Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотая цепь, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

XIII

Аз избързах в разказа си само за да посоча колко дълбок беше моят сън. Просто известно време аз не съществувах.

Отворил очи, обърнах се и сладко сложих ръка под бузата си с намерение да поспя още. Между това съзнанието ми също се събуждаше и в това време, когато тялото молеше за блаженството на покоя, аз видях в црямката си Молли да чупи орехи. След това връхлетя всичко: сънят изтече в студени струйки от крайниците ми и във вцепенението на неочакваността, тъй като след забвението споменът се яви с потресаващо темпо, аз скочих, седнах, разтревожих се и разтърках очи.

Беше вечер, а може би дори нощ. Огромен лунен прозорец стоеше пред мене. Електричеството не светеше. Спокоен полумрак се простираше от едни врати до други, сред сенките на високите и студени покои, дето разкошът беше потънал в сън. Лунната светлина проникваше дълбочината, като се озърташе сякаш. В тази смесица на дрезгавината с неприветливото осветление всичко изглеждаше по-друго, отколкото денем, сменило материалната яснота с призрачна лъчиста тревога. Линията от светлина, отбелязала по пътя си блясъка на бронзовата дръжка на вратата, коляното на статуята, среброто на полилея, се разтапяше в здрача — самичка в цялата мрачна далечина блестеше неизвестна точка от огледало или металически предмет… отде да знам? Около мене се простираше неведение. Станах, засрамен от това, че бях забравен като отлъчило се животно, без да разбирам, че само деликатността беше оставила Санди Пруел да спи тук, вместо да влачи полузаспалото му тяло през стотици врати.

Когато сме се наспали, не е нужно да гледаме часовника, вътре в нас, ако не точно, то с увереност е казано вече, че сме спали дълго. Без съмнение услугите ми не бяха извънредно нужни на Дюрок или Поп, иначе биха пратили за мене. Аз щях да бъда намерен и поставен пак в ход от вълнуващата опасност и любов към историята. Поради това бяха ми отнели нещо и аз се запътих да търся изход долу с чувство на непоправима загуба. Аз бях забравил в съня си указанията на паметта относно посоката, по която бях дошъл насам, блуждаех мрачно, наслуки, и така бързах, че нямах ни време, ни желание да се любувам на обстановката. В просъница стигнах до един балкон, после, измъкнал се от примамливо сходните пространства на тази част от сградата, стигнах до една стълба й като се спуснах долу, изпъплих на широка площадка със затворени наоколо врати. Когато се изкачих пак, предприех кръгово пътешествие около външната стена, като се стараех да видя през цялото време от едната страна прозорци, но все не можех да намеря галерията, през която бях вървял през деня: ако я намерех, бих могъл да разчитам, ако не на незабавен успех, поне на това, че паметта ще заработи. Вместо това отново стигнах до затворена врата и трябваше да се върна назад и да рискувам да навляза във вътрешните проходи, където е съвсем тъмно.

Уморен, приседнах и, седнал, все се стремях да вървя, но издържах, докато не превъзмогнах огорчението от самотията си, която ме беше лишила от упорита съобразителност. Дотогава не бях докосвал електрическите ключове не от страх, че ще се озари цялото множество от помещения или ще се разнесе звън на тревога — това ми минаваше през ума вчера, — но защото не можех да ги намеря. Бях взел кибрит и светех около вратите и по нишите. Бях в един прелестен ъгъл, сред мебели от такъв вид и такава нежност, че на тях би могъл да седне само един чистоплътен младенец. Когато намерих ключа, реших се да го завъртя. Това беше малко от полза за мене; макар ярката светлина само по себе си да освежи приятно зрението ми, осветиха се само тези стени, които напомняха огледални езера с отражения на приказни перспективи. Търсейки ключове, можех да скитам тук цялата нощ. И тъй, оставил това намерение, аз се впуснах отново да търся съобщение с долния етаж на къщата и когато излязох, чух прекрасна музика, която долиташе тихо насам.

Спрях се като вдървен, сърцето ми заби. Всичко заскача в мене и обидата едва не се изля в сълзи. Ако дотогава обичта ми към Дюрок, дома на Ганувер и Молли беше още здраво закована, сега всички гвоздеи изскочиха и чувствата ми засвириха заедно с отдалечения оркестър, достигащ като че извън дома. Той провъзгласи тържеството и канеше. Аз слушах, измъчвайки се. Една музикална фраза — някаква откъслечна модулация на флейти — ме мамеше ли, мамеше; положително тя носеше аромата на тъга и увлечение. Тогава развълнуван, като че тази музика беше моя, като че всичко най-хубаво, обещавано от звуците й, очакваше само мене, аз, срамувайки се сам не знам от какво, надявайки се и треперейки, се спуснах да търся проход надолу.

В неспокойните, си търсения извървях непознати пространства, на места озарени от все по-нагоре възхождащата луна; толкова много, толкова много пъти спирах, за да съобразя набързо посоката, че съвсем ми се зави свят. Понякога, близо до центъра на ставащото долу, на който попадах случайно, музиката се чуваше по-силно, като ме дразнеше с нарастващата яснота на мелодията. Тогава изпадах в още по-голяма възбуда и извършвах кръгове през всички врати и завои, където можех свободно да вървя. От нетърпение чувствувах болка в гърба. Изведнъж с разтуптяно сърце дочух животрептящ взрив на цигулки и тръби нейде до себе си, както ми се стори, и като изминах колоните, видях разрязаната от горе до долу огнена черта на една завеса. Беше стълба. Сълзи бликнаха от очите ми. Разтреперан целият, отмахнах с нетърпелива ръка тежката материя, която ме закачи по главата, и почнах да слизам надолу с подкосявани от душевна буря крака. Оная музикална фраза, която ме беше пленила всред лунните пространства, звучеше сега право в ушите ми и това беше както в деня на славата, сред морската битка край островите Ката-Гур, когато, много години по-късно, слизах на нажежения кей на Ахуан Скап, сред златни тръби и сини цветя.