Александър Грин
Златната верига (8)

VIII

В това горещо утро въздухът беше прозрачен, затова отсреща ни се виждаше ясно линията на строежите по Сигналния пущинак. Ладията взе със слабия вятър приличен ход. Естамп я насочваше към точката, която му показа Дюрок; после всички запушихме и Дюрок ми каза да мълча здраво не само за всичко, което може да се случи на пущинака, но да мълча и за самото пътуване.

— Измъквай се, както знаеш, ако някой вземе да те разпитва, но най-добре кажи, че си бил отделно, разхождал си се, а за нас не знаеш нищо.

— Ще излъжа, бъдете спокойни — отговорих — и изобщо се осланяйте на мене напълно. Няма да ви изложа.

За мое учудване Естамп не ме дразнеше вече. С най-спокоен вид той взе кибрита, който му върнах, без да смигне дори, както правеше при всеки удобен случай; изобщо беше така сериозен, както само беше възможно за неговия характер. Ала скоро му омръзна да мълчи и той почна бързо-бързо да чете стихове, но забелязал, че никой не се смее, въздъхна, замисли се за нещо. През това време Дюрок ме разпитваше за Сигналния пущинак.

Както скоро разбрах, интересуваше го с какво се занимават жителите на пущинака и вярно ли е, че за това място се отзовават неодобрително.

— Отчаяни главорези — рекох с жар, — мошеници, да не ти дава господ! Опасно население, няма какво да се каже — ако сгъстих тази характеристика по посока на заплахата, която криеше, тя беше все пак три четвърти истина, тъй като в затворите на Лис осемдесет процента на арестантите са се родили на Пущинака. Повечето леки момичета дохождаха в кръчмите и кафенетата оттам. Изобщо, както вече казах, Сигналният пущинак беше територия на жестоки традиции и странна ревност, по силата на която всеки, който не беше жител на Пущинака, беше гледан като естествен враг. Как беше станало това и откъде водеше началото си, мъчно е да се каже, но омразата към града и гражданите беше пуснала в сърцата на жителите на Пущинака толкова дълбоки корени, че рядко някой, дошъл от града в Сигналния пущинак, можеше да свикне с тамошния живот. Три пъти се бях бил там с местната младеж, без всякакви причини, само защото бях от града и момчетата ме „закачаха“.

Всичко това, с неголямо умение и без особена грация, изложих на Дюрок, като не разбирах какво значение могат да имат за него сведенията за един съвсем друг свят от оня, в който той живееше.

Най-сетне той ме спря и започна да приказва с Естамп. Беше безполезно да се вслушвам, тъй като разбирах думите, но не можех да ги осветля с никакъв достоверен смисъл. „Заплетено положение“ — рече Естамп. — „Което ние ще разплетем“ — възрази Дюрок. — „На какво се надявате?“ — „На същото, на което се е надявал и той.“ — „Но там може да има по-сериозни причини, отколкото мислите“. — „Всичко ще узнаем!“ — „Но Диге…“ — Аз не чух края на фразата. „Ех, млад сте вие!“ — „Не, наистина — настояваше на нещо Естамп, — наистина не може да се помисли“. — „Аз съдех не по нея — рече Дюрок, — аз може би щях да сбъркам сам, но психологическият аромат на Томсон и Галуей е доста ясен.“

В такъв род размишления на глас за нещо добре известно на тях този разговор продължи до брега на Сигналния пущинак. Обаче аз не намерих в разговора никакви обяснения за онова, което ставаше. Засега нямаше време да се мисли за това, тъй като ние пристигнахме и излязохме, като оставихме Естамп да варди лодката. Не забелязах у него голямо желание за бездействие. Те се бяха условили така: Дюрок ще ме прати, щом се изясни по-нататъшното положение на неизвестната работа, със записка, след прочитането на която Естамп ще знае дали да остане в лодката или да се присъедини към нас.

— Но защо взимате не мене, а това момче? — сухо попита Естамп. — Говоря сериозно. Може да се наложи ръкопашен бой, а вие трябва да признаете, че на везните на действието аз знача нещо.

— По много съображения — отговори Дюрок. — По силата на тия съображения аз трябва засега да имам послушен, жив помощник, но не равноправен като вас.

— Може би — рече Естамп. — Санди, бъди послушен. Бъди жив. Гледай мене!

