Александър Грин
Златната верига (17)

I

През 1915 година епидемия от жълта треска обхвана целия полуостров и граничещата с него част от материка. Бедствието достигна страшна сила; всеки ден мряха по петстотин и повече души.

Малко преди това в числото на командата на отново построения параход „Валкирия“ бях изпратен да приема този кораб от корабостроителницата на „Ратнер и Ко“ в Лис, където и останахме, тъй като беше заболяла почти цялата наета за „Валкирия“ команда. Освен това строгите карантинни правила по различни съображения не биха ни пуснали с кораба от пристанището по-рано от три седмици и аз, като се настаних в хотела на крайбрежната улица „Кание“, отчасти скучаех, отчасти прекарвах времето с колегите си в бюфета на хотела, но най-често се скитах из града с надежда да срещна случайно някого от участниците на историята, която беше се разиграла преди пет години в двореца „Златната верига“.

От времето, когато Орсуна сутринта, на другия ден след онези събития, ме отведе от „Златната верига“ в Сан Риол, не бях ходил още в Лис — живеех като пълен пансионер и за мене плащаше невидима ръка. След месец ми писа Поп; той ме уведомяваше, че Ганувер умрял на третия ден от разрив на сърцето и че той, Поп, заминава за Европа, но с каква цел, за дълго ли, а също тъй какво е станало с Молли и другите — нищо не споменаваше. Аз препрочетох много пъти това писмо. Написах също тъй сам няколко писма, но нямах никакви адреси, освен нос Гарден и дон Естебан. Тези писма така и пратих. В тях се опитвах да науча адреса на Поп и Молли, но тъй като писмото до „Златната верига“ беше адресирано от мене едновременно до Естамп и Дюрок, отговор не получих, може би защото те бяха вече заминали оттам. Дон Естебан отговори, но отговори тъкмо това, че не знае къде е Поп, а адреса на Молли не съобщава, за да не й напомням лишен път за нейното нещастие с посланията си. Накрая той ме съветваше да се заема със собствените си работи.

И тъй, аз не писах вече никому, но с възмущение и безрезултатно чаках писма още три-четири месеца, докато не стигнах до една много проста мисъл: че всички си имат достатъчно работа и грижи извън моите. Това откритие ми беше неприятно, но ми помогна най-сетне да се откъсна от ония трийсет и шест часа, които бях прекарал сред най-силни вълнения и опасности, възхищение, тъга и любов. Полека-лека почнах да си спомням за златната верига като за отзвучала песен, но за да не забравя нищо, употребих няколко дни да записвам всички разговори и случаи от оня ден. Благодарение на тази стара тетрадка мога сега да възстановя точно всичко. Но още много пъти след това виждах на сън Молли и, струва ми се, бях неравнодушен към нея твърде дълго, тъй като сърцето ми почваше да бие ускорено, когато чуех нейде това име.

На втория ден от пристигането си в Лис посетих това кътче от пристанището, дето стоеше „Еспаньола“, когато избягах с нея. Сега там стояха две американски шхуни, но това не ми попречи да си спомня как пронизително свиреше вятърът в нощта преди появяването на Дюрок и Естамп. Направих също справка за „Златната верига“, с намерение да отида там на среща с миналото, но стопанинът на хотела ми разказа, че този дом е взет от градските власти за лазарет и там са настанени множество болни от епидемията. Относно съдбата на дома изобщо известно му беше само, че Ганувер, понеже нямал преки наследници и не оставил завещание, подхвърлил с това цялото имущество на дълъг процес от страна на съмнителни претенденти и домът бил затворен цялото време от епидемията, когато поради неговата уединеност намерили, че отговаря на всички идеални изисквания за един гигантски лазарет.

Аз имах вече малки мустаци; почнала беше също да се подава нежна като мъх брада, толкова жалка, че усърдно я свалях с бръснача. Понякога с достойнство поглеждах в огледалото, свивах устни и мърдах рамо — раменете ми бяха станали значително по-широки.

Като не забравях никога за всичко това и пазех в ума си изяществото и юначеството, прекарвах вечерите или в бюфета, или на булеварда, където си бях харесал кафенето „Тонус“.

Веднъж излязох от кафенето, когато нямаше още седем часа — чаках един приятел, за да отидем заедно на театър, но той не дойде, като изпрати подозрителна бележка, знае се от какъв род, а аз не обичах да посещавам сам театъра. И тъй, тази работа се осуети. Аз се спуснах към долната алея и я изминах цялата, а когато поисках да се върна към града, насреща ми се изпречи старец в лятно палто, с бомбе и бастунче, излязъл, види се, да се поразходи, тъй като със свободната си ръка държеше едно момиченце на около пет години.

