Нора Робъртс
Обещания в смъртта (5)

4.

Джош изглеждаше тъжен, стабилен и разговорлив. Спокоен тип, реши Ив. От хората, които вършат компетентно работата си, но се прибират у дома след смяна и не мислят повече за нея.

Обикновен човек, би казала. Семеен мъж, станал ченге случайно, който едва ли някога щеше да се издигне до детектив втора степен. Не й помогна да стигне до нови прозрения за Колтрейн.

Продължи с Дак Клифтън. Макар и най-младият в екипа, на двадесет и девет, беше полицай от осем години, от близо четири с детективски чин. След минути Ив мислено го наричаше Нервака.

Привлекателната му външност — кожа със златист загар, бледосини очи и изсветлели от слънцето коси — може би му помагаше с жените свидетелки. В същото време агресивния му, заплашителен подход би накарал някои заподозрени да затреперят.

Ив не би искала да си навлече гнева му.

Наведе се срещу нея и сините му очи засвяткаха.

— Нямаме нужда да ни се бъркат прехвалени ченгета от централата. Това разследване трябва да бъде поето от този участък, от този отдел. Сами се грижим за своите.

— Не е твоя работа да решаваш кой ще поеме разследването. Щом искаш да се погрижиш за своите, като за начало успокой топката, детектив.

— Ние работихме с нея. Не вие. За вас е просто поредният случай.

Думите му прозвучаха като ехо на упреците, изречени от Клио Грейди и Ив му даде същия отговор.

— Не знаеш какво означава тя за мен. Щом искаш да мърмориш, намери си друг слушател. А сега ще отговориш на въпросите ми.

— Или какво? Ще ме завлечете в централата? Голям праз. Стоите тук и ни разпитвате, вместо да сте на улицата и да преследвате убиеца.

— Ще ти кажа как стоят нещата, Клифтън. Детектив Колтрейн е мъртва. Ти губиш времето ни и ме вбесяваш, вместо да правиш каквото можеш, за да ни помогнеш в разследването на убийството й. — Този път тя се наведе към него. — Което ме кара да се питам дали просто си гадно копеле, или има друга причина да не желаеш да отговаряш на въпросите ми. Да предположим, че е първото и да започнем с местонахождението ти снощи от двадесет и два до нула часа.

Златистата му кожа пламна, той оголи зъби.

— Не сте по-добри от плъховете от вътрешния отдел.

— Смятай ни за по-лоши. Кажете къде бяхте, детектив Клифтън, или този разговор ще продължи в централата, в стаята за разпити.

— Бях у дома, с приятелката си. — С ехидна усмивка, той се облегна назад и нарочно се почеса по чатала. — Искате ли да знаете с какво се занимавахме и колко пъти го направихме?

— Пийбоди? — каза Ив, без да откъсва поглед от очите на Клифтън. — Интересува ли ни какво е правил този нещастник с чепа си снощи между двадесет и два и нула часа?

— Ни най-малко.

— Кажи ми името на жената, Клифтън, и се смятай за късметлия, че точно сега имам по-важна работа, вместо да подам рапорт срещу теб.

— Дръж ме за топките.

— Вече ти казах, не проявявам интерес към интимните ти части. Името, Клифтън, или ще намеря време да напиша рапорт и ще бъдеш наказан за тридесет дни. Ще започнеш да изтърпяваш наказанието си, като се поизпотиш в стаята за разпити в моя участък, ако не престанеш да ме разиграваш. Име.

— Шери Лоупър. Горе е, в отдел „Комуникации“.

— Разкажи ми за отношенията си с детектив Колтрейн.

— Работихме заедно.

— Зная това. Приятели ли бяхте, или не?

— Разбирахме се.

— Поемали ли сте случай заедно?

Сви рамене, загледа се в тавана.

— Някои от нас наистина вършат работа.

Ив се отпусна на стола.

— Ако продължиш да ми лазиш по нервите, ще те сритам в топките. Повярвай ми, по-добра съм. Имам по-висок чин, не го забравяй. А сега, прояви уважение към този чин и към покойната си партньорка.

