Александър Грин
Златната верига (12)

XII

Това помещение, не много голямо, беше наредено като гостна с глух, мек килим върху целия под. В креслото, гърбом към прозореца, скръстил крака и облакътен на скъпоценна масичка, седеше, отметнал глава, един млад човек, облечен като модна картинка. Той гледаше пред себе си с големите си сини очи, със самодоволна усмивка на розовото си лице, засенчено от черни мустачки. Накъсо казано: досущ приличаше на манекен от витрина. Ние всички застанахме срещу него. Галуей рече:

— Надявам се, вашият Ксаверий не говори; в противен случай, Ганувер, обвинявам ви в магьосничество и ще повдигна сензационен процес.

— Ето ти на новост — разнесе се рязък глас, който изговаряше ясно думите, и аз трепнах. — Достатъчно е, ако вие обвинявате себе си в неуместна шега.

— Ах! — рече Диге и прибра глава между раменете си. Всички бяха поразени. Що се отнася до Галуей, той положително се уплаши, аз видях това по безпомощното лице, с което той се стъписа. Дори Дюрок, нервно усмихнат, поклати глава.

— Да си идем! — полугласно рече Диге. — Работата е страшна!

— Надявам се, Ксаверий няма да ни нанесе оскърбление? — пошепна Галуей.

— Оставете, аз съм незлобив — рече манекенът с такъв тон, с какъвто говорят на глухи хора, и преметна крак върху крак.

— Ксаверий! — рече Ганувер. — Позволи да разкажа историята ти!

— Все ми е едно — отговори куклата, — аз съм механизъм.

Впечатлението беше потискащо и приказно. Ганувер явно се наслаждаваше от изненадата. Като издържа паузата, той рече:

— Преди две години умираше от глад някой си Никлас Екус; и аз получих от него писмо с предложение да купя автомата, над който той работел от петнайсет години. Описанието на тази машина беше направено тъй подробно и интересно, че, с моя характер, оставаше само да посетя странния изобретател. Той живееше самотно. В една колиба, при дневната светлина, която озаряваше равномерно това благопристойно восъчно лице и бледите черти на неизлечимо болния Екус, сключих сделката. Заплатих триста хиляди и имах удоволствието да изслушам ужасния диалог на човека с подобието му. „Ти ме спаси!“ — рече Екус, като раздрусваше чека пред автомата, и получи в отговор: „Аз те убих“. Действително Екус, чийто организъм беше разрушен от продължителните видения, свързани с тънкостите на гениалния механизъм, почина много скоро, след като разбогатя, и аз, когато казах това на автомата, чух такава забележка: „Той е продал живота си също толкова евтино, колкото струва моят!“

— Ужасно! — рече Дюрок. — Ужасно! — повтори той в силна възбуда.

— Съгласен съм. — Ганувер погледна куклата и попита: — Ксаверий, чувствуваш ли нещо?

Всички побледняхме при този въпрос, очаквайки може би потресаващо „да“, след което можеше да настъпи смут. Автоматът люшна глава и скоро продума:

— Аз, Ксаверий, не чувствувам нищо, защото ти говориш сам със себе си.

— Ето отговор, достоен за жив човек! — забеляза Галуей. — Какво, какво има в този глупак? Как е устроен той?

— Не знам — рече Ганувер, — обясняваха ми, тъй като аз купих и патента, но малко нещо разбрах. Принципът на стенографията, радий, логическа система, разработена с помощта на чувствителни цифри — ето, струва ми се, всичко, което се е запазило в ума ми. За да извикаш думи, необходимо е при обръщението да казваш „Ксаверий“, иначе той мълчи.

— Самолюбив е — рече Томсон.

— И самодоволен — додаде Галуей.

— И влюбен в себе си — определи Диге. — Кажете му нещо, Ганувер, аз се страхувам!

— Добре, Ксаверий! Какво ни очаква днес и изобщо?

— Ето това се нарича да питаш както трябва! — разкиска се Галуей.

Автоматът люшна глава, отвори уста, захлопа с устни и аз чух резлив като скърцане на кепенци отговор:

— Мигар съм прорицател? Всички ще умрете; а ти, който ме питаш, ще умреш пръв.

При този отговор всички побягнаха като залени с вода.

— Стига, стига! — извика Диге. — Той е неук, този Ксаверий, сърдита съм ви, Ганувер! Това е непростително изобретение.

Излязох последен, като отнесох в тила си отговора на куклата: „Сърди се сама на себе си!“

— Наистина — рече Ганувер, изпаднал в явно нервно състояние — понякога думите му смайват, случва се също тъй, че отговорът не е на място, макар и рядко. Така веднъж казах: „Днес е топъл ден“ — и срещу мен изскочиха думите: „Хайде да пием“.

Всички бяхме развълнувани.

— Е какво, Санди? Учуден ли си? — попита Поп.

Аз бях учуден по-малко от всички, тъй като винаги очаквах най-невероятни явления, и сега се убедих, че възгледите ми за живота се потвърдиха по блестящ начин. Затова рекох:

— Какви ли още други неща ще срещнем у загадъчните творци?

Всички се разсмяха. Само Диге ме погледна, сбърчила вежди, като че питаше: „Защо си тук? Обясни.“

Но с мене не смятаха за необходимо или интересно да се занимават така, както вчера, и аз скромно застанах отзад. Възникнаха предложения да отидем да разгледаме оранжерията, дето се намираха редки тропически пеперуди, да разгледаме също тъй отново докараните картини на стари майстори и статуята, открита в Тибет, но след Ксаверий никой нямаше истинско желание за никакви развлечения. За него почнаха да говорят с такова увлечение, че не се виждаше краят на споровете и възклицанията.

— Вие много ли чудовища имате? — рече Диге на Ганувер.

— Някое и друго. Аз винаги съм обичал играчките, може би защото съм играл малко в детството си.

— Трябва да ви вземем под опека и да наложим секвестър върху капитала до пълнолетието ви — обяви Томсон.

— Наистина — продължаваше Диге — такава маса от пари за… хъм… прищевки. И какви прищевки!

— Вие сте права — много сериозно отговори Ганувер. — В бъдеще е възможно друго. Не знам.

— Тогава да питаме Ксаверий! — извика Галуей.

— Пошегувах се. Има прелест в разточителствата, които не носят загуби.

След това решиха все пак да отидат да видят тибетската статуя. От умора изпаднах в някакво затъпение, не съобразявах добре какво се върши. Почти спях стоешком, с отворени очи. Когато обществото тръгна, в пълно безразличие понечих да тръгна след него, но когато следващата врата го скри, аз, готов да падна на пода и да заспя, се спуснах към канапето, което се намираше до стената на широкия проход, и седнах на него в пълна изнемога. Бях уморен до отвращение към всичко. Апаратът на възприятията ми отказваше да работи. Твърде много имаше от всичко! Отпуснах глава на ръце, вцепених се, задрямах и заспах. Както се оказа по-късно, Поп се върнал, обезпокоен от отсъствието ми, и се помъчил да ме събуди, но безуспешно. Тогава той извършил истинско предателство — върнал всички да видят как спи Санди Пруел, сразен от богатството, върху канапето на загадъчния дворец. И следователно аз съм бил известно време зрелище, но, разбира се, не съм знаел това.

— Нека спи — рекъл Ганувер, — хубаво е да спиш. Уважавам съня. Не го будете.