Нора Робъртс
Обещания в смъртта (3)

2.

Артистичният дух струеше от стените в оригинално съчетание на ярки наситени цветове, необичайни форми и изящни графики на жени в различни фази на разсъбличане.

Беше просторно жилище с кухня в черно и сребристо, съединена с трапезария в искрящо червено, която се сливаше с хола. Открита метална стълба с лъскав парапет се виеше към втория етаж.

Обстановката създаваше усещане за движение, може би с енергията на всички тези цветове и малките съкровища, които издаваха характера и интересите на собственика.

Купи, шишенца, камъни и снимки се бореха за място с книги — нищо чудно, че толкова си допадаха с Рурк — музикални инструменти, статуетки на дракони, малък месингов гонг и човешки череп, който изглеждаше истински.

С поглед, вперен в лицето й, Морис посочи дългия диван без странични облегалки.

— Заповядай. Мога да ти предложа кафе, но не е от първокласното, с което си свикнала.

— Не, не си прави труда.

Но си помисли: „О, да, да поседнем, да пийнем кафе. Само да не се налага да правя това“.

Морис хвана ръката й.

— Кой е убит? Някой от нас. — Пръстите му притиснаха нейните. — Пийбоди…

— Не. Пийбоди е… не. — „Става все по-трудно“, осъзна тя. — Морис, жертвата е детектив Колтрейн.

Лицето му издаде, че не разбира, че не прави връзка между въпроса и отговора й. Не й оставаше друго, освен да забие ножа право в сърцето му.

— Била е нападната снощи. Мъртва е, Морис. Вече я няма. Толкова съжалявам.

Той пусна ръката й, отдръпна се назад, сякаш щом престане да усеща допира й, всичко щеше да изчезне.

— Какво? Говориш за Амарилис?

— Да.

— Но… — Потисна инстинктивната реакция на отрицание. Тя знаеше какъв е първият въпрос, който му хрумна — дали е сигурна, дали няма грешка, сигурно е някаква грешка. Но я познаваше и не губи време. — Как?

— Нека първо да седнем.

— Кажи ми как.

— Убийство. Изглежда нападателят е използвал собственото й оръжие. То липсва. Търсим го. Морис…

— Не. Не сега. — Лицето му бе застинало като изсечено от някой от лъскавите му камъни. — Само ми кажи какво знаеш.

— Все още не много. Открита е тази сутрин в мазето на сградата, където живее, от съсед и сина му. Смъртта е настъпила около двадесет и три и четиридесет. Няма следи от борба на местопрестъплението или в апартамента й. Няма видими наранявания, освен изгаряния от електрошоков пистолет по шията. Няма документ за самоличност, никакви бижута, чанта, значка или оръжие. Напълно облечена е.

Видя нещо да трепва на лицето му, някакъв проблясък и разбра. Изнасилването правеше убийството още по-ужасяващо.

— Все още не съм прегледала дисковете от охранителните камери, защото първо трябваше да ти кажа. Пийбоди е на местопрестъплението.

— Трябва да се облека и да дойда. Трябва да я видя.

— Не, няма да я поемаш. Кажи ми на кого имаш най-голямо доверие и ще уредя той да извърши аутопсията. Няма да бъдеш ти.

— Не си тази, която решава. Аз съм главният медицински експерт.

— А аз съм главният разследващ. И двамата знаем, че връзката ти с… — преглътна думата „жертвата“ — детектив Колтрейн означава, че трябва да стоиш настрана. Имаш достатъчно време да го проумееш. Не можеш да работиш по случая, Морис, заради себе си и заради нея.

— И мислиш, че ще стоя безучастен? Че ще оставя някой друг да я докосва?

— Не те моля да стоиш безучастен. Казвам ти, че друг трябва да извърши експертизата.

Когато Морис се обърна и понечи да тръгне към стълбите, тя хвана ръката му.

— Ще те спра. — Заговори тихо, усети мускулите му да трепват. — Удари ме, разкрещи се, запрати нещо по мен, ако искаш, но каквото и да направиш, ще те спра. Сега и аз се чувствам свързана с нея.

Яростта пролича в очите му. Горяха като черни въглени. Ив се подготви за удара, трябваше да му позволи това. Но гневът му се претопи в мъка. Тя пусна ръката му.

Морис застана до дългия широк прозорец с изглед към суматохата и оживлението на Сохо. Подпря се на перваза и ръцете му поеха част от тежестта, която краката му не издържаха.