— Казах, че се разбирахме, и е истина. По дяволите. Ами влизаше под кожата на всеки. Умееше да общува с хората. Мислите, че не искам да узная кой е убиецът? Всички искаме да узнаем. Не можем да си го обясним. — Част от арогантността му изчезна, когато прокара пръсти през косите си. — Защо не досаждате на съседите й, за бога? Сигурно е бил някой от тях. Живееше в охранявана сграда и беше предпазлива.

— Ходил ли си в кооперацията, в апартамента й?

Продължи да отговаря с неохота.

— Да, няколко пъти. Вземах я или я оставях, когато работихме заедно. Аз имам кола, тя не. И какво от това?

— Имал ли си интимни отношения с детектив Колтрейн?

— Питаш дали съм я чукал? Слушай, кучко…

Ив отново се наведе заплашително.

— Разговаряш с висш полицейски служител. Ако ще ме наричаш кучка, поне сложи „лейтенант“ отпред. Отговори на въпроса.

— Не. Не сме имали връзка, за каквато говориш. Пийвахме заедно понякога, както и с останалите от отдела, или хапвахме. Тя движеше с онзи доктор от моргата. Него трябва да разпиташ. Имал е достъп до сградата, до апартамента й и е знаел как да я очисти без много шум и без да остави следи.

— Знаеш ли да е имало търкания между нея и доктор Морис?

Той сви рамене, намръщено се загледа в прозореца.

— Всички двойки се карат. Винаги първият заподозрян в убийство е съпругът или любовникът. А сте дошли да тормозите нас.

— Ще си взема бележка. Приключихме с вас, детектив Клифтън.

Ив седна и го проследи с поглед, когато закрачи към вратата и я затръшна след себе си.

— Свалял я е, така предполагам. Твърде много се пали. Опитал е късмета си, но не му е провървяло, а после тя се е хванала с Морис. Изглежда от типа мъже, които не са свикнали да бъдат отхвърляни.

— Не е толкова глупав, че да ни даде алиби, което няма да издържи — изтъкна Пийбоди.

— Да, но все пак ще го проверим. Всъщност заеми се с това сега. Аз ще отида да благодаря на Делонг.

— Ако е имало нещо между него и Колтрейн или напрежение помежду им заради отказа й, нямаше ли другите от екипа да разберат?

— Ченгетата умеят да пазят тайни.

 

 

Срещнаха се отвън и по настояване на Пийбоди си взеха по нещо за обяд от закусвалнята. Ив не бе сигурна какво точно има в рулото, което изяде облегната на колата си, но беше доста вкусно.

— Е, алибито на Клифтън е потвърдено. — Пийбоди хапваше от сандвича с очевидна наслада. — Но приятелката му беше доста дръпната. „Да, прекарахме нощта заедно и какво!“ Сприхава, нервна. Двамата си подхождат.

Докато се хранеше, Ив наблюдаваше полицаите, които влизаха и излизаха. „Малък колектив“, помисли си. Това означаваше повече възможности за общуване, повече вътрешни взаимоотношения. Полицаите се застъпваха един за друг, това бе част от етиката. Бе посочвала полицаи за наказание и знаеше колко е неприятно и грозно.

Надяваше се този път да не се наложи.

— Клифтън е отнесъл доста дисциплинарни шамари. Няколко порицания за неуместно използване на сила. Избухлив е. Това убийство не издава избухлив темперамент, но трябва да проучим алибито му малко по-подробно.

— Мразя това. Мразя да разследваме някого от своите.

— Тогава да се надяваме, че убиецът е външно лице, без значка. Все пак ще проверим. После ще потърсим информатора и искам да се върнем на местопрестъплението и да огледаме отново.

Заобиколи колата, седна зад волана. Пийбоди нямаше друг избор, освен да скочи вътре.

 

 

Лесно откриха заложната къща и собственика й. Информаторът имаше хитри очи на невестулка. Седеше в остъклената си кабина и се пазареше с някакъв нещастник, плувнал в пот от наркотичен глад.

Дългият остър нос на Болимър затрептя в средата на издълженото му лице. „Надушва ченгета“, досети се Ив, когато будните му черни очи се стрелнаха към нея и Пийбоди.

— Получаваш петдесет.

— Стига, приятел. — Тялото на наркомана потръпваше, а пискливият му глас звучеше отчаяно. — Трябва ми стотачка. Струва много повече. Най-малко двеста и петдесет. Имай милост, човече.

