Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (25)

Глава 15
„Природата ти — с нокти и зъби, от плячка червени“

Той ги гледаше как излизат от тъмнината — дузина мънички прегърбени фигури, притичващи през късата трева към заливчето, с посребрени от лунната светлина голи тела и с две примитивно направени дълги лодки в ръцете.

Докато тичаха, с боязън се взираха в блестящия кръг на луната, стъписани да я открият на небето. После скърцаха със зъби и бързаха да се измъкнат от всевиждащото й ослепително око.

Поставиха лодките в края на водата и се наведоха, плътно струпани в пространството между канутата, отново зяпнали дупката. Измина минута и се появи втора, по-широка вълна хора от Глината, които бавно и колебливо се оглеждаха към сребристата тъмнина на долината. Някои се обърнаха и се опитаха да побегнат, но един от тях застана пред дупката с кама в едната ръка и с камшик в другата.

— Там — промълви меко Бен и го показа на Мег, която се бе сгушила зад ниската каменна стена е бинокъл пред очите. — Онзи там. Трябва да е главатарят им. Виж как ги събира. И виж колана му. Използва ръчен комсет.

— Всички са толкова грозни — прошепна Мег и свали бинокъла. — Имаше един, на когото половината лице беше изядено. Можеш да видиш формата на черепа му. А друг имаше вместо ръка чуканче.

Гласът й секна. В сребристата тъмнина долу мъжете от Глината се движеха бавно през откритата площ между стената и заливчето и дебнещите им фигури приличаха на частици от мрака.

За миг тишината беше пълна. Изведнъж от центъра на призрачната войска се чу отривистото цвърчене на ръчния комсет. Застанал към края на множеството, главатарят замръзна, стъписан от гласа от колана си. Помръдна уши, огледа се наоколо, вдигна ръчния комсет до ухото си, като го държеше така, сякаш всеки момент щеше да го ухапе. Всички около него бяха спрели, бяха се стълпили на едно място и почти се притискаха към земята. За миг се възцари тишина, след което главатарят отговори с нисък гърлен глас.

— Това е Тюл — Бен се наведе към сестра си, за да й превежда това, което успяваше да чуе от разговора. — Казва на мъжете от Глината да вървят напред. Обаче главатарят не помръдва. Казва, че не са знаели за луната. Тя е като призрак. Мислели са си, че ще е тъмно, както е вътре. Казва на Тюл, че хората му се нуждаят от време, за да свикнат с нея.

— Какво ще стане сега, Бен? Ще атакуват ли?

— Да. Но луната усложнява нещата. Изглежда корабите на Тюл вече са отплавали. За щастие приливът е срещу тях. Дори и така, ако не се оправим бързо, няма да стигнем до пристанището навреме.

— Навреме за какво? — сега тя го попита с любопитен поглед.

— За представлението — отговори й той и извърна поглед. Блестящият кръг на луната се отразяваше ясно във влажната тъмнина на зениците му.

— Представлението?

— Аз… — Бен замълча. Там долу главатарят беше спрял да говори и мушна ръчния комсет в колана си. Огледа се наоколо, избра шестима от хората си и посочи хълма към вилата.

— A-warthq! — изрева свирепо, простирайки отново ръка, сякаш да натърти думите си. — An chy. Kherdes! Tenna dhe an chu!

— Какво е това? — подпитваше Мег, която усещаше преминаването на вълна от страх по гръбнака й при звука на този ужасяващ животински език, при скритата заплаха в движещата се ръка. — Какво казва?

Но Бен сякаш не я чу.

— Хайде — подвикна той, обърна се и тръгна обратно към вилата с приведено тяло и почти крадливи движения, като имитираше поведението на водача дори когато Мег погледна назад, отвратена от основната група от Глината, и се закатери нагоре по склона пред себе си.

* * *

Вървяха бавно, душеха въздуха като кучета. Докато се приближаваха към вилата, дребните им жилави тела бяха свити и конвулсивно напрегнати. Спряха в тъмнината на долната градина, събраха се накуп и ниското им ръмжене се донесе до Мег, която лежеше и наблюдаваше от поста в скрития заслон.

Като глутница — помисли си тя, когато единият — по-скоро бултериер, отколкото човек — се отпусна върху друг и леко извъртя глава, сякаш за да впие зъби във врата му. Застанали наблизо, останалите гледаха и правеха раболепни жестове на подчинение като младите вълци, които видя във филма, показан й от Бен.

Потрепери. Ръцете й играеха, докато увеличаваше ъгъла на стрелба. Беше чудо, че още използваха думи; жестовете им бяха толкова красноречиви. Точно както беше казал Бен. Телата им говореха.

