Астрид Линдгрен
Всички ние, децата от село Шумотевица (16)

Голямата снежна буря

Сега ще разкажа за голямата снежна буря, която се изви точно преди Коледа. Била най-страшната снежна буря, която татко бил виждал някога, каза той.

Още от началото на декември Ласе повтаряше всеки ден, когато отивахме на училище:

— Ще видите, че за Коледа няма да има сняг!

Колкото пъти го казваше, ми ставаше страшно мъчно, защото много ми се искаше да падне сняг. Но дните минаваха един подир друг, а не се мерваше ни най-малка снежинка. Обаче не щеш ли, точно в седмицата преди Коледа, както седяхме в училище и смятахме, Бусе изкрещя:

— Гледайте! Вали сняг!

И наистина валеше. Толкова се зарадвахме, че всички почнахме да викаме „ура!“. А Госпожицата ни каза да станем и да запеем „Дойде вече зимата“.

Когато излязохме през междучасието, училищният двор беше покрит с тънък слой сняг. Изтъпкахме голяма осмица в снега и цялото междучасие тичахме по осмицата и крещяхме от радост. Но Ласе каза:

— Е, това е, повече сняг от този няма да падне.

Когато тръгнахме за училище на другия ден, все пак имаше толкова сняг, че трябваше да правим пъртина, и продължаваше да вали. Но Ласе каза:

— Повече сняг няма да падне и до Коледа този ще се стопи.

Ама щеше да види той! Едва бяхме влезли през училищната врата, и почна да вали още по-силно. Така валеше, че пред прозореца всичко побеля и дори не се виждаше другият край на двора. Продължи целия ден. А задуха и вятър. Духаше и валеше, валеше и духаше, та накрая Госпожицата се разтревожи и каза:

— Просто не знам, деца, как ще успеете да се върнете в село Шумотевица.

Попита ни дали не искаме да пренощуваме при нея и ние всъщност страшно много искахме, обаче знаехме, че в село Шумотевица всички щяха да се изплашат, ако не се приберем. Затова казахме, че не можем да останем и тогава Госпожицата реши, че ще е най-добре да си тръгнем веднага, преди да се е стъмнило.

В един часа тръгнахме от училището. Олеле, какви преспи бяха! И какъв вятър духаше! Трябваше да ходим почти приведени надве.

— Този сняг стига ли ти вече? — каза Брита сърдито на Ласе.

— Още не е Коледа — отговори Ласе. Но от вятъра едва чухме какво каза.

Вървяхме и вървяхме, и вървяхме. Държахме се за ръце, за да не се загубим. Снегът ми стигаше високо над коленете и трябва да ви кажа, че така не се напредва бързо. А вятърът просто ни пронизваше и накрая бяхме толкова измръзнали, та не си чувствахме нито палците на краката, ни пръстите, ни носовете. Най-сетне краката ми съвсем отмаляха и казах на Ласе, че искам да си почина малко.

— Дума да не става! — викна Ласе. Ана също беше уморена и искаше да си почине, но Ласе каза, че е опасно. Тогава Ана и аз се разплакахме, защото помислихме, че никога вече няма да се приберем у дома в село Шумотевица. А бяхме едва насред път. Но изведнъж Уле каза:

— Да отидем при обущаря! Във всеки случай не вярвам да ни отхапе носовете!

Ана и аз искахме да отидем при обущаря, дори ако щеше да ни отхапе носовете.

Духаше толкова силно, че почти влетяхме през вратата на обущаря. Той не се зарадва особено, като ни видя.

— Какво търсят дечурлига навън в такова време?! — рече.

Не посмяхме да кажем, че времето не беше такова, когато тръгнахме от дома. Свалихме си връхните дрехи и седнахме да го гледаме как кърпи обуща. Бяхме ужасно гладни, но и това не посмяхме да кажем. Обущарят си свари кафе и го изпи, и яде сандвичи, но не ни предложи нищо. Другояче беше, когато отидохме при Кристин в Льовнес заради гръмотевичната буря.

На здрачаване престана да вали сняг и да духа вятър, но имаше толкова големи преспи, че не проумявахме как ще се приберем. Ох, как мечтаех да се върна в село Шумотевица при мама и при моето легло!

И, представете си, изведнъж чухме навън звънчета. Втурнахме се на прозореца да погледнем. И видяхме татко, който караше снегорина. Отворихме вратата и се разкрещяхме, макар че обущарят викна:

— Не пускайте вътре студа!

Татко много се зарадва, като ни видя. Извика ни, че иска само да изрине снега до Голямо село и на връщане ще ни вземе.

Така и направи. Ана и аз се возехме на снегорина, а другите вървяха отзад. Нали сега пътят беше изринат и гладък, та не беше никак трудно.

Когато се върнахме, мама стоеше на кухненския прозорец и гледаше неспокойно навън. Даде на Ласе, Бусе и мен гореща месна супа с кнедли и това беше най-вкусното, което някога съм яла. Изядох три чинии. След това отидох веднага да си легна. Колко беше хубаво! Мама имала чувството, че татко трябва да тръгне със снегорина, защото смятала, че ние сигурно сме някъде по пътя. Какъв късмет, че е имала това чувство! Иначе трябваше да седим цялата нощ при обущаря.