Нора Робъртс
Обещания в смъртта (11)

10.

Успокоена, отпочинала, Ив се загърна с халат. Застана пред огледалото, приглади косите си назад, за да огледа раната на челото си. „Не е зле“, реши тя и спусна бретона си над нея. Почти не се виждаше.

Нямаше смисъл, призна пред себе си с въздишка на раздразнение, защото не можеше да я скрие от него. Той знаеше, че е там. Беше го изплашила и го бе накарала да изостави собствената си работа, обезумял от тревога без сериозна причина. Ако бе отделила две секунди да помисли, да му се обади и да му каже, че е съсипала колата си, но самата тя е невредима, нямаше да се разтревожи.

Голяма черна точка в графата „Добра съпруга“. Колко ли бе натрупала вече?

Още по-тежко за него бе да знае, че е пострадала при разследване на убийство на ченге. Просто ужасно.

Когато се върна в спалнята, спокойствието й бе помрачено от чувство на вина.

— Слушай, искам да ти кажа… — Замълча. Първо долови апетитния аромат на червения сос, после забеляза чиниите със спагети и кюфтета на масичката пред дивана. — Проклятие.

— Не си в настроение за спагети? — Рурк присви ярките си сини очи и критично се вгледа в нея. — Сигурно ударът по главата е бил по-силен, отколкото предполагахме.

— Аз щях да го направя. Имам предвид, да се погрижа за вечерята. Някой от специалитетите, които обичаш, защото… По дяволите. — Предаде се и забърза към него, за да го прегърне. — Съжалявам. Съжалявам. Бях толкова ядосана на себе си и заради случилото се, че не се сетих.

Първо плъзна ръка по косите й, после леко дръпна стърчащите им краища.

— Не ти се сърдя.

— Зная. Би имал право, но си ми простил. Затова се чувствам още по-гузна.

— Логиката ти е интересна, но непонятна.

— Не мога да ти се реванширам със секс или паниран калкан, защото си твърде зает да се грижиш за мен. Затова трябва да се примиря с черната точка в своята графа срещу ярката червена звезда в твоята и…

Той повдигна брадичката й.

— Състезаваме ли се?

— Не. Може би. Мамка му.

— Как се справям?

— Безспорният шампион.

— Добре. Обичам да печеля. — Повдигна бретона й и внимателно огледа раната. — Бързо ще мине. Да вечеряме.

„Просто така“, помисли си тя. Всъщност не. Не просто така. Раздвижи ръце и преплете пръсти на тила му.

— Обичам те. — Целуна го, бавно, нежно, дълбоко. — Обичам те. Обичам те. Няма да престана да го повтарям — увери го, когато притисна тялото си към неговото. — Ще го кажа безброй пъти, за да имам резерв, когато забравя. Обичам те заради това, което си, заради начина, по който говориш, по който ме гледаш. — Устните й обходиха лицето му, врата му, плъзнаха се по брадичката му и се върнаха на неговите с нежна, неустоима чувственост. — Обичам тялото ти, онова, което ме караш да изпитвам. Обичам лицето ти, устните ти, ръцете ти. Докосвай ме, Рурк. Докосвай ме.

Бе възнамерявал да я остави да се нахрани, да си почине. Да я наглежда, в случай че… за всеки случай, а тя го омайваше. Увличаше го във водовъртеж.

Побутна халата от раменете й и го остави да се свлече на пода. И докосна голото й тяло.

— Още. Още. Обичам те. — Тя проследи извивката на ухото му с устни, зъбите й одраскаха врата му и шокът от това разпали страстта. — Искам още. Желая те. — Издърпа сакото му и смехът й бе тихо, възбуждащо мъркане. — Твърде много дрехи. Навлечен си, като първия път. Трябва да поправя това. — За да реши проблема, разкъса ризата му и отново избухна в смях. — Да, така е по-добре. Господи, колко те обичам. — Дъхът й секна под умелите ласки на ръцете му, когато нейните посегнаха към катарамата на колана му. Дори когато усети топлината му, възбудата му. — В мен. Искам те в себе си. Жадувам да те усетя в себе си. Искам да видя насладата ти, докато изживявам своята.

