търсихме в абажура на лампата и гледахме дали няма някакъв план, мушнат зад тапетите под тавана, защото нали трябваше да е някъде нависоко, след като беше „птица“. Но Ласе каза:

— Я се откажете, защото каквото и да правите, няма да намерите никакъв план.

Тогава вече ни се отщя. Обаче на другия ден реших да попитам Уле дали ще ми заеме „Хиляда и една нощ“, понеже валеше и исках да си стоя вкъщи и да чета. Ласе и Бусе бяха излезли, та отидох в тяхната стая, за да се прекатеря през липата при Уле.

По-рано в липата живееше една птичка, която правеше гнездото си в една малка хралупа в ствола на дървото. Сега птичката не живее вече там. Но докато минавах покрай гнездото й, видях, че оттам се подава един канап.

— Чудна работа, за какво ли й е притрябвал на птичката този канап — си помислих и го издърпах. На другия му край беше вързан навит лист хартия. И, представете си, това беше планът! Толкова се изненадах, че едва не паднах от дървото. Съвсем забравих „Хиляда и една нощ“, прекатерих се обратно в стаята на Ласе и Бусе и хукнах колкото можех по-бързо при Брита и Ана. Така се бях засилила, че се спънах на стълбата и си ударих коляното.

Ех, как се зарадваха Брита и Ана! Веднага се втурнахме към сеновала и набързо открихме всичките пещери. Момчетата бяха изровили дълги ходове в сеното, но всичко беше отбелязано на плана. Докато се провираш през такъв ход, където е съвсем тъмно и наоколо има толкова много сено, няма как да не си помисляш отвреме навреме: „Ами ако не мога да изляза оттук?!“

nie_detsata_ot_shumotevitsa_23.png

Струва ти се страшно, въпреки че е и увлекателно. Но всеки път се измъквахме.

Тъмно беше само в ходовете. В пещерите беше светло, защото лежаха до стената и през пролуките между дъските влизаше светлина. Пещерите бяха големи и хубави и ни стана ясно, че момчетата много са се трудили, за да ги направят. Към последната пещера водеше страхотно дълъг ход, та помислихме, че изобщо няма да свърши. Аз пълзях първа, зад мен Брита и после Ана.

— Ще видите, че сме влезли в някакъв лабиринт, който няма край — обади се Брита.

Но точно тогава видях светлина пред себе си и там беше пещерата. И, не щеш ли, вътре седяха Ласе, Бусе и Уле. Да знаете само колко се стреснаха, като се вмъкнахме при тях!

Как открихте пътя дотук? — викна Ласе.

— Ха-ха, намерихме плана, разбира се! — изсмях се аз. — Нищо и никаква работа! Ама че лесно скривалище!

За първи път Ласе изглеждаше малко посрамен. След като поразмисли, рече:

— Хайде, карай! И момичетата ще участват!

После целия ден си играхме из пещерите и ни беше много весело, докато навън валеше. Но на другия ден Ласе каза:

— Като знаете вече нашата тайна, ще е справедливо ние да узнаем къде са вашите места с диви ягоди.

— Как ли пък не! — викнахме ние. — Намерете си ги сами, както ние намерихме пещерите!

Но за да им бъде по-лесно, Брита, Ана и аз наслагахме стрелки от клечки по земята. Обаче между стрелките имаше големички разстояния, та мина доста време, докато момчетата намериха местата с дивите ягоди. Но към най-хубавото си място не сложихме стрелки. То остава наша тайна и никога няма да го издадем на когото и да било.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_24.png