Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (19)

Глава 9
Изтръгнати очи, отсечени глави

Толонен, гол до кръста, правеше гимнастика, когато в стаята влезе Ким. Той се обърна, кимна му и продължи с упражнението — навеждаше се да докосне пръстите си, после изхвърляше ръце над главата, въртеше торса си ту наляво, ту надясно и отново се навеждаше надолу. Упражнението беше впечатляващо жизнено и би се сторило трудно дори и на по-млади мъже, но на седемдесет и пет години старецът го изпълняваше така, че изглеждаше лесно. Беше в прекрасна физическа форма и въпреки яркия златист блясък на изкуствената ръка, изглеждаше в чудесно здраве.

Ким изчака — гледаше мълчаливо, с уважение. Едва когато старецът привърши и започна да се бърше с кърпа, той прекоси стаята и застана до масивното дъбово бюро, което сякаш заемаше целия кабинет.

— Здрасти — приближи се Толонен. — Как си, момчето ми?

Протегна здравата си ръка, стисна дланта на Ким и срещна погледа му откровено, предизвикателно — както винаги.

— Добре съм — Ким седна на предложения му от маршала стол. — Не бях сигурен, че ще имате време да ме видите.

Толонен се усмихна и мина зад бюрото.

— Глупости. Тук си винаги добре дошъл.

Ким се поклони.

— Благодаря. Но не бих си и помислил да преча на работата ви.

Старецът се разсмя.

— Никакъв шанс, момчето ми. След двайсет минути трябва да тръгвам. Самият Ли Юан ме вика. Преди това трябва да си взема душ и да се преоблека, но имаме време да си побъбрим, нали?

Толонен се обърна, смъкна туниката си от гърба на големия стол с кожена облегалка и бързо я наметна. За Ким, който го гледаше с широко отворени очи, той приличаше на бог — толкова много сила и власт имаше във всяко негово движение.

Обърна се отново, седна и се наведе към Ким през широкото бюро.

— Е, как върви бизнесът? Успя ли най-после да регистрираш ония патенти?

Ким се поколеба — не му се искаше да товари стареца с проблемите си.

— Имах трудности — обади се той след малко. — Усложнения с патента…

— Усложнения ли? — Толонен леко се облегна назад. — Искаш да кажеш, че в края на краищата твоето нещо не го е бивало? Но ти беше толкова сигурен.

— Не… — Ким отново се запъна; противно му беше да говорят за това. Но Толонен се беше втренчил любопитно в него.

— Устройството работи. Не е там проблемът. Проблемът е, че някой ме изпревари. Бяха го регистрирали предния ден.

— Не подозирах, че и някой друг работи над същото това нещо. Ти нали каза…? — Толонен млъкна; лицето му изведнъж се промени — беше проумял какво се опитва да му каже Ким. — Но това е възмутително! Ли Юан знае ли?

— Още не.

— Значи може би трябва да научи. Трябва да направим нещо…

Ким сведе поглед и поклати глава.

— Простете, маршале, но бих предпочел тангът да не научава нищо. И без това си има достатъчно грижи. Освен това проблемът си е мой, а не негов и аз ще намеря начини и средства да го разреша.

Толонен се втренчи в младежа — премисляше думите му — след това рязко кимна.

— Добре. Но ако се повтори…

— Ще ви се обадя… — усмихна се Ким. — Но стига с моите проблеми. Как върви вашето разследване?

Толонен въздъхна леко и сплете пръсти — преплетоха се плът и метал.

— Казват, че онзи, който търси, намира, нали? Боя се, че сега мога да кажа твърде малко. Аз… — млъкна, вгледа се в лицето на Ким, после бръкна в чекмеджето отляво, извади тъничка папка и я остави на бюрото помежду им.

— Мога ли да разчитам на твоята дискретност, Ким?

Ким присви очи.

— Има ли нещо общо с онова, което сте открили?

— Да. В момента само трима души знаят какво има в тази папка. С тебе и танга стават петима. И засега толкова и трябва да си останат. Разбираш ли ме?

— Разбирам.

— Добре. Тогава вземи папката и я прочети. И после ми кажи какво мислиш. В замяна ще изпратя специален отряд да разследва онази история с патента — вдигна ръка, за да прекъсне възраженията на Ким. — Чух те какво каза, момчето ми, и те уважавам за това, но понякога от малко външна помощ не боли, нали? От тебе искам само да пазиш информацията в онази папка и да ми я върнеш, след като намериш време да помислиш над нея.

Ким се наведе към стареца. Точно се готвеше да го попита за папката, когато вратата вдясно се отвори и в стаята се втурна Джелка. Вече беше направила три-четири крачки и бе започнала да говори нещо, когато спря и млъкна — забеляза, че баща й не е сам.

Сведе глава.

— Извинявай, татко. Не знаех, че имаш гости.

Джелка се обърна и погледна Ким. Той седеше на стола с високата облегалка, опулил очи като малко дете — толкова беше дребничък, че тя неволно се намръщи. После отново погледна баща си.

Ким се усмихна — не се чувстваше обиден от реакцията й — напротив, беше му забавно. Срещу него Толонен се изправи и се обърна към дъщеря си с добра, всеопрощаваща усмивка.

— Това е Ким — представи го той. — Ким Уард. Много ценен слуга на Ли Юан. Ким, това е дъщеря ми Джелка.

Ким се изправи, протегна ръка и забеляза как тя се наведе лекичко, преди да я поеме. Ръката й беше топла, ръкостискането й, когато обхвана дланта му — твърдо, очите й — радостни и дружелюбни.

— Знам кой е Ким, татко — и тя пусна ръката му. — Той работеше по Проекта.

Ким се облещи, учуден, че тя си спомня. Но Толонен просто се разсмя.

— Разбира се! Забравям, а? — излезе иззад бюрото и обгърна с ръка раменете на дъщеря си. — Може да се каже, че точно тя те намери след нападението, Ким. Вече се бяхме отказали от всякаква надежда да открием някой оцелял, но Джелка настояваше, че ти си успял да се измъкнеш. Накара ни да претърсим шахтите за някакви следи, че си минал оттам. И знаеш ли какво? Излезе права!

Ким се блещеше със зяпнала уста. Това не го знаеше.

Сведе поглед, засрамен изведнъж. Онзи, първия път, когато я беше видял — когато тя бе дошла с баща си на посещение на проекта „Жица в главата“ — той я беше гледал с благоговение, като богиня. Никога, дори и в най-лудите си мечти, не бе предполагал, че тя го е запомнила. Но тя го беше запомнила. Нещо повече — беше ги накарала да го търсят.

Ким погледна ръката си. Все още усещаше нежната топлина, здравия, ала същевременно и приятен натиск на дланта й върху неговата и потръпна, отново изненадан от силата, която бе почувствал. И когато вдигна поглед, забеляза, че тя продължава да го гледа със странно напрежение в яркосините си очи.

Папката лежеше на бюрото до него. За миг и двамата я бяха забравили, но сега Толонен му я посочи.

— Вземи я със себе си, Ким. И я прегледай внимателно. Не е задължително да отговаряш веднага. Към края на седмицата…

Ким се вгледа в папката, после импулсивно отговори на стареца:

— Не ми трябва чак толкова много време. Утре ще ви отговоря — усмихна се. — Каквото и да иска Ли Юан, ще го направя. Ако мога…

При тези думи Толонен се разсмя и сякаш за да включи и дъщеря си в шегата, обясни:

— Нашият Ким е физик. Експертите ни твърдят, че е най-добрият — нищо, че е толкова млад. Може би най-добрият, който някога сме имали.