— Паркер! — извиках аз, застанал пред него лице срещу лице.

— Вярно — рече Паркер, като се вглеждаше. Паметта му усилено работеше, тъй като лицето му поред се издължаваше, усмихваше и се силеше да познае кой съм. — Нещо си припомням — заговори той нерешително, — но извинете, през последните години не виждам добре.

— „Златната верига“! — рекох аз.

— Ах, да! Така значи… Не, да ме убие бог — не мога да си опомня.

Тупнах го по рамото:

— Санди Пруел — рекох, — същият, който знае всичко!

— Момче, ти ли си? — Паркер наведе глава настрана, просия и умилено затържествува. — О, никак нямаше да те позная! Униформата ти отива! Порасъл си, наедрял. Какво пък, трябва да си поприказваме! А мене на, внучката ме дърпа: „Да отидем, дядо, да отидем“ — обича да се разхожда с мене.

Влязохме пак в „Тонус“ и поръчахме вино; на момиченцето поръчахме сладки и то почна да ги анатомира с пръст, като мъркаше и клатеше крака, а ние с Паркер се отнесохме пет години назад. Известно време Паркер ми говори на „ти“, после постепенно се проникна от гледката на промяната в лицето на елегантния загорял моряк, който носеше щурманска униформа с обичайната небрежност на опитен морски вълк, и премина на „вие“.

Естествено, че разговорът се водеше за историята и съдбата на известните нам лица, а най-вече за Молли, която се беше венчала с Дюрок преди година и половина. Освен това аз научих, че и двамата са тук и живеят не много далече — в хотела „Пленер“, — пристигнали са по работи на Дюрок, а по какви точно, Паркер не знаеше, но той беше ходил у тях и беше останал много доволен както от приема, тъй и от угощението. Аз бях учуден и се радвах, но повече се радвах за Молли, че не й се е случило да попадне в хищните лапи на братята си. От тази минута не ми се седеше вече и аз машинално кимах, като дослушвах разказа на стареца. Научих също, че Паркер познавал Молли отдавна — бил неин далечен роднина от майчина страна.

— А вие знаете ли — рече Паркер, — че тя дохожда в навечерието на онази вечер сама, тайно в „Златната верига“ и че аз й уредих това? Не знаете… Та тя беше дошла да се сбогува с оня дом, който покойният беше построил за нея, както искаше тя — глупаво момиче! — и ме намери, загърната с шал до очите. Ние дълго ходехме там, дето можеше да се ходи, без да разчитаме, че ще срещнем някого. Очите й заблестяха — така беше поразена; знае се, Ганувер се беше разгърнал на широко, както само той можеше да прави това. Да. Голямо удоволствие беше изписано на лицето й — приятно беше да я гледаш. Ходеше и замираше. Озърташе се. Почукваше с крак. Почна тихичко да пее. И ето — а това беше в прохода между двете зали — напреки на вратата мина онази авантюристка с Ганувер и Галуей. Молли се отдръпна в сянката и никой не ни забеляза. Погледнах — съвсем друг човек стоеше пред мене. Заприказвах за нещо, но тя махна с ръка, забърза, млъкна и не каза нищо повече, докато не излязохме в градината и не намерихме лодката, с която беше дошла. Когато се сбогуваше, каза: „Закълни се, че никому няма да издадеш как съм ходила тук с тебе днес“. Всичко разбрах, дадох клетва, както тя искаше, а на ум си мислех: „Ей сега ще й кажа цялото си мнение, за да изхвърли от главата си тези мисли за Диге“. И не можах. Беше се вече разнесла мълвата; сам не знаех какво ще стане и ха да се реша, а погледна лицето й — няма желание да говори, виждам по лицето й, че запрещава да й се говори и си отива обидена. Решавах се така три пъти и не се реших. Такива ми ти работи.

Паркер продължи да говори по-нататък; колкото и интересно да беше да слушам за всичко, от което произтекоха събитията през онази паметна вечер, нетърпението ми да се отправя при Дюрок растеше и се разрази в това, че страдайки и мърдайки крака под стола, аз най-сетне викнах прислугата, за да се разплатя.

— Какво пък, разбирам ви — рече Паркер, — вие горите от желание да отидете в „Пленер“. Па време е и внучката да спи — той свали момиченцето от стола и го хвана за ръка, а другата ръка ми подаде, като рече:

— Бъдете здрав!

— Довиждане — извика момиченцето, като отнасяше сладките в пакет и се кланяше. — Довиждане. Благодаря. Благодаря.

— А как те наричат? — попитах аз.

— Молли! — ето как — рече тя, като си отиваше с Паркер.

Праведно небе! Знаех ли тогава, че виждам бъдещата си жена! Такава безпомощна, малко по-висока от стол?!