— Клипър. — Гласът му бе суров като израза на очите преди малко. — Тай Клипър. Искам той да я поеме.

— Ще се погрижа.

— Носеше, винаги носеше пръстен на средния пръст на дясната ръка. Квадратен розов турмалин с две малки продълговати зелени камъчета от двете страни. Сребърен пръстен. Подарък от родителите й за двадесет и първия й рожден ден… Каза, че са я открили в мазето на кооперацията. Нямаше причина да слиза там.

— Има заключващи се шкафчета.

— Тя нямаше. Веднъж спомена, че таксата за ползването им е абсурдно висока. Предложих й да свали някои неща долу, но тя смяташе, че не е натрупала толкова излишен багаж, та да се нуждае от допълнително място. Какво е търсела там?

— Ще разберем. Обещавам ти, Морис, обещавам ти, ще разкрия кой го е извършил и защо.

Той кимна, но не се обърна, а остана загледан в движението, цветовете, живота.

— Дълбоко в себе си, когато си свързан с полицай, като приятели и любими, осъзнаваш рисковете от това обвързване. Виждал си достатъчно трупове на полицаи. Но се опитваш да забравиш, да не мислиш за тези рискове, за да запазиш връзката. Това е работата ви, вашата същност. Но когато се случи, въпреки че винаги си знаел за опасността, ти се струва невъзможно. Кой познава смъртта по-добре от мен… от нас — поправи се той и се обърна. — И все пак ми се струва, че това не е истина. Беше толкова жизнена. А вече не е жива.

— Някой е отнел живота й. Ще го намеря.

Морис отново кимна и се довлече до дивана, седна.

— Бях започнал да се влюбвам в нея. Усещах какво става с мен, това дълбоко хлътване. Не искахме да прибързваме, наслаждавахме се на флирта. Все още се опознавахме. Все още бяхме на етапа, когато само като влезе в стаята, като чуя гласа й или усетя уханието на кожата й, всичко в мен запява.

Закри лицето си с ръце.

Ив не блестеше със способност да утешава. Пийбоди би намерила подходящите думи, подходящия тон. А тя можеше само да следва инстинкта си. Седна до него на дивана.

— Кажи ми с какво мога да ти помогна и ще го направя. Кажи ми от какво имаш нужда и ще го получиш. Ли…

Може би защото го нарече с първото му име, както никога, Морис се обърна към нея. Прегърна го и той не се отдръпна, а потърка буза в нейната.

— Трябва да я видя.

— Зная. Първо ми дай малко време. Ще се погрижа за нея.

Отпусна се назад.

— Трябва да зададеш въпроси. Включи диктофона си и ги задай.

— Добре. — „Рутина — помисли си Ив. — Може би тя ще донесе някаква утеха.“ — Кажи ми къде беше снощи между двадесет и един и нула часа.

— Работих почти до полунощ, няколко часа извънредно. Разчиствах документация. С Ами се канехме да отидем някъде за няколко дни другата седмица. Дълъг уикенд в Мемфис. Направихме резервация в малък частен хотел. Щяхме да се разходим в Грейсленд, да послушаме музика. Разговарях с няколко души от нощната смяна. Мога да ти дам имената.

— Не е нужно. Ще проверя и продължаваме. Казала ли ти е нещо за случая, по който работи? За някого, който я безпокои?

— Не. Не говорихме много за работа. Беше добро ченге. Обичаше да намира отговори, беше организирана и точна. Но не живееше заради работата. Не беше като теб. Обичаше работата си, но тя не беше всичко за нея. Беше умна и кадърна. Винаги когато професионалните ни пътища се пресичаха, се убеждавах в това.

— А в личен план? Бивши приятели?

— Започнахме да се срещаме скоро след като се премести тук от Атланта. И докато постепенно се сближавахме, без да пришпорваме нещата, никой от двама ни не се е срещал с друг. Имала е сериозна връзка в колежа. Продължила повече от две години. Известно време излизала с друго ченге, но казваше, че избягвала обвързване. Аз съм я карал да наруши правилото си. Зная, че е имала и друг сериозен приятел, преди да се премести в Ню Йорк.

— Някакви оплаквания от съседи, някой в сградата да я е тормозел?

— Не. Обичаше малкия си апартамент. Далас, тя има семейство в Атланта.

— Зная. Ще ги уведомя. Да се обадя ли на някого да постои при теб?

— Не, благодаря.