Искаше му се да я вдигне на ръце, да я завърти и да я отнесе в леглото. Да полети с нея отвъд границите на разума, но устните й отново докоснаха неговите, нежно, сладостно. Безпомощно потъна в топлата любовна мъгла.

— Ела в леглото — прошепна тя. — Ела в леглото с мен.

— Много е далече.

Във внезапен порив уви крак около неговия, наведе се напред. След миг се озова заклещен на дивана под голата си съпруга, чиито очи горяха.

Преди да си поеме дъх, устните й всмукваха неговите, езикът й закачливо се плъзгаше по тях, зъбите й ги гъделичкаха. Тялото му потръпна, когато се опита да възвърне равновесието си.

— Ще те покоря. — Задъхано изречената й заплаха накара кръвта му да закипи. — Няма да спра, преди да стигна до края и няма да те оставя на мира, преди да те усетя в мен, преди да те почувствам в себе си.

Жадна, ненаситна, тя го накара да загуби самообладание и го остави разтреперан, когато страстният изблик бе последван от мигове на нежност.

Бе готов да я умолява или проклина заради тази жестока игра с тялото му, със сърцето му.

В погледа му се четеше лудост, а силните му, закалени мускули трепереха под ласките на ръцете й, на устните й. Изричаше името й, отново и отново, шепнеше смесица от думи на английски и галски. Молитви, отчаяни молби, проклятия, неразгадаеми за нея. Пръстите му се впиваха в плътта й и безмилостният им натиск издаваше пълна загуба на контрол. Надигна се към него и гърдите й бяха като пиршество след изтощителен глад. Дори когато тези пръсти, тези устни я тласнаха към оргазъм, тя сдържа порива.

Щеше да го изживее с него.

Дробовете й се задъхваха, сърцето й щеше да се пръсне, но виждаше какво му дарява, как погледът му се премрежва от чувството, което го изпълваше.

Пръстите й стиснаха ръцете му като клещи.

— Сега — промълви тя. — Сега, сега, сега.

Прие го в себе си, обсебвайки го като демон.

Очите му се замъгляваха и през мъглата я виждаше в бяло и златисто, стройна и силна. Тялото му се стегна под нейното, увлечено във вихър на ярост и наслада. Внезапно тъмният порой на тази наслада отнесе сетните му сили.

Не помръдна, несигурен дали някога ще може. Разумът, реалността пропълзяха бавно и осъзна, че лежат с преплетени тела на дивана, плувнали в пот, като лепкава плетеница от все още тръпнещи крайници, останали без дъх.

Нима имаше по-щастлив мъж от него във вселената?

Кожата й все още бе гореща, почти трескава. Главата й лежеше отпусната на гърдите му. Замисли се сериозно дали просто да не затвори очи и да не прекара следващите ден-два в сън тук, с нея.

След миг чу стона и въздишката й. Потърси и намери отново връзката между мозъка и ръката си, за да я повдигне и да погали гърба й.

Тя замърка.

— Едва ли си очаквал това — прошепна.

— Не, не го очаквах. Ако знаех, че удар по главата ще те превърне в ненаситна сексманиачка, която ще ме третира така брутално, щях да се възползвам много по-рано.

Потърка чело във врата му и отново въздъхна.

— Не беше от удара, беше от спагетите. Или те бяха последната капка.

— От сега нататък ще ядем само спагети, цял живот. Всеки божи ден.

Леко се раздвижи, сгуши се до него.

— Всичко това ме разнежи… в прилив на нежност и романтика те съблазних. — Повдигна глава, усмихна му се. — После станах ненаситна.

— Радвам се да бъда част от менюто, по всяко време.

— Замаях те.

— И още как.

— А сега и двамата сме потни.

— Без съмнение.

— Не е зле да вземем душ, преди да изядем изстиналите спагети.

— Ще ги стоплим.

— Предпочитам ги студени.