Болимър изсумтя, преструвайки се, че оглежда часовника по-внимателно.

— Седемдесет и пет. Не мога да ти дам повече.

— Какво ще кажеш за деветдесет? Хубав е.

— Седемдесет и пет, и точка.

— Добре, добре, ще ги взема.

Болимър натисна няколко клавиша на миникомпютъра си и разпечата формуляр. Подаде го през процепа.

— Знаеш процедурата.

Наркоманът написа името си на двете части, откъсна своята и подаде другата обратно на Болимър. След като въведе код, парите се показаха под преградата.

— Можеш да го откупиш в срок от тридесет дни — каза Болимър и само поклати глава, когато момчето се втурна навън. — Ще дойде отново, но не за да откупи часовника. — Плъзна ръка по лъскавите си почти като огледало черни коси. — С какво мога да бъда полезен на полицията днес?

— Редовен клиент? — попита Ив.

— Бинкс? Да. Това е негова собственост. — Посочи часовника. — Виждал съм го на ръката му.

— Рано или късно ще се окаже без нищо за залагане. Ще започне да краде и ще нападне някого на улицата.

Болимър кимна замислено.

— Такава е тъжната истина в този свят. Имам законен бизнес, с редовен лиценз. Всеки ден преглеждам горещите списъци с откраднати вещи и сътруднича на властите. Ако търсите нещо изчезнало, което не е в списъците, можете да поразгледате.

— От отдел „Убийства“ сме. — Ив извади значката си, повдигна я към скенера. — Разследваме убийството на детектив Колтрейн.

Изведнъж челюстта му увисна, а проницателните му черни очи се отвориха широко.

— Какво говорите? Ами! Искате да кажете, че Ами е убита?

— Медиите вече съобщават. Получиха информацията преди няколко часа. Не включваш ли телевизора, Стю?

— Какво мога да науча от този боклук? Почакайте. Само почакайте.

Натисна клавиш и на монитора му се появи входната врата. Ив чу ключалката да щраква. Въпреки че шокът и съжалението му изглеждаха искрени, тя сложи ръка близо до оръжието си, когато Болимър се завъртя на стола, стана и побърза да отключи вратата на клетката си.

Когато излезе, Ив видя сълзи в очите му.

— Какво се е случило? Какво е сполетяло клетото момиче?

— Била е убита снощи. Тялото й беше открито в мазето на кооперацията й тази сутрин.

Това бе информацията, предоставена на медиите.

— Несправедливо е. Толкова е несправедливо. — Болимър потърка очи за миг. — Явно сте узнали, че ме използваше като таен информатор.

— Да. Казал ли си й скоро нещо, което би могло да ядоса някого толкова, че да я убие?

— Не. Не. Дребни неща, съвсем дребни. Преди време бях важна клечка. Спипаха ме. Лежах в затвора. Навярно знаете и това. Оттогава бизнесът ми е законен, почти. Не ми харесваха рисковете и не желая да се захващам отново. Ами дойде един ден с русата си колежка. Търсеха някакви бижута, отмъкнати при грабеж. Оказа се, че едното е при мен. Пръстен. Бяха го заложили само преди час, мамка му. Обикновено надушвам горещите неща.

Потърка острия си клюн отстрани.

— Русата ме притисна, но дрънкулката все още не беше в горещия списък. „Какъв си ти — казва, — да не четеш мисли?“ Дадох им пръстена, отрязъка от формуляра, копието от личната карта. Пълно съдействие. Загубих двете стотачки, които бях платил, но това са рисковете.

— Хванаха ли крадеца?

— Да. Ами дойде на следващия ден да ми благодари. Как ви се струва това? — добави той с тъжна усмивка. — Отби се да ми благодари и да ми каже, че някакъв тип нападнал и ограбил двойка, а после подарил пръстена на гаджето си. А тя дойде тук и го заложи. Успели да я накарат да ги заведе при приятеля си, така че върнали всички бижута. Рядко става така. Заприказвахме се и се оказа, че и двамата сме от Джорджия. Не съм ходил на юг от Джърси от двадесет години, но все пак имахме нещо общо. След малко се върна, донесе ми кафе. Какво ще кажете за това? И така започнах да й давам информация, ако попадна на нещо. Беше сладурана. Голяма сладурана. — Отново заблестяха сълзи. — Измъчвали ли са я?