Направи каквото казвам — сякаш изричаше водачът. — И да не ти хрумне да вършиш нещо сам.

Тя наблюдаваше как другите се прегърбват и сервилно лижат ръката на изчадието, как се изправят с патетична пламенност на лицата.

— Ena… — изрече мъжът териер и посочи към вилата. — Ena ha ena!

Настъпи миг колебание и те отново тръгнаха. С приближаването на земния насип се пръснаха около розовата градина. Още две крачки — помисли си тя, припомнила си думите на Бен. Още две крачки…

Шепотът започна.

Първо приличаше на вятър, шумолящ в листата на старата есенна гора — сух, полуартикулиран шепнещ шум. Въпреки това, ако сред звука имаше думи, бяха по-скоро въображаеми, отколкото различими. След това с лекото нарастване на шума от неразличимостта се образува ясната твърда форма на думите, падащи като семена на земята.

— Of ancow…

Мъжете от Глината замръзнаха полуизвърнати към шума с разширени от внезапен страх очи.

— Of ancow…

Нисък стон се надигна от мрака, виждаха се скупчени на склона фигури. Със скимтене се хвърлиха на земята и се заровиха в пръстта, сякаш за да се слеят с тъмнината, но лунната светлина беше безпощадна; тя ги шибаше безмилостно, безжалостно, принуждаваше ги да обърнат глави и отново да я погледнат.

— Gwelaf why gans ow onen lagas… — шушнеше гласът сякаш от самия въздух. — Ow goglow lagas dewana why!

Чу се уплашен лай и хленч, ужасяващо слуха, ниско стенание, като рев на ранено животно.

— Ow enawy a-vyn podrethes adas askern…

Скимтенето стана неистово. Мъжете от Глината виеха проточено от ужас, толкова силен, че Мег можа да усети чувствата им от мястото, където лежеше; можа да подуши формата му, отчетливия мирис във въздуха. Тумбестите им противни лица се бяха разплули като лицето на лудия, което бе зърнала в албумите на брат си. Страхът бе отстъпил място на нещо друго — на някаква тъмна първобитна сила.

За секунда тя се поколеба, изпълнена с ненадейно неочаквано съчувствие към тези същества, и с леко потреперване, но и със знанието какво ще последва, натисна спусъка.

Въздухът над мъжете от Глината заблещука. Сякаш изплували от самия въздух, се появиха четири масивни фигури, очертани бледо на фона на тъмнината. Четири древни привидения на войници с проблясващи на лунната светлина бронирани ризници, с дълги, извити саби в стиснатите юмруци. А лицата им…

Мег потрепери, щом ги позна. Вол и лъв, мъж и орел, със сурови непрощаващи черти. Ангелите — помисли си тя, като погледна към големите криле — общо шест — израснали от широките им мускулести гърбове. — Бен е призовал ангелите…

Стояха могъщи и отмъстителни и като един пристъпиха напред, вдигнали мечове.

— Dyesk-ynna! — изрече ангелът с лице на вол с жест към мъжете от Глината. Гласът му отекваше в тишината като гръм: — Dyesk-ynna!

До този миг мъжете от Глината се бяха привели, парализирани от гледката, но изведнъж, лишени от хладнокръвие, те се обърнаха и побягнаха с писъци към безопасната вила.

Без да откъсва поглед от тях, Мег също се затича. Гръбнакът й изтръпна от страх, какъвто никога досега не бе чувствала, нито пък бе мислила, че ще изпита.

— Знам какво правиш — промълви тя боязливо. — Носиш име на жив, но си мъртъв.

* * *

Мег седеше в подножието на стълбите на избата и гледаше през плътно прилепналата маска как брат й връзва последния от изпадналите в безсъзнание родени в Глината. Край него стоеше сега бездействащият морф и дюзата на празния му газов цилиндър хлабаво се поклащаше от лъскавата му ръка.

Бен се обърна и й се усмихна през маската.

— Готово — думите глъхнеха, докато ги произнасяше. — Сега ни остава само да ги качим горе във външната постройка и след това да слезем в града.

— Горе? — тя потрепери. Ужасяваше се само при мисълта да докосне едно от тези гротескни, прилични на деца същества, камо ли да вдигне и да носи някое. — Не може ли да ги оставим тук?

Той тръсна глава.

— Не бих могъл да поема такъв риск, Мег. Помисли си какви бели ще направят долу, ако само един се измъкне. Горе това няма значение. Малкият хамбар е добре затворен, а и там няма нищо, което, да развалят.

