Нора Робъртс
Обещания в смъртта (13)

12.

Макар и трудно, Ив устоя на изкушението да включи сирените и светлините и да фучи през целия път до центъра. Не се сдържа и затанцува на седалката докато се провираше между колите, заобикаляше макси бусите и изпреварваше високоскоростните таксита на кръстовищата.

Прикривайки вълнението си, позвъни на Уебстър. Когато образът му се появи на екрана, вграден в таблото на сладкото й ново возило, бе очевидно, че го е събудила.

— Служителите от вътрешния отдел са на разположение по всяко време.

Той потърка очи.

— Днес не съм на работа.

— Знаеш мнението ми по този въпрос. Сам ли си?

— Не, тук има шест стриптийзьорки и няколко порнозвезди.

— Не ме интересуват жалките ти фантазии. Проверявам друга версия. Трябва да узная дали някой от отдела на Колтрейн е бил под наблюдение.

— Искаш да навляза в личното пространство на цял отдел, за да провериш една версия?

Ив се изкуши да подхвърли хаплива забележка за вътрешния отдел и личното пространство, но размисли.

— Отчитам факта, че жертвата не е излязла от къщи с оръжието и палката си, за да пийне с приятели, а е смятала, че изпълнява служебния си дълг. Съдейки по профила й обаче, не е било само въпрос на дълг.

— Използваш израза „отчитам факта“ вместо „предполагам“.

— Тя е свикнала да работи в екип, Уебстър. Трябва да проверя и вероятността да е била убита от свой колега или колеги. Ако е така, може би този колега някога е привлякъл вниманието на отдела за вътрешни разследвания.

— Можеш да минеш по каналния ред, Далас. Да следваш законната процедура.

— Няма да удостоя това с коментар.

— По дяволите. Ще ти се обадя.

— Използвай режим „Поверително“ ако откриеш нещо и когато станеш готов — предупреди го тя и затвори.

Следващият й ход бе да се обади в офиса на Уитни и да поиска среща с командира.

Когато пристигна в централата, отиде право в своя офис с намерението да провери новите си теории. Искаше да изчисли няколко вероятности, като се надяваше да добави и някое ценно сведение от Уебстър към параметрите, преди да докладва пред Уитни. „Втора консултация с Майра можеше да придаде по-голяма тежест“, помисли си тя, когато влезе.

Първо си взе кафе и видя диск от Бакстър на бюрото си.

Зареди го и прегледа доклада му, докато пиеше кафе. Претегляйки информацията, замислено се отпусна на стола с втора чаша.

Докато изчисляваше вероятностите без нищо ново от Уебстър, влезе Пийбоди.

— Обявиха часа за поколението пред Колтрейн — осведоми я партньорката й. — Днес в четиринадесет, в траурната зала на централата.

— Да, разбрах това от Морис. Нали ще изпратиш съобщение до всички от отдела? Нека всеки, който не е в акция или на дежурство, да намине поне за малко. За предпочитане в униформа.

— Разбира се. Веднага ще…

— Почакай. Въпрос. Какво ти говори фактът, че Алекс Рикър е посещавал баща си на Омега един-единствен път, преди осем месеца и откакто баща му е в затвора, не е регистрирана никаква кореспонденция помежду им?

— Е… Мога да тръгна в няколко посоки. Може би старият не желае синът му да ходи там, да го вижда в затвора безсилен. Може би му е забранил след първото посещение и му е казал да продължи напред, да не му се обажда и да мисли за собствения си живот.

— Все още ли в твоя свят танцуват малки розови феи, Пийбоди?

— Понякога, когато е тихо и никой друг не може да ги види. Но щях да кажа, че ми се струва по-вероятно бащата и синът да не са особено близки. Може би отношенията им са обтегнати, дори враждебни.

— Да, ако онова, което Бакстър е узнал от надзирателите на Омега е факт, бих се съгласила с второто и бих добавила, че Алекс Рикър предпочита да се дистанцира от баща си поради свои причини. Питам се какви.

— Лошо е за бизнеса.

— Защо? Старият е известен, преуспял негодник. Негодник е по рождение, но за да преуспее е изминал дълъг път. Изградил е престъпна империя прочее. Навярно името Рикър събужда уважение и страх у хората в този бизнес — заключи Ив. — Династията Рикър. Кръвната връзка.

— Е, добре, може би. Да не избързваме. Може би Бакстър е получил грешна информация.

