Умберто Еко
Пет морални есета (13)

4. Когато на сцената излиза другият

Скъпи Карло Мария Мартини,

Вашето писмо ме измъква от голямо неудобство, за да ме постави в друго също толкова сериозно. Досега аз (не по мое решение) трябваше да откривам разговора, а говорещият първи неизбежно пита, очаквайки, че другият ще отговори. Оттук и моето неудобство да се чувствам инквизитор. Оцених високо решението и смирението, с които Вие на три пъти опровергахте легендата, според която йезуитите винаги отговарят на питането с питане.

Сега обаче ми е неудобно да отговоря на Вашето питане, защото моят отговор би бил многозначителен, ако бях получил светско образование; аз обаче бях силно белязан от католицизма чак (за да означа момента на пропукване) до двадесет и две годишна възраст. За мен светската перспектива не бе пасивно погълната наследственост, а изстрадан плод на дълга и бавна промяна, и съм все така несигурен дали някои мои морални убеждения не зависят все още от изначално белязалия ме религиозен отпечатък. Във вече напреднала възраст видях (в чуждестранен католически университет, който набира и преподаватели със светско образование, искайки от тях най-много да проявяват формално почитане на религиозно-академичните ритуали) как някои мои колеги пристъпват към светите тайнства, без да вярват в Реалното присъствие и без дори да са се изповядали. Потръпва-ето след толкова години ми разкри, че все още се ужасявам от светотатството.

Въпреки това смятам, че мога да кажа върху какви основи се базира днес моята „светска религиозност“ — защо твърдо считам, че има форми на религиозност и следователно чувство за Свещеното, за Границата, за питането и за очакването, за общението с нещо, което ни превъзхожда дори при отсъствието на вяра в лична и провиждаща божественост. Но от писмото Ви разбирам, че и Вие знаете това. Вие се питате какво е обвързващото, увличащото и безотказното в тези форми на етика.

Бих искал да подхвана нещата отдалече. Известни етични проблеми ми станаха по-ясни, размишлявайки върху някои семантични проблеми — и не се тревожете, ако някой каже, че говорим трудно: навярно е бил насърчен да мисли твърде лесно за предсказуемото по дефиниция масмедийно „откровение“. Нека се научат да мислят трудно, защото нито тайнството, нито очевидността са лесни.

Проблемът ми беше дали съществуват „семантични универсални“ или пък общи за целия човешки вид елементарни понятия, които могат да бъдат изразени от всички езици. Проблемът не е толкова явен от момента, в който се знае, че много култури не признават очевидни за нас понятия: например за субстанция, на която принадлежат известни свойства (когато казваме, че „ябълката е червена“), или за идентичност (а = а). Убедих се обаче, че съществуват, разбира се, общи за всички култури понятия и че всички те се отнасят до положението на нашето тяло в пространството.

Ние сме животни в изправено положение, поради което с уморително да стоим продължително с главата надолу и затова имаме общо понятие за високо и ниско и сме склонни да привилегироваме първото пред второто. Имаме подобни понятия за дясно и ляво, за стоене на място или вървене, за стоене прави или легнали, за пълзене или скачане, за бодърстване или спане. Тъй като си имаме умения, всички знаем какво означава сплескването на устойчива материя, проникването в мека или течна субстанция, размазването, стъпкването, ритането и дори танцуването. Списъкът би могъл да се продължи още много и съдържа виждането, чуването, яденето или пиенето, поглъщането или изхвърлянето. И със сигурност всеки човек има понятие за това, какво означава възприемането, помненето, предусещането на желание, страх, тъга или облекчение, удоволствие или болка и издаването на изразяващи тези чувства звуци. Затова (и вече се навлиза в сферата на правото) има универсални схващания относно принудата: не е желателно някой да ни пречи да говорим, да виждаме, да слушаме, да спим, да поглъщаме или да изхвърляме, да ходим, където искаме; страдаме, ако някой ни завърже или принудително ни отстрани, ако ни удари, рани или убие, ако ни подложи на физически или психични мъчения, които намаляват или анулират способността ни да мислим.

Обърнете внимание, че до момента поставих на сцената само някакъв животински и самотен Адам, който все още не знае какво е сексуалното отношение, удоволствието от диалога, любовта към децата, болката от загубата на любим човек; но в тази фаза поне за нас (ако не за него или за нея) тази семантика вече е станала базата за една етика: преди всичко трябва да уважаваме правата на другата телесност, сред които и правото да се говори и мисли. Ако ближните ни бяха уважавали тези „права на тялото“, нямаше да има избиване на Младенците, християни в цирка, Вартоломеева нощ, клада за еретици, лагери за изтребление, цензура, деца в мините, изнасилвания в Босна.

Но как, въпреки незабавното изработване на инстинктивния репертоар от универсални понятия, поставеният на сцената от мен вцепеняващ и кръвожаден озверен мъж (или озверена жена) може не само да разбере, че иска да прави известни неща и не желае да му бъдат правени други, а и че не би трябвало да прави на другите онова, което не иска да бъде правено на него самия? Защото, и за щастие, Еден се населява бързо. Етичното измерение започва, когато на сцената излиза другият. Всеки закон, бил той морален или юридически, регулира винаги междуличностни взаимоотношения, включително и онези с Друг, който го налага.