— Няма ли нещо, което ще ги задържи още малко в безсъзнание? Нали разбираш… някакъв наркотик или…?

— Ами ако ги убие? Не, Мег, не мога да рискувам. Искам тези… тези мъже. Трябват ми за работата. Затова си дадох този труд, за да не им навреди нищо.

Тя извърна поглед — не можеше да намери думи да обясни отвращението си.

Той се засмя.

— Виж, ще ги сложа в чували, ако предпочиташ. Ако ще ти е по-лесно. Но трябва да го направим. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще ми помогнеш ли или сам да се оправям с всички?

— Ще ти помогна — отговори най-сетне тя и отново срещна очите му, — но само не това, Бен. Не мога. Просто не мога.

Той я погледна за миг и с незабележимо леко кимване се обърна настрани. Наведе се над отпуснатото тяло на един от родените в Глината, вдигна го и го закрепи на лявото си рамо. После се наведе, за да вземе друг, и метна жилестия скелет върху другото си рамо. Едва тогава обърна отново лице към нея.

— Ключовете висят на вратата. Върви напред и отвори, вземи си късото кафяво палто и колелото от сайванта. Чакай ме при пощенската кутия над железопътната линия. Ще дойда колкото може по-бързо.

Тя кимна; разбираше, че го е разочаровала, но този път нищо не можеше да направи. Нищо на земята или небето нямаше да я накара да докосне някой от тях. Нищо. Дори и неодобрението на Бен.

— Добре — отвърна тя, — но не се бави, Бен. Моля те. Не мога да понеса да ме нападнат. Просто не мога.

— Не — утеши я той с поомекнало лице, — нито пък аз.

* * *

Мег стоеше на верандата на стария морски колеж и гледаше към реката. В подножието на хълма водата стигаше до другата страна като широк грапав лист, осветен от луната тъмнина, чийто отразен блясък бе ограден от хълмове. Вляво, отвъд поточето Олд мил, тъмната изпъкнала земя скриваше всеки знак от селото и вилата там. На далечния бряг беше най-тъмно — там, където черното на горите се притискаше заплашително към края на водата. На юг — пак вляво, ако се извиеше да го погледне по протежението му — в тъмнината блещукаха лампите на стария град като отделни светли точки. Над него строго и непреклонно върху скалните си основи стоеше замъкът и пазеше устието на реката. Рибарските кораби с мачти като зимни фиданки бяха наредени в старото пристанище. Наблизо покрай калдъръмения кей почиваше закотвен големият търговски кораб с прибрани платна и маслени лампи, подредени по такелажа му под формата на огърлица.

Всичко изглеждаше наред. Всичко изглеждаше… познато. И все пак над мястото й от далечната страна на реката чакаха онези от Глината с измъкнати на брега канута под надвесените дървета.

Тя се обърна назад, за да види как се оправя Бен. Той стоеше между три големи контролни табла, облечен в преносима броня и заради нея не приличаше на човек: изглеждаше повече като машина, отколкото като живо същество. От дясната му страна, скрита от реката от стената на верандата, имаше поле от екрани — четири на дължина, три на ширина — с различни гледни точки към долината.

В много отношения беше както преди. Камерите стояха на място, лентите се въртяха. По таблата примигваха и просветваха светлини. Наблизо, върху плоския капак на записващото устройство, беше отворен един от големите дневници, а четливият почерк на Бен изпълваше страниците. Но имаше и малка разлика. По-различно беше това, което тя чувстваше.

Защо ставаше това? Защо мисълта да се използва тази ситуация толкова я тревожеше? Дали беше само вътрешният й страх или имаше и нещо по-дълбоко? Нещо, което едва ли можеше да посрещне очи в очи, без да оспори това, което правеше Бен, това, което той беше.

Изучаваше брат си сякаш за да забележи нещо по-различно при него — нещо, което не е откривала досега. Винаги е бил такъв: камера, която поглъща всичко в себе си. Асимилира го и го преобразява. Събираше пресътворяването на света в собствения си мрачен образ.

Както сега.

— Готово — приближи се той. — Сега трябва само да разположим камерите правилно и сме готови.

Тя кимна, макар отново да усещаше, че е далеч от него, че не желае да бъде съучастник в работата му. Всичко преди беше игра: безкрайна магия, но все пак игра. Сега беше истинско. Щяха да бъдат ранявани истински хора. Щеше да се лее истинска кръв. А Бен се държеше така, сякаш играта продължаваше. Сякаш наистина, нямаше разлика.