Сега Ким забеляза как тя го погледна, после пак погледна към баща си, сякаш й беше трудно да възприеме думите. И наистина, на Ким, който сега седеше там и я гледаше, нищо не му се струваше по-необяснимо от факта, че хора като Толонен и Ли Юан имат нужда от него, виждат в него нещо, което не могат да намерят другаде, и използват думи като „най-добрият“. На онази негова част, която принадлежеше на Глината — която се бе издигнала дотук от мрака под Града — това й се струваше абсурдно. И когато това момиче, толкова красиво, че изглеждаше някак нереално, присви очи и го попита вярно ли е, че бил най-добрият, той можа само да се засмее, да кимне и да гледа как лицето й бавно се променя и как накрая отразява собствената му веселост, породена от това, колко абсурдно е всичко.

— „Ако мога“… — промърмори си Толонен, след това пак се разсмя. Но Ким не го чу. Продължаваше втренчено да гледа момичето — забеляза как тя отмести поглед от него, после пак го погледна. Нещо странно ставаше с лицето й.

Погледна към папката и кимна. Но жестът му нямаше нищо общо с онова, което се намираше в нея. Нямаше нищо общо нито с физиката, нито с проектите, нито с нуждите на Ли Юан. Беше заради момичето. Само за миг той бе решил нещо — окончателно и без никакво съмнение. За него нямаше да има покой, докато не се оженеше за нея.

* * *

В императорската баня на Тонджиян прислужничките от вътрешното домакинство Ароматен Лотос и Ясна Луна се готвеха да измият косата на младия танг. Извадиха меките вълнени кърпи от големите шкафове над мивката, поставиха ги до гледжосаните купички с мазила и шампоани, сребърните гребени и четки, подносите с яркоцветни мъниста и копринени нишки, после се върнаха при мивките, отвориха големите драконови уста на крановете и пръснаха фин тъмнокафяв ароматен прашец във вдигащия пара кристален поток.

Докато се занимаваха с това, Ли Юан ги гледаше от стола си в средата на обширния, постлан с плочки под и се наслаждаваше на гледката на двете млади жени, на звука на древната песен, която си тананикаха, докато се суетяха около него, на сладкия аромат на обгърнатите им с меки воали тела, когато притичваха покрай него.

Въздъхна — за първи път от много време насам се чувстваше не просто доволен, а щастлив. Дълго се бе лишавал от подобни неща в опит да се закали срещу света, но сега беше разбрал — те са част от него. Без такива мигове на удоволствие и лукс, в които да се предаде на сетивата си, в живота нямаше равновесие, нямаше радост. А без радост не би могъл наистина да разбере движението на нещата. Без радост нямаше и мъдрост.

Дълго бе се борил да стане такъв, какъвто не беше. Да стане едно по-чисто и по-фино същество. Ала напразно. От деня, когато се бе сгодил за Фей Йен, равновесието в живота му беше загубено. Бе отхвърлил прислужничките си, но не беше отхвърлил онази част от себе си, на която й бяха нужни топлина и покой, майчина ласка. Опитал се беше да оформи сам себе си така, както шивачът крои плата за дреха, ала дрехата, която бе скроил, беше твърде тясна. Задушаваше го и го мачкаше.

Сведе поглед и си припомни онези времена. Да има една-единствена, съвършена любов — това беше мечтата му. Да има жена, която да е всичко за него, също както и той е всичко за нея — като ин и ян, като деня и нощта — това беше мечтата му. Но светът не беше за мечти. Светът беше суров и верен само на себе си. В него имаше фалш и предателство, болести и омраза, жестокост и загуба. Загуба, по-голяма от силата на сърцето да я понесе.

Но го имаше и това. Простата светлина на радостта срещу мрака на времето. Радостта от докосването на жена, от прегръдката на дете, от смеха на обичан приятел. Тези прости неща, макар и да изглеждаха толкова леки на Големите везни, уравновесяваха стотици смърти, хиляди жестоки удари. Пера и желязо. Радост и скръб. Равновесие.

Ли Юан се засмя тихо, после вдигна поглед — изведнъж бе забелязал, че прислужничките са приключили и сега стоят срещу него и го чакат.

— Чие хсия… — казаха в един глас и му се поклониха ниско. Усмивките им издаваха колко се радват и те на тези мигове насаме с него.

— Елате — той се изправи и протегна ръце към тях. — Хсиян Хе. Юе Хуи. Елате, мои малки цветчета. Елате и се погрижете за мене.

* * *

Толонен го очакваше в кабинета му на вратата към източната градина. Докато се обръщаше към господаря си, златната му ръка проблесна на слънцето.

— Чие хсия — старецът се поклони ниско. — Простете, ако съм подранил.

Ли Юан поклати глава и се засмя.

— Съвсем не си подранил, стари приятелю. Вината е моя. Твърде много се забавих в банята тази сутрин и сега всичко закъснява.

— Тогава ще бъда кратък, чие хсия, и ще говоря направо по същество. Помолихте ме да подложа откритието си на проверка и анализ. Е, вече разполагам с предварителните данни и те са много обезпокоителни. Наистина много обезпокоителни.

Ли Юан погледна и видя папката на бюрото си.

— Това ли са, Кнут?

— Да, чие хсия.

Ли Юан се загледа в маршала, след това мина зад бюрото си и седна. Придърпа папката към себе си и я отвори. Най-отгоре имаше снимка на онова, което бе видял при последното посещение на Толонен. Онова, което той бе докарал от Северна Америка. На снимката изглеждаше като гигантски лешник, колкото детско юмруче. Щом го погледна, Ли Юан си спомни мириса му, сухата му пикантна сладост.

Това беше мозък. Изкуствен мозък. По-малък и не толкова сложен като човешкия, но въпреки всичко чудо. В много отношения приличаше на мозъците, произвеждани от „ДженСин“ за най-висшите им модели, ала беше по-различен. Мозъците на „ДженСин“ бяха ограничени, създадени на базата на съществуващ генетичен материал, отглеждани години наред с много усилия във вани с хранителен разтвор. Но този мозък тук беше произведен. Проектиран и направен като машина. Жива машина.

Когато го бе видял за първи път преди седмица, изобщо не се бе впечатлил. Това нещо беше отдавна мъртво — единственият от петте броя, оцелял в контейнера. Но записките от експеримента — малка библиотека от компютърни файлове — се бяха запазили недокоснати. Въз основа на тях през последната седмица Толонен възстановяваше част по част станалото. И сега, докато четеше доклада му, Ли Юан усети, че го полазват студени тръпки.

— Куан Ин! — възкликна и погледна към Толонен. — Какво те наведе на тези мисли?

Старецът се поклони вдървено.

— Пропуски в досието, чие хсия. Разни неща, които нямаха смисъл. Прекален преразход на основни материали например. Процентът беше много по-висок от предните години, затова се поразрових малко, открих къде изпращат „отпадъците“ и проследих нишката. Както и подозирах, продаваха ги евтино, а с парите финансираха малък научноизследователски център в далечния юг. И там го намерих. Недокоснат. Стаята беше запечатана.

— Грешка, не смяташ ли?

Толонен поклати глава.

— Просто извадихме късмет. Мисля, че каквото и да е било, то е било почти готово да тръгне. И не е тръгнало само защото ги изпреварихме и ударихме първи.

Ли Юан се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледнете датите на последните изследователски записи. Всичките са от късната есен на 2007 година. Това е важното. Означава, че това нещо се е готвело да даде плод по същото време, когато се разправяхме с Ханс Еберт и Де Вор. Ако съм прав, озаптили сме ги, преди да успеят да използват някое от тези неща.

