Александър Грин
Златната верига (14)

XIV

Достатъчно беше да сляза по тази бяла, блестяща стълба сред художествени видения под сталактитите на кристалните полилеи, които озаряваха растения, сякаш току-що пренесени от тропическа гора да цъфтят сред блестящия мрамор — и моето настроение се изравни, съгласува се с онова, което ставаше. Аз не бях вече главно лице, на което се струваше, че присъствието му е най-важното. Лутанията горе ми помогнаха с това, че изнервен, стремителен, бях все пак не тъй разстроен, както можеше да стане по обикновения път. Вървях сам към целта, а не бях въведен тук. Ала онова, което видях, отведнъж се опря в гърдите ми, опря се с целия си блясък и взе да изтиква всичко. Почнах да се плаша и порядъчно изплашен, се спрях като пън сред паркета на една огромна, с истинска далечина зала, където се разхождаше множество народ — мъже и жени, облечени във фракове и извънредно красиви бални рокли. Музиката продължаваше да свири и издигна настроението ми от плахост на неговата предишна висота.

Тук имаше около сто и петдесет души, може би двеста. Едни разговаряха, насядали на групи, други минаваха през далечните срещу мен врати назад и напред, а тези врати откриваха златото на светлините и ярките дълбочини на стените, сякаш изпълнени с блещукащ син дим. Но благодарение на огледалата изглеждаше, че тук има още много други врати; в тяхната чиста пустота се отразяваше цялата зала с изпълващите я хора и аз, само като се вгледах, почнах да отличавам истинските проходи от огледалните феерии. Наоколо се разнасяше смях, говор; сияещи женски разговори, възклицания, които образуваха непрекъснат шум, лек шум — вятъра на пременената тълпа. До насядалите жени, които махаха ветрилата си и се обръщаха една към друга, стояха, накланяйки се като пчели около ясни цветове, черните фигури на мъжете в бели ръкавици, парфюмирани, наконтени, весели. Покрай мене минаха двама стройни мускулести мъже с упорити лица; върволица девойки, колебаещи се и леки, с бърза походка, с цветя в косите и блестящи нишки около тънката шия. Отдясно седеше една много дебела жена с бухнала бяла прическа. В кръга на разсмелите се мъже стоеше един набит, червенобузест дебелак, който махаше с ръка, обсипана с пръстени; той разказваше нещо. Слугите, с изпънати ръце на панталоните, се плъзгаха сред движението на гостите, като се провираха и припкаха с ловкостта на танцьори. А музиката, докосвайки душите със студ и огън, носеше всичко това, както вятърът носи кораба в Чудесната страна.

В първата минута очаквах със скръб, че ще ме попитат какво правя тук и не получили задоволителен отговор, ще ме изведат навън. Ала си спомних, че Ганувер ме нарече гост, че поради това съм равен между гостите и преодолял смущението си, почнах да се оглеждам като попаднала на бал котка, макар че не смеех да си ида, нито да се отдръпна нейде настрана. На два пъти ми се стори, че виждам Молли, но, уви! — бяха други девойки, които само отдалече приличаха на нея. Лакеят, който притичваше с поднос, сърдито примижа и аз издържах погледа му с невинно лице и дори кимнах. Няколко мъже и жени, минавайки, ме изгледаха така, както оглеждат непознат, който се е подхлъзнал на улицата. Но аз се чувствувах глупаво не от липса на навик, а само защото бях в пълно неведение. Не знаех срещал ли се е Ганувер с Молли, имало ли е обяснения, сцени, не знаех къде е Естамп, не знаех какво правят Поп и Дюрок. Освен това не видях никого от тях и в това време, когато почнах да мисля за това още веднъж, ненадейно зърнах влизащия от страничните врати Ганувер.

