Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (29)

Глава 19
Ваймар

— Девет години… — промърмори старикът и воднистите му очи се насълзиха. — Девет дълги години чаках този ден.

Спътникът му, седемдесет и петгодишен мъж с побеляла брада кимна мрачно. Той огледа редовете от празни или с по двама-трима души пейки, които се разполагаха от всички страни на Камарата, наведе се към приятеля си и постави на рамото му мършава длан, изпъстрена със старчески петна.

— Спомняш ли си последния път, когато бяхме тук, Йохан?

— Все едно беше вчера — отвърна старикът и в очите му се появи слабо сияние. — Денят, в който гласувахме „против“ ветото на Седмината! — въздъхна тежко; по набразденото му с бръчки лице се изписа внезапна болка. — Ах, само да знаехме каква мъка ще ни връхлети след това…

— Само да знаехме…

Известно време двамата мълчаха и гледаха как под тях, в средата на Голямата зала, служителите на Седмината подготвят централната трибуна за предстоящата церемония. После по-младият от двамата прочисти гърло и отново заговори, след като се загърна по-плътно в гълъбовосините си копринени одежди.

— Тъжни години бяха наистина, но може би така е трябвало. Може би и онзи, и този ден са били предопределени — усмихна се тъжно и потупа другаря си по ръката. — Знаеш ли, колкото повече си мисля за онези времена, Йохан, толкова повече ми се струва, че онзи конфликт е бил неизбежен. Че Войната… Ами че Войната е била необходима.

Старикът сви рамене, след което се разсмя — сух астматичен смях.

— Може би. Но ние оцеляхме, нали? Ние, малцината.

Белобрадият отново се огледа — съзнаваше, че от три хиляди и петстотинте Представители, претъпкали Камарата през онзи ден, едва шепа — най-много двеста — бяха доживели днешния.

— Малцина, наистина — отговори той. Изведнъж усети някаква тежест — не, не огорчение, а съжаление от неизбежността на съдбата.

Отново се възцари тишина. Далече под тях, на централната трибуна, където преди седеше Върховният съвет, се настаняваше група важни белокоси лица.

Последва кратко суетене, а после церемонията започна. На централната катедра възрастният представител на хсиен Шенян, Хо Чао-туан, прочисти гърло и започна да чете предварително подготвеното изказване, което официално възстановяваше Камарата. Над главата му дузина дистанционни апаратури се рееха във въздуха и препредаваха образите към милиардите зрители.

Хо Чао-туан остави документа настрани. Хартията изшумоля леко. Хо започна да чете списъка на членовете. След всяко име един или друг от старейшините, пръснати из огромната зала, отговаряше със силно „да“! Най-накрая бяха изброени всичките сто осемдесет и трима оцелели члена. Хо кимна отсечено и се отдръпна от катедрата — беше изиграл ролята си в церемонията.

Щом Хо Чао-туан се оттегли, висок хан на средна възраст със сплетена на плитка бяла брада пристъпи напред. Чин Тао Фан, канцлерът на Източна Азия. Той огледа почти празните скамейки, благодари на членовете, с драматичен жест разгърна официалния свитък и зачете.

Високо над Чин Тао Фан старикът положи длан на рамото на приятеля си и се усмихна тъжно.

— Свърши тя, нашата — тихо изрече той. — Сега други трябва да завършат започнатото от нас.

— Така си е — отговори белобрадият, въздъхна и помогна на приятеля си да се изправи. — Така си е.

Долу под тях Чин Тао Фан продължаваше да говори — за идващите дни и за голямата крачка напред — а зад него в дъното на огромната зала, в широкия церемониален коридор, зад огромните двойни врати първите новоизбрани Представители, повече от осемстотин души, чакаха тихо в гълъбовосините си одежди, готови да заемат местата си по празните пейки.

* * *

След три часа, когато приключи работата в Камарата, трима новоизбрани Представители спряха пред входа на трапезарията над Голямата зала. Щом се появиха, приближи един от прислужниците в Камарата. На червеникавокафявите му копринени дрехи беше избродиран номер 35.

— Чун цу — ниско се поклони той. — Добре дошли. Вашият гост ме помоли да ви се извиня от негово име. Боя се, че са го забавили и ще закъснее с няколко минути. Ала можем да ви предложим нещо ободрително. Така че моля ви, заповядайте.

Влязоха, като се оглеждаха наоколо и се споглеждаха помежду си.

Залата беше голяма, без да е внушителна. Личеше си, че декорацията и мебелировката са избирани много грижливо и с най-изтънчен вкус. Четири високи официални стола от времето на династията Мин доминираха в лявата половина на стаята. Наблизо на ниски маси от династията Чин бяха поставени купи с личи, сливи и ягоди. В дъното пред огромен панорамен прозорец, който гледаше към парадната градина, висока масичка бе отрупана с порцеланови кани и купи, докато вдясно зад дълъг, висок един човешки бой параван от резбован махагон имаше подредена маса за шестима души — пред всеки стол до увитите в салфетка пръчици бяха поставени и европейски сребърни прибори.

— Какво ще пиете, чун цу? — прислужникът се обърна отново към тях. — Както обикновено ли, делегат Ъндърууд? Или бихте предпочели ликьор?

Ъндърууд се разсмя заинтригувано.

— Както обикновено — отвърна след малко.

— А вие, делегат Харт? Студено вино „Черен дракон“? Или ви е твърде рано?

Харт сведе леко глава, едновременно и развеселен, и впечатлен.

— Чудесно, благодаря. Но кажи ми, 35, обичайно ли е прислугата да знае кой от членовете какво пие?

Прислужникът се обърна към тях и се усмихна учтиво.

— Не винаги. Но моят господар е педант. Обича да прави всичко както трябва.

— Твоят господар…? — Харт погледна другите двама. Любопитството им все повече растеше.

Човекът се бе свързал с тях преди няколко седмици чрез посредник и бе „купил“ срещата с тях. Всеки един беше информиран, че ще присъстват и другите двама, но освен това не им казаха нищо друго. Нищо освен името на човека. Ли Мин.

Прислужникът им донесе напитките и ги настани. Усмихна се и се поклони на всеки поотделно, после отстъпи две малки крачки назад.

— Както казах, чун цу, господарят ми ще се забави малко. Но моля ви, докато той дойде, чувствайте се като у дома си. Сега трябва да ви оставя за малко, за да нагледам вечерята, но вие си вземайте каквото желаете. Плодовете са пресни, пристигнаха тази сутрин от Плантациите.

И с един последен поклон прислужникът се обърна и излезе.

— Е… — обади се Ъндърууд и отпи от старинното малцово уиски, което му бе налял прислужникът. — Направо да се шашнеш. Какво според вас ще иска нашият човек Ли Мин?

Мънроу се разсмя.

— Какво искат всички те? Лоби. Някой, който да сключва изгодни за тях сделки. Да е тяхно лице.

— И затова сме тук, така ли? — попита Харт и протегна ръка към една от едрите синьо-черни сливи в купата до себе си. — За да сключваме сделки? И да станем търговско лице на някой хан?