— Не доведох психолог, защото…

— Нямам нужда от психолог. — Потърка клепачи. — Имам ключ от апартамента й. Ще ти потрябва.

— Да.

Ив го изчака да се изкачи по металните стъпала и закрачи из хола. Той се върна с кодовата карта.

— Тя имаше ли карта за твоето жилище?

— Да.

— Промени кодовете си.

Морис си пое дъх.

— Да, добре. Искам да ме държиш в течение. Искам да следя развоя по случая.

— Ще ти се обаждам.

— Трябва да бъда част от разследването. Чувствам нужда от това.

— Нека продължа работата си. Ще се свържа с теб. Ако искаш да поговорим, на разположение съм по всяко време на денонощието. Но трябва да се върна там, при нея.

— Кажи на Тай… Кажи му да пусне Ерик Клептън за нея. Който и да е диск от колекцията ми. Много обичаше музиката му.

Отиде до асансьора, отвори решетката.

— Иска ми се думата „съжалявам“ да имаше някакъв смисъл. Пийбоди… каза да ти предам съболезнования и от нея.

Ив влезе в кабината и продължи да се взира в очите му, докато решетката се плъзна и вратите се затвориха.

По пътя обратно позвъни на Пийбоди.

— Намериха ли оръжието?

— Не е тук.

— Проклятие. Връщам се на местопрестъплението. Обади се в моргата. Главният патолог Морис възлага експертизата на Тай Клипър. И го моли да пусне Ерик Клептън по време на аутопсията.

— Господи. Как е той? Как…

— Държи се. Погрижи се да разберат указанията му. Идвам. Двете с теб ще претърсим апартамента сантиметър по сантиметър.

— Тъкмо щях да започна с това. Разговарях с Бърнбаум и детето му. Нищо ново. И съседите не знаят нищо. Камерите…

— Ще ми кажеш, когато пристигна. Десет минути.

Затвори. Искаше тишина. Само тишина, докато емоционалната буря утихне. Не можеше да направи нищо за Амарилис Колтрейн, ако не престане да мисли за мъката в очите на един приятел.

На местопрестъплението изчака, докато екипът от моргата изнесе трупа.

— Веднага да бъде поета от медицински експерт Клипър — нареди строго. — Като полицай получава предимство.

— Знаем коя е. — Един от медиците се обърна, след като тялото бе натоварено в линейката. — Не е само ченге, а и момичето на Морис. Ще се постараем, лейтенант.

Доволна, влезе в сградата и тръгна по стълбите към апартамента на Колтрейн. Влезе с кодовата карта, която й бе дал Морис, и откри Пийбоди вътре.

— Било е тежко — отбеляза партньорката й, когато я погледна. — Личи си.

— Тогава трябва да го преодолея. Камерите?

— Направих бърз преглед на записите. Нищо от задната врата. Трябва да е влязъл оттам и да е блокирал камерата. Електронният отдел работи по това. Камерата на главния вход е била включена през цялото време. Колтрейн се е прибрала около шестнадесет с голяма чанта за документи, която е тук, и пакет с готова храна. Не е излизала повече, поне през предния вход. На стълбите има камери, но са били блокирани. И те, и тази до задната врата са изключили от около двадесет и два до двадесет и четири. В асансьора също има и са работили. Не е взела асансьора. Един от съседите твърди, че винаги ползвала стълбите, и на слизане, и на качване.

— Убиецът е познавал навиците й. Причакал я е на стълбите.

— Оперативната група ги претърсва от горе до долу.

— За да я убие толкова лесно и безпроблемно, явно е знаел, че ще излезе. Или също е било навик, или я е подмамил. Ще проверим входящите и изходящите й разговори, но ако е примамка, навярно е позвънил на джобния й линк и после го е взел. Бил е познат. Приятел, бивше гадже, някой от информаторите й или съсед. Някой, който е имал възможност да я опознае.

Ив огледа апартамента.

— Впечатления?

— Не е оставила нищо несвършено. Всичко е идеално чисто и подредено, а онова коте-робот… — Когато Пийбоди го посочи, Ив смръщи вежди срещу мъркащата топка бяла козина. — Проверих дисплея му. Нагласила го е на режим сън в двадесет и три и осемнадесет. Не е нещо, за което човек би се сетил, когато е в беда.

Ив огледа стаята, докато я обикаляше. Издаваше женски усет за уют и ред.