— Намирам за много странно, че няма засечени съобщения от и за Рикър, откакто пребивава на Омега.

— Никакви? Нито едно? Зная, че режимът там е строг, но затворниците имат право на известен брой разговори и съобщения всеки месец, така е, нали?

— Да — потвърди Ив. — Но за Рикър… никой не се обажда, никой не пише. Глупости. Никакви други посещения, освен онова единствено документирано от Алекс. Не, дори в свят на танцуващи феи не бих повярвала.

Пийбоди се намръщи и се облегна на касата.

— Тогава не можеш да не се запиташ защо той, Макс Рикър, иска да пази посещенията и комуникацията си в тайна. И как успява да го прави на място като Омега, по дяволите.

— Излез от този свят на феи, Пийбоди. Подкупът е универсално средство. Може да си го позволи и ще проверим това. Защо? За да прикрива връзките си с въпросната престъпна империя. Може би синът действа от негово име или се е опитал да заеме мястото му на водеща фигура привидно, а татенцето продължава да дърпа конците.

— Името запазва силата си — прецени Пийбоди — и синчето обира лаврите, докато татенцето все още е в играта. Добра стратегия.

— Може би. Ако се върнем на текущото разследване, може би Колтрейн е знаела повече, отколкото бащата или синът са искали да знае, когато връзката им е приключила. В такъв случай бих гласувала за татенцето. Алекс не е знаел, че Колтрейн ще бъде ликвидирана. Твърде умен е, за да рискува да попадне в списъка на заподозрените в убийство на ченге.

— Но щом мислиш, че е твърде умен, това отклонява подозренията от него.

— Хората излизат със скалъпени алибита, когато мислят, че ченгетата са идиоти. Той не мисли. Скалъпват истории, когато са самодоволни и искат да си играят. Той е предпазлив. Всичко, което узнах за него говори за това.

Ив се завъртя на стола към таблото.

— Единственият му непредпазлив ход, доколкото виждам, е, че се е обвързал интимно с ченге. Подсигурил се е по безброй начини и все пак е било непредпазливо. А да дойде в Ню Йорк дни преди удара, да остане и след него? Това е просто безразсъдно.

Ив погледна часовника, изрече ругатня по адрес на Уебстър.

— Трябва да докладвам пред командира. Продължи с тези вероятности и създай файлове за всеки от отдела на Колтрейн, включително и лейтенанта.

— Господи!

— Става все по-неприятно. Очаквам обаждане от Уебстър, в режим „Поверително“. Позвъни ми, ако се обади, преди да се върна.

Ив извади комуникатора си, докато вървеше от отдел „Убийства“ към ескалаторите. Фийни вдигна веднага.

— Какъв е най-добрият начин да узнаеш дали някой на Омега прикрива или подправя сведения за посещения и комуникации?

— Да отидеш там за проверка на място. — Дълго се взира в нея от екрана. — Няма да го направя, дори за теб.

— Добре, какъв е следващият?

— Да намериш младеж, който си мисли, че ще бъде вълнуващо и е достатъчно умен да свърши работата и да го изстреляш към онзи забравен от бога каменен къс.

— Кой от твоите отговаря на изискванията и може да тръгне още сега?

Фийни изпусна въздух, от който устните му завибрираха.

— Щом е във връзка с убийството на Колтрейн, ще ти бъде нужен млад човек, умен и вече запознат със случая. Мога да поговоря с Календър, да изпратя нея.

— Какви правомощия са ти нужни за…

— Хей. Капитанският ми чин е достатъчен.

— Добре. Можеш ли да я изпратиш веднага? Ще се погрижа да бъда напълно информирана по пътя. Не я изпращай сама, Фийни. Нека я придружи някой с повече мускули, за всеки случай. Имаш ли мускулести хора?

— Компютърните гении имат и мускули. — Стегна бицепсите си сякаш да го докаже. — Дай ми основание за проверката и ще уредя въпроса.

— Благодаря. — Ив се свърза с Пийбоди. — Дай на Фийни информацията от Бакстър и напиши защо смятам, че има нещо гнило. Ще изпрати Календър и някой компютърен гений с мускули на Омега да проверят.

— Господи, не Макнаб.

— Би ли описала Макнаб като гений с мускули?

— Той… е, добре, не.

— Действай, Пийбоди. Искам я на път, бързо, незабавно и веднага.