— Разправят, че това била политиката — отговори Мънроу. — Но какво според вас ще иска този? Така де, странно е, не мислите ли? Един хан да иска среща с трима Представители хун мао още същата сутрин, когато Камарата се отваря отново. Не бихте ли предположили, че ще избере трима от своите? Нали ги знаете какви са тия хан.

— И още как! — Ъндърууд остави питието си. Взе си едно личи, подуши го, после заби зъби в него и вдигна копринената си кърпичка към брадичката си, за да попие потеклия сок. — Точно това имах предвид. Искам да кажа, чувам, че през последните месеци стават много такива работи, но това като че ли е по-различно. Фактът, че е изневерил на навиците си, за да откупи времето ни, например. Защо му е да прави това?

— За да е сигурен, че ще дойдем? — предположи замислено Харт.

— Да, но защо?

Ъндърууд не успя да каже и дума — вратата се отвори и в стаята влезе висок и извънредно блед хун мао, следван отблизо от двама придружители в скромно облекло. И двамата носеха пословичните сияещи яки на роби.

— Господа — обърна се към тях хун мао и с жест им посочи да не стават. — Благодаря ви, че сте тук. Аз съм Ли Мин.

Ъндърууд остави на масата нахапаното си личи. Срещу него и Харт, и Мънроу изглеждаха също толкова слисани.

Мънроу се наведе напред.

— Вие?! Ли Мин?! — поклати глава. — Но ние очаквахме…

— Хан? Е, да, но простете малката ми измама, господа. Беше… да речем, необходимо — той се обърна и махна отсечено с ръка на единия от помощниците си, който затвори и заключи вратата.

Ъндърууд се изправи.

— Това наистина ли е нужно, ши Ли?

Мъжът се обърна към него.

— Ако искате да си тръгнете, Представител Ъндърууд, то, разбира се, можете да го направите. Заключих вратата не за да ви задържа вътре, а за да оставя останалите отвън.

— Тогава какво, по дяволите, става тук? — обади се Мънроу и също се изправи до Харт и Ъндърууд. — Искам да знам кой всъщност сте вие и защо сме тук и искам да го разбера веднага или се махам!

— Точно така — подкрепи го Харт.

— Моля ви, господа. Ще ви обясня. Но моля ви, седнете. Намирате се във Ваймар. В самата велика Камара. Нищо лошо не може да ви се случи тук.

Тримата мъже седнаха отново, поуспокоени. Високият хун мао се настани на свободния стол срещу тях.

— Добре — и той ги заразглежда подред. Снежнобялото му лице оставаше безизразно. — Искате да знаете кой съм и защо днес съм ви поканил тук. Е, отговорът на първия въпрос е: аз съм Щефан Леман, единствен син на Низшия секретар Леман.

Харт се разсмя смаяно. До него Мънроу бавно заклати глава. Ъндърууд не помръдна — ченето му беше увиснало.

По сигнал на Леман единият от помощниците му донесе куфарче и му го подаде. Леман го отвори, извади три папки и подаде по една на всеки от тримата.

— Вътре в тези папки ще намерите генетични таблици и други материали, които ще потвърдят думите ми. Но що се отнася до това, какво искам от вас, то зависи много от онова, което искате вие самите.

Леман млъкна, докато тримата прегледат материалите, а после, когато му се стори, че вече са се убедили достатъчно, заговори отново:

— Преди малко се чудехте как така прислужникът знае кой от вас какво пие. Е, знае го, защото аз се заех да проуча всеки от вас. О, за мене не бяхте непознати — или поне познавах бащите ви. Но исках да знам колкото се може повече за всеки от вас, преди да дойда и да седна срещу ви. Исках да съм сигурен.

— Сигурен в какво? — попита Харт. След като вече бе успял да схване горе-долу какво става, се бе и поокопитил.

— Дали мога да ви имам доверие — Леман млъкна, след това небрежно посочи Мънроу с лявата си ръка. — Ти, Уендъл. Баща ти е бил отстранен от Камарата преди осем години и цялото ви семейство е било преселено петдесет нива по-надолу. Той никога не успя да го превъзмогне, нали? Умря за осем месеца — някои казват, че от срам, други — от отрова — Леман се обърна леко, ръката се люшна към Ъндърууд. — И ти, Хари. Цялото имущество на семейството ви е било конфискувано, нали? Ако не бяха приятелите, щеше да свършиш под Мрежата. Защото баща ти посегна на себе си.

Леман отпусна ръка в скута си и впери поглед в Харт.

— Що се отнася до тебе, Алекс, на тебе ти се е наложило да изстрадаш недостойно и унизително извинение. Или поне на баща ти се е наложило. Но то си дава отпечатъка, нали? В нашия свят каквото стане с бащата, това става и със сина — отново млъкна и бавно кимна; знаеше, че цялото им внимание вече е насочено към него. — Но като ви гледам тримата, виждам не синове на предатели, а добри, силни, работливи младежи. Хора, които със собствени сили пак са спечелили високото положение, отнето им от Седмината. И все пак петното си остава, нали?

Мънроу въздъхна продължително, после се наведе към Леман, вкопчил длани пред себе си.

— И какво искате да кажете, ши Леман? Какво искате от нас?

От двете му страни Харт и Ъндърууд се бяха втренчили открито в Леман. В очите им гореше трескаво любопитство.

— Както вече казах. Не става дума толкова за това, какво искам аз, а какво искате вие — облегна се леко назад и отново ги изгледа един по един. — Вие без съмнение сте велики хора. Представители. На външен човек би му се струвало, че имате всичко, от което се нуждаете. Положение. Богатство. Власт. Заедно със Седмината се готвите отново да направите нашия свят велик. Или поне така твърдят медиите. Но тъй като ви познавам — познавам ви много добре — според мене вие не таите в сърцата си кой знае каква любов към Седмината.

Мънроу се взира в него още известно време, след което сведе очи.

Леман направи пауза.

— Значи ето какво. Исках вие да разберете, че Войната не е свършила. Че тя все още продължава — със или без Де Вор, със или без Бердичев. Че аз съм син на баща си и неговите цели и стремежи живеят в мене.

— Дисперсионизъм… — прошепна Харт със страхопочитание.

Леман кимна.

— Да, дисперсионизъм. И още нещо. Нещо съвсем ново.

* * *

Беше свършено тайно и полека. В медиите се появи новината, че жена му и децата са заминали за кратка почивка, докато Кенеди работи по въпросите на кампанията. После цяла седмица не последва нищо. Кенеди се срещна с тях отново, в изборния ден, в частната клиника на Ву Ши на Западното крайбрежие. Отнасяха се с тях, като с царски особи, той ги намери в солариума под мъничкото изкуствено слънце. Двете момчета си играеха край басейна.

Той се приближи и коленичи до стола й.

— Как си? — целуна я, после се вгледа в очите й — търсеше някакъв знак, че нещо се е променило.

— Много добре, мили. Наистина. По-добре не съм се чувствала никога — тя се разсмя и за миг му се стори, че наистина всичко е наред, че в нея няма никаква вътрешна промяна. Да, главата й беше обръсната, но иначе си изглеждаше съвсем нормално — може би дори по-жизнена от обикновено. — Ще ми бият някакви инжекции за ускоряване на растежа на косата. Междувременно са ми предоставили най-прекрасния избор от перуки. Цяла сутрин прекарах да пробвам най-различни цветове и прически.