— Вземи номер три — дори не я погледна; очите му бяха фиксирани върху ставащото по екраните. — Искам близък план на кея пред странноприемницата.

Тя се приближи и оправи камерата, докато той измърмори в знак на задоволство:

— Добре. Сега втората.

— Бен?

Погледна я разсеяно.

— Какво?

— Какво правим, Бен? Защо ти е нужно?

Очите му срещнаха нейните и бързо се извърнаха. Пресякоха погледи съвсем за кратко, но достатъчно тя да разбере. Той не знаеше. Не знаеше защо. Причината беше в самия него.

Тя потрепери и отново го погледна. За първи път забеляза ракетната установка в тревата до велосипедите им. Грубата й сила бе подчертана от тънката кожена лента.

— Втората — повтори той. — Моля те, Мег. Нямаме много време.

Тя изпълни нареждането му и я фокусира върху неголямата тълпа, която стоеше пред стария хан на замъка и пиеше.

Пиеха… Или се преструваха, че пият, дишат и говорят. Всичко беше само празна преструвка. И зад всичко това — Бен, движещ мъртвите си кукли — единственото, което за него си заслужаваше.

Мъртво — помисли си тя. — Всичко е мъртво. Може би затова той има нужда от нещо различно. Да го направи живо. Да му даде дъх и плътност. Но обяснението не я задоволяваше. Объркването й оставаше и с него нарастваше и усещането, че е трябвало да се противопостави на Бен и да извика Толонен. Сега беше твърде късно.

— Погледни — Бен посочи към горния екран вляво. — Ето там, над джонките.

Тя се приближи и застана зад него. В обсега на камерата влезе първият парен сал, който напредваше по водата с палуба, натоварена с тъмни заплашителни фигури. При вида й страхът на Мег се върна; сякаш нещо остро, студено изсмукваше волята й. Как могат да се преборят с тези същества? Как да надвият такива странници?

— Я да чуем какво си говорят — подхвърли Бен и се протегна към едно копче на таблото под екраните. Веднага се разнесе мек гърлен брътвеж. Като го чу, Мег се разтрепери и обърна глава към луната. Ами ако всичко свърши дотук? — мислеше си тя. — Ако всичко е погрешно?

Но Бен явно не хранеше никакви съмнения.

— Добре — обърна се той към нея. — Точно така, както си го мислех. Готвят се за фронтална атака срещу града. Казали са на родените в Глината да слязат до реката над търговския кораб, а на хората от саловете — по-надолу, край стъпалата на старата митница. Тюл планира маневра клещи. Иска да събере всички хора от града на едно място и там да се разправи с тях.

— И какво ще стане? Какво ще правят после?

Бен се смееше.

— Морфите ми ще се бият с тях.

— Ще се бият? Но как? Не са програмирани да водят битки.

— Разбира се, че са. Хореографски сме отработили повече от осемдесет различни движения.

Тя се вторачи в него, удивена, че той не може да разбере.

— Да, но… другите нали не са програмирани? Могат да направят нещо… неочаквано.

— Така е.

— Ама ще ги нарежат на ленти!

— Може би. Във всеки случай поне един-двама. Но не всичките. Ще командвам някои от тях чрез оборудването тук. Например едрият моряк или този хан с куцането. А и други. Ще се превключвам от тяло в тяло. Ще удрям там, където най-малко ме очакват.

Мег се намръщи, опита се да го разбере, да схване какво иска той от това безумие, но нямаше време. Бен се бе обърнал и легнал върху централното табло — завършваше дребни уточнения по мизансцена — когато отвъд реката, от дълбоката сянка под надвесените дървета, две канута се оттласнаха от брега и, посребрели от бързане, прекосиха водната тъмнина.

* * *

В долината се носеха викове. Ужасяващи, неземни звуци. На калдъръма пред древната странноприемница тълпата замълча и се загледа в пристанището. Там, в сянката на тримачтовия търговски кораб, под лампата се бореха две фигури; сякаш се бяха прегърнали. За миг бяха само двама, но после като демони, изпълзели от процеп в самия ад, върху речната стена се появиха дузина родени в Глината, като крещяха и пищяха пронизително; тъмните им изгърбени фигури се насочиха към града.

Чуха се викове, първи възгласи на паника и тълпата се разпръсна. Някои побягнаха към търговския кораб, но повечето тръгнаха наляво към сигурността на митницата. Последните не бяха успели да стигнат далече, когато група от диви на вид създания — може би общо половин дузина — изскочи от тъмнината на една от близките до морето къщи и се сблъска с тях. Едри мъже с първобитни брони, с назъбени брадви и заплашителни криваци в ръцете.