— Разбрано. Току-що пристигна поверителното съобщение.

— Добре. — Ив прибра комуникатора си, извади джобния си линк. Бяха й нужни няколко минути, за да си спомни как да отвори съобщение от компютъра в офиса си на мобилното устройство и се наложи да забави крачка.

Прегледа текста на дисплея в движение, прочете подчертаните части. Записа го, архивира го и прибра линка, преди да влезе при Уитни.

Докладва права, докато Уитни седеше на бюрото си.

— Детектив Пийбоди продължава с вероятностите. По-нататък…

— Не вярваш, че пристигането на Алекс Рикър в Ню Йорк и срещата му с Колтрейн в деня преди убийството са съвпадение.

— Не, сър. Възнамерявам да го подложа на официален разпит тук, в централата. Мисля, че тази среща може да има връзка с мотива и времето. Не вярвам, че самият той е убил Колтрейн или е поръчал убийството й. Всъщност мисля, че ако е знаел за удара, би се опитал да го спре, да я предупреди. — Замълча за миг, търсейки най-подходящите думи. — Мисля, че е държал на нея, но не е била най-важното нещо в живота му. Постарал се е да запази връзката им в тайна колкото заради себе си и репутацията си, толкова и заради нея. След смъртта й тази връзка излезе наяве. Знаел е, че ще стане така. Очаквал е да види ченгета пред прага си още от мига, когато е чул, че е убита.

— Защо го е било грижа дали връзката им ще излезе наяве, докато са били заедно и после?

— Гордост и предпазливост. Просто не е добре за бизнеса на човек с неговото положение, с неговите интереси да има любовница ченге. За него бизнесът е на първо място, а репутацията му е съществен елемент от този бизнес. Може би убийството й е било опит да бъде натопен, подозренията да паднат върху него и да навредят на репутацията му и в бизнес средите и в подземния свят.

— Била е използвана като оръжие срещу него.

— Да, сър. Заради славата му, или по-скоро тази на баща му, връзката му с Колтрейн го постави на първо място в списъка на заподозрените в убийството й. Лошо за бизнеса — добави Ив.

— Предполагаш, че е конкурент?

— Възможно. Може да е била убита, защото са я смятали за негова слабост. Всъщност обвързването му с нея е единствената му грешка в професионално отношение. Независимо дали е била подкупна, в което не вярвам, предвид профила и досието, потеклото и характера й. Ако все пак е била, значи е проявил глупост, впускайки се в интимна връзка с един от агентите си. — Поколеба се миг, но реши да говори откровено. — Зная за подозренията спрямо мен, че съм агент на Рурк. Истината е, че работата ми в полицията е сериозен проблем за него и обратното. За Алекс Рикър съжителство с ченге, поддържане на интимна и професионална връзка би означавало да си търси белята, а той не я търси.

— Стигнала си до извода, че Колтрейн може да е убита заради Алекс Рикър, но не и от него или по негова поръчка.

— Да, сър.

— Конкурент, подчинен. Много широк кръг, лейтенант.

— Мисля, че може да се стесни, командир Уитни. Според доклада, който получих, Алекс Рикър е посетил баща си на Омега само веднъж през последните осем месеца. Не е имало никаква комуникация помежду им, а всъщност между Макс Рикър и когото и да било, откакто излежава няколкото си доживотни присъди.

— Никакви съобщения или обаждания от и до затворническата колония?

— Според доклада, сър.

Уитни се усмихна със стиснати устни.

— За колко ли глупави ни смята?

— Макс Рикър изпитва само ненавист към ченгетата и през последните няколко години егото му надделява над здравия разум. Това е една от причините да бъде в затвора. Но ние не сме глупави и затова помолих капитан Фийни да изпрати двама от електронния отдел на Омега да проверят доколко е вярна информацията.

— Кога заминават?

— Днес, сър. Надявам се, след по-малко от час. Можем да ускорим процеса, като помолим цивилния експерт да осигури транспорт за целта.

В очите на Уитни проблесна лека насмешка.

— Оставям подробностите на вас, лейтенант. Имам известни връзки на Омега. Ще ги задействам, за да ускоря процеса на колонията. — Облегна се назад, вече без следа от насмешката, забарабани с пръсти по бюрото. — Нито конкурент, нито подчинен. Вярваш, че Макс Рикър е поръчал убийството на детектив Колтрейн.