Той се усмихна уморено.

— Сигурна ли си, че си добре?

Тя кимна.

— Да, наистина. И момчетата също са добре — сега в очите й се появи съвсем слаб намек за това, че разбира какво са направили. — Недей… — отрони тихо, забелязала болката в очите му. — По-добре е, отколкото да си мъртъв. Много по-добре.

Той кимна и се усмихна — да окуражи колкото нея, толкова и себе си. После пак я целуна и отиде при момчетата. Изобщо не се подразни, че малките им ръчички оставят тъмни влажни отпечатъци по копринените му дрехи — радваше се просто да ги види отново.

Робърт, по-големият, бърбореше радостно на татко и му показваше новия белег под ухото си, където се намираше входният жак — по-скоро горд, отколкото уплашен от съществуването му.

— Само чакай другите момчета да го видят! — възкликна той. — Ха на бас, че и те ще искат! А пък докторът разправя, че може да ми сложат вътре някакво специално устройство и да си гледам директно всички програми! — момчето извърна глава със смях и се хвърли в басейна, без да забележи странното притеснение, мярнало се на лицето на баща му.

— Може би… — промърмори Кенеди и притисна главата на по-малкия син към бедрото си. Но сърцето му беше странно натежало и за първи път в живота си той се почувства несигурен.

* * *

Старият мрак се гърчеше на дъното на резервоара, сивите му очи бяха затворени, дългите му сиво-зелени пипала лениво се свиваха и разпускаха в съня му. Около него разпръснатите скали и растения придаваха на гигантското затворено пространство със стъклени стени фалшиво чувство за естественост или поне вид на гигантски аквариум. Но тук нещата далеч не бяха нормални. Вътре между здравите, укрепени слоеве лед водата беше под налягане, което би смачкало всяко по-крехко същество, като човек например, на глинен прах.

Наблизо, взрян в резервоара и в огромния спящ Левиатан, Ким се рееше във водата, потънал в мрачни мисли. Отдясно, на около двайсет чи разстояние, беше Ребека, притиснала силно ръка към стъклото.

Зад тях лъчите на ранното утро се процеждаха през потъналите в сянка очертания на Града над главите им и оформяха огромни златни копия в бледосинята вода, докато под тях се простираха безкрайните дълбини към черното, невидимо царство на абсолютния мрак.

— Красив е — обади се Ребека. Очите й, които се виждаха донякъде зад маската на лицето й, блестяха със странно възхищение. — Толкова е силен и грациозен, не мислиш ли?

Ким се извърна леко във водата и се дръпна назад, по-далече от заплашителното дремещо създание. Да, мощен беше и силен. Но красив? Обърна се и отново го погледна, после поклати глава. Не, дори и спящ, Старият мрак внушаваше враждебност. Смъртоносно и враждебно създание, на което му липсва всякаква топлина, всякакво съчувствие към човешкия живот.

Докато го гледаше — тази тъмна, отблъскваща грамада — усети дълбоко в себе си тревожни спазми. Да, беше враждебен, ала се чувстваше някак свързан с него. Още първия път, когато бе видял това създание, го бе познал, но тук, сам със звяра във водата, чувството беше много по-силно. Старият мрак… името му подхождаше, защото светлината на разума, на любовта или привързаността никога не бе докосвала това същество. То беше създание, излязло от кошмар. И все пак…

Потръпна, след това се насили да формулира мисълта. Сякаш гледаше себе си. Или не точно себе си, а част от себе си: онази част, скрита завинаги от светлината. Тук, в тялото на Стария мрак, тя придобиваше веществена форма, студена и гигантска.

Отвратителен е — помисли си той, — и все пак съществува. Той има някакво предназначение в голямата схема на нещата. Също както самият мрак съществува, защото без него няма да има светлина, няма да има топлина. Защото без него няма да има нищо.

— Какво яде?

Смехът на Ребека прозвънтя в слушалките на маската му.

— Каквото му дадем — отговори тя, обърна се към него и му се усмихна през маската. — Екипите за дълбоководно изследване му носят това-онова от дълбокото. Разни странни същества със светещи очи и бодливи перки, подути твари, покрити с тежки люспи и огромни зейнали уста.

Той отново потръпна — представи си го там долу, в естествената му стихия, и се зачуди дали тя не прилича на най-големите дълбини на съзнанието; дали пък в тях няма създания като Стария мрак, огромни левиатани на въображението, които безшумно се плъзгат насам-натам, мрак сред мрака, а дългите им пипала се свиват и разпускат, докато се молят над изроденото потомство на подсъзнанието.

— Нагледа ли му се? — попита Ребека и се изтласка към него, като леко прокара ръка по повърхността на стъклото.

Той кимна. Нагледал се беше за трийсет живота напред.

— Права си — рече. — По странен начин той е красив. Но и страшен.

За миг тя остана съвсем близо до него във водата, с ръка на рамото му.

— Може би красотата е точно това. Нещо, което ни плаши.

А после заплува покрай него нагоре към люка, на около петдесет чи над тях.

* * *

Ребека си взе душ, преоблече се и отиде при Ким, който седеше на пейката в стаята на мъжете, стиснал купа ча в шепи: Беше доста рано, нямаше и девет и двамата бяха сами в голямата кънтяща стая.

— Е? — тя приседна на пейката срещу него. — Как е?

Ким се усмихна.

— Добре е. Бонот е малко досаден. Шрам също. Постоянно си вре носа във всичко. С каквото и да се занимавам, той трябва да разбере! Но и по-зле съм бивал.

Тя кимна замислено.

— Не само ти. И аз.

— Да… — той се загледа в нея и осъзна колко самотен е бил, колко се радва да види познатото й лице. Но имаше и нещо друго. И двамата — и той, и тя — бяха дошли тук от мрака на Глината; бяха се борили, за да си проправят път в този свят на светлината, бяха се провалили, ала бяха оцелели. Бяха се промъкнали. И двамата знаеха какво е да си „предмет“, костите, кръвта и плътта ти да са нечия собственост, самото ти съществуване да зависи от прищевките на дребни душици. И това ги беше оформило като хора също толкова, колкото и опитът им от Глината. Отделяше ги от останалите. Бяха различни — и физически, и душевно.

— Мислиш ли си понякога за едно време? — попита я тихо. — Нали разбираш — там, в Рехабилитацията?

— Понякога — тя сведе очи. — Спомняш ли си птицата?

Той кимна. След като Люк ги беше предизвикал — след като го бяха отвели първия път — силните на деня бяха дали на тях четиримата нещо като птица. Странно, изкуствено нещо, осъзна той сега. Нещо създадено, не родено. Продукт на лабораториите на „ДженСин“.

Очите на птицата бяха кехлибарени, зениците — черни. Тя се взираше в далечината гордо и нагло и почти не забелязваше присъствието им там, извън клетката. Силни, трипръсти ноктести крака стискаха металния прът, а ноктите ту се свиваха, ту се разпускаха, сякаш беше изнервена. А когато разпереше крила и яркозелените пера се разгъваха като двойни ветрила, това сякаш беше жест, че ги пъди.