— Не твърде много — позволи си да му каже Ив. — Взели са оръжието й. Имаш ли допирни точки с търговци на оръжия, Стю?

— Не приемам дори ножове тук, а за пистолети и бластери и дума не става. Но познавам хора, които може би се занимават с това. Ще поразпитам. — Прочисти гърлото си. — Ще има ли поклонение или нещо подобно? Искам да отида. Да отдам последна почит. Беше толкова сладка.

— Ще се погрижа да узнаеш, когато уточним подробностите. — Ив му подаде визитка. — Ако дочуеш или се сетиш за нещо, обади ми се.

— Разбира се.

Тя тръгна към вратата, но се обърна.

— Казваш, че втория път е дошла сама. Винаги ли идваше тук сама?

— Почти. Когато полицай ухажва информатор, срещите са на четири очи.

— Да, така е. Благодаря.

Пийбоди заподсмърча, когато излязоха.

— Господи, едва не ме разплака. Мисля, че я е обичал искрено. Не като жена, с която иска да се отъркаля в течен шоколад, а като дъщеря.

— Имала е такова въздействие върху хората. Може би е излязла да се срещне с нов информатор, когото е ухажвала.

— Това ми харесва повече от версията за някого от отдела й.

— Трябва да има нещо в бележките й, на компютрите. Нещо някъде, ако е работела с друг информатор… или се е опитвала да убеди някого да стане такъв. — Ив се качи в колата, замисли се. — Може да е нагазила в по-опасни води, отколкото е предполагала. Или е ухажвала някого, който я е набелязал. Казала е нещо неуместно, задала е неудобен въпрос. Информаторът или някой по-високо от него в йерархията е трябвало да се отърве от нея.

— Работила е по доста обири и взломни кражби. Онзи, който е проникнал в сградата, е действал много ловко и умело. Едва ли се е занимавал само с подобни дребни неща.

Все още размишлявайки, Ив сви към местопрестъплението.

— Ще се обадим на Фийни. Никой не е по-бърз от него в компютърните проучвания, освен Рурк, може би. Фийни може да пробва с „Обир“, „Убийство“, „Обир и убийство“, „Углавно престъпление“, докато засече някаква връзка със случаите на Колтрейн. Може би ще изникне нещо.

— Дори с Фийни, Макнаб и може би магьосника Рурк ще падне доста работа. Фийни ще привлече и Календър, ако искаш. Бърза е.

Преди да отговори, Ив забеляза китайския ресторант. „На по-малко от две преки от апартамента на Колтрейн“, помисли си тя, докато паркираше.

— Готова ли си с онзи списък на заведенията?

— Да. — Пийбоди извади джобния си компютър. — Това трябва да е в него, съвсем близо е. „Китайската градина“. Най-близкото от тази страна на кооперацията. Има още едно от другата, малко по-близо. Безброй други в радиус от пет преки.

— Слизала е по стълбите. Сигурно е ходила пеша и на работа, когато може. На километър разстояние е, трябвало е да опознае улиците и не се е бояла от ходене. Минавала е от тук пеша. Дори и да е пътувала с метрото, спирката е на една пряка в тази посока. Да проверим.

Малкият ресторант сияеше в златисто и червено. Въпреки сандвича, който бе изяла преди малко, Ив осъзна, че е твърде късно за обяд, а твърде рано за вечеря. Все пак на няколко от масите имаше клиенти, които пиеха от малки чаши или хрупаха яйчени рулца. Когато влязоха, жена с къси, стърчащи като четка коси стана от сепарето в ъгъла и тръгна към тях…

— Добър ден. Желаете ли маса?

— Не, благодаря.

Ив дискретно показа значката си.

— Аха. — Жената погледна надолу, после отново към лицето й. Очите й, в екзотично морскосиньо, издадоха разбиране и тъга. — Тук сте във връзка с детектив Колтрейн. Заповядайте. Ще ви донесат чай.