Разбрах, че е ядосан, но пренебрегнах това, тъй като сам бих се чувствувал безлично на негово място.

— Хайде да вървим — рече ми Дюрок, и ние се отдалечихме, но трябваше за минута да се спрем.

Брегът на това място представляваше каменлив наклон, с къщи и зеленина на върха. До водата се намираха обърнати лодки, сушаха се мрежи. Тук скитаха няколко души боси, със сламени шапки. Достатъчно беше да погледнеш бледните им брадясали лица, за да се затвориш веднага в себе си. Оставили заниманията си, те застанаха на известно разстояние от нас, като наблюдаваха какви сме и какво правим, и тихо приказваха помежду си. Празните им втренчени очи изразяваха явна неприязън.

Като отплува малко, Естамп спусна котва и взе да ни гледа, провесил ръце между коленете. От групата хора на брега се отдели един дългурест човек с тясно лице; той помаха с ръка и извика:

— Откъде си, приятелю?

Дюрок миролюбиво му се усмихна, като продължаваше да върви мълчаливо; до него крачех аз. Изведнъж друг момък, с възглупаво, нахално лице, стремително се затърча, но на пет крачки от нас замря като вцепенено, плю хладнокръвно и заскача обратно на един крак, като държеше другия за петата.

Тогава ние се спряхме. Дюрок възви към групата от дрипльовци и пъхнал ръце в джобовете си, взе мълчаливо да ги гледа. Неговият поглед сякаш разгони сборището. След като се посмяха помежду си, тези хора се върнаха при мрежите и лодките си, преструвайки се, че вече не ни забелязват. Ние се изкачихме и влязохме в една пуста тясна улица. Тя се точеше между градини и едноетажни къщи от жълт и бял камък, напечен от слънцето. По дворовете се щураха петли и кокошки, зад ниските зидове от пясъчник се чуваха гласове — смях, псувни, досаден, провлечен зов. Лаеха кучета, кукуригаха петли. Най-сетне почнахме да срещаме минувачи: една свита като кука старица, юноши, един пиян човек, който вървеше с наведена глава, жени с кошници, мъже на каруци. Срещнатите ни поглеждаха с леко разширени очи, когато минаваха покрай нас, както всички други минувачи, но щом отминеха на известно разстояние, се спираха; обърнат, виждах неподвижните им фигури, които гледаха подире ни съсредоточено и мрачно. Като завихме в няколко пресечки, дето понякога преминавахме по мостчета над ровове, ние се спряхме пред една тежка порта. Къщата беше вътре в двора, а отпред, на каменната ограда, през която можах да надникна вътре, висяха парцали и рогозки, които се сушаха на слънцето.

— Ето тук — рече Дюрок, загледан в керемидената стряха, — това е оня дом. Познах го по голямото дърво в двора, както ми разказаха.

— Много добре — рекох, като не виждах причина да кажа нещо друго.

— Хайде да вървим — рече Дюрок и аз влязох подир него в двора.

В качеството си на войска се държах на известно разстояние от Дюрок, а той отиде в средата на двора и се спря, като се озърна. На камъка пред един праг седеше човек и поправяше буренце; една жена простираше пране. Около помийната яма, пъшкайки, се напъваше шестгодишно момченце — като ни видя, то стана и си вдигна панталонките.

Но щом се явихме, любопитството се прояви моментално. На прозорците се показаха забавни глави; жени изскочиха с разтворени уста на прага и почнаха да ни гледат тъй настойчиво, както се гледа пощенският раздавач.

След като се огледа, Дюрок се запъти към едноетажната пристройка в дъното на двора. Влязохме под сянката на навеса, под три прозореца с бели перденца. Една огромна ръка приповдигна перденцето и аз видях едро като на вол око, разширило сънливите си клепачи при вида на двамата чужденци.

— Тук ли, приятелю? — рече окото. — Да не идвате при мене?

— Вие Варен ли сте? — попита Дюрок.

— Аз съм Варен, какво искате?

— Нищо особено — рече Дюрок с най-спокоен глас. — Ако тук живее девойката, която наричат Молли Варен, и ако тя е в къщи, искам да я видя.