— Да, сър, така е.

— За да засегне сина си или да го защити?

— Това е въпрос, на който се надявам да получа отговор при разпита на Алекс Рикър.

 

 

Докато Ив докладваше пред началника си, Рурк слезе от колата си, кимна на шофьора. Алекс Рикър стори същото. Сивкавосините води заливаха пясъка на Кони Айлънд, докато мъжете вървяха един към друг.

„Неутрална територия“, помисли си Рурк. Нямаше нужда да бъде сериозен, хладнокръвен и заплашителен. Бизнес от подобно естество не изискваше мрачната обстановка на влажни складове или пусти паркинги. Допадна му идеята срещата да бъде във възстановения увеселителен център. Реконструираното виенско колело бе негов символ.

Животът бе пълен с кръговрати.

Въпреки че бе твърде рано сутринта за която и да е от атракциите, хората се разхождаха по брега, сърбаха ароматно кафе или сладки сокове, докато се шляеха по кея.

В морето се разминаваха увеселителни катери и натоварени фериботи.

Океанският бриз развя краищата на тънкия му шлифер, когато повдигна ръце, за да позволи на спътника на Алекс да го претърси. Неговият стори същото с Алекс.

— Благодаря ви, че се съгласихте на тази среща — започна Алекс, когато и двамата се увериха, че са чисти. — Въпреки странния избор на място.

— Защо мислите така? Пролетно утро, морски бриз.

Алекс хвърли поглед наоколо.

— Въртележки.

— И нещо повече. Забележителност на Ню Йорк, традиция, някога потънала в забрава. Жалко. След Градските войни имаше стремеж към съживяване, обновление и това място спечели. Обнадеждаващо е, че в света има места за развлечения, нали?

— Каква част от центъра е ваша собственост?

Рурк само се усмихна.

— Е, можеш да провериш сам. Какво имаш да ми кажеш, Алекс?

— Нека повървим.

— Добре.

Рурк го подкани с жест и закрачиха по дървената платформа, следвани на няколко крачки от шофьорите си.

— Ти беше моето назидание, когато бяхме по-млади — сподели Алекс.

— Така ли?

— Баща ми не преставаше да ми говори за теб, поне в началото. „Такъв трябва да бъдеш. Безмилостен, хладнокръвен и винаги на крачка пред другите в мисленето.“ Докато реши, че не си достатъчно безмилостен, достатъчно хладнокръвен и започна да се безпокои, че си твърде далеч пред него. Все пак не престана да натяква. Трябвало да стана по-добър от теб. Иначе нямало да постигна нищо.

— Вбесяващо, нали?

— Наистина беше. Когато започна да се бои от теб и да те презира, стана още по-лошо. Поръчал е три покушения срещу теб, за които знам.

Рурк продължи да крачи бавно.

— Всъщност бяха пет.

— Защо не му отмъсти?

— Не ми е нужна кръвта на конкурентите ми. Дори на враговете ми. Известно време той не означаваше нищо за мен, но не биваше да докосва жена ми. Тогава в интерес на истината бях готов да го убия, защото я беляза.

— Не го направи и той все още е жив.

— Защото и това би я белязало. Такъв човек е тя.

— Оставил си го да живее, за да защитиш жена си?

Рурк замълча, погледна Алекс в очите.

— Ако мислиш, че лейтенантът се нуждае от защита, моята или на когото и да било, сериозно грешиш в преценката си. Оставих го жив от уважение към нея. И съм убеден, че животът му сега е по-лош от смъртта.

— По-лош е. Но той никога няма да го признае, дори пред себе си. Част от него винаги ще вярва, ще чувства нужда да вярва, че ще си проправи път обратно. Не само от Омега до тук, а и до върха в играта. Дълго ще живее с тази мисъл и ще жадува кръвта ви. Твоята и на ченгето.

— Искрено се надявам да си прав. — В усмивката на Рурк в този миг Ив би съзряла опасния мъж, който се криеше зад изтънчения образ. — Желая му много, много дълъг живот.

— Мразя го повече, отколкото ти би могъл.

Да, помисли си Рурк, омразата се долавяше във всяка негова дума и дори в паузите между тях.

— Защо?

— Той е убил майка ми. — Алекс спря, застана до парапета и се загледа в морето. — През целия си живот вярвах, че е паднала, че е било ужасна злополука. Дълбоко в себе си се питах дали не се е предала и е скочила. Но никое от двете не се оказа вярно.