— Само ти — промърмори той. — Е, добре, да вземем душ. Но ще държиш ръцете си далеч от мен, извратенячке. Изцеди ме до капка.

Отвърна с похотлив смях.

— Господи, наистина всяко зло е за добро. Хайде, приятел, ще ти помогна.

 

 

Вечеряха студени спагети и след като бе доказала, че е напълно здрава, Рурк й наля чаша вино.

— Разкажи ми за Алекс Рикър, за претърсването и всичко останало. Любопитен съм.

— Мисля, че има дрехи и обувки колкото твоите.

— Е, това не ми харесва. Ще си взема бележка да добавя нещо към гардероба си в скоро време.

— Проблемът е… — Ив размаха вилицата си срещу него. — Зная, че не се шегуваш.

— Защо да се шегувам?

— Както и да е. — Нова хапка спагети. — Той ни очакваше и беше подготвен. Беше повикал трима адвокати, за да е сигурен, че ще се държим като добри ченгета. Пълно съдействие и прочее. Всичко в жилището е идеално и безупречно, както може да се очаква. Но забелязахме това-онова. Особено стая за гости, която очевидно никога не е използвана по предназначение, с мебели, които изглеждат като току-що докарани от шоурума на някой магазин. Но не е престъпление да си купиш нови мебели и да имаш неизползвана стая в дома си, оборудвана със скенер за отпечатъци и система за гласова идентификация.

— Аха, личният му офис. Вероятно е наредил да изнесат нерегистрираната техника от него още преди разговора ни тази сутрин.

— И аз бих се обзаложила. Фийни е на същото мнение. Взех дисковете от охранителните камери на сградата, но дори и да е заснето как собственоръчно изнася кашони и внася мебели, той е чист. Има пълното право. Нямам нищо срещу него, освен подозрения и убеденост, че е престъпник. — Намръщи се и нави около вилицата нова хапка спагети. — Просто е такъв.

— Но дали е способен да я убие или да нареди да я убият?

— Не зная. Все още. Личният му помощник Санди прикри дебелата си опашата лъжа с твърдението, че само предполагал, че Алекс си е бил у дома през цялата вечер. Пълни глупости.

— Склонен съм да се съглася, но защо?

— Защото живеят в едно и също жилище и се познават още от колежа. Защото онзи малък подлизурко знае точно какво се случва, кога, къде и как.

— Защо да лъже, щом Алекс е възнамерявал да ни каже, че е излизал?

— Добър въпрос. Може би е посъветвал Алекс да каже, че си е бил у дома, обещал е да потвърди, а после Алекс е променил решението си. Впрочем проверяваме алибито му, но все още не сме го потвърдили или отхвърлили. Хитър е — промърмори Ив. — Алекс е хитър и разсъждава трезво. Тогава защо би прибягнал до нещо толкова грубо и безполезно, като да съсипе возилото ми?

— Можеше да пострадаш по-тежко. Да, можеше — каза Рурк, преди тя да възрази. — Ако се беше преобърнала, сега щях да ям студени спагети до болничното ти легло. Онези полицейски коли са като консервени кутии.

— Бронирани са — започна тя, но сви рамене, когато срещна смразяващия му поглед. — Е, добре, скапани са. Но тази ми харесваше, по дяволите. Беше маневрена и не твърде грозна. А сега ще ме заболи главата от попълване на документация. Отврат.

— Може би това е отговорът, който търсиш. Пострадала си, леко или тежко, колата ти е съсипана и се налага да прекарваш известно време в досадно писане, вместо да напредваш с разследването.

— Рискът е голям, а ползата — минимална. Трябвало е да откраднат две коли, да проследят моята, да наемат хора, готови да катастрофират посред бял ден на оживена улица. Не зная какво печели той от това.

— Ти си отговорна за залавянето на баща му и си свързана с мен. Всичко, което ти създава неприятности, може би е ценно за него.

— Може би. Може би. Възможно е идеята да е била на малкия подлизурко, както и изпълнението. Той не ме харесва.