Така си е! Така си и знаех, че работата се отнася за жена, нека е девойка — все едно! Е, кажете, защо имах съвсем непоколебимо предчувствие, че щом заминем, и ще се яви жена? Ненапразно думите на Естамп „упорита гъсеница“ ме накараха да подозра нещо от тоя род. Едва сега разбрах, че съм отгатнал онова, което очаквах.

Окото светна, учуди се и се посмести, за да даде място на друго око, и двете очи, ако се съди по израза им, не предвещаваха радостна среща. Ръката спусна перденцето, като ни повика с пръст.

— Хайде влезте — рече този човек със задавен, неестествен глас, толкова по-неприятен, че беше адски спокоен. — Влезте, приятелю!

Ние влязохме в малък коридор и похлопахме на вратата вляво.

— Влезте — повтори нежно същият спокоен глас и ние се озовахме в стаята. Между прозореца и масата стоеше човек по долна риза и панталони на райета — обикновен човек, среден на ръст, очевидно не слаб, с тъмни гладки коси, дебела шия и пречупен нос, чийто край стърчеше като чеп. Той беше на около трийсет години. Навиваше джобния си часовник и сега го долепи до ухото.

— Молли ли? — рече той.

Дюрок повтори, че иска да види Молли. Варен излезе иззад масата и почна да гледа Дюрок в очите.

— Оставете вашата мисъл — рече той. — Оставете вашия план. Той няма да ви мине даром.

— Планове нямам никакви, но имам само една поръчка за вашата сестра.

Дюрок говореше много учтиво и беше съвсем спокоен. Аз разглеждах Варен. Представях си, че сестра му прилича на него, и станах мрачен.

— Каква е тази поръчка? — рече Варен, като взе отново часовника и безцелно го долепи до ухото си. — Аз трябва да видя каква е работата?

— Не е ли по-просто — възрази Дюрок — да повикаме девойката?

— А в такъв случай не е ли по-просто да си излезете вън и да затворите вратата след себе си? — продума Варен, като почна да диша тежко. В същото време той се приближи до Дюрок, зареял поглед по цялата му фигура. — Какъв маскарад е това? Мислите ли, че няма да различа един огняр или матрос от един надут идиот като вас? Защо сте дошли? Какво искате от Молли?

Като видях колко страшно побледня Дюрок, помислих, че тук е краят на цялата история и ще настъпи време да се стреля с револвер, затова се приготвих. Но Дюрок само въздъхна. За миг лицето му отслабна от усилието, което направи над себе си, и аз чух същия равномерен, дълбок глас:

— Бих могъл да ви отговоря на всички или почти на всички ваши въпроси, но сега няма да кажа нищо. Питам ви само: в къщи ли е Молли Варен?

Той каза последните думи толкова високо, че можеха да ги чуят през полуразтворената врата в следната стая — ако там имаше някой. По челото на Варен се очертаваха жилите.

— Можете да не казвате! — извика той. — Вие сте изпратени и аз знам от кого — от оня парвеню, милионерът от ямата. Но пръждосвайте се. Молли я няма. Тя замина. Опитайте се само да търсите и, кълна се в черепа на дявола, ние ще ви счупим всички кокали!

Като раздрусваше ръка, той я изпружи със свирепо движение. Дюрок бързо хвана ръката на Варен по-високо от китката, наведе я надолу и… и аз неочаквано видях, че стопанинът на жилището с ярост и мъка на лицето се строполи на едно коляно, като се хвана с другата ръка за ръката на Дюрок. Дюрок хвана тази ръка на Варен и я тръсна надолу, а после назад. Варен падна на лакът смръщен, като затвори очи и закри лице.

Дюрок потърка длан о длан, после погледна Варен, който продължаваше да лежи.

— Това беше необходимо — рече той, — друг път ще бъдете по-внимателен. Санди, да вървим!

Аз изтичах след него с обожание, с възторг на зрител, получил висока наслада. Бях слушал много за атлетите, но за първи път виждах силен човек, който изглеждаше не силен, не толкова силен. Горях целият, ликувах, от възбуда не усещах краката ей. Ако такова е началото на нашия поход, какво ли ни предстои занапред?

— Страхувам се дали не му счупих ръката — рече Дюрок, когато излязохме на улицата.

— Тя ще зарасне! — извиках, като не желаех да развалям впечатлението е никакви съображения. — Търсим Молли, нали?