Още на вратата, обърнал глава, той каза нещо на вървящия с него Дюрок и незабавно след това почна да говори с Диге, ръката на която носеше на свития си лакът. Към тях изведнъж се приближиха няколко души. Беловласа дама, която смятах прикована завинаги на своето кресло, изведнъж стана, изпъчи се с бързината на гъсок и се понесе към влезлите. Групата отведнъж се увеличи, стана най-голямата от всички групи в залата и сърцето ми заби силно, когато видях приближаващия се към нея сякаш от огледалата или от въздуха — така неочаквано се озова той тука — Естамп. Бях уверен, че ей сега ще се яви Молли, защото подозирах, че Естамп е бил целия ден с нея.

Като се поколебах, излязох от плена на шумното движение около мене и се насочих към Ганувер, застанал малко зад беловласата жена, която говореше тъй бързо, че огромният й бюст се люлееше като чифт коркови кълба, хвърлени на някой давещ се.

Ганувер беше кротък и бледен. Лицето му се беше удължило страшно, устата му беше станала уста на стар човек. Като че в нея непрекъснато потреперваше нещо при всеки възглас или обръщение. Диге, снела ръката си в ръкавица, затваряше и разтваряше щраусовото ветрило; лицето й, станало още по-красиво от мургавите й голи рамене, изглеждаше властно, значително. Облечена беше в прозрачна сива коприна. Тя се усмихваше. Дюрок ме забеляза пръв и като продължаваше да говори с един мършав испанец, протегна ръка и се докосна до рамото ми. Зарадвах се страшно; веднага след това се обърна и Ганувер, който ме изгледа един миг с разсеян поглед, но веднага ме позна и протегнал също ръка, весело разроши косата ми. Стоях, като се усмихвах от дъното на душата си. Той, види се, разбра състоянието ми, тъй като рече: „Е, какво има, Санди, приятелю?“ И от тези прости думи, от прекрасната му усмивка и явното разположение към мене от страна на хората, които бях срещнал едва вчера, цялата ми свенливост изчезна. Аз пламнах, почервенях и възликувах.

— Е, какво, поспа ли? — рече Дюрок.

Аз отново пламнах. Няколко души ме погледнаха със забавно недоумение. Ганувер ме вмъкна в средата.

— Той е мой възпитаник — рече. — На вас, дон Естебан, ще ви трябва добър капитан след десет години, ето ви го и го наричат Санди… е, как беше, Естамп?

— Пруел — рекох, — Санди Пруел.

— Много е самолюбив — забеляза Естамп, — смел и решителен като Колумб.

Испанецът мълчаливо измъкна от портфейла си визитната си картичка и ми я подаде, като рече:

— След десет години, а ако умра, моят син ще ви даде някакъв параход.

Взех картичката и без да я погледна, я пъхнах в джоба. Разбирах, че това е шега, игра, у мене се яви желание да поддържам честта на стария, добър кондотиер, какъвто се смятах в най-съкровените кътчета на душата си.

— Много ми е приятно — заявих, като се кланях с всичката грация, на която бях способен. — Ще я погледна също след десет години, а ако умра, ще оставя син, за да може той да прочете какво е написано там.

Всички се разсмяха.

— Не сте сбъркали! — рече дон Естебан на Ганувер.

— О! Не, разбира се — отговори Ганувер и аз бях оставен при триумфа и сърдечното си веселие. Групата мина към другия край на залата. Обърнах се, въздъхнах свободно за първи път, преминах още веднъж между цялото общество като див мустанг сред нервни пауни и седнах в къта, отдето се виждаше цялата зала, но дето никой не ми бъркаше да мисля.