— Сигурно си била страшно приветлива и любезна при разговорите си с него.

— Удоволствие беше да го жегвам по стиснатия задник. Както и да е, ако някой от двамата ми е устроил онази глупава засада, ще му го върна тъпкано. И Алекс ще стане съсед на своя старец в кафеза. Срещнах се с Майра. В някои отношения той отговаря на профила й, но в други просто не пасва. Трябва да продължа да се ровя в миналото на Колтрейн. Има връзка между нея и убиеца й и може би така ще я открия. Ще го намеря, ще го притисна и ще го пратя на топло.

— Искаш да е Алекс заради баща му?

Ив замълча, отпи вино и се замисли.

— Надявам се не, но не мога да отрека, че има такъв елемент. Зная… кой знае по-добре от мен, че произходът ни предопределя какви да бъдем, далеч преди да сме се оформили като личности. Щях ли да стана ченге, ако не беше онова, което преживях? Онова, което той ми причини? А нима ти щеше да бъдеш такъв, какъвто си, без всичко преживяно?

— Според мен е съдба. Има избор, който правим, разбира се, за всеки ход, но донякъде е предопределено от съдбата какви да бъдем.

Тя се намръщи.

— Само ирландец може да говори така.

— Сигурно. Ти избра закона и реда, Ив. Можеш да избереш да се криеш в образа на жертва, вместо да се застъпваш за другите.

— Не можех да бъда жертва. Не беше избор. Просто не можех да бъда това, в което се опитваха да ме превърнат. Нито пък ти. Не си могъл да станеш като баща си, да изпълняваш чужди заповеди, да пребиваш малки момчета, да убиваш невинни.

— И да ми доставя удоволствие.

— Да, на тях им е доставяло. На твоя и на моя баща. — Всичко у нея помръкна. — И на Макс Рикър. Възбуждали са се от жестокостта и властта, която тя им дава над слабите и беззащитните. Ние знаем доста за това, ти и аз, а също и Алекс. Знаем, защото е в нас. Ние с теб сме поели по различни пътища, не по техния. Не сме избрали жестокостта заради самата нея. Но тя е в нас.

— И не можеш да не се питаш по кой път е поел Алекс.

— Бил е подготвян да наследи империята на баща си. Тази империя понесе голям удар миналата година. Но синът е развил свои интереси. Изградил е връзки, основи, приложил е хитри стратегии да усвои финансите на баща си, онази част от тях, която успя да скрие от нас. Да преструктурира бизнеса. Изпечен мошеник е и ченгето, с което е спял, е мъртво. — Набоде кюфте. — Може би Колтрейн е била непочтена, а може и да не е била. Но е била свързана с Алекс. И вероятно, след като се е разделила с него, за да започне на чисто, е издавала по някоя и друга негова тайна. Това е силен мотив за убийство.

— Но?

— Но. — Тя поклати глава, докато дъвчеше. — Къде е документацията й? Електронните магьосници на Фийни щяха да засекат заличаване или подправяне. Мисля, че щях да узная, ако човек с нейното положение е изтривал или подправял информация. Но компютрите й са чисти. Той не е добър колкото теб.

— Е, благодаря, скъпа.

— Говоря сериозно. В биографията му няма нищо, което ме кара да вярвам, че е толкова на „ти“ с електрониката. Толкова адски добър, че да скрие всичко това. Да се добере до файловете й и да не остави нищо. Нито следа. — Загледа се във виното си, сякаш се надяваше да открие онази следа, онова съдбовно доказателство в тъмночервената течност. — Ако е решила да го издаде, ако се е канела да го изобличи, щеше да има документация. Била е маниачка на тази тема. Докладите и записките й са цели романи. Това е силната й страна.

— А ако са съхранени другаде?

— Да, да, мамка му, мислиш, че не ми е хрумнало? — Отчаяна, Ив отпи още глътка вино. — Нямам нищо, което да сочи, че е държала сейф или тайно скривалище. Нищо подобно… Дявол да ме вземе!

— Вече те е взел.