— Разбрах. Мислиш, че това е дело на Ханс Еберт?

Толонен изсумтя.

— Сигурен съм. Не само че редица документи носят инициалите му, но и цялата работа напомня на извратените му планове. И като казах това — смятам, че той е правил тези неща за Де Вор. Може би дори по инструкции на Де Вор. От документите, които открихме, се вижда, че са се готвели да ги изпратят на Марс.

— На Марс ли? — Ли Юан се изправи и бавно се приближи до прозореца. — Защо точно на Марс?

Толонен се извърна и погледна младия танг.

— Не съм много сигурен, чие хсия, но съм убеден, че това има нещо общо с онези „копия“, които пристигнаха от Марс по онова време.

— Разследването на баща ми не стигна доникъде.

— Може би. Но вероятно трябва да проверим отново. Този път по-внимателно. Може би трябва да изпратим Кар.

Ли Юан го погледна, после отново се загледа в огряната от слънцето градина.

— Може би.

Толонен се поколеба за миг, след това пак заговори:

— Има и нещо друго, чие хсия. Нещо, което го няма в доклада. Нещо, по което все още работим.

— И какво е то?

— Мозъкът. Не прилича на нищо, произвеждано някога от „ДженСин“. Като начало не е бил свързан с нищо подобно на гръбнак. Нито пък е трябвало да се помещава в череп. Нещо повече: много по-компактен е от нормалния човешки мозък, все едно е бил проектиран за нещо друго. Това ме навежда на мисълта, че е бил просто отделен компонент, а останалото са го правили другаде — може би на различни места из цяло Чун Куо.

— И според тебе са изпращали частите на Марс за сглобяване?

— Може би — старецът се намръщи и поклати глава. — Може би просто ме гони параноя, чие хсия. Може би всичко вече е мъртво като самия мозък. Може би сме го убили тогава, когато убихме Де Вор. Но не съм толкова сигурен. Фактът, че това е могло да бъде изработено, страшно ме тревожи. Например, ако пусне човек само няколко такива хей, може да причини много вреда. Никой няма да е в безопасност. Не и ако данните за това, как действат, са верни.

— И какво предлагаш?

— Да се срещнете с Ву Ши и Цу Ма и веднага да ги осведомите за това.

— Ами другите от Съвета?

Толонен поклати глава.

— Този път смятам, че трябва да знаят колкото се може по-малко хора. Без съмнение ще трябва да научи и майстор Нан. Но ако го научи и Ван Со-леян, кой го знае какво ще направи? Щом това е било направено някога, може да бъде създадено отново. И кой може да каже какво зло може да причини то в ръцете на братовчед ви?

— Така е — тихо отговори Ли Юан. — Ала тогава защо просто не унищожим цялата документация? Така без съмнение би било най-сигурно.

— Може би, чие хсия. Но можем ли да рискуваме? Можем ли да бъдем сигурни, че това са единствените записи на експериментите или има и други копия? Например на Марс? Или скрити на някое друго място?

Ли Юан сведе поглед.

— Значи трябва да живеем с това?

— Така излиза, чие хсия. Поне докато не бъдем сигурни.

— Сигурни? — Ли Юан се разсмя мрачно, припомнил си с изненада по-раншното си радостно настроение. Можеха ли някога да бъдат сигурни?

* * *

Старият Левър се обърна, обхванал здраво тъмнокосата къдрава глава с широките си длани с квадратни пръсти, и се усмихна.

— Е, какво ще кажеш?

Левър протегна отрязаната глава, сякаш я поднасяше на тримата мъже, застанали пред него, но те просто се намръщиха и нервно започнаха да си веят с ветрилата.

— Ама, Чарлз — обади се единият — висок, мрачен мъж на име Марли. — Това е гротескно! Какво е? „ДженСин“?

Левър поклати глава, но очите му продължаваха да се усмихват. Наслаждаваше се на безпокойството им.

— Изобщо не е. Истинска е. Или поне беше. Доколкото знам, има само три подобни глави, но тази е най-добрата. Погледнете я, колко добре е запазена.

Той я протегна към тях и те рязко се дръпнаха назад; отвращението, изписано на лицата им, беше толкова голямо, че изглеждаше почти комично.

Левър сви рамене, после завъртя главата в ръце и се втренчи в тъмните широки черти. Повдигна я леко и подуши черната гладка кожа.

— Красива е, нали? Това са роби. Наричали ги негри. Преди четири-пет века били доведени от Африка в Америка. Нашите праотци твърдят, че са наброявали хиляди. Разбира се, по-долно качество човеци. Веднага си личи. Но все пак човеци. Сами са се размножавали, не са били правени.

Марли потръпна, извърна глава и се заоглежда. Стаята беше претъпкана с пакети от цяла дузина различни тръжни зали, повечето — неотворени. Но отворените съдържаха съкровища, надхвърлящи всякакво въображение. Дрехи и мебели, машини и книги, статуи, картини, сребърни прибори. Вещи от старите времена, за които никой от тях не бе и мечтал, че още съществуват.

Обърна се. Старият Левър пак го гледаше, сякаш го преценяваше как реагира на всичко това.

— Мислех си, че можем да уредим специална изложбена зала в Института, Джордж. Какво ще кажеш? Нещо, което да повдига морала. Да ни дава ново чувство за наследственост. Като американци.

Марли стрелна с тревожен поглед спътниците си, след това отново погледна Левър. Гласът му леко трепереше:

— Изложба! Да изложим всичко това?

Левър кимна.

— Но няма ли да бъде… опасно? Искам да кажа… — ветрилото на Марли нервно затрепка. — Ще плъзнат слухове. Седмината ще чуят. И без съмнение ще го сметнат за предизвикателство…

Левър се изсмя презрително.

— Не по-голямо от картата на Валдзеемюлер, която вече виси там. Не, със сигурност няма да е по-голямо предизвикателство от „Кухнята“. Освен това, какво ли ще направи нашият приятел Ву Ши, като разбере? Какво ли би могъл да направи?

Яростният, предизвикателен поглед на събеседника му накара Марли да извърне очи, но си личеше, че се притеснява. Може би Левър ги беше поканил точно заради това тази сутрин — не да се изфука с последните си придобивки, а да провери как ще реагират на плана му. Древната карта на света, която висеше в голямата зала на Института, беше едно, а „Кухнята на Архимед“ и нейните ексцесии срещу хан — съвсем друго. Но този план за изложба, за музей на древната Американа — това си беше нещо съвсем различно. Акт на дързост, толкова груб, че пренебрегването му би било равносилно на опрощение.

А Ву Ши не можеше да си позволи да им го опрости.

Ала защо? Защо Левър искаше да предизвика това? Защо искаше сблъсък с Ву Ши? Дали все още изгаряше от унижението, което бе преживял на стъпалата на древния Мемориал на Линкълн, или беше нещо друго? С уреждането на тази изложба той може би се опитваше да предизвика някакъв пазарлък. Нещо, чрез което би могъл да спечели някаква по-ценна отстъпка?

Или подобен прочит беше твърде изискан? Дали пък старият глупак просто не знаеше какъв би могъл да бъде вероятният резултат от това, което предлага? Марли се втренчи в отрязаната негърска глава в ръцете на стария Левър и вътрешно потръпна. Не вървеше да обижда Левър, но алтернативата този път изглеждаше също толкова лоша.

Твърдо срещна погледа на Левър, стегна се и зададе въпроса:

— Какво искаш, Чарлз? Какво всъщност искаш?