Моментът беше такъв, че ни оближи с общата възбуда и аз чувствувах, че имам сега право да знам нещичко. Същото навярно признаваше и Дюрок, защото ми каза просто, като на равен:

— Работата става забъркана: Молли и Ганувер отдавна се познават, той много я обича, но с нея е станало нещо. Поне на утрешния празник тя трябваше да дойде, ала за нея не се чува нищо, а преди това тя му писала, че се отказва да бъде жена на Ганувер и заминава. При това не обяснила нищо.

Той се изрази така завършено, че аз разбрах нежеланието му да дава подробности. Но думите му изведнъж ме отоплиха отвътре и ме изпълниха с благодарност.

— Много съм ви благодарен — рекох колкото се може по-тихо.

Той се обърна и се разсмя:

— За какво? О, какъв глупчо си ти, Санди! На колко години си?

— На шестнайсет — рекох, — но скоро ще бъда на седемнайсет.

— Веднага се вижда, че си истински мъж — забеляза той и колкото и грубо да беше ласкателството, аз изкряках, ощастливен пряко мяра. Сега Дюрок можеше без страх от непослушание да ми заповяда да обиколя лазешката около залива.

Щом стигнахме до ъгъла, Дюрок погледна назад и се спря. Аз също взех да гледам. Скоро от портата излезе Варен. Ние се скрихме зад ъгъла, така че той не ни виждаше, но ние го виждахме над оградата, през клоните. Варен погледна на двете страни и бързо се запъти по мостчето през рова към издигащата се на другата страна уличка.

Щом се скри, от същата порта изтича босонога девойка със завързана с кърпа буза и бързо се запъти към нас. Хитрото й лице отразяваше разочарование, но като дотича до ъгъла и ни видя, застина на мястото си, разтворила уста, после метна изкриво поглед, мина лениво напред и тозчас се върна.

— Търсите Молли ли? — рече тя тайнствено.

— Вие отгатнахте — отговори Дюрок и аз тозчас съобразих, че ни се е паднал щастлив случай.

— Аз не отгатнах, аз чух — рече тази скулеста госпожица (аз бях вече готов да изрева от мъка, че ще каже: „Това съм аз, на вашите услуги съм“), като махаше пред себе си ръце, сякаш ловеше паяжина. — Та ето какво ще ви кажа: тук действително я няма, а тя сега е в бординхауза, при сестра си. Вървете — девойката махна с ръка — натам по брега. Ще извървите само една миля. Ще видите синя стряха и флаг на мачтата. Варен току-що отърча и сигурно готви някоя мръсотия, затова побързайте.

— Благодаря, добра душо! — рече Дюрок. — Значи не всички още са против нас.

— Аз не съм против — възрази особата, — дори напротив. Те си въртят девойката, както си искат; много жалко за момичето, защото ако никой не се застъпи, ще я лапнат.

— Ще я лапнат ли? — попита Дюрок.

— А вие не познавате ли Лемарен? — Въпросът прозвуча като гръмовит укор.

— Не, не го познаваме.

— Е, тогава ще е дълго да се разказва. Тя сама ще ви разкаже. Пък аз ще вървя; ако ме видят с вас…

Девойката се стресна и изчезна зад ъгъла, а ние, като следвахме незабавно указанието й и толкова скоро, колкото само позволяваше дишането ни, се спуснахме по най-близкия спусък към брега, дето, както видяхме, трябваше да избиколим един малък нос от дясната страна на Сигналния пущинак.

Разбира се, ние можехме, след като разпитаме за пътя, да отидем по най-близкия път, по твърда земя, а не по хлъзгавия пясък, но, както правиш посочи Дюрок, неизгодно беше в нашето положение да ни видят по пътищата.

Отдясно по урвата се издигаше гора, отляво блестеше утринното красиво море, а вятърът духаше, за щастие, в тила ни. Радвах се, че вървя по брега. По пясъка течаха шумно ивици зелена вода, като се отливаха после назад с шушнеща в тишината пяна. След като избиколихме носа, видяхме в далечината, на извивката на лилавите хълмове на брега, синя стряха е тесен като дим флаг и едва сега си спомних, че Естамп чака известие. Вероятно същото мислеше и Дюрок, тъй като рече:

— Естамп ще потърпи; онова, което е пред нас, е по-важно от него.

Ала, както ще видите по-късно, с Естамп излезе другояче.