Ким трепна, щом си спомни. Уил също като него си мислеше, че птицата е красива, а Дейо я бе оприличил на въплътена песен. Само Ребека изобщо не се беше трогнала.

— Прекалено е ярко — бе казала тя и той се обърна и се втренчи в птицата, учуден как нещо може да е „прекалено ярко“.

От този ден нататък Уил се вманиачи. Всяка сутрин едрият северноевропеец хранеше птицата и й говореше през решетките. А всяка нощ притискаше лице към клетката и й шепнеше. Все едно и също. Някакви стихове на древния гърлен език, който се говореше по неговите краища в Глината. Затвореше ли очи, Ким все още го чуваше — дори и сега, след като бяха изминали четири години.

„Mit allen Augen sieht die Kreatur

das Offen Nur unsre Augen sind

wie umgekehrt und ganz un sie gestellt,

als follen, rings um ihren freien Ausgang.“

Думите го бяха трогнали и развълнували дълго преди Уил да му разтълкува какво означават:

Създанието свят с всички свои очи съзерцава

пространството. Но нашите очи, извърнати сякаш,

обкръжават го от вси страни като капани,

поставени край чистия му път към свободата.

Така беше за всички тях — и за птицата, и за Глината. А после Люк умря. Внезапно и ужасно.

Уил беше съкрушен. Ким помнеше и това. Спомняше си го как седеше на леглото на Люк, ужасяващо неподвижен, прегърбен; едрото му тяло, тяло от Глината, натикано в много по-тясно пространство, сякаш се опитваше да се намести в кожата на Люк, в неговото дребно и крехко тяло.

Ким вдигна влажен поглед. Ребека го гледаше с разширени очи, сякаш и тя виждаше същото.

— Защо го направи той, Ким? — попита тя. — Мислех, че обича птицата…

Той сви рамене, ала споменът беше толкова силен, толкова ярък, сякаш всичко стоеше пред очите му.

Птицата лежеше на пода на клетката. Златните й очи бяха помръкнали, ослепели, меката й шия — прекършена. Изумрудените пера бяха обсипали пода покрай строшената клетка — свидетелство за борба — а на един стол наблизо седеше Уил с празен поглед; дишаше, отпуснал ръце в скута си.

— Не знам — отговори той. Образът бавно избледняваше. Ала това не беше вярно. Знаеше защо Уил уби птицата.

Тя се приближи, приклекна до него и го погледна в очите. В нейните имаше сълзи, в бръчиците покрай устата й — болка.

— Така и не го разбрах. Никога. Люк, Уил, Дейо… смъртта им беше съвсем нелепа. Безсмислена.

— Не — той закри дланта й със своята. — Беше ужасно — и потръпна; раната в него беше жива, сякаш всичко се бе случило вчера. — Знаеш ли, оттогава съвсем съм изключил за това. Не бих могъл да живея с него. Досега не можех да се изправя лице в лице с него. Чувствам се виновен — знаеш ли, Беки? Виновен за това, че оцелях, а те не можаха.

— Да — тя го погледна отново, благодарна, че го е казал. Ръката й лекичко стисна неговата. — Знам. Разбирам те.

— Да… — той избърса една сълза, после се изправи и я прегърна. — Но сега сме тук, нали? Издрапахме.

Тъмните й очи се вгледаха в него напрегнато — сякаш проникваха под повърхността в суровия мрак отвъд.

— Нали? — отговори тихо тя и облегна глава на рамото му. Той усети как през нея премина тръпка, топлината на устните й, когато леко докоснаха врата му.

Тя се дръпна и му се усмихна едва-едва, извинително.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Тази вечер ли? — той сви рамене. — Смяната ми свършва в осем, после — нищо. Защо?

Усмивката й разцъфна.

— Правим купон, затова. Нали разбираш, нощта на изборите. Защо не дойдеш? Няма да започне преди десет. Можеш да минеш да ме вземеш, ако искаш. Сигурно ще е весело.

Той се вгледа в нея — отново си помисли колко се е променила, колко уверена в себе си е тази пораснала Ребека; после кимна и също й се усмихна.

— Защо не?

* * *

Цял ден из целия Град Америка хората гласуваха за Представители в новооткритата Камара. Почти една десета от местата бяха избираеми в този кръг и вече се забелязваха признаци, че старото статукво започва да се разклаща. В централната част на Маями огромно мултитабло на „МедФак“ изпълваше единия край на претъпканата, бръмчаща главна улица. Под него се бяха скупчили над двайсет хиляди души, втренчили се в осемнайсетте големи екрана. Онова, което се виждаше на повечето от тях, малко се различаваше от това в Маями. Огромни тълпи шумно се блъскаха под гъста маса от лозунги, а от време на време се надигаше силна врява, щом на някоя палуба обявяха резултата.

Над всеки екран беше изписано името на хсиен, за който се състезаваха, а най-отдолу на екрана имаше списък на кандидатите и броя на гласовете за тях. С настъпването на вечерта цифрите нарастваха, а с тях — и вълнението на тълпата. Във въздуха витаеше промяна.

Двата централни екрана показваха нещо по-различно. На левия се виждаше карта на Град Северна Америка — характерните му разкривени контури, бяха разделени на избирателни окръзи, различно осветени. Отдясно имаше таблица, показваща различната сила на седемте партии, които в момента доминираха политиката на Северна Америка. Най-голямата засега беше тази на реформистите, спечелила осемдесет и седем места. Но всички погледи бяха насочени към новите републиканци на Кенеди, които бяха влезли в надпреварата без нито едно място в старата Камара и при този тур бяха спечелили трийсет.

Кампанията беше по-трудна и в редица отношения по-мръсна от всички досега. Още в началото Кенеди заяви, че няма да излъчва кандидати за трите места на титулярите еволюционисти. Това беше неочакван ход, ала го направи много популярен. Макар партията на еволюционистите да съществуваше отдавна, силата й постоянно намаляваше и новите републиканци можеха да спечелят тези места. След седмица обаче кандидатите на еволюционистите за девет от останалите свободни места се бяха оттеглили и бяха насърчили своите поддръжници да гласуват за новите републиканци.

Реформистите бяха нанесли силен ответен удар. Бяха поставили под въпрос надеждността на „новия съюз“ и бяха предприели кампания за дискредитиране на Джоел Хей, лидера на еволюционистите, като използваха компроматите, с които разполагаха: гадости, засягащи най-интимните страни в поведението на Хей. Въпреки това Хей се бори два-три дена. После осъзна до каква степен вреди на партията и си подаде оставката.

В реформисткия лагер ликуваха, но само след ден усмивките им угаснаха, след като Кенеди, който досега бе пазил строго мълчание по въпроса, излезе с официално изявление за сливането на двете партии под негово ръководство. Пресконференцията, на която кандидатите на новите републиканци и на еволюционистите се бяха подредили зад Кенеди, докато той произнасяше речта си, бе видяна от целия свят. Само за една нощ, без да има нужда от избори, новите републиканци се бяха превърнали в третата политическа сила в Град Америка, с четирийсет и две места.

Не се беше свършило с това. На другия ден кампанията срещу Карл Фишер започна брутално — по националната мрежа се появиха двама негови приятели от училище и го обвиниха в хомосексуализъм и цяла поредица други перверзни. Фишер, разтреперан от гняв, реагира неочаквано рязко и това никак не му навреди.