Дори Вие приписвате на добродетелния мирянин убеждението, че другият е в нас. Но не става дума за неясно излияние на чувства, а за „основополагащо“ условие. Както ни учат също и най-светските от хуманитарните науки, именно другият и неговият поглед ни дефинира и формира. Ние (така както не успяваме да живеем, без да ядем и без да спим) не успяваме да разберем кои сме без погледа и отговора на другия. Даже този, който убива, изнасилва, ограбва, тъпче, го прави в изключителни моменти, но през остатъка от своя живот моли ближните си за одобрение, любов, уважение, похвала. И иска даже унижаваните от него да признаят страха и подчинението си. При липсата на това признание изоставеното в гората новородено не се очовечава (или като Тарзан търси на всяка цена другия в лика на някоя маймуна) и бихме могли да умрем или полудеем, ако живеем в общност, в която систематично всички решават никога да не ни поглеждат и да се държат като че ли не съществуваме.

Как така тогава има или е имало култури, които одобряват избиването, канибализма, унижението на другото тяло? Просто защото те стесняват понятието „други“ до племенната общност (или етнос) и смятат „варварите“ за нечовешки същества; но и кръстоносците не са чувствали неверниците като ближни, които да обичат прекомерно. Защото признаването на ролята на другите, необходимостта да се уважават в тях онези изисквания, от които, както сме отредили, не можем да се откажем, са продукт на хилядолетен растеж. И християнската заповед за любовта е изказана и трудно приета едва когато е узряло времето.

Вие ме питате: това осъзнаване на важността на другия достатъчно ли е, за да ми предостави абсолютна база, неизменно основание за етическо поведение? Достатъчно би било да Ви отговоря, че дори онези, които Вие дефинирате като „абсолютни основания“ не пречат на много вярващи да съгрешават, знаейки, че съгрешават, и дискурсът би спрял дотук: изкушението от злото присъства дори у имащия основателно и получено с откровението понятие за добро. Но искам да Ви разкажа два анекдота, които ме накараха много да се замисля.

Единият се отнася за писател, който твърди, че е католик, пък било то sui generis, чието име не съобщавам само защото това ми бе казано в частен разговор, а аз не съм клеветник. Беше по времето на Йоан XXIII и моят стар приятел, възхвалявайки ентусиазирано добродетелите му, каза (с очевидно парадоксално намерение): „Папа Йоан трябва да е атеист. Само невярващият в Бога може да обича ближните си толкова много!“ Като всички парадокси и този съдържаше зрънце истина: без да мисля за атеиста (фигура, чиято психология ми убягва, защото по кантиански не виждам как е възможно да не се вярва в Бога и да се счита, че съществуването му не може да се докаже, а после твърдо да се вярва в несъществуването на Бога, считайки, че е възможно да се докаже), струва ми се очевидно, че лице, което никога не е познало опита на трансцендентното или го е изгубило, може да даде смисъл на собствения си живот и на собствената си смърт, може да почувства утеха само в любовта към другите, в опита да гарантира на някой друг живот, който може да се живее и след като той изчезне. Разбира се, има и невярващи, които въпреки това не се тревожат да осмислят собствената си смърт, но има и такива, които казват, че вярват и въпреки това биха били склонни да изтръгнат сърцето на живо дете само и само да не умрат. Силата на една етика се оценява според поведението на светците, а не на невежите cujus deus venter est.

Стигам до втория анекдот. Бях още млад шестнадесетгодишен католик, когато ми се случи да вляза в словесен двубой с по-възрастен мой познат, известен като „комунист“ в смисъла на този термин през страшните петдесет години. И тъй като ме дразнеше, зададох му решаващия въпрос: как той, невярващият, може да осмисли това иначе безсмислено нещо — собствената му смърт? А той ми отговори: „Като преди да умра поискам гражданско погребение. Така вече няма да ме има, но ще съм оставил пример за другите.“ Вярвам, че дори Вие можете да се възхитите от дълбоката вяра в непрекъснатостта на живота, от абсолютния смисъл на дълга, който одухотворява този отговор. И това е смисълът, подбудил много невярващи да умрат при изтезание, за да не предадат приятелите си, а други да се заразят с чума, за да излекуват чумавите. И понякога е единственото нещо, което подбужда философа да философства, писателя да пише: да оставят послание в бутилката, защото по такъв начин в онова, в което са вярвали или което им се е струвало хубаво, могат да повярват или да се стори хубаво на тези, които ще го видят.