— Много смешно. — Пъхна чашата в ръката му, рязко стана. — Морис. Тя се запознава с Морис, влюбва се. Прекарва доста време с него, в дома му.

— Да. И може да е скрила нещо зад парола в неговия компютър. Или да е пъхнала диск с информация сред неговите.

— Каква идиотка съм, че не се сетих.

— Значи аз също съм идиот, защото не ми хрумна по-рано. А си мислех, че съм гений. — Рурк се усмихна, когато срещна погледа й. — Неведнъж са ми го казвали.

— Трябва да проверя. Трябва… мамка му, може би и той е набелязан.

— Тръгваме веднага — каза Рурк и остави двете чаши.

 

 

От тротоара Ив се загледа в прозорците на Морис със свито сърце. Защитните екрани бяха включени и се виждаше само слаба светлина зад стъклата.

— Господи, чувствам се ужасно. Той иска да бъде сам, просто се нуждае от уединение, за да изживее скръбта си, а се налага да му попреча.

— Ако не беше толкова добра приятелка, щеше да изчакаш до утре и да изпратиш контингента от електронния отдел. Проявяваш уважение към него и скръбта му, доколкото е възможно. — Рурк хвана ръката й. — Не искам да се поставям на негово място, но ако бях, бих пожелал да действаш точно така.

— Обещах да му казвам истината, да го държа в течение. Е, пръв ще узнае за тревогата ми.

Решително тръгна напред, натисна звънеца.

Беше нужно време, но видя прожекторите на охранителната система да светват. Застана срещу камерата.

— Съжалявам, Морис, извинявай, че те безпокоя по това време. Трябва да се качим. Да поговорим.

Единственият отговор бе зелена светлина и щракването на механизма за отключване. Влязоха и щом се отправиха към стълбите, решетката на асансьора се отмести и индикаторът светна зелено.

— Е, добре тогава.

Ив си пое дъх и двамата с Рурк влязоха в него.

Когато решетката на кабината се плъзна отново, Морис стоеше от другата страна.

Изглеждаше както следобед. Малко уморен, помисли си Ив, малко по-отпаднал, но почти същият. Осветлението в апартамента му бе слабо и звучеше тиха, спокойна музика.

— Арестува ли някого?

— Не. Но трябва да проверя още една следа.

Той кимна и сякаш за първи път погледна Рурк.

— Заповядайте. И двамата.

Рурк докосна рамото му, съвсем леко.

— Иска ми се да имах нещо повече от думи, защото никога не са достатъчни. Или са твърде много. Но наистина много съжалявам.

— Седя тук, в мрак или полумрак, сам, и се опитвам да се примиря. Смъртта е моят бизнес. Тя е реалност, неизбежност, която съм превърнал в своя професия. Но не мога да се примиря.

— Смъртта е вашият бизнес — каза Рурк, преди Ив да проговори. — Ив често казва същото. Аз гледам отстрани, разбира се, но никога не съм виждал нещата така. Вашият бизнес е истината. Търсите я заради онези, които не могат да я намерят сами и това е професията ви. Тя се тревожи за теб.

— Рурк — обади се Ив.

— Тихо — каза й спокойно. — Страда заради теб. Означаваш много за нея. И за двама ни. Ще направим каквото е нужно, за да открием истината за Амарилис.

— Видях я днес. — Морис се отдръпна, седна. Във всяко движение се долавяше умора. — Клип е направил всичко по силите си. Всички, с които работя, са направили каквото могат. Колко ли пъти съм стоял там, докато някой гледа мъртвата си любима? Стотици пъти! И въпреки това човек е неподготвен, когато се случи на него. Скоро ще я освободят. Да, уредих поклонението да бъде утре в някоя от траурните зали. В два. Семейството й ще организира друго следващата седмица в Атланта. Ще отида. Все още ми се струва нереално.

Ив седна на масата с лице към него.

— Поговори ли с психолог?

— Все още не. Не съм готов за това. Мога да ви предложа питие. — Когато тя поклати глава, той продължи. — Аз имам нужда. Внимавам, не желая да притъпявам болката по този начин, но мисля, че имам нужда. В бюфета има бренди.