— Само да ми го кажат пак очи в очи и ще им строша ченетата!

За една нощ това се превърна в лозунга на кампанията му. Рейтингът на Карл „Ченетрошача“ Фишер скочи с пет пункта, докато Карвър, кандидатът на реформистите, се превърна в мишена на хиляди карикатури — на всичките беше нарисуван как си държи откаченото чене. Малцина обърнаха внимание на обвиненията — Фишер беше красавец, с атлетично телосложение. Снимаха го навсякъде — обкръжен от хубави жени, как налага боксова круша, как си пие биричката след тренировка. По-старият и по-отпуснат Карвър губеше при сравнението.

Твърденията на реформистите за липса на опит и политическа наивност май нямаха никаква тежест. Във въздуха витаеше промяната и младежите от Новата републиканска и еволюционистка партия, НРЕП, бяха привлекателна алтернатива на Представителите от старата гвардия, с които хората бяха свикнали. Ала не беше само това. Кенеди си подбра добре кандидатите. Тези нови младежи бяха каймакът на новосформиращата се управляваща каста; синове на хора, притежаващи власт, самите те възпитани да властват. Бяха добре образовани и с бърза мисъл в спора. И ги подкрепяха елитни политолози и журналисти, привлечени от обещанията им. Парите на реформистите не можеха да им купят такъв гръб, колкото и да се напъваха.

Докато нощта вървеше към върха си, ставаше все по-ясно, че назрява малка политическа сензация. Оставаха още пет незаети места и реформистите се проваляха с трясък. НРЕП беше спечелила в деветнайсет окръга. Трябваха й само три от четирите останали места, заети досега от реформистите, за да станат втората по сила партия в Северна Америка, да надминат Он Леон и демократите. Партийните лидери се бяха събрали в апартамента на Карл Фишер и гледаха канала „ЕдуВок“. Възбудата кипеше като вино в кръвта им. В центъра на тази малка елитна група Майкъл Левър, наведен напред в инвалидната си количка, посочи към екрана.

— Този кой е?

Там вляво, зад Грег Стюарт, техния кандидат за хсиен Денвър, беше застанал млад мъж с изпито лице и стоманени очи, с няколко сантиметра по-висок от Стюарт. Беше с обръсната глава и приличаше на наемен убиец.

Кенеди се наведе над Майкъл.

— Казва се Хортън. Представя се като Стопилката.

Майкъл присви очи, после кимна. Сега, след като Кенеди му беше казал името, той се досети.

— Бил е в затвора, нали? Не го познавам, но съм чувал за него. Провеждал е гладна стачка, нали?

Кенеди кимна.

— Точно така. Баща му е приятел на баща ти.

— И сега работи за нас.

— Да речем, че сме се договорили някак си. Отсега нататък те ще работят плътно с нас.

Майкъл се намръщи. Когато Ву Ши ги беше хванал — онази вечер, на бала по случай Деня на благодарността, — всички те побесняха, но сега разбираше колко опасни бяха „Синовете“. Той искаше промяна, но не по начина, който по-нататък бяха предложили някои от тях. Тактиката им беше същата като на онези, които убиха Брин. А той вече не искаше такова нещо.

— Сигурен ли си, че го искаме? — попита тихо.

Кенеди се усмихна.

— Сигурен съм, Майкъл. И ме чуй: знам какво правя. Ние командваме, не те. Те имат нужда от нас, така че играят по нашите правила.

— Ами ако не играят?

— Ще играят, не се притеснявай.

Кенеди се изправи. На екрана бяха изписани резултатите за две от оставащите пет места. Бяха спечелили в Мексико сити. Ванкувър си беше останал на Он Леон.

Паркър, застанал зад Майкъл, се разсмя.

— Значи не сме ги издухали съвсем!

Майкъл се извърна и го погледна.

— Не сме. И следващия път ще е много по-трудно. През цялото време те се учат от нас. Следващия път ще имат нови кандидати. По-млади. И ще строят кампаниите си по наш образец. Дотук беше лесно. В бъдеще няма да са толкова нагли.

— Ами ние?

В гласа на Паркър се долавяше раздразнителност, а някои хора гледаха Майкъл странно, сякаш беше неканен гост. Но Кенеди призова към ред:

— Майкъл е прав. Първия път спечелихме гласовете на съчувствието. Този път ги изненадахме. Първите ни победи приписаха на сантиментална аномалия. Но оттук нататък ще са нащрек. Както каза Майкъл, ще се променят. Същата стара политика, но представена по нов начин. И нови лица. Може би дори хора, които биха свършили добра работа и за нас. Ще пръскат страшни пари.

Млъкна и се огледа. Стаята беше притихнала. Чуваше се само звукът от екрана. Всички гледаха Кенеди, застанал до Майкъл и положил длан на рамото на инвалида.

— Но няма да им позволим да ни спрат. Хората наистина искат промяна, а промяната трябваше да стане още отдавна. В бъдеще ще печелим по-трудно, а надпреварата ще е много по-оспорвана от тазвечерната. Но ще спечелим. И ще продължим да печелим, защото нашият противник е мъртва сила — стар, вмирисан труп. Трябва да покажем това на хората. Но ви предупреждавам, че няма да е никак лесно, защото колкото повече настъпваме, толкова по-хитри ще стават те и толкова повече маски ще използват.

Кенеди отново млъкна, огледа се и кимна бавно.

— Ще им смъкнем гащите, нали така? Долните… — и се разсмя. Едрите му бели зъби блеснаха и изведнъж апартаментът се изпълни със смях. От дъното на стаята се чу звук от вадене на тапи, а на екрана цъфна новината, че са спечелили и последните три места.

Майкъл погледна към Кенеди.

— Ами ние, Джо? Ние ще бъдем ли вечно млади? Няма ли някой и на нас да ни смъкне гащите?

Каза го тихо, така че никой друг освен Кенеди не го чу. Отначало Кенеди сякаш не разбра, но после погледна Майкъл. Изразът на лицето му се беше променил, станал бе по-сериозен; може би Майкъл никога не го беше виждал толкова уморен. Той кимна.

— Долните.

И очите му, толкова тъмни и обикновено толкова силни, сякаш бяха изпълнени със същата болка и увереност, както и думите му. Сякаш го виждаше.

* * *

Ким седеше в стаята за почивка, бутнал настрани купичката с ча. Държеше в лявата си ръка току-що написаното писмо и го четеше за втори път.

Смяната му беше свършила преди час и той всъщност трябваше първо да отиде до стаята, за да се изкъпе и преоблече, но бе отлагал твърде дълго писмата до Джелка. Така че това беше първото. Дори и да се наложеше утре да започне всичко отначало, за да намери точните думи. Да изкаже всичко онова, което кипеше дълбоко в него.

Стаята се пълнеше. Масите около Ким вече бяха заети, хората оживено обсъждаха новините от Град Америка, но умът на Ким беше другаде — при Джелка на Титан. След година тя щеше да е на Марс, на път обратно към Чун Куо. Ако изпратеше писмото там, то може би щеше да я настигне по-бързо, отколкото ако се опиташе да го прати навреме на Титан. Но първо трябваше да го напише както трябва.

