Умберто Еко
Пет морални есета (6)

Всекидневникът става седмичник

През шейсетте години вестниците все още не страдаха от конкуренцията на телевизията. Само Акилле Кампаниле прояви блестяща интуиция на конференция за телевизията в Гроссето през септември 1962 г.: едно време вестниците първи даваха новината, после се намесваха други публикации, за да задълбочат въпроса; вестникът беше телеграма, която завършваше със: „Следва писмо.“ През 1962 г. телеграфната новина се даваше в осем вечерта по телевизионните новини. На следващата сутрин вестникът даваше същата новина: това беше писмо, което завършваше със: „Следва, и дори предшества, телеграма.“

Защо само комичен гений като Кампаниле бе забелязал тази парадоксална ситуация? Защото тогава телевизията бе ограничена в един или два определени от режима канала, така че не бе смятана за (и до голяма степен не беше) достоверен източник; вестниците казваха повече неща и не толкова неясно; комиците се раждаха в киното или кабарето и не винаги се добираха до телевизията; политическата комуникация ставаше на площада, лице в лице, или чрез манифестите по стените: едно изследване на телевизионния дебат през шейсетте години изясняваше чрез анализ на многобройни политически трибуни, че в намерението да съобразява собствените си предложения с усреднените телевизионни зрители, представителят на КП казваше накрая много подобни неща на онези на представителя на ХДП, или че различията се анулираха и всеки се стараеше да се прояви като възможно най-неутрален и успокояващ. Така че полемиката, политическата борба ставаше другаде и предимно във вестниците.

После дойде количественият (каналите се умножаваха все повече) и качествен скок: даже в държавната телевизия се разграничиха три различно ориентирани политически канала; сатирата, разпаленият спор, изработването на сензацията преминаха в телевизията, която пристъпи даже сексуалните бариери, така че някои програми от единадесет вечерта бяха вече много по-дръзки от монашеските корици на Espresso или Panorama, които спираха до границата на седалището. Спомням си, че още в началото на седемдесетте години публикувах преглед на американските токшоу като места на цивилизован и духовит разговор, който може да държи зрителите заковани късно през нощта пред видеото, и разпалено ги предлагах на италианската телевизия. След това по италианските телевизионни екрани все по-триумфално се появяваше токшоуто, което обаче малко по малко се превръщаше в място за яростна, понякога дори физическа схватка, школа за език без опосредстващи термини (наистина подобна еволюция имаше отчасти и в токшоуто в други страни).

Така телевизията стана първият източник за разпространение на новините и пред всекидневника се отвориха само два пътя: за първия възможен път (който засега ще дефинирам само като „разширено внимание“) ще кажа след това; но мисля, че може да се твърди, че печатът следва предимно втория път: той се „седмичнизира“. Всекидневникът става все по-подобен на седмичник с огромното посвещавано на развлеченията пространство, дискутирането на нравите, клюките за политическия живот, вниманието към света на спектакъла. Това поставя в криза седмичниците от висока класа (да уточним — от Panorama до Epoca, от Europeo до Espresso): за седмичника остават два пътя — или да се „месечнизира“ (но вече съществуват специализирани месечници — за ветроходство, часовникарство, готварство, компютри — с техния верен и сигурен пазар); или да нахлуе в пространството на клюката, което вече принадлежи и продължава да принадлежи на седмичниците от средна класа — Gente или Oggi, — за запалените по сватби на принцове и принцеси, или от ниска класа — Novella 2000, Stop или Eva Express — за почитателите на зрелищната изневяра и ловците на интимно разголените гърди в обществените тоалетни.

Но седмичниците от висока класа не могат да слязат до равнището на ниската или средната класа освен в крайните страници и го правят — всъщност там трябва да търсите гърдите, нежните приятелства и женитбите. Впрочем, правейки това, те губят физиономията на собствената си публика; колкото повече седмичникът от висока класа се докосва до средната или ниската класа, толкова повече печели нетрадиционна за него публика, не знае вече към кого да се обърне и влиза в криза; увеличава тиража и губи идентичността си. От друга страна, седмичникът получава смъртоносен удар от седмичните приложения на всекидневниците. Би имал едно-единствено решение: да поеме пътя на предназначени за читатели от висока класа публикации, като онези на New Yorker в Америка, който предлага същевременно списък на театралните спектакли, анимационни филми с високо равнище, кратки поетични антологии, където може да се появи дълга петдесет машинописни страници статия за живота на гранддама на издателския бранш като Хелън Уулф. Или пък би могъл да поеме по пътя на Times или Newsweek, които приемат да бъдат седмичници, говорещи за събития, за които вече са говорили всекидневниците и телевизията, но предоставят за тези събития резюмета на същественото или подготвени от няколко души задълбочени досиета, изискващи месеци програмиране и работа и изконтролирана до болка документация, така че тези седмичници рядко публикуват писма за опровержение относно фактически данни. От друга страна, всяка статия за New Yorker е поръчвана месеци и месеци предварително и ако после бъде преценена като неподходяща, независимо от това на автора се плаща (щедро), а статията се изхвърля. Този тип седмичник има много високи разходи и може да съществува само за световен англоезичен пазар, а не за стеснен италоезичен пазар, където показателите за четенето са все още отчайващи.

Затова седмичникът се насилва да следва всекидневника по същия път и всеки от тях се старае да надмине другия при завоюването на едни и същи читатели. Това обяснява защо славният Europeo спира да излиза, Epoca отчаяно търси алтернативен път, подкрепяйки се с телевизионни реклами, Espresso и Panorama се борят за разграничаването си: правят го, но публиката все по-малко забелязва това. Често срещам дори образовани познати, които ме поздравяват за хубавата, водена от мен всяка седмица в Panorama, рубрика и ласкателно ме уверяват, че купуват Panorama и само Panorama изключително, за да четат моята рубрика.