Обърна се и тихо изрецитира поръчка на мелодичен китайски, докато вървеше обратно към сепарето. Младата жена, която бе седяла с нея, скочи на крака и забърза към кухнята.

— Аз съм Мери Хон. — Покани Ив и Пийбоди с жест да седнат. — Със семейството ми искрено съжаляваме. Много се натъжихме, когато чухме за случилото се.

— Познавали сте детектив Колтрейн?

— Беше добра клиентка, чудесно момиче. Всички се молим да почива в мир и убиецът да бъде изправен пред съда.

— Идвала ли е тук вчера?

— Лично аз я обслужих. — Мери кимна, когато донесоха горещ чай и чаши. Наля от малкия бял чайник. — Замислих се, когато чухме, в случай че е важно. Беше рано, преди шест. Може би наближаваше шест. Каза, че поразглеждала витрините, докато се прибирала пеша, и пробвала обувки, които не можела да си позволи. Разменихме няколко шеги за обувките. Не знаеше какво й се хапва и поиска да я изненадам. Понякога правеше така. Поръчах й пиле „Му-шу“, снощи беше много вкусно, и две пролетни рулца, защото знаех, че ги обича.

— Сама ли дойде?

— Да. Каза, че иска храна за вкъщи. Щяла да вечеря сама и да работи. Беше рано, както казах, и все още не бяхме претоварени с работа. Поговорихме си, докато чакаше да донесат поръчката й. Попитах я защо не е с гаджето си. Каза, че имала работа, както и приятелят й. Поемали извънредни часове, защото скоро щели да ходят заедно на почивка. Изглеждаше много щастлива. Взе поръчката си и плати, без дори да погледне какво сме й сложили. Каза: „Довиждане, доскоро“. Мисля, че беше тук около петнадесет минути. Не чака дълго.

— Сама ли идваше обикновено?

— Почти винаги. — Мери повдигна чашата с нежните си ръце. Носеше пръстен от масивно злато и имаше дълъг маникюр с лъскав наситеночервен лак. — Един-два пъти дойде с приятеля си. Наричаше го Ли. Личеше, че са влюбени. Надявам се да ми кажете, че не той я е наранил.

— Не, не е той. Благодаря ви, госпожо Хон. Много ни помогнахте.

— Ще ми липсва.

— Става все по-тъжно — отбеляза Пийбоди, когато излязоха на тротоара. — Човек не си дава сметка колко хора среща и с какво биха могли да го запомнят. Момчето от закусвалнята на ъгъла или собственикът на любимия ресторант, от който вземаш храна. Продавачката в магазина за дрехи. Не искам да прозвучи твърде философски, но това е важно. Важно е какви спомени оставяме у хората, които срещаме.

— Някой от онези, които е срещнала, е пожелал смъртта й. Да тръгнем оттук. Ще следваме стъпките й.

Някъде около шест, пресметна Ив, Амарилис Колтрейн минава по този път, носейки китайската си вечеря. Хубав ден, по-приятен от днешния, когато времето не може да реши дали иска да вали, или просто да остане мрачно. Дали бе крачила бавно и нехайно, или бе усвоила забързаната нюйоркска походка?

Бавно, реши Ив. Защо да бърза, когато не е особено гладна и няма намерение да вечеря след по-малко от час? Според всички сведения бе възнамерявала да прекара вечерта у дома, да поработи.

— Дори ако се шляе, би стигнала за по-малко от пет минути. — Ив пристъпи напред, както навярно бе сторила Колтрейн, и отвори вратата с универсалната си кодова карта. — Провери в пощата за някое закъсняло писмо.

Пийбоди използва своята карта за тясната пощенска кутия както сутринта. И също както сутринта, кутията бе празна.

— Качила се е по стълбите.

Минаха покрай асансьорите, рязко свиха вдясно. До аварийния изход Ив спря да огледа разположението. Задният вход бе точно отсреща, стълбите отдясно водеха нагоре и надолу.

— Накъде ли е тръгнала, към предната или към задната врата? Не е имала кола. Тогава дали някой е щял да я вземе, или е възнамерявала да върви пеша, с метрото, с такси? Не са я причакали тук. Не изглежда логично, ако са били вътре, да са я нападнали толкова близо до аварийния изход на фоайето. По-голяма е вероятността някой да е влязъл от тук, отколкото от където и да е другаде.