Облегна се назад — изведнъж се беше сетил за Ребека и за онзи миг в съблекалнята. Нищо не беше писал на Джелка. Нищо за онова, което бе почувствал — болката, изпитана от отворилата се стара рана… нито пък за катарзиса. Но защо?

Може би защото това объркваше всичко. Защото щеше да й създаде погрешно впечатление. Изпухтя, ядосан на себе си. Пръстите му напипаха пулсиращата лента около врата му; отново се върна към началото на писмото и започна да го чете.

— Извинете…

Гласът беше мек, много учтив. Ким вдигна поглед. Пред него беше застанал висок хан с поднос, леко свел глава. Човекът се усмихна — усмивката му смътно напомняше за Тай Чо — после кимна с глава и посочи празното място до Ким.

— Имате ли нещо против…?

Ким поклати глава и се усмихна на мъжа.

— Не, моля ви, заповядайте… Аз и без това след малко ставам.

— А… — хан отново се поклони и започна да подрежда чиниите пред себе си.

— Много любезно от ваша страна. Някои хора… — млъкна и изведнъж изражението му стана извинително. — Простете. Безпокоя ли ви?

Ким се разсмя, сгъна писмото и го пъхна в джоба си.

— Съвсем не. Ким Уард — протегна ръка над масата.

— Туан Вен-чан — представи се хан и се поклони за трети път. Хвана ръката на Ким и я раздруса енергично. — Забелязвам, че и двамата сме служители на голямата корпорация „СимФик“, но все пак не съм ви виждал преди.

Ким кимна — за първи път беше забелязал двойната спирала върху рамото на зелената туника на хан.

— Нищо чудно — отговори. — Отскоро съм тук и прекарвам повечето си време в лабораторията.

— Вие откъде произхождате? — попита Ким. Чувстваше се странно привлечен от този човек.

— Откъде произхождам ли? — хан се разсмя и показа леко несъвършените си зъби. И по това приличаше на Тай Чо и това наведе Ким на мисълта, че не бе потърсил стария си приятел, откакто беше в бездната Зом.

— Първоначално родът ми произхожда от Нин Хсия на северозапад. Нали разбирате, ние сме хуи. Не сме хан — той отново се разсмя. Приятен, стоплящ звук. — Що се отнася до самия мене, роден съм на Марс. В град Тиен Мен Ку на юг. Родът ми се е установил там, нали разбирате, след Третата колониална война. Помагали сме този Град да бъде построен. И този, и много други.

— Марс… — Ким кимна и мислите му за миг се върнаха към писмото и към Джелка. — Сигурно е прекрасно.

Туан Вен-чан сви рамене.

— Понякога да. Но обикновено е мрачно и пустинно. Там животът е труден. Много труден. Тук… — той се разсмя. — Е, да речем, че тук животът е много по-лесен. Например не ти се налага да се страхуваш от студа.

— Не — разсеяно отговори Ким, след това изведнъж се усети кое време е и се наведе през масата. — Вижте, Туан Вен-чан. Бих искал да си поговоря повече с вас — беше ми приятно, много приятно — но точно сега се налага да тръгвам, иначе ще закъснея. Имам уговорена среща.

— Разбира се — Туан Вен-чан се изправи и се наведе ниско, сякаш се кланяше на някого с много по-високо положение от неговото, после погледна Ким и се усмихна с несъвършената си усмивка. — Тук съм почти всяка вечер, ши Уард. Ако ме забележите, елате да седнете при мене. Хубаво е човек да си поприказва, нали?

— Много е хубаво — усмихна се Ким, стисна още веднъж ръката на високия хуи и си тръгна. На вратата се спря, пак погледна към мъжа — и забеляза, че дори начинът, по който седеше прегърбен над храната си, напомняше на Тай Чо.

* * *

Туан Вен-чан остана там, вперил поглед в отражението си в стъклото на масата. Видя как момчето се обърна и го погледна, а после се извърна обратно и забърза за срещата си. Туан изчака секунда, заряза чинията си недокосната и бързо се отправи към вратата в дъното на стаята — вратата, през която не беше минал Уард.

Дотук добре, помисли си той, извади фалшиво чене от устата си и го пъхна в джоба. Оказа се лесно да спечели доверието на момчето. Мекият му глас, простата прилика с приятеля на момчето — и толкова. Ами останалото? Туан Вен-чан натисна копчето на асансьора между нивата и когато вратата се плъзна, влезе вътре. Зла усмивка огря чертите му. Останалото също беше просто.

* * *

Ву Ши се облегна назад и си пое дълбоко въздух — беше доволен от хода на изборите. На екрана показваха таблицата „Положение на партиите“ и той я погледна с чувството на дълбоко удовлетворение.

Реформисти	94
НРЕП	65
Он Леон	53
Демократи	42
Хоп Син	22
Иноватори	10
Ин Он	4

През последния месец Кенеди, появил се почти отникъде, бе станал най-важният човек в северноамериканската политика. Ву Ши бе разчел идеално ситуацията и бе действал навреме. Сега можеше да се поздрави. Знаеше, че Ли Юан ще се зарадва. За разлика от реформистите и демократите, Кенеди беше за контрол над населението. Успехът му щеше да смекчи позициите на другите, а това означаваше, че в Камарата всичко ще върви много по-лесно. Подреждаше се добре.

Младежи — помисли си. — Смятат, че има нещо ново под слънцето. — Разсмя се, изправи се и приближи към черновата на новия Едикт, над който работеше. — Мигар историята и хората могат да променят природата си. И отново се разсмя; този път до вратата в дъното на апартамента му застана прислужник и го запита с поглед има ли нужда от нещо, но Ву Ши му махна да си върви.

— Ние се раждаме стари — рече тихо и посегна към комсета. — И може би е лошо. Не се надяваме на нищо така, както се надяват тези младежи.

Вярно беше. Той ги смяташе за наивни, дори от време на време за леко откачени. Но се възхищаваше от надеждата, оптимизма, енергията им. Да, преди всичко от последното. Тук, в Северна Америка, конфуцианството не бе успяло истински да ги засегне. Навсякъде другаде то процъфтяваше като някакъв странен омаломощаващ бацил, но в Северна Америка го приемаха повърхностно. Като маска, която бяха готови да махнат всеки миг.

А това ги правеше опасни, макар че си оставаха уязвими.

Разсмя се за трети път — беше се сетил какво им е намислил Ли Юан. Да превърне желанието им за промяна в средство за постигане на стазис — това беше проблясък на гений!

Засега планът беше груб и тестовете още не бяха завършени, но беше многообещаващо. Ако това се получеше, нищо не можеше да им се опре. Можеха да посегнат и към звездите.

Погледна комсета и се усмихна хитро. Най-добрият план винаги беше най-простият и най-прекият. Като добре глазирано блюдо, отведнъж радваше окото, но при всеки нов поглед предизвикваше още по-дълбоко задоволство. Толкова.

Ву Ши отново седна и усмивката му стана още по-широка. Американци! Щеше да им сложи на всичките жици в главите!