— Убиецът се обажда на джобния й линк. „Ела да пийнем по нещо“ или: „Скарах се с приятеля си, ела да излея душата си.“ Не, не. — Ив поклати глава, влезе в малката спалня с куп пухкави възглавници върху старателно застланото легло. — Има електрошоков пистолет. Повечето полицаи биха взели оръжието си, но не виждам защо ще й трябва, ако излиза на питие.

— Някой от информаторите, казал й е: „Да се срещнем еди-къде си в еди-колко си часа. Имам нещо адски ценно“.

— Да, да, възможно е. Ще поговорим с началника й, с партньора й, с колегите от отдела, да видим по какво е работела. Може би е имала среща с нов източник или просто с човек, на когото не е имала пълно доверие. Взела е пистолета за всеки случай. И все пак е успял да й го отнеме и да я повали без съпротива.

— Не е очаквала да го срещне на стълбите. Сварил я е неподготвена, това е.

Ив не каза нищо. Трябваше да поразмисли.

— Да видим какво ще намерим тук.

Заловиха се да претърсват чекмеджета, шкафове, дрехи, джобове. Ив разсъждаваше като ченге — мъртвите нямаха право на лични тайни, Колтрейн би разбрала и би го приела.

Отвори нощното шкафче — лосиони за тяло, няколко играчки… Трудно прогони образа, който упорито се опитваше да се прокрадне в съзнанието й — Морис и Колтрейн голи в леглото.

— Обичала е хубавото бельо — отбеляза Пийбоди, докато ровеше в други чекмеджета. — Всичко е ефирно, секси, женствено. Обичала е хубавите неща. Тези малки шишенца, лампи, възглавнички. Чекмеджетата й са безупречно подредени, за разлика от моите. Няма твърде много вещи. Нищо излишно. И нещата тук не са купувани оттук-оттам, а са подбрани, за да станат комплект. Хубаво местенце, да използвам отново същата дума.

Ив пристъпи към хитро поставена ъглова масичка, върху която имаше компактна система за комуникация. В единственото тясно чекмедже откри малък бележник. Но когато се опита да прегледа съдържанието на системата, не получи достъп.

— Тя е ченге. Разбира се, че е сложила пароли — каза Ив. — Трябва да отнесем това в електронния отдел. Искам да бъде разкодирано.

Узна още за жертвата, когато продължиха претърсването. Пийбоди бе права, че Ами е обичала хубавите неща. Не твърде изтънчени или кичозни, просто женствени. Но никакъв безпорядък, нищо излишно и всичко бе на мястото си. Розите в хола бяха естествени и свежи.

Намери кутийка с картички от букети, всичките от Морис. Той твърдеше, че никой от двамата не се е виждал с друг от месеци. Ако се съдеше по подаряваните цветя, беше прав.

Но това не означаваше, че не е имала и друга връзка. Когато една жена излезе толкова късно вечерта, често се оказва забежка.

Но просто не й се вярваше. Беше виждала Колтрейн с Морис и бе усещала химията помежду им.

— Добре охранявана сграда — заговори Ив. — Приятен малък апартамент, коте-робот. Хубави мебели, хубави дрехи. Не твърде много и от двете. Умеела е да избира. Няма и много бижута, но тези, които има, са изискани.

— Както и продуктите за коса и козметика — добави Пийбоди. — Знаела е какво иска, кое е подходящо за нея и го е ползвала. Аз имам цяло чекмедже с неизползвани червила, сенки и мазила за коса. Парфюми. Един и същи аромат. В хладилника има недоизядена китайска вечеря във вакуумна опаковка, някакви здравословни храни, минерална вода и сокове. Две бутилки вино.

— Има приятел, но живее сама. Мъжките тоалетни принадлежности вероятно са на Морис. Ризата, боксерките, чорапите и панталона изглеждат неговия размер. Но няма много неща тук. Явно са прекарвали повече време в неговия апартамент. Четири пъти по-голям е и е в район, пълен с кафенета, клубове, ресторанти и галерии. Откъде убиецът е знаел, че тя ще си бъде у дома снощи? Следил ли я е? Трябваше да питам Морис колко често са били заедно, ако са следвали някакъв ритъм.

— Далас, просто си го оставила. Дала си му време. Ще поговорим с него отново.

— Убиецът не е влизал тук. Твърде рисковано е. Защо да рискува да бъде видян? Не, позвънил е на джобния й линк.

— Може да са си уговорили среща предварително.