— Назад! — извика някой. — Поискайте помощ от странноприемницата! Там има оръжие!

Но дори след като се чу викът, страховитите нападатели се втурнаха към челото на тълпата. Писъците изпълниха въздуха. Ужасяващи, жалостиви писъци, сякаш умираха истински хора.

Най-напред тълпата беше изтласкана назад от злостната яростна атака. Неколцина паднаха под дъжд от удари, с отсечени от телата крайници или размазани с чук черепи, но останалите, окуражени от усилията на младия страж на замъка, пак започнаха да се бият. Като използваха каквото оръжие им попадне под ръка, изтласкаха хората от саловете стъпка по стъпка назад към митницата. Още по това време ония от саловете се присъединиха към нападателния отряд, струпаха се на стълбите и навън по осветения от лампи кей.

От сигурната си и удобна позиция над града Мег свали бинокъла и се обърна с лице към брат си.

Гледаше как Бен рита и се клати, после се залюля и рязко замахна, нанесе злостен удар във въздуха, без да откъсва очи от екрана пред себе си. Тя знаеше, че долу на калдъръма пред митницата морфът на караула рита и се клати, после се залюлява и замахва рязко, нанася злостен удар — движенията му са съвършено повторение на тези на Бен.

Тя потрепери, изплашена от чистата физическа сила, от неразбираемата ярост на всяко движение.

— Те са толкова много — промълви тя тихо. — Планът ти никога няма да проработи, Бен. Бързо ще смажат морфите.

— Почакай — той леко се отмести назад, без да изпуска от очи екрана дори когато ръцете му доуточняваха нещо върху контролното табло до него. — Далеч сме от края.

Тя го видя да вдига ръка, сякаш да предотврати удар, след което се олюля и извъртя като че изрисува фигура във въздуха. Долу от града виковете и писъците продължаваха.

Екраните се бяха оживили. Близки кадри на премазани ръце и агонизиращи лица стояха редом с обемни планове на мънички фигури, воюващи под лампите на пристанището. Металът се бе врязал дълбоко в плътта, едната — истинска, другата — направена, а кръвта се лееше като струя на тъмен водоскок.

Приближи се и дай панорама — мислеше си тя и преглътна, като си припомни колко пъти са правили такива неща с морфите. Но този път беше различно. Истинско. Или поне полуистинско.

Мег разглеждаше различните образи на битката. Родените в Глината бяха задържани на кея до търговския кораб. В решителните моменти на битката, когато Бен беше накарал екипажа да се разтича по дървените рампи и да се хвърли срещу нападателите, морфите размахваха крайници френетично. За първи път имаха успех и неколцина от Глината паднаха тежко ранени. Но всичко се обръщаше бързо. Сега над трийсет морфа лежаха на кея, неподвижни или силно повредени, докато още двайсетина се люлееха, захлупили лице във водата отдолу. Оставаха по-малко от половината. За една-две минути щяха да ги смажат, нямаше да удържат левия фланг.

Мег се извърна назад и вдигна бинокъла към очите си да разбере какво става на другите места. Един от странните парни салове бе спрял до стъпалата на митницата. Надолу по реката още четири сала образуваха зигзагообразна линия по водата и тъмните им туловища бавно завиваха към залива. Вторият беше на не повече от петдесетина метра и ако първият сал се движеше, хората от саловете щяха да дебаркират трудно.

Освен ако не използват желязната рампа.

Тя леко се обърна и фокусира сала. На борда му кипеше трескава дейност; размахваха ръце, викаха. Докато гледаше, един от войниците — може би щурманът — зашлеви един от хората си и го събори, след което, посочил с пръст към рампата, накара двамата кормчии да изнесат мъчноподвижния кораб силно напред. Тя не откъсваше поглед от сала, който бавно се завъртя, избягна закотвения наблизо кораб и се насочи към пролуката в стената.

За миг се плъзна навътре с нос, точно прицелен към рампата, но внезапно се разнесе огромна експлозия.

Мег усети как гръдният й кош се свива. В последвалата отекваща тишина тя чуваше плисъка на падащи във водата тела. Можеше да види мъничките отломъци от камъни и метал, плът и натрошени кости, премятащи се във взривената тъмнина.

На кея до митницата битката беше стихнала. Нападателите криволичеха назад и ужасени се взираха в останките от корабокрушението.

— Какво става? — питаше се Мег и за миг си помисли, че е избухнал парният котел на сала. Но щом се извърна и видя усмивката на Бен, разбра. Беше минирал желязната рампа.