* * *

Бяха минали петнайсет минути след полунощ, когато под огъня на ярките светлини лидерът на Новата републиканска и еволюционистка партия, Представителят Джоузеф Кенеди, се появи усмихнат и помаха на събралите се долу на Главната тълпи. Зад него в дългата стая с високия таван беше останала шокираната мрачна групичка, събрана около изгубилия реформистки кандидат. Навън обаче, под знамената и лозунгите, протегнали се над широката главна улица, нямаше никакво съмнение в популярността и успеха на НРЕП. Щом съзря Кенеди, тълпата нададе силен радостен рев.

В десния край на балкона най-близките сътрудници на Кенеди го погледнаха щастливо. Също като тълпата долу и те викаха и ръкопляскаха въодушевено, понесени от емоцията на мига.

Кенеди се наведе и се огледа, прегърнал хубавата си съпруга Джийн през раменете. Обърна се към приятелите си и им махна да дойдат при него под прожекторите. Докато младите мъже се приближаваха — Фишер буташе инвалидната количка на Майкъл — се надигна врява, по-силна от първия път. Кенеди поздрави всички подред и ги представи на масите долу, като радостно прегърна всеки от тях.

Усмихваха се — знаеха за реещите се горе камери, които улавяха всяка дума и всеки нюанс на изражението. Вече бяха свикнали с това през последните няколко седмици, но не им беше лесно, защото не знаеха какво предстои. Щом Майкъл обърна количката си, забеляза как Кенеди се дръпна назад, сякаш разбираше.

В този миг изгаряха мостовете зад себе си. Започваха нещо ново. Майкъл се дръпна назад с количката, а Кенеди пристъпи напред и с жест показа на тълпата долу, че иска да говори. На огромните екрани по протежението на цялата главна улица камерите се фокусираха върху високата му хубава фигура, върху вече познатото лице. Известно време шумът продължи, после бавно утихна. Кенеди се огледа, усмихна се и се наведе напред към тълпата.

— Всички ние тук, в тази голяма зала, сме американци. И се гордеем, че сме американци. А Карл Фишер, нашият нов Представител в Бостън, е прекрасен американец от прекрасно старо американско семейство.

Последва силен одобрителен рев. Кенеди изчака да утихне и продължи:

— Днес обаче ние направихме нещо много повече от това да изберем добър кандидат, макар че Карл Фишер със сигурност е такъв. Днес ние започнахме нова кампания. Нова ера. Ново разбиране за самите нас, американците.

Виковете последваха след всяко изречение, произнесено от Кенеди, и ставаха все по-въодушевени. Да, и в десетки милиони домове ще е същото — помисли си Майкъл, щом погледна към Кенеди. — Разбрали са, че тук нещо става. И очакват нещо от нас. Нещо… различно.

Кенеди вдигна дясната си ръка към челото и отметна косата си с онзи вече познат, характерен жест.

— Началото може да ви изглежда скромно — тихо изрече той. — Някакви си шейсет и пет места в Камарата. Но има и следващ тур на гласуване. Има още сто осемдесет и шест места, за които ще се състезаваме следващия месец. И ако спечелим достатъчно от тях, ще се сдобием със здрави позиции във властта, които ще ни позволят да упражняваме своето влияние, за да предизвикаме реална промяна в този наш велик Град.

Известно време виковете бяха оглушителни. Кенеди отново се наведе напред и вдигна ръка за тишина.

— Карл Фишер, вашият кандидат, избран от вас тази вечер, е нещо повече от поредния Представител. Той е сред първите от една нова порода — добри, предани на каузата младежи, решени да променят политиката на този континент. Мъже, които ще изритат старата шайка с нейните изтъркани стари методи. Мъже, посветили се на делото да се отървем от задкулисните игри, от скритите интереси и силовите групировки и да ни върнат чувството, че сме велик народ.

Кенеди се усмихна и за съвсем кратък миг погледна камерата горе, сякаш виждаше Ву Ши и старците, които го гледаха.

— Това е нашето време — в гласа му изведнъж зазвуча сила. — Новото време. Времето всички да осъзнаем защо някога нашата страна е била велика. С какво Америка е била наистина велика. Време е да си го припомним. Да си върнем онова, от което ни лишаваха през всичките тези години. Да го хванем, да го задържим, да го използваме. За Америка. Като американци.

Млъкна да си поеме дъх. Онова, което беше казал току-що, досега не беше изричано публично. Наистина, думите му граничеха с държавна измяна. Но никой не понечи да го прекъсне. Той протегна ръка, надвесен от балкона, и огледа огромната маса хора долу. Напрежението беше тъй плътно, че можеше да го пипнеш с ръка. Когато спря, усещаше как всички там долу го чакат да заговори отново, почувствали се по-силни — също като самия него в момента — от страшното предизвикателство на думите му.

— Американци — и той усети огромната вълна на чувства, която събуди тази дума, да залива всичко като гигантски потоп. — Ние сме американци.

Замръзна за миг, после вдигна и двете си ръце с разтворени длани, а хората долу диво ръкопляскаха.

Майкъл, който гледаше отстрани, усети как огромната вълна залива и него и изведнъж разбра, че плаче. Беше влюбен в този човек, в силата и жизнеността му, в съживяващия дух на промяната, който той бе донесъл на всички.

Промяна. Тя идваше. Най-накрая, след всичките тези години, тя идваше. И нищо — абсолютно нищо — не можеше вече да я спре.

* * *

Ким стоеше до прозореца, загледан в ярко осветения център на бездната Зом. Музиката кънтеше в главата му и сякаш се смесваше с ударите на сърцето. Беше късно и купонът ставаше все по-див с всяка изминала минута. Въздухът бе изпълнен с ликуване, с чувството, че промяната най-сетне е дошла и сега започва нов Век за всеки.

Този път и той се беше присъединил към купонджийското настроение и бе приел питието, предложено му от домакина — закръглен хан на средна възраст, когото беше видял за кратко първата вечер. След още три чашки му се беше размътила главата, но чувстваше и някаква странна яснота. Не че имаше значение как се чувства. Не и сега. „Декретът“ на Кембъл бе пристигнал преди два часа със съобщението, че утре всички служители на „СимФик“ ще имат почивен ден. В чест на Славните събития от тази вечер.

Ким се усмихна, загледан през отражението си към ширналата се мрежа от пътеки, свързващи външния шестоъгълник на стените с подобната на шпил вътрешна кула; изящните им дъги бяха обсипани със светлини. После се извърна леко — усетил бе някакво движение точно зад себе си. На стъклото до лицето му се появи още едно — главата беше прекалено голяма, очите — също по-големи, отколкото трябва. Лице от Глината. След миг усети топъл допир до гърба си, затвори очи и вдъхна аромата на жасмин.

— Беки…

— Чудех се къде ли си се загубил — прошушна тя в ухото му. — Не искаш ли да танцуваш?

— Уморен съм — той се обърна леко, за да може тя да го чува — музиката беше много силна. Лицето й бе само на педя от неговото. — Май вече ще си ходя.

— Уморен? Ти и уморен? — тя се усмихна и го погледна изпитателно в очите. — Още е рано. Пък и чу какво каза Кембъл.

— Знам, но…

— Дръж — тя хвана ръката му и пъхна нещо дребно в нея.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ти помогне да се отпуснеш. Давай. Просто го пъхни в устата си.

