Умберто Еко
Пет морални есета (4)

Господа сенатори,

Онова, което ще ви представя накратко, е cahier de doléances^[1] за ситуацията на италианския печат, особено във взаимоотношенията му с политическия свят. Мога да го направя не зад гърба, а в присъствието на представители на печата, защото от шестдесетте години насам съм писал онова, което ще кажа, и то предимно в италиански всекидневници и седмичници. Това означава, че живеем в страна, където свободният и безскрупулен печат е способен да разследва самия себе си.

Функцията на четвъртата власт е, разбира се, да контролира и критикува другите три традиционни власти (заедно с икономическата и представляваната от партиите и синдикатите власт) и може да прави това в свободна страна, защото нейната критика няма репресивни функции: средствата за масова информация могат да влияят върху политическия живот на страната само създавайки обществено мнение. А традиционните власти могат да контролират и критикуват медиите само посредством медиите; в противен случай тяхната намеса става или изпълнителна, или законодателна, или съдебна санкция — което може да се случи само ако медиите са престъпни или, изглежда, формират ситуации на политическо и институционално неравновесие (виж дебата за равнопоставеността). Тъй като обаче медиите, и в нашия случай печатът, не могат да продължават да бъдат щадени от критики, в една демократична страна възможността печатът да постави под въпрос самия себе си е условие за здравословност.

Ала често не е достатъчно да се прави; правенето му би могло дори да изгради солидно алиби или пък, ако бъдем строги, случай на така наречената от Маркузе „репресивна толерантност“: след като веднъж е показал собствената си самобичуваща се безскрупулност, печатът вече не е заинтересован от реформирането си. Почти преди двадесет години Ливио Дзанетти ми поиска и публикува в Espresso дълга критична статия за самото Espresso. Ще бъда излишно скромен, но последвалото оправяне на Espresso не бе заслуга на моята статия, а естествена еволюция на нещата. Доколкото си спомням, моята критика бе изпуснала намереното време.

При скицирането на тази моя Cahier de doléances не възнамерявам да критикувам печата във взаимоотношенията му с политическия свят, като че ли политическият свят е невинна жертва на злоупотребите на печата. Считам, че това съответства напълно на ситуацията, която ще се постарая да очертая.

И още, не ще бъда от онези провинциалисти, за които само случващото се в нашата страна върви зле. Не ще изпадна в заблудата на нашия, често чуждопоклонически, печат, който при назоваване на чуждестранен всекидневник винаги поставя пред него прилагателното „авторитетен“ и така стига до говоренето за „авторитетния New York Post“, когато желае да използва негово твърдение, без да знае факта, че New York Post е четвърторазреден вестник, който биха се срамували да четат в Омаха, Небраска. Голяма част от злочестините, от които страда италианският печат, днес са общи за почти всички страни. Но ще се позова отрицателно на други страни едва когато бъде строго необходимо, защото „две грешки никога не правят едно основание“. И ще взема за пример други страни, когато ми се стори, че техният урок може да бъде положителен и за нас.

Последно уточнение: ще се позовавам на текстове от Repubblica, Corriere della Sera и Espresso, и то за коректност. Това са три издания, в които съм писал и все още пиша, така че критиките ми не биха могли да бъдат счетени за предумишлени или вдъхновени от злонамереност. Но проблемите, които ще осветля, се отнасят до целия италиански печат.