Скоро видях Томсон и Галуей с три дами в отлично разположение на духа. Като се полюляваше на върховете на обущата си, с мушнати в джобовете ръце и потрепваща буза, Галуей говореше и се смееше. Томсон се вслушваше благосклонно: едната дама в желанието си да прекъсне Галуей докосваше ръката му със сгънато ветрило, двете други се споглеждаха помежду си, от време на време се кискаха. И тъй нищо не беше станало. Но какво ставаше с Молли — с девойката Молли, която беше напуснала сестра си, за да удържи думата си, с девойката, която, по-мила и по-красива от всички, които видях тази вечер, трябваше да се радва и да сияе тук и да върви под ръка с Ганувер, като се срамува от себе си и щастието, от което искаше да се отрече, защото се страхуваше от нещо, което може да бъде страшно само за една жена? Какви причини я задържаха? Направих три предположения: Молли се е размислила и се е върнала; Молли е болна и Молли е била вече, „Да, тя е била — рекох, вълнувайки се като за себе си — и обясненията й с Ганувер не са устояли срещу Диге. Той й е изменил. Затова той страда, преживял сцената, която дълбоко го е разклатила, но е безсилна отново да запали слънцето над неговата помрачена душа.“ Ако знаех къде е сега, тоест ако тя беше нейде наблизо, сигурно бих направил една от безумните си постъпки — бих отишъл при нея и бих я довел тук; във всеки случай бих се опитал да я доведа. Но може би беше станало нещо такова, за което е невъзможно да се досетиш. Ами ако изведнъж е умряла и от Ганувер е скрито всичко?

Щом помислих това, страшната мисъл почна неотстъпно да се върти в ума ми, още повече че малкото, което ми беше известно в тази работа, оставяше обширни празнини, допускащи каквото и да е предположение. Виждах Лемарен; този вид хора ми беше добре познат и аз знаех колко изобретателни са хулиганите, обзети от мания или корист. Решително трябваше да видя Поп, за да се успокоя.

Като не си давах сам сметка за това, желаех радост на днешната вечер не само защото исках щастлива среща на две ръце, разделени от сложни обстоятелства — у мене се надигаше потребност от тържество, набелязано от човешката воля, и страстно желание, толкова красиво в тези необикновени условия. Работата стоеше така, че аз не желаех никакъв друг край, нищо, освен появяването на Молли, появяване, което катурваше целия тъмен план — весело плискане на майски сребърен ручей, и нищо друго не можеше да ми послужи като оправдание за това, в което аз, съгласно неизследваните закони на човешките срещи, взех неволно, макар и съвсем повърхностно участие.

Не бива обаче да се предполага, че мислите ми в това време са се изразили в такива думи — аз бях тогава още далеч от привичното изкуство на възрастните хора да ограждат с чертата на думата мержелеещите се като пяна образи. Но те не останаха без израз; вместо мене музиката на скрития в галерията оркестър изразяваше моя душевен свят.

Да, само за двайсет и четири часа Санди Пруел беше израснал подобно растението на индийския маг, посадено със семе и след трийсет минути разпуснало зелени листа. Аз бях по-стар, по-умен, по-тих. Бих могъл, разбира се, да седна с голямо удоволствие и да играя, като търкалям варени твърди яйца — тая игра се нарича „ще изядеш черупката“ — но можех също тъй да доловя същината на неказаното в казаното. На мене положително ми беше необходим Поп, но аз не смеех още да скитам където искам, за да го търся, и когато той най-сетне приближи, забелязал ме случайно, на мене като че ми дадоха да пия вода след солено ядене. Той беше във фрак, с ръкавици, имаше поради това нов вид, но ми беше все едно. Аз скочих и тръгнах към него.

— Ето на — рече Поп и като се озърна леко, додаде тихо, — днес ще стане нещо. Ще видите. Не скривам от вас, защото съм възбуден и вие много направихте за нас. Пригответе се: още не се знае какво може да стане.

— Кога? Сега ли?

— Не. Няма да кажа нищо повече. Не се ли сърдите, че ви оставихме да си отспите?

— Поп — рекох, без да обръщам внимание на неговата разсеяна шеговитост, — мили Поп, знам, че питам глупаво, но… но… аз имам право. Така мисля. Успокойте ме и кажете: какво става с Молли?