Съчувствие. Това му липсваше. Нещо, което баща й, Хал, притежаваше, но не и Бен. Това бе търсила у него, но не го бе открила, докато го наблюдаваше пред стария хамбар, докато размахваше косата. Простичко човешко съчувствие.

Бен изви китка, прекъсна за миг веригата, която го свързваше с караула, и отстъпи три крачки назад. Когато се изключи, нададе смразяваш кръвта вик и полуизтича, полупадна към екраните.

От града долу тя чу същия отекващ вик на караула, смразяващия писък на смъртно ранен човек, и се обърна да погледне. Един мъж от саловете беше паднал на колене и брадвата на караула се бе врязала до дръжката в гръдния му кош.

— Бен — прошепна тя, усетила през тялото й да преминава болезнена тръпка, — какво, за Бога, правиш, Бен?

Но той не й обърна внимание. Тя продължаваше да гледа, когато небето отново се обля в светлина. Закотвените в средата на реката джонки пламнаха и се завъртяха в дирята на последния сал. До нея достигнаха паникьосани викове и плясък, сякаш някои от хората по саловете се хвърляха зад борда, но за повечето беше вече твърде късно. Когато първата джонка се прилепи към сала, върху него се изсипа дъжд от въглени и горящи дрехи и превърна морския съд в огромна завеса от буен пламък.

Мег пребледня и простена.

От всички страни морфите се надигаха от местата, където бяха паднали, пълзяха и куцукаха, подскачаха на един крак или просто се влачеха към противниците си, забравили получените удари, после се хвърлиха към нападателите си в опит да ги изтласкат.

Пред митницата младият страж беше паднал на колене, с отсечена от раменете глава. Още докато залиташе напред, друг от хората в града зае мястото му — едър, набит момък, в когото Мег веднага разпозна ханджията. С рев той замахна с брадвата високо над главата си и яростно я запрати надолу с нечовешка сила, с която разцепваше изумените хора от саловете от темето до кръста.

Разнесе се ужасен рев. Докато допреди миг изглеждаше, че за нападащите всичко върви добре, сега два от саловете им бяха унищожени и вместо на свитите хорица от града те се натъкнаха на демони. Хора, които не оставаха да лежат, както лежат неподвижно мъртвите, ами ставаха и отново влизаха в битката, без да обръщат внимание на страховитите рани, от които трябваше да са умрели.

Надолу по реката саловете се обърнаха и се насочиха обратно към устието и към безопасното море. Бяха видели със собствените си очи как вървят нещата. Дори Тюл, който наблюдаваше от носа на третия сал, потрепери и се извърна.

— Nag-us genus — чуха го да казва. — Ny harth o mlath nagus genus

Неродените… Не можем да се бием с неродените…

— Стига — изведнъж му се ядоса Мег. — За Бога, Бен, стига!

Но Бен не я чуваше. Той скочи, зарита, завъртя се; биеше се с въздуха с вторачен поглед, прикован към образите на екраните.

* * *

Свърши се. Около шейсетина пленници бяха скупчени в пространството пред странноприемницата в неправилен кръг. Докато се приближаваше към тях, Мег потрепери. Миризмата им беше силна, почти непоносима. Стара животинска миризма. Вперила поглед в тъмните нашарени лица на хората от саловете и наведените глави на родените в Глината, тя си припомняше колко упорито и злостно се бяха били. Но в този миг бяха уплашени и сломени, особено тези от Глината. Видът на ранените и осакатени мъртви тела, които лежаха по земята, ги беше обезкуражил. Привиденията, срещу които се бяха борили — още повече. Да, пък и онзи тъмен, безформен дух, който се втурваше всеки път, когато се бяха опитвали да го отрежат, и отново се връщаше, обновен и два пъти по-смъртоносен.

В този миг духът беше застанал пред тях и човешката му фигура се открояваше в блещукащия сребрист отвор. Всесилният магьосник, който заповядваше на неродените и говореше езика им с вещина, която не притежаваше нито един от тях.

Бен се наклони към тях с мек глас, който сега, след извоюваното, звучеше успокоително. В устата му странният им противен език се преобразяваше, беше почти хубав. Над главата му блуждаеха две-три камери, чиито очи-лещи запечатваха всеки детайл от сцената, всяко помръдване или крадлив жест на пленниците му.

Запис — помисли си тя. — Да имаш всичко на запис, нали така, Бен? Раздразнението, което бе почувствала преди, я бе напуснало. Сега изпитваше някаква умора, ужасна слабост чак до костите. Трябваше да се махне оттук. Да избяга далече от всичко това.