Левър погледна главата, после — отново Марли.

— Искам пак да имаме гордост, това е всичко, Джордж. Гордост. Цял живот се кланяме на тези гадове. Ние сме техни. Правим каквото те кажат. Но времената се променят. Навлизаме в нова фаза. И после… — той понижи глас и се усмихна. — Е, може пък на тях да им се удаде случай да преклонят глави пред нас, а?

Да — помисли си Марли, — или пък да отрежат пашите…

Понечи отново да попита нещо стареца, но точно тогава по вратата в дъното на стаята се задумка. Левър внимателно остави главата, после с напрегната усмивка, по която си личеше колко му е противно, че го прекъсват, се отдалечи.

Докато Левър говореше с първия си стюард на вратата, Марли погледна към двамата си спътници — като него самия, и те бяха сред основните спонсори на Института — и видя на лицата им отразена собствената му дълбока неохота. Но как да го изрази? Как да изразят чувствата си, без да отблъснат Левър?

Обърна се, пак погледна към Левър и дъхът му секна, щом забеляза необуздания гняв, изписан на лицето на стареца.

— Прати ми го! — кресна Левър и махна отсечено на прислужника. После се овладя, доколкото можа, и отново се обърна с лице към тях.

— Простете, чун цу, но явно синът ми е дошъл. Забраних му да идва без мое позволение, но въпреки всичко той е тук.

— А… — Марли разбиращо сведе поглед. Всички знаеха за търканията между стария Левър и сина му, но досега не бе и подозирал колко дълбока е бездната помежду им. Положението е наистина лошо, щом Левър е забранил на сина си да идва в семейния им дом.

— Дали да не тръгваме, Чарлз? Това с изложбата… можем да го обсъдим и друг път. Например на вечеря?

Беше се надявал, че това ще е достатъчно, за да ги измъкне от неудобната ситуация и да спечели малко време, та да могат да обсъдят нещата помежду си, но Левър клатеше глава.

— Не, Джордж. Ако момчето е имало нахалството да ме безпокои, докато се съвещавам с приятелите си, надали заслужава частна аудиенция, нали?

Марли леко сведе глава; ядът и решителността в гласа на Левър го предупредиха да не настоява повече. След миг сам синът се появи на вратата — висок, атлетичен младеж, който толкова приличаше на баща си, че лесно можеха да минат за братя.

— Татко? — младежът сведе послушно глава и зачака да го поканят да влезе. Но старият Левър мълчеше. Не направи и никакъв жест. Просто стоеше с каменно лице, непреклонен.

— Помолих те да не идваш. Защо си дошъл, Майкъл? Какво искаш?

Майкъл Левър погледна тримата мъже, после — пак баща си, сякаш очакваше нещо от него. След това разбра как стоят нещата и отново сведе глава.

— Трябваше да те видя, татко. Да поговоря с тебе. Това между нас… — поколеба се. Беше му трудно да произнесе думите. После вдигна глава и погледна баща си в очите. — Искам да се помирим, татко.

За миг старият Левър остана неподвижен, мълчалив като издялан от гранит, след това се извърна рязко и напрегнато се изсмя. Презрителен, унизителен смях.

— Значи в края на краищата ще се ожениш за Луиза Джонстън?

— Да се женя за нея…?! — младежът съвсем се обърка. Погледна колебливо останалите, после пристъпи към баща си. — Но това без съмнение вече е зад нас, татко? Аз ти говоря за бъдещето. За това пак да съм твой син, твоя десница…

— Моя десница! — старият Левър се врътна на място. Лицето му погрозня. Само един негов гневен поглед беше достатъчен синът му отново да се дръпне зад прага. — Как пък не… Върви си играй с приятелчетата си мечтатели, момченце. Върви да чукаш курвите си от долните нива. Аз нямам нищо общо с тебе, момченце. Съвсем нищо!

Отначало младежът не каза нищо. След това се оттегли с отмерен поклон — поклон, който свидетелстваше за невероятен самоконтрол.

— Така да е тогава — изрече тихо и се обърна. — Така да е.

Но Марли беше забелязал гнева и объркването по лицето на младежа в първия миг и разбра, че е бил свидетел на окончателното скъсване. Който и да беше прав или неправ — а Левър със сигурност беше прав да настоява синът му да му се подчинява, — нямаше никакво съмнение, че старецът бе унижил сина си нарочно, като му бе говорил по този начин пред хора, които не принадлежаха към рода им. Обърна се и погледна към Левър — очакваше чертите му да са запазили онзи същия суров, безмилостен израз, но за свое учудване забеляза там не гняв, а съжаление и под всичко това — болка, толкова дълбока, толкова всеобхватна, че в един момент заплашваше да погълне стареца.

Така беше само за кратък миг, в който той не бе успял да се скрие, а после сякаш се затръшна стоманена врата и всичко изчезна.

— Е, чун цу — и Левър прочисти гърло. — Както казвах…

* * *

Докато Милн разпитваше чиновника на гишето, Рос оглеждаше стените и мебелировката на архива, сякаш те биха могли да му подскажат нещо.

Мястото беше мръсно и опърпано; по пода целия в петна от плюнки, се въргаляха празни чаши и смачкани хартии, а по стените бяха окачени скъсани, избелели плакати, целите изподраскани с лозунги и графити, като доминираше един символ — прост черен отпечатък на ръка.

— Кои са тия? — Рос се наведе над седналия на пейката възрастен хан. — Популярни ли са тук, в Атланта? — но старецът продължи да гледа през него, като че ли той не беше там.

— Сигурно са терористи — измърмори Рос, изправи се и се огледа отново. Не че имаше кой знае какво за гледане на подобно място. И без това напоследък ги имаше под път и над път.

Върна се и застана до Милн на гишето. Младият чиновник хан говореше въодушевено на Милн на мандарин и с пръст следеше отворената страница на една от големите официални книги с данни.

— Е, какво? — прошепна Рос. — Има ли нещо?

Чиновникът погледна към Рос, дръпна пръста си и затвори книгата с трясък.

— Това е — рече на английски със запъване. — Друго няма.

— Майната му — тихо изруга Милн. — Голям късмет.

— Какъв е проблемът?

Милн нервно извърна поглед.

— Преди три години на палубата избухнал пожар. Всички местни досиета били унищожени. Копията също — при друг пожар. Самата палуба е била разчистена. И заселена наново, с нови хора. Оттогава възстановяват данните, но не разполагат кой знае с какво. Само с онова, което вече видяхме.

Рос сведе поглед.

— Хммм… Съвпадение, а? Искам да кажа, кога за последен път си чул за нещо подобно? За два пожара?

— Не е невъзможно. Пожари стават.

— Може би. Но тая работа е твърде чистичка, не мислиш ли? Така де, ако искаш да вкараш агент — какъв по-добър начин?

— И според тебе е станало точно това? Смяташ, че Мери Дженингс е агент на някой от враговете на Левър?

— А ти не смяташ ли така?

Милн се поколеба, после неохотно кимна.

— Прав си. Значи ето какво правим. Откриваме къде са преместили оцелелите от пожара, след това отиваме там и си говорим с някои от тях. Да разберем какво си спомнят за нашата приятелка Мери Дженингс. Ако изобщо си спомнят нещо, де — Рос отново се обърна към гишето, стиснал между палеца и показалеца си банкнота от петдесет юана.

— И после?

Рос погледна партньора си и се усмихна.

— После ще направим онова, което трябваше да направим още в самото начало. Правим проверка на лицето на нашата приятелка. Не само тук, в Северна Америка, но и във всичките седем Града — разсмя се. — Крайно време е да разберем коя всъщност е тази Мери Дженингс.