Той се втренчи в малкото синьо хапче, след което поклати глава.

— Благодаря ти, но…

Тя се поколеба и си го взе обратно.

— Добре. Но остани още малко, а? Още час. Така де, какво лошо има?

— Няма — усмихна й се в отговор той. — Обаче без наркотици, става ли? Обичам сам да контролирам положението.

— Знам — тя се наведе и го целуна по бузата. Хвана го за ръката. — Имам добра памет.

Танцуваха. Известно време той се изгуби в музиката и ритъма, в играта на проблясващите светлини. Телата, наблъскани в средата на дансинга, се движеха в странна забрава от всички страни като частици в яростно възбуждение.

По-късно, в миг на прояснение и внезапна тишина той се огледа и забеляза, че Ребека я няма. И точно когато се накани да тръгне да я търси, тя се появи отново с две малки порцеланови купички.

— Какво е това? — попита Ким и подуши леко светещата течност.

— Ча — разсмя се тя. — Какво мислиш, че е? Реших, че имаш нужда от нещо, което да ти помогне да изтрезнееш, преди да си тръгнеш.

— А… — той се остави да го обърнат и да го поведат към малка масичка в далечния край на стаята. Но докато вървяха нататък, музиката отново загърмя и хората около тях изведнъж се заизвиваха трескаво.

Той се промъкваше, вдигнал купичката над главата си, после седна неуверено. Остави купичката и се наведе към нея.

— Май го разлях…

— Няма значение — тя обиколи и седна до него на тежкия диван. — Ето, пийни от моя.

Гледаше я как налива ча със сладък аромат в купичката му и, насърчаван от нея, вдигна купичката и я пресуши на един дъх.

— Добре — рече тя. — Сега ще ти стане по-добре.

— Хубав е — и той се загледа зад нея. Говореше силно, за да надвика гърмящата музика, писъците и виковете на празнуващите. — Май никога не съм…

Млъкна и се облегна назад, вдигнал ръка към гърлото си.

— Какво има? — попита загрижено тя.

— Аз… — усети как му се повдига и преглътна трудно. Гадеше му се, сякаш се бе наял до насита и после някой го беше фраснал в стомаха.

— Добре ли си? — тя леко отпусна длан на бедрото му. — Може би не трябваше да го изпиваш на един дъх.

— Може би — гаденето вече минаваше и го обхващаше някаква странна еуфория. — Аз… — разсмя се. — Знаеш ли, Беки, май съм се напил. Май…

Тя докосна с пръст устните му, за да замълчи, после се наведе и прошушна в ухото му:

— Май е най-добре да си те водя вкъщи, да ти кажа.

Той кимна. Вкъщи. Да, но къде беше това?

— Хайде — тя го изправи на крака, обърна го с лице към себе си. Усмивката й беше странна, загадъчна. — Още сега. Докато можеш да ходиш.

* * *

Събуди се — чувстваше се странно. Не знаеше къде е, в устата му горчеше, мирис на жасмин изпълваше ноздрите му. Беше тъмно. Единствената светлина идваше от вратата в дъното на стаята, отдясно, а оттам се чуваше течаща вода и съскане на пара.

Извърна глава; като че ли твърде рязко, защото болката, която се стрелна от очите му към тила, беше свирепа, сякаш бяха забили шиш в главата му. Изстена и затвори очи — чудеше се какво ли, в името на всички богове, е сторил със себе си.

Това не е моята стая — помисли си той. — Не е моята. — Опита се да се залови за тази мисъл, но умът му отказваше да работи. Мисълта му се изплъзна и се стопи. — Мъртъв — дойде друга мисъл. — Сякаш съм умрял и съм попаднал в ада.

— Ким?

Този път отвори бавно очи и лека-полека извърна глава, докато най-накрая се обърна по посока на гласа.

Ребека стоеше на вратата и светлината я осветяваше отзад. Беше наметнала небрежно хавлиена кърпа на раменете си, но иначе беше гола. Под слабата светлина той виждаше хилядите капчици вода, покриващи хълбоците й, гърдите й, меката извивка на бедрата й.

— Буден ли си?

Понечи да отговори, но устата му бе пресъхнала, устните — странно пресушени. Изстена, затвори очи, но все още я виждаше — застанала там с малки, изпъкнали в полумрака гърди с твърди зърна.

Известно време нямаше нищо — само тишина; тишина, която преди беше изпълнена с шуртенето на вода и съскането на пара. После изведнъж усети нечие присъствие на леглото до себе си. Една малка хладна ръка го погали по бузата. Нежно, загрижено. Разнесе се глас — мек като докосването на ръката. Той го унасяше.

— Не знаех, че си пил толкова, любов моя. Нямаше да ти дам онова, ако знаех.

Думите преминаха покрай него. Усещаше как се събира целият, как се фокусира в допира на пръстите й до бузата му, в сладкия й аромат.

— Вземи — тя леко повдигна главата му.

Усети как притискат нещо дребно и твърдо между устните му. След миг почувства и гладкия ръб на чаша. Преглътна инстинктивно и студената, бистра вода отнесе хапчето навътре.

— Готово — и тя отпусна главата му. — След малко ще се оправиш.

Мина известно време, той почти не мислеше, а топлината на дланта й върху гърдите му го успокояваше и му вдъхваше сигурност. А после бавно, много бавно, като вълни, които нежно се плискат по пясъка, мисълта се върна.

Хапчето. Беше му дала хапчето.

Отвори очи и я погледна, ала изведнъж отново започна да му се повдига още по-силно от преди. Повръщаше му се.

Обърна се, наведе се през ръба на леглото и спазмите го разтърсиха. Не можеше да направи нищо — жлъчката изпълни гърлото му и почти го задуши.

Ребека рязко се дръпна назад, извърна се, за да скрие гнева си и обхваналото я отвращение, докато го слушаше как повръща. След това се обърна отново към него.

— Съжалявам — тя се стегна и прокара ръка през тъмната му къса коса. — Аз съм виновна за всичко. Трябваше да се сетя.

— Да се сетиш ли? — той се вторачи в нея. Не разбираше.

Силната остра миризма на повръщано изпълни стаята.

Тя стана, погледна го и се насили да се усмихне. Но усмивката й беше бледа, с половин уста.

— Няма значение. Виж какво, хайде да те почистим. Можеш да си вземеш душ, ако искаш. Аз ще се оправя тук.

Ким се надигна и избърса устните си.

— По-добре да тръгвам. Аз…

Махна и се втренчи като омагьосан в голото й тяло — сякаш досега не го беше забелязал.

Погледна надолу, изведнъж засрамен, но тя бе проследила погледа и неувереността, изписана на лицето му.

Остави кърпата да падне от раменете й, приседна на леглото и бавно запълзя към него. Гърдите й се люшкаха леко под нея, тя не откъсваше очи от неговите.

— Беки… — прозвуча странно, почти болезнено, ала беше твърде късно. Желанието му го беше издало. Тя се наведе над него и бавно развърза туниката му.

— Всичко е наред — прошепна тя, усмихна се и прокара пръсти по гладката му топла гръд. — Сега си у дома, любов моя. У дома.