— Защо да поема и този риск? Би могла да каже на някого. На Морис, на партньора или началника си: „Тази вечер ще се срещна с господин Х“, и тогава щяхме да говорим за въпросния господин Х, а не да се питаме кой е. Морис е бил на работа, знаела е и затова не му е позвънила в този късен час, за да му каже, че излиза. Просто взема нещата си, изключва котето и тръгва. Познавала е убиеца си или онзи, който е нагласил всичко. Нека оперативната група да влезе тук и електронният отдел да вземе техниката й. — Погледна часовника си. — Ще отидем в моргата, преди да съобщим на семейство й.

— Аз ще го направя. Ти каза на Морис — изтъкна Пийбоди, — аз ще уведомя близките.

— Добре. После и двете ще поговорим с партньора й, с други от отдела, с началника й.

Вече в колата, Пийбоди се приведе на седалката, загледана през страничното стъкло.

— Далас? Нещо не престава да ме гложди и просто трябва да го кажа.

— Ти се ядосваше, че Морис ходи с нея.

— Да — въздъхна Дилия с облекчение. — Дори не я познавах, а си мислех коя е тя, по дяволите, някаква южнячка с провлачен говор идва тук и веднага забърсва нашия Морис. Глупаво, защото аз съм с Макнаб и не е имало нищо между мен и Морис, е, освен съвсем невинни и здравословни фантазии. Но реших, че не я харесвам… само заради това. А сега е мъртва и се чувствам ужасно.

— Зная. И аз имам същите терзания. Освен за фантазиите.

— Това донякъде ме успокоява. — Пийбоди изправи гръб, вгледа се в профила на Ив. — Наистина ли никога не си фантазирала за Морис?

— Не, за бога.

— Нито веднъж? Как? Отиваш в моргата посред нощ, наоколо е странно пусто, влизаш в главната зала за аутопсии и Морис е там. Гол.

— Не! Престани да пълниш главата ми с глупости. — Но странно, стягането в корема, което чувстваше, отслабна. — С Макнаб не се ли чукате достатъчно често, за да нямаш извратени фантазии за колега, и то в шибаната морга?

— Не знам защо. Моргата е зловещо място, но Морис е адски секси. Не че с Макнаб не се… Дори снощи…

— Не ми се слуша за креватните ви приключения.

— Ти повдигна въпроса.

— Което говори, че щурите ти фантазии за Морис влияят зле на психичното ми здраве.

Пийбоди нехайно сви рамене.

— Морис посочи ли патолог за Колтрейн?

— Клипър.

— Сладкия Тай. Като заговорихме за секси патолози, защо много от тях са такива симпатяги?

— Мистерия, която се мъча да разгадая през цялата си кариера.

— Не, сериозно. Клипър е сладур. Гей е и живее с партньор, но е апетитна гледка. Партньорът му е художник. Рисува хора, буквално. Бодиарт. Заедно са от шест години.

— Откъде знаеш всичко това?

— За разлика от теб обичам да слушам за личния живот на хората, особено когато става дума за секс.

— Щом Клипър не си пада по жени, поне няма да се предаваш на сексуални фантазии.

Пийбоди замислено присви устни.

— Мога да си представя нещо. Двама голи мъжкари, изрисувани тела, аз. О, да, безброй възможности.

Ив я остави да фантазира. Знаеше, че е по-лесно да мисли за секс лудории, отколкото за убийството на ченге и за скръбта на колега и приятел.

Фантазиите й бяха кратки. Когато пристигнаха в моргата и тръгнаха по коридора с бели плочки, настроението се промени. Причината не бе само смъртта, убийството. Мисълта за личната загуба впиваше остри зъби в здравия разум.

Срещнаха лаборантка, която се спря и пъхна ръце в джобовете на дългата си бяла престилка.

— А… Клипър работи в залата на Морис. Не зная дали… дали Морис ще намине, така че когато се видите с него… бихте ли му предали, че всички сме тук.

— Добре.

— Ще направим всичко, което можем. — Лаборантката безпомощно сви рамене и преди да се отдалечи, промърмори: — По дяволите.

Ив продължи към залата за аутопсии, където обикновено работеше Морис. Вместо него там стоеше медицинският експерт Тай Клипър, висок над метър и осемдесет, с мускулесто тяло, облечено в бледосиня риза и бежов панталон. Бе навил ръкавите си до лактите и бе сложил прозрачна престилка.