Това чувство наистина ли е така силно, че да оправдае толкова определена и непреклонна, толкова здраво основана етика, колкото онази на вярващите в получения с откровението морал, в безсмъртието на душата, във възнагражденията и наказанията? Постарах се да базирам принципите на една светска етика върху естествен факт (и, като такъв, дори за Вас резултат на божествен проект), какъвто е нашата телесност и идеята, че инстинктивно знаем, че имаме душа (или нещо, което изпълнява функцията й) само по силата на присъствието на другия. Откъдето става явно, че дефинираната от мен „светска етика“ е всъщност естествена етика, която дори и вярващият не може да не признае. Достигнал до точното узряване и самосъзнание, естественият инстинкт не е даващо достатъчни гаранции основание? Разбира се, можем да помислим, че той не е достатъчно устремен към добродетелта, а „колкото до“ невярващия, той може да каже: „никой не ще научи за злото, което тайно върша“. Но обърнете добре внимание: невярващият счита, че никой не го наблюдава отгоре, така че знае също — именно поради това, — че няма Някой, който може да прощава. Ако знае, че е вършил зло, то самотата му ще бъде безгранична и смъртта му отчаяна. По-скоро ще опита, повече от вярващия, да се пречисти в публичната изповед, ще помоли другите за прошка. Той съкровено знае това с всяка своя фибра, така че знае, че ще трябва предварително да прости на другите. Как иначе би могло да се обясни, че угризението е предизвестено чувство дори за невярващите?

Не бих искал да се установи сухо противопоставяне на вярващия в трансцендентния Бог и невярващия в никакъв свръхиндивидуален принцип. Бих искал да припомня, че именно за етиката е голямата книга на Спиноза, която започва с дефиниция на Бога като причина за самия себе си. Още повече че както добре ни е известно, тази Спинозова божественост не е нито трансцендентна, нито личностна: ала дори от възгледа за голяма и единствена космична субстанция, в която един ден ще се разтворим отново, може да изплава възглед за толерантността и добронамереността именно защото всички сме заинтересувани от равновесието и хармонията на единствената субстанция. Така е, защото по някакъв начин мислим, че е невъзможно тази субстанция да не бъде по някакъв начин обогатена или деформирана от онова, което през хилядолетията дори ние сме вършили. Така че бих се осмелил да кажа (това не е метафизична хипотеза, а само плаха отстъпка пред надеждата, която никога не ни изоставя), че и в такава перспектива би могъл да се постави отново проблемът за някакъв живот след смъртта. Днес електронната вселена ни внушава, чс могат да съществуват поредици съобщения, пренасяни от един физичен носител на друг, без да загубят неповторимите си характеристики, и изглежда даже да оцелеят като чист нематериален алгоритъм в момента, когато след изоставянето на носителя все още не са се отпечатали върху друг. И кой знае дали смъртта е не угасване, а взривяване и щампа някъде във вихрите на вселената, на софтуера (наричан от други „душа“), който ние сме изработили живеейки, изграден също и от лични спомени и угризения, и следователно неизлечимо страдание или усещане за покой след изпълнен дълг, и любов.

Вие казвате, че без примера и словото на Христос на всяка светска етика би липсвало основното оправдание, че има неминуема сила на убеждение. Защо да отнемаме на мирянина правото да си служи с примера на прощаващия Христос? Постарайте се, Карло Мария Мартини, за благото на дискусията и съпоставянето, в което вярвате, да приемете дори само за миг хипотезата, че няма Бог: че човекът се появява на земята заради грешката на неловкия случай, не само обречен на своята участ на смъртен, но и осъден да го осъзнае и поради това да бъде най-несъвършеното сред всички животни (позволете ми Леопардовия тон на тази хипотеза). За да намери смелостта да очаква смъртта, този човек по необходимост би станал религиозно животно и би се стремил към построяване на наративи, способни да му предоставят обяснение и модел, примерен образ. И измежду многото, които успее да си въобрази — някои ослепителни, някои ужасяващи, някои патетично утешителни, — постигайки запълването на времето, той има в някакъв момент религиозната, морална и поетична сила да схване модела на Христос, универсалната любов, прощаването на враговете, пожертвания живот за спасението на другия. Ако бях идващ от далечни галактики пътешественик и се изправех пред съумял да си предложи този модел вид, щях да се възхитя, покорен от толкова теогонична енергия, и щях да преценя този окаян и безчестен, извършил толкова ужаси вид като изкупен само поради факта, че е успял да желае и повярва, че всичко това е истината.

Изоставете сега дори и тази хипотеза и я оставете на други: но допуснете, че дори Христос да е бил само субект на голям разказ, фактът, че този разказ е могъл да бъде въобразен и поискан от двукраки без пера, които знаят само, че не знаят, би бил също толкова чудодеен (чудодейно тайнствен) поради това, че синът на един реален Бог наистина е въплътен. Това естествено и земно тайнство не би престанало да безпокои и омилостивява сърцето на невярващия.

Затова считам, че по основните точки една естествена етика — уважавана заради одухотворяващата я дълбока религиозност — може да се срещне с принципите на една основана върху вярата в трасцендентното етика, която не може да не признае, че естествените принципи са били изваяни в сърцето ни като база на програма за спасение. Докато остават, както, разбира се, ще останат, несъвпадащи полета, случващото се няма да е различно от срещата между различни религии. А във верските конфликти би трябвало да преобладават любовта към ближния и предпазливостта.