Умберто Еко
Пет морални есета (16)

Нетърпимото

Има дразнещи питания, както когато някой те пита какво се е случило, след като току-що си си прехапал езика. „Какво мислиш за това?“ — те питат в тези дни, когато всички (с много малки изключения) мислят същото за делото Прибке. И почти се разочароват, щом отговориш, че очевидно си възмутен и объркан, защото всъщност всеки пита другия с надежда да чуе дума, обяснение, което да намали възмущението и объркаността.

Почти се свенят да говорят, да получат така на ниска цена всеобщия консенсус, най-добродетелните сред добродетелните в дъгата от Комунистическото обновление до Националния съюз. Сякаш военният съд в Рим най-накрая е постигнал съгласието на почти всички италианци. Всички сме на справедливата страна.

И ако делото Прибке отива отвъд единичния, в крайна сметка доста жалък (неразкайващ се престъпник, боязлив съд) епизод, то не ни ли въвлича по-дълбоко, не ни ли внушава, че ние също не сме невинни?

Продължаваме да оценяваме станалото съгласно законите в сила. Със законите в сила навярно Прибке е могъл да бъде осъден на доживотен затвор, но съгласно юриспруденцията не може да се каже и че военният съд в Рим се е държал по непонятен начин. Имало престъпник, признал ужасно престъпление, ставало дума да се види има ли смекчаващи вината обстоятелства, както трябва да прави всеки съд. Добре де, били трудни времена, Прибке не бил герой, а беден подлец и дори да бил измерил огромния размер на престъплението, пак би се страхувал да плати последиците на отказа; убил петима в повече, но се знае, че когато човек е опиянен от кръвта, става като звяр; добре де, виновен е, но вместо доживотен затвор да му дадем много години; справедливостта е спасена, присъдата влиза в сила, да затворим болезнената глава. Не бихме ли постъпили така дори с Разколников, който убил една старица, и то без военни оправдания?

Именно ние възлагаме на съдиите мандата да се държат според законите в сила, а сега им противопоставяме морално изискване, страст; но те отговарят, че са мъже в тоги, а не килъри.

Голяма част от възраженията също се върти около интерпретацията на вече написани кодекси. Прибке е трябвало да се подчинява на заповедите, защото такъв е военният закон на една страна във война; но съществували закони, дори нацистки, които са му позволявали да се измъкне от несправедлива заповед, без да трябва после да бъде съден според военните закони, защото SS били доброволен полицейски корпус; а международните конвенции оправдават правото на репресия; да, може да се отговори, но само в случай на обявена война, и от това не следва, че Германия някога е обявявала война на Италианското кралство, така че немците, незаконни окупатори на една страна, с която не били официално във война, не можели да се оплакват, че някой, предрешен като чистач, е взривил техен конвой.

Завинаги ще се остане в този кръг, докато не се реши, че пред изключителни събития човечеството не може да си позволи да прилага законите в сила, а трябва да поеме отговорността да постанови нови.

Все още не сме извлекли всички последици на епохално събитие като Нюрнбергския процес. Съгласно тясната законност или международните привички това бе произвол. Бяхме свикнали с факта, че войната е игра с правила, че накрая победеният цар прегръща братовчеда си победител, а какво правите вие? Хващате победените и ги бесите? Да, господине — отговаря решилият Нюрнбергския процес, считаме, че в тази война са станали неща отвъд търпимото и затова сменяме правилата. Но това нетърпимо е такова спрямо вашите ценности на победители, ние си имаме различни ценности, не ги ли уважавате? Не, тъй като победихме, пък и сред вашите ценности бе възхвалата на силата, нека тогава приложим силата: ще ви обесим. Но какво ще стане с бъдещите войни? Който ги разпали, ще бъде обесен, ако загуби; да си помисли, преди да започне. Но и вие сте вършели зверства! Да, но го казвате вие, които загубихте, а ние спечелихме, така че именно ние ще ви обесим. Но поемате отговорността за това! Поемаме отговорността за това.

Аз съм против смъртното наказание и дори да бях пленил Хитлер, щях да го изпратя в Алкатрас: затова отсега нататък ще използвам „обесване“ в символен смисъл като тежко и тържествено наказание. Но като се остави настрана обесването, Нюрнбергското разсъждение няма други недостатъци. Пред нетърпими поведения трябва да се прояви смелостта да се променят правилата, включително и законите. Може ли трибунал в Холандия да съди нечии поведения в Сърбия или Босна? Според старите правила — не, според новите — да.

