Астрид Линдгрен
Всички ние, децата от село Шумотевица (13)

Нали вече казах — момчетата не могат да пазят тайни

Но на другия ден, едва си бяхме изяли сутрешната каша, и Ласе, Бусе и Уле изчезнаха отново. И след като Брита, Ана и аз играхме целия предобед в нашата къщичка, и не ни се играеше повече, взехме да се чудим къде ли се дяват момчетата през деня. Досега не се бяхме замисляли, но като поумувахме, си спомнихме, че цяла седмица почти не ги бяхме виждали, освен вечер, когато играехме на народна топка.

— Ще ги проследим — каза Брита.

— Да! — съгласихме се Ана и аз. — Ще ги проследим. Защото трябва да разберем какво вършат.

Като дойде ред за обяд, седнахме на стъпалата пред нашата къща да дебнем. По едно време се зададе Ласе. И след малко — Бусе. И след още малко — Уле. Обаче не идваха от същата посока. Тогава ни стана ясно, че пак имат някаква тайна, която не трябваше да узнаем. Защото иначе положително щяха да се приберат заедно. Бяхме си изнесли куклите на стъпалата, за да не се сетят момчетата, че ги шпионираме. Играехме си с куклите и нищичко не казахме. После всички отидохме да обядваме. Но щом се нахранихме, бързо се върнахме на стълбите.

Подир малко излезе Ласе. Ние си гледахме куклите. Ласе поигра малко с Мър, ей така, между другото. Но изведнъж изчезна зад ъгъла на къщата. Ние се стрелнахме нагоре в моята стая, защото оттам можехме да го видим през прозореца. Той се огледа внимателно, после хукна косо през касисовите храсти и прескочи каменната ограда около нашата градина. След това не го виждахме вече. Но скоро го последва Бусе. Прокрадваше се внимателно и изчезна в същата посока като Ласе.

— Слушайте — каза Брита, — още малко, и ще се появи Уле. Елате, ще изтичаме до касисовите храсти и ще се скрием там.

Речено-сторено. Свряхме се в храстите, без да гъкнем и след мъничко дотърча Уле. Мина толкова близо до нас, че почти можехме да го пипнем, обаче не ни видя. Тръгнахме крадешком подире му.

Зад нашата градина има голяма ливада. Обрасла е доста нагъсто с лешникови храсти, и хвойнови храсти, и най-различни други храсти. Има и дървета. Татко все казва, че ще изсече всички храсти, за да има по-добра паша за кравите, но се надявам да не го направи. Защото там има чудесни скривалища.

Дълго се промъквахме подир Уле, но изведнъж той хлътна в един гъсталак и — хоп! — изчезна. Колкото и да се мъчехме, не можахме да го открием. Вече знаехме, че момчетата са някъде из ливадата, и търсихме под дърво и камък, обаче никъде не ги мернахме. Тогава Ана каза:

— Сетих се! Ще доведем Свип! Той може да намери Уле.

Брита и аз решихме, че Ана добре го е измислила. Втурнахме се към Южната и попитахме майката на Уле дали може да вземем за малко Свип.

— Разбира се — каза тя. Свип ужасно се зарадва, като разбра, че ще ходи на разходка с нас. Почна да скача и да лае. Тогава му казахме:

— Свип, къде е Уле? Търси Уле!

И Свип взе да души по земята, а ние трябваше само да вървим след него. Той хукна косо през нашите касисови храсти и излезе на ливадата, а ние след него. Със страшна скорост минахме през лещаците. И — не щеш ли — Свип се хвърли право върху Уле. До него бяха Бусе и Ласе. И тайната. А тайната беше една колиба, която си бяха построили момчетата.

— Ха-ха, сега май се умърлушихте! — викнахме ние. Така си и беше.

— Не се опитвайте да имате тайни от нас — казахме им. — Защото малко по малко ще ги открием всичките.

— Да, като си помагате с куче-следотърсач, разбира се! — рече Ласе.

Свип скачаше и се радваше, и мислеше, че е направил нещо много хубаво. А ние му обещахме един голям кокал за вечеря.

Чудесна колиба бяха построили момчетата. На четири дървета, които образуваха правоъгълник, бяха заковали дъски, така че във всеки ъгъл стоеше по едно дърво. Наоколо бяха наслагали хвойнови клони вместо стени, защото не им стигнали дъските, каза Ласе. Отгоре имаше по-малки дъски за покрив, а върху тях бяха метнали стар чул.

— Да позволим ли на момичетата да участват? — обърна се Ласе към Бусе и Уле.

— Ами, ти какво ще кажеш? — попитаха те, защото сигурно искаха първо да чуят какво мисли Ласе. И Ласе каза, че може да участваме.

После играхме на индианци в колибата. Ласе беше главатарят и се казваше Силна Пантера, Бусе се казваше Бързокрак Елен, а Уле — Летящ Сокол. Брита нарекоха Ръмжаща Мечка, Ана — Жълта Вълчица, а мен — Хитра Лисица. Искаше ми се да имам по-хубаво име, но Ласе не позволи. В колибата нямаше огнище, но се преструвахме, че има, и пушехме лулата на мира, която всъщност беше голям бонбон във форма на лула. Отхапах си едно съвсем мъничко парченце от лулата на мира и беше страшно вкусно. Момчетата си бяха направили лъкове и стрели и направиха и за нас. Ласе каза, че в далечния край на ливадата имало други индианци. Наричали се команчи и били подли и опасни, и трябвало всичките да бъдат победени. Грабнахме лъковете и със страхотен вой хукнахме през ливадата.

В другия край на ливадата пасяха нашите крави. Ласе каза, че те са команчите. Чувало се по името, твърдеше той. Олеле, как побягнаха команчите! Ласе изкрещя нещо подире им на индиански език, но мисля, че те не го разбраха.