* * *

Емили седеше пред огледалото и решеше дългите черни коси на перуката си. Прилепваше към главата й, но това беше добре. За разлика от другата, която си бе купила, тази изглеждаше естествено. И освен това напомняше как изглеждаше тя някога, преди дванайсет години, когато беше на седемнайсет.

На седемнайсет. Не беше минало много време според мерките на този свят, ала на нея й се струваше, че е било в някой друг живот. Тогава всичко изглеждаше толкова просто. Черно-бяло. Тогава знаеше мястото си в света, знаеше и какво иска. Беше срещнала Бент Гезел, бе станала неговата жена, вярна само на него, споделяща идеалите му — онези мечти за един по-добър и по-чист свят. Свят без нива, свободен от омраза и корупция. Това видение я крепеше осем години. Но после Гезел бе съблазнен — спечелен от идеята, която Де Вор беше посял в главата му.

Видението бе умряло. И все пак Де Вор я беше спасил. След провала в Бремен точно Де Вор дойде при нея и й предложи нова самоличност и паспорт за нов живот — същия този живот, който тя водеше през последните двайсет и един месеца.

Да, но какво беше направила през това време? Какво бе постигнала? Нищо — това беше отговорът. Вече почти две години си седеше така, служеше на естествените си врагове и не правеше нищо за каузата, в която някога беше вярвала.

Значи може би беше време да започне отново. Да слезе надолу по нивата и отново да започне организацията.

Изправи се и огледа малката стаичка. Бе стегнала багажа си, якето преметнато прилежно отгоре. До него на леглото лежеше втората карта за самоличност, която й беше дал Де Вор. Наведе се, взе я и разгледа мъничката снимка вътре. „Рейчъл де Валериан — пишеше там. — Инженер по поддръжката.“

Усмихна се. Дори и Мах не знаеше нищо за това. Само Де Вор. А той, ако можеше да се вярва на Мах, беше мъртъв, а черепът му — разбит на парченца от човека на танга, от Кар.

Само че тя не вярваше. Доколкото го познаваше, той нямаше да се остави да го хванат толкова лесно. Не. Той беше някъде там, отвън. Чакаше. Протакаше.

Ами Майкъл?

Въздъхна. Беше изпратила бележката по куриера преди повече от три часа. Със сигурност вече я беше прочел. Всъщност през последните няколко часа тя го чакаше да се обади. Но нищо. Беше точно както тя си го мислеше — както го бе написала в писмото: той е твърде притеснен за други неща, за да разбере какво й е причинил. Твърде обвързан с бизнеса на баща си. Известно време си бе мислила, че се е излекувал, променил се е и е свободен да следва собствения си път в живота, но бе сгрешила. Посещението на Кенеди й бе отворило очите.

Да, а новината, че е отишъл при баща си — да моли за прошка и пак да стане негов „син“ — беше голям удар за нея. Той я бе пробудил за реалността. Беше се забавила твърде много. Бе се оставила любовта да я заслепи. Е, сега беше разбрала. Нямаше смисъл да чака Майкъл Левър. Не си струваше да разчита на който и да било мъж. Не беше ли вече минала веднъж този урок в живота си — с Гезел?

Въпреки това някакъв инстинкт я задържаше тук и я караше да го чака да се обади, да почука на вратата й и да й каже, че онова е било грешка. Че й е казал истината. Че той наистина се е променил.

Че я обича.

— Десет минути — прошепна тя и погледна таймера на китката си. Още десет минути и тръгва.

Мушна картата във вътрешния джоб на якето си, после пак застана пред огледалото, внимателно свали перуката и я прибра в контейнера.

Вече беше потвърдила полета си под името Мери Дженингс — щеше да вземе ракета до Западния бряг и после — бързата линия на юг. Там, сред гъмжилото по Долните нива на бившето Мексико, щеше да смени самоличността си. Да започне отново. Като Рейчъл де Валериан.

Огледа се нервно и си припомни всичко, което бе свършила през последните няколко часа. Беше платила всички сметки за три месеца напред, бе уредила всичко. Щеше да липсва само на Майкъл. А може би нямаше.

Затвори очи — искаше, надяваше се въпреки разума си той да се обади в този късен час и да оправи нещата помежду им. Просто да влезе през вратата, да я прегърне и…

Някой захлопа по външната врата — така изведнъж, че тя подскочи.

Майкъл…

Приближи се и застана до вратата — опитваше се да се успокои, но пулсът й беше трескав, сърцето бумтеше в гърдите й. Щом хлопането се чу отново, тя извика със слаб глас — едва се владееше:

— Кой е?

— Аз съм! Брин!

Брин? И тогава разбра. Беше Брин Кустоу, партньорът на Майкъл.

Врътна ключалката и го пусна да влезе.

— Трябва да ми помогнеш — задъхано рече той. — Майкъл изчезна. Отиде да се види със стареца си и се сдърпали яката. Някакъв тип ми се обади. Не знам кой беше. Някое приятелче на дъртия, подозирам. Може би Марли. Майкъл като че ли е бил много разстроен. Старият наистина го е побъркал. Поставял условия. Настоявал да се ожени за оная Джонстън. Унизил го пред непознати. Пробвах да се обадя у тях, но го нямаше. Никой не го е виждал от часове!

Тя го хвана за ръката и го накара да приседне на леглото, после се изправи. Умът й трескаво се опитваше да възприеме станалото.

— Добре. Задръж. Чакай да помислим. Казваш, че си ходил в апартамента му. Той бил ли е там?

— Мисля, че да. Искам да кажа, ходил е. Да, да, ходил е. Прислужникът рече, че се е отбил. Не приличал на себе си. Много бил разтревожен.

— Получил ли е бележката?

— Бележка ли?

— Аз му изпратих бележка. Важна е. Би могла да обясни нещата.

Кустоу сви рамене.

— Не знам. Аз… Да. Чакай малко. Мъжът спомена нещо за… някакъв специален куриер.

— Мамка му — тя потрепери; беше осъзнала, че е разбрала всичко накриво. Каквото и да е имал предвид Майкъл, като е отишъл при баща си, то нямаше нищо общо с нея. И това беше по вина на Кенеди. Той я беше подвел.

— Виж — каза тя. — Няма как да е отишъл далече. Знам го него. Не е искал да среща никакви познати. Не и сега. Мисля, че е слязъл надолу. В Долните нива. На твое място щях да проверя в местните вертепи. На някое тъмно, анонимно място, където не е много вероятно да го познават. Там ще го намериш.

— Майкъл? Там долу? — Кустоу се разсмя, но после забеляза как го гледа тя и смехът му замря. — Така ли мислиш?

Тя кимна.

— Да. И като го намериш, ето какво ще му кажеш: че онази бележка е била грешка. Не съм разбрала правилно. Мислех си, че… — тя сви рамене. — Виж, просто му кажи, че ще го чакам. Ако му трябвам, знае къде да ме намери. И, Брин…

— Да?

— Кажи му, че го обичам. И че аз имам нужда от него, въпреки че баща му няма. Ще му го кажеш, нали?

* * *

Когато тя влезе в стаята, Ким седеше с гръб към нея. Тъмнокосата му глава беше приведена, сякаш гледаше нещо в ръцете си. Тя остави подноса, после тихичко — беше се сетила, че той не я е чул — се приближи, застана зад него леко встрани и погледна предмета в шепите му.