Рурк не каза нищо, просто изчака.

— През последните години малко по малко губеше самообладание. Ставаше все по-неуравновесен. Винаги е бил агресивен, избухлив, склонен към насилие. Като дете не знаех какво да мисля за него. В един момент се държеше с мен като принц, скъпоценния единствен син, а в следващия едва ставах от пода с разцепена уста или разкървавен нос. Затова отраснах в страхопочитание към него и отчаяно желание да заслужа одобрението му.

— Така се чувстваха много от хората, които работеха за него, ако не и всички.

— Не и ти. Както и да е, през последните десетина години, да кажем, някои от прищевките му, от решенията му бяха опасни. Излишни и опасни. Карахме се. Започнахме да се караме от времето, когато постъпих в университета. Бяхме стигнали до етап, на който вече не търпях да бъда повалян и подритван и той не можеше да използва това оръжие срещу мен. Когато разбра, че не може да ме наранява физически, прибягна до други средства. Трябвало да стори с мен същото, което сторил с кучката, която ме е родила. Така се изрази. — На парапета кокалчетата на Алекс побеляха. — Трябвало да се отърве от мен, както от нея. — Замълча за минута, вдиша от морския въздух. — Попитах го защо го е направил. Каза, че вече била непотребна и го дразнела. Предупреди ме да внимавам и с мен да не стане същото. После се извини. Казал го в прилив на гняв, защото съм проявил неуважение към него. Но знаех, че е изрекъл абсолютната истина. Затова трябва да ми вярваш, че му желая дълъг, дълъг живот толкова, колкото и ти.

— Много съжалявам. И ти може да ми вярваш.

— Убеден съм. Една от причините да те мрази беше, и все още е, твоят морал. Здравите ти принципи, които не можеше да разбере. — Алекс се обърна с лице към Рурк. — Нямаш причина да вярваш, че и аз имам свои, но те уверявам, че не съм убил Амарилис. Не съм поръчал убийството й. Никога не бих я наранил, никога не бих поискал да страда. Обичах я. Все още много държах на нея. Който го е извършил, ме използва за прикритие, за отклоняване на вниманието и това ме вбесява.

— Защо го казваш на мен?

— А на кого? — попита Алекс с леко раздразнение. — На твоето ченге? Ако беше на мое място, ти би ли разголил душата си пред ченге, което има пълно основание да те подозира в убийството на свой колега?

— Не, не бих. Искаш да кажа добра дума за теб?

— Чувството ти за справедливост отвращаваше баща ми. Мисля, че аз разчитам на него. Не зная кой е убил Амарилис и защо. Свързах се с всеки източник, до който ми хрумна да се допитам и нищо.

Морето се простираше зад гърба на Алекс и слънцето образуваше ореол от лъчи около него. На силната светлина Рурк видя болката му и усилието да я потиска.

— Да ти призная, дойдох в Ню Йорк с надеждата да я убедя да се върне при мен, защото никой друг в живота ми не бе означавал толкова много. Но веднага разбрах, че това няма да стане. Беше щастлива, влюбена. И двамата изглеждахме същите като в Атланта, не се бяхме променили след раздялата си. Тя никога нямаше да ме приеме такъв, какъвто съм и да бъде щастлива. Беше го разбрала и бе продължила напред. Когато я видях отново и аз го проумях.

— Вярваше ли, че ще се промени, в Атланта или сега?

— Да, вярвах. Или че ще престане да обръща внимание на бизнес делата ми. Те нямаха нищо общо с нея и връзката ни. Но не пожела да ги приеме и след известно време реши, че не може да живее с това и с мен.

— Не ти ли е хрумвало да се захванеш с друг вид бизнес?

— Не. Това е призванието ми. Ако съм наследил нещо от баща си, то е тази страст. Дано е единственото, моля се на бога. Никога не съм убивал или поръчвал убийства, не е… практично.

— Чух, че крадците, които са обрали магазина ти в Атланта, са свършили доста зле.

— Да, но не съм го поръчал аз.

— Макс ли беше?