— Може би е щяла да излезе през задната врата. Чакали са я в засада и са изскочили. Така не се е наложило да търсят начин да влязат. Сама е отворила вратата.

— Възможно. Да, възможно е. Но ако някой се навърта до задния вход на сградата, би събудил подозрение. Все пак, ако е достатъчно бърз… може би.

Тръгнаха нагоре.

— Стълбището е чисто. Никакви боклуци, никакви графити. Няма петна като от дълго и често търкане на ръце. Вероятно повечето хора ползват асансьора. — Ив спря на следващата площадка. — Ето тук бих я пресрещнала. Спотайваш се зад стълбите, чуваш я да слиза, преценяваш крачките й. Когато свива към този ред стъпала, изскачаш. Близо. Изстрел с електрошоково оръжие. Тя пада. Вдигаш я или я вдигате със съучастника ти и я замъквате долу. По това време вечерта едва ли ще срещнете някого, но за всеки случай сте въоръжени. Ще зашеметите и него.

Ив присви очи, вгледа се в Пийбоди.

— Ти си по-тежка от нея.

— Благодаря, че ми напомни за четирите килограма тлъстини на задника ми, от които не мога да се отърва.

— Моето тегло е по-близко до нейното — продължи Ив, без да обръща внимание на ехидната й забележка. — Беше по-ниска, но е тежала горе-долу колкото мен. Имаш силен гръб. Завлечи ме долу в мазето.

— А?

— На рамо. Както пожарникар носи пострадал. Така го е направил убиецът. Ръката, с която стреля, е трябвало да остане свободна. — Ив притисна гръб към стената, представяйки си, че полита към нея зашеметена, и се свлече на пода. — Вдигни ме, отнеси ме долу.

— Господи. — Пийбоди разкърши рамене. Приклекна, изпъшка. Бяха нужни два опита, за да преметне отпуснатото тяло на Ив през рамо. И още едно дълго издишване, докато се изправяше. — Чувствам се глупаво — промърмори, докато с мъка пристъпваше надолу. — Освен това си по-тежка, отколкото изглеждаш.

— И тя не е била като перце. — Ив висеше отпусната на рамото й. — В безсъзнание, с две оръжия, линк, комуникатор, белезници. Всичко, което е взела. Добре си с времето — добави тя, когато Пийбоди сви към последната площадка. — Макар и да мърмориш. Ако убиецът е мъж, вероятно е по-силен, по-висок и по-мускулест от теб. Освен това е имал цел — бързо да я отнесе долу, през вратата. Трябвало е да успее.

— Добре. — Леко запъхтяна, Пийбоди спря пред вратата за мазето. — А сега? Запечатана е.

— Разкъсай лентата, отвори я с универсалната карта. Той е използвал своята или нейната.

Ив се намръщи, когато Пийбоди я разтърси, ровейки в джобовете си. Когато влязоха, затвори вратата със задника, който толкова ненавиждаше.

— Добре, след малко ще ме убиеш. Какво правиш първо?

— Тръшвам те на пода.

— Не я е тръшнал, щом все още няма синини и натъртвания. Оставил я е внимателно. Остави ме.

— Господи.

Пийбоди го направи и приклекна, с ръце на бедрата.

— Трябва по-често да ходиш на фитнес, приятелко. — Ив остана да лежи на пода. — Обезоръжава я. Ще счупя пръстите ти, ако се опиташ — предупреди партньорката си. — Взема значката й, линка. Взема всичко. Свестява я със стимулант. — Отново смръщи вежди и погледна часа. — Излязла е от апартамента приблизително около двадесет и три и двадесет и две. Може би се е помотала, след като е изключила котето, но говорим приблизително. Не повече от минута-две, за да слезе по стълбите. Засада, отнасят я долу. Ти ме донесе за по-малко от три минути. Да кажем, че е двадесет и три и двадесет и пет. Дори ако добавим време, за да вземе оръжието, значката и пръстена и още за стимуланта, който я свестява моментално, остават десет минути до часа на смъртта. Това е доста време.

— Имал е нещо за казване.

— Да, или нещо, което е искал тя да му каже. Разговор? Психически тормоз? Убива я, но не бърза да си тръгва. Разблокирал е камерите едва след още десет минути.