— Аз ще го донеса — каза Рурк.

— Ако не с някого от щатните консултанти, поговори с Майра. С приятелка.

Морис изчака, докато Рурк се върна с гарафата.

— Благодаря. Не зная — отвърна й. — Не мога да реша. Мисля за изгубената любов. — Отпи бренди, срещна погледа й. — Но мога да поговоря с теб — промълви той. — Знаеш ли, че имах брат!

— Не.

— Загубих го като малък. Беше на дванадесет, а аз на десет. Чувствахме се много близки. Стана злополука, когато бяхме на почивка през лятото. Удави се. Искаше да поплуваме в океана рано сутринта. Никой не би ни позволил, разбира се, и то без родителите ни. Той беше добър плувец и смелчага. Възхищавах му се, както всеки по-малък брат. — Облегна се назад, отпи бренди. — Обещах, че няма да го издам, и бях толкова развълнуван и изплашен. — При спомена на устните му трепна едва забележима усмивка. — Най-много от всичко на света обичах да участвам в неговите приключения. Баща ни щеше да ни одере живи, ако разбере, което правеше тръпката още по-вълнуваща. И така, влязохме, топла вода, топли вълни под изгряващото слънце, крясъци на чайки. — Затвори очи и дори съвсем леката усмивка изчезна. — Аз не бях толкова издръжлив плувец, не можех да го настигна. Той се смееше и ми се подиграваше, докато драпах обратно към брега. Бях останал без дъх, очите ми пареха от солената вода, а слънцето вече беше високо. Помня всичко това. Сякаш все още го усещам. Върнах се в плитчините запъхтян и му изкрещях да излезе, преди да ни хванат.

Морис отвори очи, отново срещна погледа й. Ив съзря старата болка в тях.

— Но го нямаше. Не можех да доплувам до него, не можех да го спася. Не го виждах. Предполагам, че ако бях опитал, ако ми бе хрумнало да направя нещо друго, вместо да изтичам при татко и аз щях да се удавя. — Въздъхна. — Казаха, че може би е получил схващане или е бил повлечен навътре от вълна, че просто се е уморил или подводните течения са го отнесли. Исках да зная как и защо умря брат ми. Исках истината. Но не можеха да ми я кажат.

— Затова сега я търсиш — отбеляза Рурк.

— Затова я търся — отвърна той. — Прав си. Моят бизнес е истината. Така и не я открих за брат си. Не съм сигурен дали бих понесъл за втори път да загубя обичан човек и да не узная защо. Да не узная истината.

— Как се казваше?

Морис вдигна поглед от брендито към лицето на Ив. За миг очите му се изпълниха със спомени, сълзи и благодарност.

— Джин. Казваше се Джин. — Наведе се напред, хвана ръката й. — Радвам се, че дойде. Очевидно си… пострадала — рязко промени темата.

— Нищо сериозно. Просто се блъснах.

— Не си толкова тромава.

„Истината“, спомни си тя и му я каза.

— Не мислиш, че е някой, който просто иска да убива или наранява ченгета?

— Не изглежда така. Никой инцидент не беше случаен.

— Права си. — Той потърка клепачи. — Но не си дошла тук, за да ми кажеш за това. Защо дойде?

— Електронният отдел преглежда техниката й. Нищо не изниква, Морис. Разследванията, по които е работела нямат нищо общо с убийството. Няма нищо в записките й и в личните й файлове, което да буди подозрение, че е била в опасност, че се е чувствала неспокойна или застрашена. Има само една бележка за Рикър, просто уговорена среща с А. Р., която съвпада по дата и час. Нищо не издава да е знаела, че е била под наблюдение на вътрешния отдел.

— Следили са я?

— Получили сигнал за връзката й с Рикър в Атланта. Наблюдавали я и слухтели, когато могат. Живели са заедно доста повече от година.

Погледът му не трепна.

— Знаех, че е имала сериозна връзка. Никога не ме е лъгала и не се е опитвала да го крие от мен.