— Прие го като лична обида. Да направят сина му на глупак. Неговата кръв. Разплати се с тях по свой начин. И по свой начин постави мен и делата ми под по-строго наблюдение, отколкото беше нужно. Аз не убивам. Просто не е добър бизнес. — Сви рамене, сякаш говореше за предпочитанието си към съвместни фондове пред индивидуални акции като инвеститор. — Но няма да мисля за практичното и добрия бизнес ако узная кой е убил Ами, защото я обичах и защото не събрах куража да убия проклетия старец заради онова, което е сторил с майка ми.

Когато Алекс замълча и отново се обърна към водата, Рурк пристъпи към парапета и застана до него.

— Какво искаш от мен?

— Искам… трябва да узная кой е убил Амарилис и защо. Имаш източници, по-надеждни от моите. Не зная колко често ги използваш, когато сътрудничиш на полицията и какво повече мога да ти предложа, за да ги задействаш в този случай. Заради нея. Само назови цената си.

— Не познаваш съпругата ми. Виждал си я, чувал си за нея, но не я познаваш. Най-добре й се довери в намирането на тези отговори. Знаеш ли какво още? Не е нужно да ми плащаш, за да използвам източниците си, когато една нейна молба е достатъчна.

Алекс се вгледа в лицето на Рурк, после кимна и погледът му отново се зарея над водата.

— Обещавам, че ако аз узная нещо, което би помогнало, ще ти кажа.

— Приемам обещанието, но не мога да ти дам подобно. Всичко зависи от лейтенанта. Но ще ти кажа следното. Когато тя разкрие убиеца, а тя ще го разкрие и ако този човек бъде жестоко наказан, ще запазя твоето участие в тайна.

Алекс тихо се засмя.

— И това е нещо. — Обърна се, подаде му ръка. — Благодаря.

Бяха почти на една и съща възраст и двамата започнали живота си с мъже, изпитващи удоволствие да проливат кръв. Алекс като принц, той като просяк.

Въпреки някои основни прилики, Рурк долавяше у него известна наивност, независимо от изтънчеността и привилегирования му произход.

— Ето нещо, което баща ти не ти е казал — заговори той. — Когато пролееш нечия кръв, оставаш белязан за цял живот. Независимо как си го извършил и дори да е било оправдано, белегът е дълбок. Трябва да бъдеш наясно дали си готов да го носиш цял живот, преди да пролееш кръв.

 

 

Когато се върна в колата си, Рурк изключи диктофона, вграден в копчето на ръкава му. Хрумна му да извади и миниатюрното електрошоково оръжие от ботуша си, но го остави там. Човек никога не знаеше.

И двете бяха прототипи в процес на разработване, които не можеха да бъдат засечени дори от най-мощните скенери. Знаеше, защото негова компания разработваше и скенер, който да ги засича.

Винаги мислеше и за двете страни в играта.

Донякъде съжаляваше, че не може да каже на Алекс, че според Ив той не е главният заподозрян. На този етап дори не беше заподозрян. Това бе работа на лейтенанта, но все пак съжаляваше. Някога и той имаше майка. Любяща майка, която баща му бе убил. Може би също бе станала непотребна и досадна. Да, можеше да разбере Алекс.

Можеше да му съчувства, въпреки че бе озадачен от наивността му. Да остави любимата жена да си тръгне, вместо да направи всичко възможно да я задържи или поне да се опита да намери златната среда. И сега, помисли си Рурк, не виждаше това, което стои насреща му и го гледа право в очите.

Линкът му звънна. Устните му трепнаха, когато видя надписа „Скъпата ми Ив“ на дисплея.

— Здравейте, лейтенант.

— Здравей. Искам услуга. Можеш ли… Къде си?

— В момента съм на път. Имах среща.

— Това… на Кони Айлънд ли беше срещата?

— Да. Жалко, че беше твърде рано и не можах да се повозя на влакчето. Трябва да отидем някой ден двамата и да наваксаме.

— Разбира се, когато загубя ума си и ми се прииска да се издигам и спускам с писъци във въздуха в някаква вагонетка. Няма значение. Услугата. Трябва да…

— Първо ще ми отговориш на един въпрос и обещавам да ти направя тази услуга, каквато и да е.

Очите й се присвиха подозрително. Той обожаваше този поглед.

— Какъв въпрос?

— Засега само „да“ или „не“. Ето въпроса, лейтенант. Макс Рикър ли стои зад убийството на детектив Колтрейн?

— Какво, да не си ми сложил подслушвателно? Или в офиса на Уитни са монтирани бръмбари?

Рурк погледна копчето на ръкава си.

— В момента не. Приемам това за „да“.