— Може би взема оръжието й и останалите неща, след като я убива?

— Първо я обезоръжава. Възможно най-бързо. Глупаво е да остави оръжията у нея. След като я довършва, заличава следите си. Внимава да не допусне грешка. — Ив се надигна, огледа помещението на пода. — Доколкото можем да кажем на този етап, успял е. Не е оставил никаква следа, освен ако е идиот и не му е хрумнало да заложи пръстена или оръжието.

Изправи се.

— Да надникнем отново в апартамента й и се връщаме в централата да намерим Фийни и да съберем всичко, което имаме, на едно място.

„За жалост не беше много“, помисли си Ив, когато седна на бюрото си в централата. Цял ден работа, а това, което имаше, бяха главно впечатления — мнението на хората за жертвата, чувствата им. Можеше да добави и своята представа за Колтрейн. За стъпките й, за хронологията на събитията. Но така и не успя да си отговори на въпроса кой или какво е измъкнало убитата полицайка от апартамента й.

Часът, прекаран с Пийбоди в търсене на отговор на скривалище, в което Колтрейн би могла да пази някаква тайна, се оказа загубено време.

Бе възложила проучване на Фийни и някои от най-добрите му електронни факири. Хора от нейния екип се ровеха в записките по случаите на Колтрейн, минали и настоящи. В бележника й не беше отбелязана никаква уговорка за вечерта на убийството.

Просто не беше достатъчно.

Копира цялата информация за доктор Майра, главния психолог на отдела, и поиска среща с нея възможно най-скоро. Изпрати копия и на началника си, и на домашния си компютър.

Понечи да стане. Още чаша кафе, още един преглед, преди да се прибере у дома и да пробва отново, с по-бистър ум.

Бакстър влезе със запечатана кутия в ръце.

— Това пристигна за теб по специален куриер. Сканирахме го. Вътре има оръжия. Полицейски.

— Къде е куриерът?

— Задържахме го. Снехме отпечатъци. Има негови и на още двама души… и двамата служители от пощенската служба. Не засякохме експлозив.

Пийбоди застана зад него.

— Сигурно са нейните. Какво друго може да е?

— Да видим. Запис. Пакет, адресиран до лейтенант Ив Далас, отдел „Убийства“, Централно управление, доставен от специален куриер. Сканиран и предаден.

Извади ножа си, разряза опаковката.

Вътре бяха двете служебни оръжия, детективската значка на Колтрейн и личната й карта. И диск в защитна опаковка. Ив потисна нетърпението си.

— Да проверим съдържанието за отпечатъци и да видим какъв е този диск.

— Имам комплект принадлежности на бюрото си.

Пийбоди се втурна навън.

— Това е шамар в лицето — отбеляза Бакстър с едва сдържана ярост. — Вече знаехме. „Виждате ли, очистих онова ченге. Да видим колко ви бива.“

— Да. Но щом е достатъчно самонадеян да удари този шамар, може би ще започне да греши от гордост. — Взе принадлежностите за снемане на отпечатъци от Пийбоди, сама се зае с това. — Забърсал ги е. Съдържанието, кутията отвътре, всичко е чисто. Никакви косми, влакна, нищо.

Ив прокара диска през ръчен анализатор.

— Текстов файл. Нито видео, нито аудио. Няма засечени вируси. Да видим какво има да ни каже копелето.

Пъхна диска в устройството, зареди текста с гласова команда.

Появи се с печатни главни букви:

ВЗЕХ ТЕЗИ НЕЩА ОТ ОНАЗИ КУРВА И Я УБИХ СЪС СОБСТВЕНОТО Й ОРЪЖИЕ. БЕШЕ ЛЕСНА. МОЖЕШ ДА СИ ГИ ВЗЕМЕШ. МОЖЕ БИ НЯКОЙ ДЕН, СКОРО, ЩЕ ИЗПРАТЯ ТВОИТЕ НА НЯКОГО.

— Да ги опишем като доказателство — хладно каза Ив. — После ще си побъбрим с куриера. Бакстър, вие с Трухарт вървете в пощенската служба.

— Ще взема момчето и тръгваме.

— Пийбоди, с мен.