Астрид Линдгрен
Всички ние, децата от село Шумотевица (11)

Когато Ана и аз щяхме да бягаме

Няма друг, с когото ми е така весело да си играя, както с Ана. Имаме си толкова игри на ужким и ги знаем само тя и аз. Понякога се преструваме, че сме две госпожи, които си ходят на гости. Тогава Ана се казва госпожа Бенгтсон, пък аз се казвам госпожа Ларшон. Ана прилича на знатна дама, когато е госпожа Бенгтсон, и говори много изискано. И аз говоря изискано, когато съм госпожа Ларшон. Понякога госпожа Бенгтсон и госпожа Ларшон уж се скарват и тогава Ана казва:

— Госпожо Ларшон, може да си вървите заедно с противните си хлапета!

„Противните хлапета“ са моите кукли. Тогава аз казвам:

— Според мен, госпожо Бенгтсон, вашите хлапета са противни!

Но след това се сдобряваме и ужким ходим по магазини, и купуваме копринени платове и кадифета, и бонбони. Имаме ужким-пари, които си правим горе при дядо. Много ни е страх Ласе и другите да не чуят как играем на ужким, защото само ще ни се смеят. Ако дядо чуе, няма страшно, защото и той понякога се преструва и ние купуваме от него разни неща с нашите ужким-пари.

Ако вали дъжд, Ана и аз често седим при дядо и му четем вестника. Когато дядо бил малко момче, умрели и майка му, и татко му и трябвало да отиде да живее у други хора, които не били никак добри към него. Трябвало страшно много да работи, макар че бил съвсем малък и получавал толкова много шамари и толкова малко храна, че накрая му омръзнало и избягал. А после преживял страхотно много забавни и опасни приключения, та чак да не повярваш, докато най-сетне попаднал при добри хора, където го приели, и там останал.

Един дъждовен ден, когато Ана и аз седяхме при дядо и бяхме прочели докрай вестника, Ана каза:

— Дядо, разправи ни как си избягал!

— Ох, ох — въздъхна дядо. — Нали сте го чували толкова пъти!

Но ние взехме да врънкаме, че искаме да го чуем пак, и той ни го разказа отново. След това Ана рече:

— Сигурно е весело да избягаш. Иска ми се и аз веднъж да избягам.

— Да, ама първо трябва да има някакви лоши хора, от които да избягаш — обадих се аз.

— Никак не трябва — каза Ана. — Човек може да избяга просто така. Поне за малко! И после да се върне.

— Да! Хайде да го направим! — извиках аз.

— Какво ще кажеш, дядо — попита Ана, — мислиш ли, че можем да го направим?

И дядо отговори, че защо пък да не можем да избягаме за малко. Тогава решихме да избягаме. Разбира се, то трябваше да стане през нощта и никой не биваше да знае. Помолихме дядо да не казва на никого и той обеща.

Открай време ми е било трудно вечер да се държа будна и просто не можех да измисля какво да сторя, за да не заспя, докато дойде време да бягаме. Обаче Ана каза:

— Спи си ти! Ще вържем един канап за палеца на крака ти и ще го пуснем да виси от твоя прозорец, а пък аз ще дойда, ще го дръпна и ти ще се събудиш.

Ана каза още, че щяла да набере хвойнови клонки и да си ги сложи в леглото. Мислела, че така ще успее да се задържи будна, докато всички останали заспят.

После попитахме дядо какво трябва да си носи човек, когато ще бяга, и той каза, че би трябвало да си носи малко храна и може би малко пари, ако ги има. Смятахме да избягаме още същата нощ, та имахме страшно много работа, докато приготвим всичко. Отидох при мама и я помолих за няколко сандвича, а тя каза:

— Какво става с теб? Пак ли си гладна? Нали преди малко вечеряхме!

Не можех да й кажа за какво са ми сандвичите и не й отговорих. После извадих две крони от парите, които бях изкарала от плевенето, и ги сложих под възглавницата си. Накрая потърсих дългия канап, който щях да вържа за палеца на крака си.

Вечерта всички деца играхме на народна топка и когато най-сетне стана време да си лягаме, Ана и аз си намигнахме и пошушнахме:

— В десет и половина!

Прегърнах много силно мама и татко, докато им казвах „лека нощ“, защото си мислех, че доста дълго няма да ги видя. И когато мама каза: „Утре ти и аз ще отидем да берем касис“, ми стана страхотно мъчно за мама, която утре нямаше да си има никакво момиченце.

После се качих в моята стая, вързах на палеца си канапа и го пуснах през прозореца. След това си легнах и реших, че трябва бързо да заспя, за да не съм уморена, когато ще бягам от къщи.

Обикновено заспивам, щом си сложа главата на възглавницата, но сега нищо не ставаше. Опитвах какво ли не, обаче колкото пъти мръдвах в леглото, канапът ми пристягаше палеца. Изведнъж се замислих какво ли ще каже мама, когато влезе на другата сутрин и види леглото ми празно. Стана ми толкова мъчно за нея, че се разплаках. И дълго, дълго плаках.

Изведнъж се събудих. Нещо странно ставаше с палеца на крака ми и най-напред не можах да разбера какво е. Но после се сетих. Някой дърпаше канапа.

— Да, Ана, идвам — викнах аз, скочих от леглото и право при прозореца. И като погледнах, навън беше светло. А под прозореца ми стоеше Ласе и дърпаше канапа. Уф, как се ядосах!

— Ох, ох — креснах, — недей да дърпаш!

Обаче Ласе дърпаше ли, дърпаше.

— Престани! — креснах пак.

— Защо? — попита Ласе.

— Защото канапът е вързан за палеца на крака ми! — изкрещях.

Ласе се разсмя и каза:

— Каква смешна рибка се е хванала на тази въдица! После искаше да знае за какво служи канапът, но аз не останах там да му отговоря. Хукнах към Северната. Мислех, че Ана може би е избягала сама. Брита седеше на стъпалата и играеше със Сеса.

— Къде е Ана? — попитах.

— Спи — отговори Брита.

Качих се в стаята на момичетата и там лежеше Ана. И хъркаше. Опитах се да вържа канапа за палеца на крака й, но тя се събуди.

— Ох, колко е часът? — смотолеви Ана.

И като й казах, че е осем часът сутринта, тя седя дълго време, без да продума. После рече:

— Онези хора, дето нощем не могат да спят, трябва да опитат с хвойнови клонки. Не можеш да си представиш как му се доспива на човек от тях.

После отидохме при дядо да му четем вестника и като нахлухме при него, той страшно се учуди и каза:

— Я виж ти! Не сте ли избягали?

— Някой друг път — отговорихме ние.