Започна да вали. По реката се разнесе глухо съскане, сякаш от тлеещите джонки се вдигна мъглица от пара. Сред родените в Глината се разнесе нисък боязлив стон, те се притиснаха още по-плътно един към друг и се разтрепериха, докато хората от саловете само вдигнаха поглед, сякаш поздравяваха стар близък познайник.

И тогава, щом погледнаха нагоре, с лица, обърнати към нощното небе, а обрулените им от времето черти се осветиха от лампата, тя го забеляза за първи път — между тях имаше жени. Не просто една-две, а повече, навярно общо десетина. Мег сведе очи от дълбокия шок.

Брат й беше воювал с жени. Бе убивал и осакатявал жени. Чудеше се дали го е знаел.

Ако го е знаел?

Тя погледна надолу, внезапно уплашена от мислите и чувствата си в този миг.

Чу се шум. Изненадано сумтене. Вдигна поглед и видя, че Бен е помръднал, отишъл е право при пленниците и се е навел, за да вдигне брадичката на един и да го обърне с лице към себе си.

— Господи! — извика той, щом дръпна ремъка и смъкна смачкания шлем от главата на войника.

Дългата червена коса се разпиля изпод шлема. Зелените очи плъзнаха поглед покрай него и срещнаха очите на Мег. Зелени очи на хубаво славянско лице.

Мег затаи дъх. Катрин! Това беше Катрин! Или някоя, която й приличаше като близначка.

Бен се изправи, поклати глава и се обърна да погледне към Мег.

— Аз я видях — намръщи се той, докато се опитваше да си събере мислите. — Забелязах я в една от далечните камери. В селото на големия сал. Никога не съм и помислял…

Той се извърна към нея и я загледа. После подаде ръка, сякаш жената щеше да я поеме. Но тя се отдръпна назад, а в страха й се примесваше естественото отвращение.

— Dos benen! — нареди й той. Но едва произнесъл думите, небето на юг светна и за миг силуетът на стария замък се очерта в блясъка. След миг-два мощни взрива разцепиха въздуха.

— Саловете — промълви Бен с лице към отслабващия блясък. — Виртанен унищожи саловете.

Откъде знаеш? — искаше да го попита Мег, но беше уверена, че той е прав. Сега и тя можеше да чуе двигателя на крайцера, да усети леката вибрация на въздуха.

— Ей там! — Бен изведнъж й посочи стъпалата. — В пролуката… желязната рампа! — и без да изчака да провери дали тя ще се подчини, тръгна натам, след като смъкна ракетната установка от мястото до стената, където я бе оставил, и я плъзна на рамото си.

Бен се обърна назад с лице към пленниците. Някои стояха прави. Други нервно се взираха в небето, сякаш се досещаха какво ще стане. Изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да побегнат.

— Tryga! — нареди Бен с властен глас. — Tryga onna!

Още докато изричаше думите, върху луната падна сянка и тъмният силует на крайцера премина през небето над реката с отекнал във внезапното безмълвие машинен шум.

Сред пленниците се разнесе уплашен шепот. Крайцерът не беше осветен и прекосяваше небето като гигантски бръмбар. Тъмен, коварен заплашителен.

— Тичай! — Бен пак се извърна към нея, за да я пропъди. — За Бога, разкарай се оттук! Ще се върне всеки момент!

Този път, след като се провря през нащърбените стени, тя стигна на половината път към калдъръмената рампа, само на няколко метра над тъмния край на реката. Какво ставаше с Бен? Какво се опитваше да направи? Да се пазари с Виртанен? Да го накара да си признае какво е направил?

Лудост — не за първи път през този ден си помисли тя. — Всичко това е лудост. Животът ни е в опасност и то само защото брат ми иска емоции!

Това не беше съвсем истина, Виртанен го беше започнал. Но Бен го бе усложнил много по-бързо, отколкото на онзи му се искаше. Ако подозренията й бяха верни, той е получил доказателства срещу Виртанен много отдавна. Всичко това беше просто заяждане.

Жуженето от двигателите, на крайцера затихна. Сега се връщаше още по-силно и по вълнението на водата под него се отгатваше, че корабът кръжи из реката.

Мег пак лазеше бавно към рампата, докато успя да мушне глава през тухлената зидария и се огледа.

Пленниците си оставаха на мястото, още по-плътно скупчени, всички глави бяха обърнати към заплахата от крайцера. Край тях моряците морфи безстрастно стояха с вдигнати оръжия и безизразни лица.

От Бен нямаше и следа.