В края на 1982 г. в Париж се проведе конференция на тема намесата, в която участваха юристи, военни, пацифистки доброволци, философи, политици. С какво право и според какви критерии за предпазливост може да има намеса в делата на друга страна, щом бъде счетено, че става нещо нетърпимо за международната общност? Освен прозрачния случай на страна, в която все още управлява законно правителство, което иска помощ срещу дадено нахлуване, всички други случаи подлежат на тънки разграничения. Кой иска от мен да се намеся? Част от гражданите? Доколко е представителна за страната, доколко една намеса не прикрива с най-благородните намерения вмешателство, империалистическа воля (Сагунто учи)? Ще се намесим ли, когато случващото се в тази страна е срещу нашите етични принципи? Но дали нашите принципи са и техни? Ще се намесим ли, защото в една страна от хиляди години се практикува ритуалният канибализъм, което за нас е ужас, а за тях — религиозна практика? Не подчини ли така натовареният с добродетелното си бреме бял човек народи от древна, макар и различна от нашата, цивилизация?

Единственият струващ ми се приемлив отговор е, че една намеса е като революция: няма предходен закон, който да ни казва, че е добре да я извършим, тя дори се извършва против законите и обичаите. Различието е, че решението за международна намеса идва не от златно ядро или от неконтролиран народен бунт, а от дискусия между различни правителства и народи. Решаваме, че макар да трябва да се уважават мненията, привичките, практиките, вярванията на другия, нещо ни се явява като нетърпимо. Приемането на нетърпимото поставя под въпрос самата ни идентичност. Трябва да поемем отговорността да решим какво е нетърпимо и след това да действаме, готови да заплатим цената на заблудата.

Когато се появи нечувано нетърпимо, прагът на нетърпимост вече не е фиксираният от старите закони. Нужно е отново да се законодателства. Разбира се, нужно е да бъдем сигурни, че консенсусът за новия праг на нетърпимост е възможно най-широк, надхвърля националните граници, по някакъв начин е гарантиран от „общността“ — неуловимо понятие, но което е даже в основата на факта, че вярваме, че земята се върти. Но после трябва да избираме.

Случилото се с нацизма и Холокоста положи нов праг на нетърпимост. Имало е толкова много геноциди през вековете и по някакъв начин сме ги търпели всичките. Бяхме слаби, бяхме варвари, не знаехме какво се случва на десет левги от селото ни. Но това бе постановено (и реализирано) „научно“ с явното търсене на консенсус, дори и философски, и бе пропагандирано като планетарен модел. Не порази само моралната ни съвест: постави на карта философията и науката ни, културата ни, вярванията ни в доброто и злото. Опита се да ги сведе до нула. Не можеше да не се отговори на този призив. И можеше да се отговори само, че не само веднага, но и след петдесет години, и в предстоящите векове не би било търпяно.

Именно спрямо това нетърпимо се явява гнило зловещото счетоводство на негационистите, които изчисляват дали мъртвите наистина били шест милиона, сякаш при пет, четири, два, един може да се постигне споразумение. Ами ако не са били обгазени, а умрели само защото там не били полагани особени грижи за тях? Ако били умрели само поради алергия към татуирането?

Но да се признае нетърпимото, означава, че в Нюрнберг всички трябвало да бъдат осъдени на смърт чрез обесване, дори да е имало само един мъртъв, и то защото пропуснали да му окажат помощ. Новото нетърпимо е не само геноцидът, но и неговата теоретизация. А тя въвлича и прави отговорни също и пионките в избиването. Пред нетърпимото падат разграниченията на намеренията, добросъвестността, заблудата: има само обективна отговорност. Но (казва) аз бутах хората в газовата камера, защото ми заповядваха, и в действителност вярвах, че ги изпращат да се дезинфекцират. Няма значение, съжалявам, тук сме пред епифанията на нетърпимото, не са валидни старите закони с техните смекчаващи вината обстоятелства: ще пратим и теб на бесилката.

За да приеме това правило на поведение (валидно дори за бъдещото нетърпимо, което ни задължава да решаваме ден за ден къде е нетърпимото), едно общество трябва да бъде готово на много, дори трудни решения и да бъде солидарно в поемането на всяка отговорност. Онова, което ни безпокои като неясен елемент в случая Прибке, е, че забелязваме, че все още сме много далече от това решение. И младите, както и старите, и не само италианците. Всички си измиха ръцете: има закони, да оставим този нещастник на съдилищата.

Естествено днес можем да кажем, че след присъдата от Рим тази солидарна способност за дефиниране на нетърпимото е още по-далечна. Но и преди беше твърде далечна. И именно това ни разяжда. Да открием (но без да си го изповядаме), че сме съотговорни.

Да не се питаме тогава за кого бие камбаната.