Умберто Еко
Пет морални есета (8)

Всекидневникът и телевизията

Италианският печат вече е отстъпил пред телевизията. Телевизията установява, както се казва, дневния ред на печата. На света няма печат, в който телевизионните новини да свършват на първа страница, освен ако предната вечер Клинтън или Митеран не са говорили от телевизионните екрани или е бил сменен назначеният административен директор на национален телевизионен канал.

Да не ми се отговаря, че трябва да запълват страниците. Ето New York Times от неделя, 22 януари. Общо 569 страници, включително и поместените реклами, прегледа на книгите, седмичните развлечения, пътуванията, автомобилите, и т.н. Да видим къде се говори за телевизия — която при това е [електродомакински уред] заемащ голямо пространство в американското въображение. За нея се говори на страница 32 от приложението за изкуства и спектакли, където се размишлява върху расовите стереотипи на програмите и има дълга рецензия на добър документален филм за вулканите. После очевидно идва свезката с програмите, а телевизионната тема не се появява дори в приложението за развлечения и нрави. Така че не е вярно, че за да се запълнят страниците и заинтересува публиката, трябва да се говори за телевизия. В същия ден италианските всекидневници даваха обширно пространство на едно предаване на Киамбретти (тепърва щеше се предава и следователно ставаше дума за безплатна реклама), където централната новина беше, че Киамбретти се опитал да влезе с телекамерите в университетската аула, където аз изнасях лекция, а аз — от уважение към мястото и функцията — не му го бях позволил. Ако тъкмо това беше новина (защото това, че някакво светилище остава телевизионно неосквернено, е новина), то тя струваше четири реда между звездичките на любопитните вести.

Ами ако на тази аула беше почукал с телекамера в ръка който и да е политик и аз го бях приканил да не настоява? Щеше да получи първите страници на вестниците, без да влиза в аулата и без да се появява на видео. В Италия политическият свят установява дневния ред на журналистическите приоритети, като твърди нещо по телевизията (като дава направо да се разбере, че ще го твърди), и печатът на другия ден говори не за случилото се в страната, а за онова, което не е било казано или е могло да бъде казано по телевизията. Де да беше само това, защото със сигурност провокаторското остроумие на един политик по телевизията вече заема мястото на формално комюнике за печата. Но в Италия размяната на шамари между Д’Агостино и Згарби вече отива на първа страница, сред политическите новини.

Със сигурност ние сме страната, в която повече отколкото във всяка друга телевизионният живот се преплита тясно с политическия живот, иначе не би се дискутирало за равнопоставеността и това вече се е случвало по времето на Бернабеи и следователно преди на хоризонта да се появи Fininvest; така че печатът трябва да дава сметка за това преплитане. Един чуждестранен приятел ме накара да забележа в неделя, 29 януари, че само в Италия може да се случи така, че в този ден на първа страница, а после на седма в Repubblica и на пета в Corriere да се появи на много колони историческото изявление на Киамбретти: „Не се отказвам“ (и то само защото Санторо бе хвърлил предизвикателството предишния ден). Разбира се, професионалното решение на един комик не би трябвало да бъде новина от първа страница, особено ако комикът реши не да прекъсне, а да продължи спокойно едно предаване. Ако е новина човекът да ухапе кучето, а не кучето да ухапе човека, то това беше случаят на куче, което явно не бе ухапало никого. И все пак всички знаем, че зад този дебат, който въвлече даже Енцо Биаджи, се усещаше неудобство, полемика с ясен политически привкус. Трябва да кажем, че печатът бе принуден да я постави на първа страница, и то не по собствена вина, а по вина на италианската ситуация. Въпреки това смея да твърдя, че италианската ситуация е такава, каквато е, и поради отговорността на печата.

За да привлече телевизионната публика, печатът от самото начало наложи телевизията като привилегировано политическо пространство, рекламирайки извънмерно собствения си естествен конкурент. Политиците извлякоха от това съответните последици: избраха телевизията, усвоиха езика и способите, сигурни, че само така биха получили също и вниманието на печата.

Печатът политизира спектакъла повече от дължимото. Тогава е очевидно, че политикът ще се старае да го забележат, вкарвайки Чичолина в парламента; и случаят на Чичолина е типичен, защото поради инстинктивна свенливост телевизията не даде на Чичолина пространството, което печатът веднага й даде.