Тя обърна глава, опита се да открие крайцера. Най-напред не го видя, но с ненадейна бързина, която я стресна, той запали всичките си лампи и сноповете светлина я ослепиха и предизвикаха викове на страх у пленниците.

Известно време всичко изглеждаше свръхреално, изрязано върху бездиханния релеф, натегнало от сянка.

— Шепърд! — разнесе се глас. — Бен Шепърд! Там ли си?

Не отговаряй — мълчаливо се молеше Мег, вторачена в крайцера като хипнотизирана. — За Бога, Бен, не отговаряй.

— Тук съм, майор Виртанен! — чу се глас от далечната страна на реката. — Тук, на брега на реката!

Тя видя с разтуптяно до пръсване сърце, че крайцерът зави бавно и лампите му минаха през нея, докато опипваха далечния бряг. През това време забеляза малко петънце — една от дистанционните камери на Бен? — да се рее над прохода до митницата и бързо да се издига към кръжащия крайцер.

Той бавно обърна назад и блясъкът от прожекторите му преброди кея.

— Защо си играеш? — долетя глас от светлината. — Дойдохме да ти помогнем, Шепърд. Да те спасим от салджиите.

Настана тишина, пълна тишина и внезапно — смях. Смях, който се усилваше, докато сякаш изпълни Имението и отекваше между хълмовете. Смехът на Бен.

Детонацията беше неочаквана. Отхвърли Мег назад и тя се затъркаля надолу по склона, докато не докосна студената вода. Горещина… въздухът се изпълни с горещина. И светлина. За кратко светлината беше станала ярка като…

Ушите й пищяха. Тя седна до кръста във водата и разбра. Виртанен беше взривил ракетен снаряд.

А Бен? Къде беше Бен?

Тя изскочи и се затича по склона. През дима видя, че кеят е разрушен така, сякаш от камъка е отхапано огромно парче. Над него, там, където бяха пленниците, нямаше нищо. Само овъглена вдлъбнатина. Вгледа се в нея вцепенена и с омекнали колене се свлече долу.

— Господ да ни е на помощ…

Димът се въртеше под снопа светлина от прожекторите на крайцера. От мрака под широкия кръг светлина изникна една фигура и бавно тръгна през пушека, докато застана в средата на одимената и овъглена падина с проблясващи в сребро ръце, крака, гърди и глава. Това беше Бен, хлабаво хванал ракетната установка в изкуствената си ръка, сякаш тежеше по-малко от старчески бастун.

Не! — искаше й се да изкрещи, но устата й беше пресъхнала, гърлото й се беше схванало от страх. — Не! Едва можеше да го гледа — толкова се страхуваше от него.

— Виртанен! — извика Бен със студен глас, какъвто тя не беше чувала по-рано. — Защо не слезеш и не застанеш очи в очи с мене? Или се страхуваш? Или предпочиташ да убиваш хората без предупреждение?

В тишината звучеше дълбоко скрито бръмчене, което бързо секна.

— Май ракетите не работят? — Бен пристъпи напред и вдигна ракетната установка. — Чудно ми е какво ли е станало.

На крайцера беше тихо. Тежка, мрачна тишина.

Бен гледаше надолу, сякаш разглеждаше хвъргачката. Бавно, почти любовно я вдигна на рамо и погледна през мерника.

— Малка шегичка от моя страна. Или трябва да кажа — ваша. Разбираш ли, ние, семейство Шепърд, от години чакахме този ден. Подготвяхме се, ако някое злонамерено копеле като тебе дойде насам.

Мег разбираше какво се кани да стори той; разбираше, че дори да е оправдано, не трябва да се действа така. Опита се да запази спокойствие и тръгна към него.

— Бен! Няма да го направиш!

— Стой там — той вдигна ръка да я спре. — Нямаше да го направя. Но копелето я уби. Без да се замисли. Просто дойде и я уби.

Тя стоеше в мрака и го гледаше, изненадана от силата на чувството в гласа му. Сякаш Виртанен беше убил истинската Катрин. Сякаш…

Тя облиза устни и заговори, като се стараеше да не издаде страха в гласа си, за да го измъкне от мрака, в който внезапно бе пропаднал.

— Дори така да е, Бен, не е редно. Нека Ли Юан реши. Нека той реши.

Той я изгледа дълго, ясно, но обърна лявото си око към мерника и насочи дулото на хвъргачката към крайцера.

— Бе-енн!!

Взривът я събори и я отхвърли към ниската стена до желязната рампа. Тя не спираше да мисли, докато лежеше. Не, не това беше начинът. Но в краткото кръстосване на погледи беше разбрала. Той беше луд. Нейният брат Бен беше луд.