— Добре. Понякога е пътувала с Рикър. Почивки в чужбина. Купувал й бижута. Само това са засекли. Не са попаднали на доказателство, че между тях е имало друго, освен лична, романтична връзка.

— И разбира се, никой не я е попитал.

— Не, според източника ми.

— Който със сигурност е Уебстър, Далас, не съм глупак. Наблюдавали ли са я и тук?

— В началото. Връзката й с Рикър приключила, поне така изглеждало, два месеца преди да поиска преместване. След скъсването почти не контактували и те постепенно напълно престанали. Но бюрото в Ню Йорк било уведомено и я държали под око. Уебстър каза, че са я зарязали, защото нямало нищо интересно. Не са засекли обаждането на Рикър, когато е пристигнал в Ню Йорк.

— Той е главният ти заподозрян.

— Заподозрян е. Всичко, което събрах, ме кара да го смятам за главен. Зная, че е мошеник. Навярно и тя го е знаела. Уебстър ще се порови тук-там, ще потули каквото може. Ще бъде внимателен заради нея, Морис.

— Сега пък вътрешният отдел, просто е…

— Съжалявам. Може би в Атланта е била агент на Алекс. Морис, знаеш, че не мога да не се съмнявам в това. Щом са имали връзка и е била влюбена, може би е прекрачила границата заради него. Трябва да проверя, щом е заподозрян. И по-късно може би е събирала информация. След преместването си тук, след като е започнала да се среща с теб, може би е трупала доказателства и е възнамерявала да го издаде.

И гневът, и изтощението изчезнаха от лицето му, докато я слушаше.

— Ако е истина и той е узнал…

— „Ако“ и отново „ако“. Но в компютрите й няма нищо. Нищо. Прекарвала е доста време тук. Може би и в твое отсъствие.

— Да, в зависимост от смените ни или ако някой от нас бъде повикан спешно. Мислиш, че може да е използвала моите компютри, да е скрила нещо, защото е смятала, че е по-безопасно. По-сигурно.

— Да. Заповядай. — Морис стана. — Ще направя кафе.

Помогна при търсенето и Ив забеляза, че заприличва все повече на себе си — прецизен, съсредоточен. Тя се зае с кухнята и хола, а на него остави спалнята, докато Рурк действаше в офиса.

Надникна в кутии и буркани, в чекмеджетата и зад тях. Под маси, възглавници, зад картини и сред завидната колекция на Морис от дискове с музика. Огледа всяко стъпало, преди да се качи на горния етаж.

В спалнята Морис стоеше пред гардероба с пухкав бял халат в ръце.

— Ухае на нея — каза тихо и го закачи на мястото му. — Не откривам нищо.

— Може би Рурк е имал повече късмет. Сещаш ли се къде другаде би могла да сложи нещо? Да го скрие?

— Не. Беше в добри отношения, но не и близка със съседите си. Знаеш как е. Най-добре се разбираше с колегите си. Но ако е дала нещо на някого от тях, досега да го е предал на теб или на началника си.

— Да — въздъхна Ив. — Може би тук няма нищо, защото няма никъде.

— Струва ми се, че това е първото, което правя, за да й помогна. Въпреки че не намерихме нищо. Вярваш, че може да е прекрачила границата.

— От вътрешния отдел не са успели да го докажат.

— Увърташ. Вярваш, че е възможно.

— Истината ли, Морис? Не зная.

— Какво е направила с бижутата, които й е подарил?

— Върнала му ги, когато се разделили.

Той се усмихна, за първи път истински, откакто бе застанала пред вратата му предишния ден.

— Ето такава беше, Далас.

 

 

Ив се замисли, докато караше към дома.

— Загубихме три часа. Нищо. И тук нищо. Щом не открихме нищо, значи няма. Пълна загуба на време.

— Не беше загуба, не си права. Когато си тръгнахме, отново изглеждаше жив. Скърбящ, тъжен, но жив. — Рурк сложи ръката си върху нейната. — Не беше загуба на време.