Кълбо от пожълтяла слонова кост, изрязано с преплетени кули и живописни мостове, с цяла тълпа фигурки по него — и все пак достатъчно малко, че той да го обгърне с мъничката си, детинска шепа. Тя наблюдаваше как го оставя внимателно, после се извърна леко и изведнъж я забеляза.

— Съжалявам, аз…

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, не се извинявай. Щом искаш, разглеждай.

Той я погледна изумено, с леко разтворени устни. Зениците му се превърнаха в огромни тъмни кръгове, толкова напрегнати, че тя се учуди. В него имаше нещо диво и неукротимо, което едновременно я плашеше и привличаше. Очите му сякаш я фиксираха и задържаха със сила, която тя не разбираше напълно, ала когато отново доби дар-слово, успя само да каже:

— Имаш хубави очи. Толкова са черни…

— Зелени са — разсмя се той.

— Не… Не ти говорех за цвета им…

Тя се поколеба. На езика й беше да каже, че са като повърхността на северното море; че зеленината им сякаш скрива бездънна черна бездна, ала той не знаеше нищо за морето и затова тя замълча и само го гледаше, осъзнала, че никога досега не е срещала друг като него. Тъмната му коса беше подстригана ниско, главата му беше голяма, но това не изглеждаше грозно, а кожата му беше бледа и гладка като на дете. Беше облечен просто, толкова просто, че дори само в това отношение се отличаваше от всички нейни познати. Даже и младите войници на баща й носеха украшения и се гримираха. Да, дори и аскетът Аксел Хаавикко. Но Ким не носеше нищо особено, не добавяше нищо към естественото си „аз“.

Той погледна към подноса.

— Това ча ли е?

— Да — тя се разсмя; изведнъж топлина заля бузите й. Беше забравила. За миг беше забравила всичко. — Има и сандвичи. Но, се надявам, че ще останеш за вечеря. Баща ми ще се върне…

Той кимна, заобиколи я и се наведе да си вземе сандвич.

Тя се обърна към него. Беше красив по някакъв неопределим начин. Много красив. Не с онази красота, с която беше свикнала. Той не беше висок, нито пък широкоплещест; изобщо не беше хубав в класическия, Горен смисъл на думата. Въпреки това излъчваше някаква вътрешна светлина. Нещо, което повече се усещаше, отколкото се виждаше. Нещо силно и безкомпромисно, което просто го нямаше в другите хора. Тя чувстваше, че той е… свързан. Това ли беше? Свързан. Но свързан с какво? Поклати глава; гледаше го как отново се навежда да си вземе хапка — и най-лекото му движение беше различно, свързано. Гледаше го напрегнато, набърчила чело, но нищо повече не можеше да каже.

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Ти няма ли да си вземеш?

— Аз… — тя се разсмя засрамено; усети колко неловко и глупаво изглежда в този момент, но той като че ли не го забелязваше. Просто си стоеше и се усмихваше, подканваше я с ръка и чакаше тя да отиде при него.

Тя се приближи и го хвана за ръката — движението беше толкова леко, толкова естествено, че сякаш цял живот го беше правила. Но допирът на дланта му я развълнува толкова дълбоко, че тя потрепери и погледна надолу, към сплетените им пръсти. Вдигна очи — той я гледаше.

Тя се намръщи — изведнъж забеляза колко крехък и дребен е до нея, как ръката й обгръща неговата; силните й, изящни пръсти бяха по-дебели от неговите. Като майка с дете.

Лицето му сега беше сериозно, не се усмихваше, продължаваше да я гледа въпросително. После неочаквано вдигна ръката й към устните си и я целуна — докосна я лекичко с устни и я пусна. Тя отново трепна, след това бързо се извърна; изпълни я някакво сладко, ала болезнено чувство, толкова силно, че го усещаше физически. И щом се обърна, си спомни съня. Виждаше го ясно онова дребно, тъмно същество с очи като въглени, чиято мокра, тъмна кожа блестеше с вътрешна светлина. Виждаше го как излиза от мрака на напуканата, покрита с белези земя и вдига огледалото към кулата. Видя го и нададе тихичък вик, сякаш я заболя. Но всъщност извика, защото го беше разпознала.

Пак се обърна към него. Той я гледаше угрижено.

— Добре ли си?

Тя се опита да каже нещо, но точно тогава в коридора се разнесе шум. Ким продължаваше да я гледа объркано — не разбираше откъде се е появила изведнъж тази болка, това напрежение в погледа й.

— Аз… — започна тя, но не можа да каже нищо друго. Това беше той. Сега, когато сънят се бе върнал, беше разбрала. Видя как очите му пронизваха и нея до кости, и мрака отвъд. Видя го и разбра — точно когато прислужницата влезе в стаята — че това е нейната съдба. Този мъж, който приличаше на дете. Това свирепо, нежно същество.

— Джелка? — той я гледаше неразбиращо. — Добре ли си?

Тя си пое въздух и кимна.

— Аз… Добре съм — но й се виеше свят, усещаше едновременно и леден студ, и огнен пек, сякаш изведнъж я беше връхлетяла треска. Насили се да се успокои, погледна прислужницата си и се усмихна, сякаш да й вдъхне увереност.

— Ще останете ли за вечеря, ши Уард?

— Ако вие желаете.

Тя кимна.

— Аз… трябва да вървя — беше забила поглед в земята. — Но моля ви, чувствайте се като у дома си. Прислужницата ми… прислужницата ми ще се погрижи за вас — след това го погледна отново, обърна се и излезе.

И после, докато лежеше в леглото и си мислеше за станалото, го видя в друга светлина: не мъжа и не онова създание от съня, а двамата преплетени, слети един с друг. И изведнъж — толкова ясно, че се изненада — осъзна, че го желае.

* * *

След три часа Ким седеше в кабинета на маршала и я слушаше. Джелка стоеше в другия край на стаята, до огромния прозорец-стена, втренчена в изкуствените дълбини на страната Калевала, възсъздадена от миналото. Копнежът, изписан на лицето й, сякаш отразяваше светлината в онази, другата страна. Тя говореше, а той я слушаше приведен, като изпаднал в транс, и попиваше всяка нейна дума.

— Не можеш да си помогнеш сам и това е най-лошото. Все едно постоянно предаваш сам себе си. Не чувстваш нищо, ала продължаваш да се усмихваш, да приказваш, да се смееш, само за да запълниш вакуума, да скриеш празнотата в себе си — погледна го. — Или поне така беше преди — разсмя се с леко вирната брадичка и оголи идеалните си зъби.

На Ким му секна дъхът от красотата на това дребно движение. Тя беше излязла сякаш от някой сън — такава висока, стройна и хубава.

— А пък другите като че ли изобщо не забелязват какво става. Сякаш са мъртви за всичко. Искам да кажа, може би те наистина не правят разлика между това и истинския живот. Не знам… — тя сви рамене и очите й изведнъж се изпълниха с болка. — Но на мене ми се струва, че в тях има някакъв фалш, някакъв неотстраним недъг. Като че ли Градът ги е погълнал. Изял ги е заедно с душите им. И въпреки това те май са щастливи. Сякаш наистина не им е необходимо нищо повече.

Обърна се с лице към него. Погледът й беше изпълнен с яростна решителност.

— Тук е така, Ким. Жив си, а все едно си мъртъв. Ала щом те видях, веднага разбрах, че ти си различен — тя потрепери; лицето й се сгърчи от болка. — Разбираш ли какво ти казвам? Не е заради ръста ти. Не е дори това, с което се занимаваш — талантът, който баща ми цени толкова високо. Просто… ти самият. Ти си по-различен от всички останали. И аз го искам. Толкова много го искам, че ме боли при мисълта, че може и да не го получа…

Тя се извърна и го освободи от погледа си. Но думите й го бяха пронизали. Той се взря в треперещите си ръце.