— Е, защо ви е Молли? — рече той, като се смееше и свиваше рамене. — Молли — той постави ударение — скоро ще бъде Емилия Ганувер и ние ще отидем да пием чай при нея. Не е ли така?

— Как? Тя тук ли е?

— Не.

Мълчах със сърдито лице.

— Успокойте се — рече Поп, — не бива така да се вълнувате. Всичко ще стане, щом му дойде времето. Искате ли сладолед?

Преди да успея да отговоря, той задържа шествуващия с поднос Паркер, чието крайно загрижено лице свидетелствуваше, че вечерта се е отразила посвоему в душата му и го е уморила.

— Паркер — рече Поп, — сладолед за мене и Санди, големи порции.

— Слушам — рече старецът сега вече с извънредно оживен, дори заинтересуван вид, като че в искането на сладолед се съдържаше цялата работа тая вечер. — Но какъв? Ягодов, портокалов, фъстъчен, от розови листа, с каймак, с ванилия, крем брюле или…

— С кафе — прекъсна го Поп. — А за вас, Санди? Аз реших да покажа „опитност“ и поисках ананасов, но — уви! — той беше по-лош от кафения, който опитах от кристалната чашка на Поп. Докато Паркер ходеше, Поп ми назоваваше имената на някои хора в залата, но аз забравих всички. Мислех за Молли и чувството ми, което ме зовеше в Чудесната страна.

Мислех също колко просто, колко великодушно по отношение на мене би било от страна на Поп — още през деня, когато ядохме и пихме — да каже: „Санди, ето каква е нашата работа…“ — и с ясния език на приятелско доверие да ме посвети като рицар на заплетените тайни. Предпазливостта, краткото познанство и всичко друго, което можеше да пречи на Поп, аз отхвърлях, дори не се мъчех да мисля за това — така доверявах сам на себе си.

Поп мълчеше, после от голяма щедрост забоде в подутата ми глава последната загадка.

— Аз няма да бъда на трапезата — рече той, — много ви моля, не разпитвайте за причините гласно и не ме търсете, за да се обърне на моето отсъствие колкото се може по-малко внимание.

— Не съм толкова глупав — отговорих с обида, която беше още по-остра поради заболелия ме от сладоледа зъб, — не съм толкова глупав, че да ми казвате това като на мъничък.

— Много добре — рече той сухо и си отиде, като ме остави между насядалите около това място привлекателни, но ненужни ми дами, и аз взех да се премествам по-далеч от тях, докато не се озовах в самия ъгъл. Ако можех да преброя учудените погледи, които ми бяха хвърлени през тази вечер от различни хора, те вероятно биха били достатъчни да накарат да избяга от трибуната и най-безцеремонния оратор. Какво от това? Аз седях, заобиколен от гърбове с бели и розови деколтета, вдъхвах тънки парфюми и гледах пешовете на фраковете, които ми пречеха да видя движението в залата. Моята мнителност се изостри с припадък от страх, че Поп ще разкаже на Ганувер за моята грубост и няма да ме пуснат до трапезата; не видял нищо, забравен от всички, отхвърлен, аз ще скитам между светлините и цветовете, после Томсон ще стреля срещу мен с тежък револвер и аз, изпускайки последна въздишка в ръцете на Дюрок, ще кажа на плачещата над мене Молли: „Не плачете. Санди умира, както живя, но той никога няма да пита гласно къде е вашият наконтен Пол, защото аз съм възпитан от морето, което учи на мълчание.“

Така тържествено мина в мене тази сцена и така ме развълнува, че исках вече да стана, за да се отправя в стаята си, да дръпна връвта на стенния асансьор и да седна мрачно насаме с бутилката виното. Изведнъж се появи човек в ливрея с галони и каза нещо високо. Движението в залата се промени. Гостите потекоха към следващата зала, която блестеше в гълъбов дим и станал отново любопитен, аз също тръгнах сред лекия шум на нагиздената, оживена тълпа, като се блъсках сегиз-тогиз и не много скандално със съседите по шествие.