Косата му бе подстригана и оформена с машинка. Малката козя брадичка изглеждаше екстравагантно в съчетание с консервативното му облекло и правеше ъгловатото му лице интересно. Но най-впечатляващото във външността на Клипър бяха очите. Големи, с дълги мигли, с цвят на кехлибар, в странен контраст с тъмната му кожа.

— Не съм приключил. Съжалявам.

В гласа му се долавяше полъх от родната му Куба.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Не е била изнасилена. Няма следи от сексуално посегателство или контакт. Важна подробност за Морис.

— Да. — Като тихо бръмчене, мъжки глас възпяваше жена на име Лейла. — Това Ерик Клептън ли е?

— Да.

— Също е важно за него.

Ив мълчаливо се приближи.

Колтрейн лежеше на масата.

— Няма наранявания при самозащита. — Огледа тялото, сякаш бе просто веществено доказателство. — Никакви други следи от насилие, освен изгарянията по шията.

— Леки натъртвания на плещите и тила. — Клипър посочи монитора, зареди снимките. — Вероятно са получени при удар в стена.

— Може би е паднала назад.

— Може би. Смъртта е настъпила скоро след това. Потвърждавам, че изгарянията са от електрошоков пистолет. Намерихте ли оръжието й?

— Не.

— Докато не го откриете, не мога да заявя със сигурност, че убиецът е използвал него или друго. Само че е убита с полицейско оръжие.

— Ако е било използвано нейното, как й го е отнел? Блъска я назад, тя се удря в стената. Не е достатъчно, не и за полицай. Няма порязвания, няма следи от връзване.

Не й предложи микроскопски очила, както би сторил Морис, и Ив сама взе чифт и се наведе над Колтрейн.

— Няма протривания на китките и глезените. Тук. Ето тук. На бицепса. Спринцовка?

— Така предполагам.

— Как се е доближил толкова, без тя да се съпротиви, и я е упоил?

— Изпратих проба в токсикологичната лаборатория, с предимство. Права си, че няма външни белези от насилие. Но има вътрешни.

Ив му хвърли поглед, а после погледна от друг ъгъл към онова, което разкриваше идеалния Y-образен разрез.

— Какво търся?

— Промени във вътрешните органи.

— Разбира се, нали е мъртва. — Но схвана мисълта му и се вгледа по-внимателно. — Била е зашеметена?

— Трябва да взема още проби, за да бъда сигурен. Разбирам, че искаш бързи отговори — добави той, когато Ив изсъска с раздразнение. — Но…

Поклати глава, положи усилие да се овладее.

— Морис избра теб, защото е очевидно, че си старателен и прецизен. Искам да чуя най-натрапчивото ти предположение. Няма да те държа отговорен.

— Нападение в лице, от метър — метър и половина разстояние. Изстрел. Олюлява се, губи съзнание. Полита назад към стената на стълбището и пада. Трябва да я свали в мазето. Няма следи от влачене. Значи я е носил. Или е имало повече от един нападател. Отнесли са я долу. Защо просто не са я довършили на стълбите?

— Защото са искали нещо, трябвало е да им каже нещо — продължи Ив. — Затова са я отнесли долу и са я свестили с доза амфетамин, адреналин — „Болка“, помисли си тя, бе усетила болката. Безпомощна, с парализирано тяло и работещ ум. — Да й кажат нещо, да попитат нещо. И после са я довършили. Очаквала го е. Когато убиецът е допрял пистолета до гърлото й, вече е знаела.

Ив свали очилата, нехайно ги хвърли.

— Използвал е нейното оръжие. Убива я с него, защото така е по-обидно, по-унизително. Причаква я на стълбите, зашеметява я. Отнася я долу, свестява я и я убива. За около двадесет минути. Действал е бързо. Взел е оръжието й, личната карта, линка, пръстена. Защо и пръстена? Останалото се връзва. Изпипано е професионално, но да вземе пръстена й, изглежда аматьорско. Тогава защо? Само защото е било лесно? Просто хрумване? Като сувенир, за спомен?

— За да й отнеме всичко — замислено каза Пийбоди. — Да не й остане нищо. Не я съблича, защото дрехите не са от значение, не е този вид насилие, дори този вид унижение. Но взема всичко важно за нея и я оставя на пода. Без нищо.

— Може би — кимна Ив. — Може би е така. Не мисля, че Морис ще дойде днес — обърна се тя към Клипър. — Но ако намине, постарай се да скриеш това от него, докато…

— Разбира се.