— Имаш го — погледна я в очите. — Всичко е твое — и се разсмя притеснено. — Мисля, че те искам от първия миг, в който те видях. Очите ти…

Тя се извърна изненадана.

— Значи не съм била само аз? И ти си го почувствал?

— Да… — той се умълча; след това добави тихо: — Обичам те, Джелка Толонен. От първия миг.

— Обичаш ме? — тя се разсмя смаяно. — Знаеш ли, аз си мислех, че всичко е свършило. Че вече нищичко не може да ме трогне. Мислех си…

Той отново потрепери, но този път тя отиде до него, коленичи и го хвана за ръцете.

— Виждаш ли, не очаквах нищичко. Мислех си, че вече нищо не може да се случи с мене. Бях сгодена за Ханс Еберт, разбира се, но… ами сякаш живеех вътре в някаква черупка, в магически театър, където всичко се случва само привидно и никога не става нищо истинско. Мислех си, че друго не ме и очаква. И тогава те видях…

Той се извърна към нея и срещна погледа й. Все едно гледаше в небето. Усещаше мрачните дълбини отвъд синьото и изведнъж си спомни видението — онази огромна паяжина от ярка светлина, която се разстилаше през повърхността на очите й в мрака отвъд.

— Ами баща ти?

Тя се извърна, после отново го погледна.

— Татко ли…? — поклати глава; зад това едва забележимо движение се криеше истинска мъка. — Той всъщност е много сладък. Не мога да ти опиша колко…

Той кимна. Сам беше видял колко безумно Толонен обичаше дъщеря си.

— И все пак?

— Ами той просто не може да види разликата. За него всичко е политика. Сделки. Кой важи и кой не важи. И зад всичко — смърт. Обичам го, но…

Той разбра колко много й струва това „но“ и докосна устните й с пръст, за да не говори повече. Тя му се усмихна благодарно и леко, нежно целуна пръстите му. Това беше прелюдия към истинската целувка. Първата им целувка. Той се отдръпна смаян, с разширени очи и забеляза, че смайването му се отразява в съвършените й синьо-черни зеници.

— Красив си — пръстите й докоснаха бузата му. — Толкова тъмен и съвършен.

Той тихичко се разсмя.

— А ти си луда. Абсолютно луда.

Тя кимна, но очите й бяха изпълнени със същата онази яростна решителност, която беше забелязал и преди.

— Може би. Но ще се боря с всички Отгоре, за да те имам.

* * *

Двамата мъже стояха пред вратата и чакаха да ги приемат. Сучек се обърна и прочете табелата на стената: „Ниво 186 — пишеше там. — Район Север 2, кантон Дюселдорф“. Огледа се — опитваше се да схване какво правят в момента, защо са дошли тук, ала нямаше как. Толкова високо по нивата Седмината все още здраво контролираха всичко. Всичко беше чистичко и спретнато. Сякаш хаосът на Долните нива беше само сън и не съществуваше нищо друго освен това.

За известно време Сучек се загледа в краката си — опитваше се да си представи нивата под него, пласт след пласт; да си представи всички онези хора — млади и стари, хан и хун мао — които я бутаха някак си в претъпканите, израждащи се пластове на Града. Притиснат, разбит, отчаян живот. Досега не се беше замислял — не и преди да започне да пътува между нивата по работите на Леман — но сега това не му излизаше от ума. Беше видял Града отвън; бе се изкачил по нивата, бе разбрал какво има на Горните нива и знаеше — убеден както никога досега — че това не трябва да е така. Трябваше да има и по-добър порядък.

Погледна Леман и забеляза колко търпеливо чака; как небрежно държи манерката, сякаш вътре няма нищо ценно. И все пак трима души бяха умрели — без да броят жената с детето — за да се сдобият със съдържанието й.

Споменът го накара да трепне. Но точно тогава вратата се отвори и на прага се показа дребничък хан с момчешки вид, облечен в черно пау от коприна. Усмихна се и протегна за поздрав двете си ръце към Леман. Мънички златни ръце, като ръцете на механична играчка. Главата му беше обръсната, точно зад лявото му ухо имаше едва забележим белег като кесия — явно имаше жици в главата. Парфюмът му бе сладък, но под него се долавяше силен мирис на химикали.

— Фен Лу-ма — обърна се към него Леман, без да обърне внимание на протегнатите ръце.

Мъжът хан сви рамене, после мина зад тях, огледа коридора и чак тогава ги въведе вътре.

— Подранил си — Фен нервно се заигра с мъничките лещи, които висяха като колие от фини стъклени висулки по врата и раменете му. — Не ви очаквахме преди четири.

Поведе го по тесен, неосветен коридор, който ги изведе в ярко осветена, претъпкана работилница. Стените бяха покрити с цели редове малки прозрачни кутии, а най-близките маси бяха отрупани с инструменти за дисекция, блюда с култури, купове тънки, подвързани с тел папки и странни, прилични на паяци машини. Четирима хан — младежи с изпити лица и недохранен вид — вдигнаха очи иззад високите бюра в дъното на залата, после бързо се върнаха към работата си; фините посребрени инструменти проблясваха в ръцете им. Въздухът беше изпълнен с остър, почти тръпчив мирис на химикали — същият, който се долавяше под парфюма на Фен. Нещо повече — беше студено, изненадващо студено след топлите външни коридори, ала това трябваше да се очаква. Сучек внимателно се огледа — беше учуден, че намира подобно нещо тук. Преди само беше правил догадки, но сега знаеше със сигурност. Това беше работилница за лещи.

Обърна се и погледна Леман. Търсеше още нещо — последното парче от мозайката. На пръв поглед нямаше смисъл да се качват чак тук горе заради някаква си работилница за лещи. Не, ако на Леман му трябваше работилница за лещи, под Мрежата ги имаше много; щяха да му свършат същата работа и да му поискат само една десета от цената тук, на това ниво — така че защо ли бяха дошли дотук? Но щом се замисли, започна да схваща. Беше свързано с убийството. Леман беше навлязъл в прекалено големи подробности при подбора на жертвите. Сучек беше чел досиетата, които му бе дал Леман. Освен физическото съответствие, Леман се бе престарал да се увери, че всички те, дори жененият техник, нямат разклонени фамилии. Това, разбира се, означаваше, че няма кой да жали за тях. Никой няма да задава странни въпроси. След това да подкупиш чиновник и да фалшифицираш официалното досие беше най-простата работа — и официално тези хора уж бяха още живи.

Което, естествено, беше нужно, щом Леман смяташе да използва очите им. Защото колкото и добро копие да направеха на ретината им, никой, дори и пазач от Плантациите, не би пуснал мъртвец да мине през пункта.

Анонимност, това търсеше Леман. Точно затова беше подбирал жертвите си толкова внимателно; затова бе предпочел да дойде тук, вместо да се довери на съмнителната „гаранция“ на някоя работилница в Мрежата. Да, беше чувал историите как разни босове на тон купуват информация за съперниците си, после ги проследяват и излавят.

Но Леман беше твърде хитър, за да го допусне. Точно затова по-късно бяха прерязали гърлото на чиновника в архива; точно затова бе усмирил колегите си с анонимни „подаръци“.

Гледаше как Леман се пазари с мъжа, а след това му подаде четири големи кредитни чипа с тлъсти цифри на тях, и контейнера. Мъжът хан отнесе контейнера до най-близката маса, седна, отвинти капака и изсипа замразените очи в стерилизирано студено блюдо. Заопипва ги леко с мъничките си златни пръстчета, като вдигаше всяко подред и го оглеждаше на светлината. После погледна към Леман доволен.