— Не е нито „да“, нито „не“. Подозирам и то доста сериозно, че Макс Рикър стои зад убийството.

— Достатъчно ми е. Каква услуга искаш?

— Трябва ми най-бързият ти междупланетен транспорт от Ню Йорк до колонията Омега.

— Ще ходим на Омега?

— Не ние, а Календър и още един детектив от електронния отдел. Мисля, че Рикър дърпа конците и там, заличава и подправя сведения за посещенията и комуникациите си. Искам да узная с кого поддържа връзка. С обикновен транспорт се стига за двадесет и шест часа, дори повече.

— Мога да съкратя времето с около една трета. Ще го уредя и ще ти се обадя за подробностите.

— Добре. Задължена съм ти.

— Поне едно возене на влакче.

— Е, не чак толкова задължена.

Рурк се засмя, когато тя затвори. След като уреди полета и предаде информацията, се отпусна на седалката и се замисли за Макс Рикър.

 

 

„Времето трябваше да спре“, помисли си Ив докато обличаше тъмносинята си униформа. Мъртвите заслужаваха своето, безспорно. Но според нея поколенията бяха за живите, които оставаха след тях. Затова времето трябваше да спре, заради Морис. Можеше да бъде далеч по-полезна на Колтрейн навън или опитвайки се да уреди разпита на Алекс Рикър, но имаше и други задължения.

Извади грубите черни обувки, изправи се и намести тъмносинята фуражка на главата си.

Излезе от съблекалнята и тръгна към ескалатора, за да слезе в траурната зала.

Представи си как Календър и някакъв здравеняк от електронния отдел на име Систо се готвят да бъдат изстреляни като камъчета с прашка към студения каменен къс в космоса, наречен Омега. Спомни си въодушевлението на Календър, когато бе чула за първата си космическа задача.

Трябваше да опита от всичко.

По това време утре щяха да бъдат там, да търсят. Щяха да преровят регистрите и да намерят това, което й бе нужно. Трябваше да го намерят, по дяволите, защото интуицията й крещеше, че ударът е поръчан от Макс Рикър. Тя щеше да открие защо и как, но екипът от електронния отдел трябваше да й съобщи с кого контактува Рикър.

Макс Рикър не можеше да бъде осъден за убийството на полицай. Какво по-сурово наказание за човек, който ще прекара остатъка от жалкия си живот в килия? Но други можеха и трябваше да си платят и то достатъчно.

Надяваше се да е достатъчно.

Вратите на залата, която бе избрал Морис, стояха отворени и от там звучеше музика. Мелодичният блус, който той и любимата му обичаха да слушат. Усети мириса на цветята, на розите още преди да влезе в помещението, пълно с ченгета.

Червени рози, забеляза Ив и снимки на покойната. Небрежни, скромни снимки на усмихнатата Колтрейн бяха подредени между официалните. Колтрейн с униформа, изискана и сериозна и с лятна рокля на някакъв плаж, засмяна. Малки бели свещи горяха с нежна успокояваща светлина.

Изпита известно облекчение, когато видя, че няма ковчег, нито отворен, нито затворен или от прозрачните, модерни напоследък, през които тялото се вижда. Снимките бяха достатъчни, за да се усеща присъствието й в залата.

Съзря Морис сред тълпата да стои до мъж, наближаващ тридесетте. Братът на Колтрейн, досети се Ив. Приликата бе твърде силна, за да бъде някой друг.

Пийбоди се отдели от хората, с които разговаряше и дойде при нея.

— Значително присъствие. Добре е, ако може да има нещо добро. Чувствам се странно отново с униформа, но ти беше права. — Дръпна предниците на колосаната си куртка. — Показва по-голямо уважение.

— Не всички от нейния екип мислят така.

Погледът на Ив се спря върху тях. Лейтенантът и детектив О’Брайън бяха с униформи, но останалите от отдела й бяха предпочели да останат цивилни.

— Много от детективите са дошли направо от акция или наминават, преди отново да излязат навън. Невинаги има време за преобличане.

— Да.

— Тежко е да гледам Морис така. Да виждам как страда.

— Вместо него, гледай полицаите — предложи Ив. — Наблюдавай колегите й. Постарай се да поговориш с всеки от тях. Искам впечатления. И аз ще направя същото.

Но засега трябваше да се заеме с по-тежката задача да разговаря с Морис.