— Хубави са. Уврежданията са към два, най-много три процента. Със сигурност нищо, което не бих могъл да поправя. Случайно да разполагаш с оригиналните отпечатъци на ретината?

Леман извади папките с копията от вътрешния джоб на туниката си и му ги подаде. Всичко, свързано с имена и адреси, беше изтрито. Леман отново се бе постарал онзи да не разбере повече, отколкото трябва.

Сучек забеляза как мъжът присви очи, докато преглеждаше папките, щом забеляза изтритото. След това ги върна на Леман.

— Трябваше да ти взема повече.

Леман го погледна равнодушно.

— Мога да ги отнеса и другаде, щом така искаш, Фен Лу-ма. Например на Жълтия. Или на твоя приятел Май Ли-вен. Може би трябва да…

Мъжът хан се втренчи в Леман, после сведе очи.

— За кога ти трябват?

— За утре.

Последва мълчание.

— Добре. Сам ли ще дойдеш?

— Не. Ще дойде моят човек.

— Но ти трябва…

Леман се надвеси заплашително над масата.

— Знам какво трябва, ши Фен, но аз съм човек зает. Освен това и преди съм носил лещи. Не ми трябва помощта ти да си ги сложа. Просто си свърши работата и всичко е тип-топ, става ли?

Мъжът хан го изгледа замислено, след което кимна.

— Значи утре. След десет.

Но Сучек усети какво огромно любопитство се крие зад тези думи и разбра, без да има нужда някой да му го казва, че ще трябва да убие този човек.

* * *

Брин Кустоу стоеше на прага на претъпкания клуб и се оглеждаше нервно, докато клиентите се бутаха с лакти наоколо. Тук, толкова ниско надолу по нивата, беше опасно и той не би дошъл сам, но точно сега нещата не бяха нормални. Майкъл беше някъде тук, долу.

Кустоу присви очи — опитваше се да различи лицата в дългата, лошо осветена стая, но беше трудно. Тази вечер „Сляпото око“ бе претъпкано, а от големите тонколони по ъглите се разнасяше оглушителен шум. Това беше та — „бийт“; музиката на низините. Кустоу смръщи лице и огледа претъпканите маси за някоя позната физиономия, но тук посетителите бяха главно хан. Грозни ситни копеленца. Бегачи на тон и дребни престъпници, без съмнение. Той изпружи врат и един едър хан с нос като картоф директно се тропоса пред него.

— К’во търсиш бе, мутро?

— Един приятел — кресна Брин, като се опитваше да говори с що-годе нормален тон. — Търся един приятел. Един такъв едър. С къса руса коса.

Мъжът го изгледа кръвнишки, после се извърна и посочи навътре. Една лампичка в дъното на бара мъждукаше на пресекулки. Под нея на претъпкана игрална маса се беше пльоснал по лице висок хун мао. И от двете му страни хан нервно следяха преобръщащите се зарове, без да им пука за него.

Кустоу усети как стомахът му се сви. Майкъл ли беше? И ако беше той, добре ли беше? Бръкна в джоба си, извади чип от десет юана и го бутна в ръката на бияча — не беше сигурен дали тук долу се прави така. Но май се правеше. Мъжът погледна чипа и му направи път.

— Ей там — повтори той, сякаш Кустоу не беше схванал отведнъж. — Води си го вкъщи тоя льохман! Преди некой да му е резнал гърленцето.

Кустоу се поклони леко, след това си запробива път през тълпата. Щом стигна до масата, друг хан, по-дребен, ала с още по-зловещ вид, му прегради пътя.

— К’во искаш? — надвика той адския шум.

Играта отзад беше спряла. Дузина хан бяха вперили студени погледи в Кустоу.

— Приятелят ми — Кустоу посочи просналия се на масата Майкъл Левър. — Дойдох да го прибера.

Мъжът хан поклати глава.

— Приятелят ти дължи пари. Петстотин юана. Или ще платиш, или той остава тук.

Кустоу се огледа — опитваше се да прецени ситуацията. Вярно ли беше? Толкова много ли беше загубил Майкъл? Или оня хан просто пробваше?

— Имаш ли документ? — той погледна дребния хан в очите. Оня се изкиска.

— К’ви документи, бе? Тоя ми дължи пари. Или плащай, или върви на майната си!

Кустоу си пое дълбоко дъх. Петстотин. Имаше ги. Всъщност имаше два пъти повече. Но нямаше да им позволи да разберат. Бръкна в джоба си и отдели три петдесетачки и три десетачки.

— Мога да ти дам сто и осемдесет. Толкова имам. Но мога да ти напиша чек за останалите, става ли?

Мъжът хан се поколеба, огледа го подозрително и кимна.

— Става. Обаче го разкарай веднага. И не се връщай. Освен ако не искаш да си докараш някоя беля!

* * *

Четири минути по-късно и сто нива по-нагоре Кустоу държеше Майкъл Левър над мивката, а той повръщаше. Косата на Майкъл беше мокра — Кустоу му натика главата под крана. Двете хапчета, които му набута в устата, очевидно бяха започнали да действат.

Майкъл извърна леко глава и погледна приятеля си.

— Съжалявам, Брин. Аз…

Кустоу поклати глава.

— Няма значение. Наистина няма. Но какво търсеше там долу, майната ти? Можеха да те пречукат!

Майкъл отново се извърна и се вторачи в мивката.

— Можеше пък и да е за добро.

— Не говори така. Не е вярно.

— Нима? — устните на Майкъл трепнаха странно и цялото му лице се изкриви от болка. — С мене е свършено, Брин! Всичко отиде, мамка му!

— Не, Майкъл. Не е. Движението — помниш ли? И Мери…

Майкъл поклати глава.

— Нея вече я няма. Получих бележката й.

— Не, Майкъл. Грешиш. Тя те иска. Така ми каза. Бележката… била е грешка. Тя не е разбрала какво се е случило.

Майкъл изсумтя.

— Много добре го е разбрала! Край с мене! Провалих се! И баща ми ме мрази! — той се разтресе. — Нямам нищо, Брин! Нищо!

Кустоу стисна здраво раменете му.

— Грешиш, Майкъл. Не знаеш колко грешиш. Старецът може и да няма нужда от тебе, но тя има. И аз също имам нужда от тебе, тъпо копеле. Не разбираш ли?

Майкъл се обърна и го погледна несигурно.

— Тя има нужда от мене? Сигурен ли си? Какво ти каза?

— Тя те обича, Майкъл. Не го ли разбираш? Обича те. Така че престани да хленчиш и тичай при нея. Тичай, мамицата ти, преди да си се гътнал в някоя шибана мизерна гадна кръчма!

Майкъл се облещи насреща му.

— Какво, какво?

Кустоу се втренчи в него, после се разсмя, изненадан от това, колко е наивен Майкъл.

— Как какво? Ожени се за нея, разбира се! Ожени се за нея. Още сега, преди да е станало късно.

— Да се оженя за нея? — Майкъл се разсмя кисело и заклати глава. След това трепна, изправи се и се оттласна от мивката. Кустоу се опита да го спре, но Майкъл се изтръгна и се запрепъва към вратата. Постоя там за миг, притиснал чело към бравата, после се обърна, залитна несигурно и срещна погледа на Кустоу.

— Виж какво, знам, че ми мислиш доброто, но просто ме остави на мира — разбра ли, Брин? Просто ме остави на мира, майната ти!