Александър Грин
Златната верига (10)

X

— Наистина — рече Дюрок след късо мълчание — това е може би най-хубавото от всичко.

— Ах, ах! — възкликна Молли, като ме гледаше със смях и жалост. — Че как така. Не може ли иначе? — но пълно одобрение се чуваше в гласа й въпреки престорените й колебания.

— Е какво, Санди? — Дюрок сложи ръка на рамото ми. — Решавай! Няма нищо позорно в това да се подчиниш на обстоятелствата — на нашите обстоятелства. Сега всичко зависи от тебе.

Аз си представях, че отивам на смърт, да падна жертва за Ганувер и Молли, но да умра във фуста ми се виждаше ужасен край. Най-лошото беше, че не можех да се откажа; в случай на отказ ме очакваше морален край, по-горчив от смъртта. Подчиних се… с мъжеството на стъпкал срам и се смирих пред лицето на съдбата, която ме гледаше с нежните черни очи на Молли. Веднага стана заколението. Като не разбирах добре какво се вършеше наоколо, влязох в съседната стая и чувайки как бие опозореното ми сърце, застанах като манекен неподвижно и глупаво. Ръцете се отказваха да се борят с връзките и копчетата. Извънредната бързина на четирите женски ръце ме приспа и зашемети. Чувствувах, че съм смешен и велик, че съм герой и избавител, кукла и жертва. Мънички ръце ми поднесоха огледало; на главата ми се озова кърпа и тъй като не знаех какво да правя с нея, Молли хвана ръцете ми и ги подбра заедно с кърпата под брадичката ми, като ги друсаше, за да разбера как да си закривам лицето. Аз видях в огледалото своето изкривено от досада подобие и не се познах. Най-сетне един тих глас рече: „Благодаря ти, миличък!“ и силна целувка по бузата заедно с лекия дъх ми даде да разбера, че с това Молли възнаграждава Санди за липсата на мустаци.

 

 

След това всичко тръгна като по масло. Мене бързо ме изтласкаха в обществото на мъжете, от което временно се бях отказал. Настъпи дълбоко унизително мълчание. Аз не смеех да вдигна очи и се запътих към вратата, като леко се препъвах о фустата; щях да изляза, но Естамп ме повика:

— Не бързай, аз ще дойда с тебе! — като ме настигна до самия изход, той рече: — Върви с бързи крачки по оная пътека, толкова бързо, колкото можеш, като че бързаш с всички сили; дръж лицето си прикрито и не се озъртай; когато излезеш на пътя, завий надясно, към Сигналния пущинак. А аз ще тръгна отзад.

Трябва да се мисли, че примамката беше хубава, тъй като едвам изминах две-три полянки сред рядката гора, влизайки неволно в ролята си и притискайки лакти, както правят жените, когато бързат, и отстрани се чуха припрени гласове.

Стъпките на Естамп чувах през цялото време отзад, близо до себе си. Той рече: „Хайде, сега тичай, тичай колкото можеш!“ Аз полетях надолу от хълма, без да чувам нищо от това, което става назад, но когато се спуснах към новото нанагорнище, чуха се викове: „Молли! Стой или ще бъде лошо!“ Викаше Варен. Друг вик, викът на Естамп, също ми заповядваше да стоя, макар да не бях назован по име. Като реших, че работата е свършена, спрях се и се обърнах с лице към действието.

На различно разстояние един от друг по пътя се движеха трима души — най-близък до мене беше Естамп, той отстъпи полуобърнат към неприятеля. Към него тичаше Варен, след Варен, изостанал от него, бързаше Бос. „Стойте!“ — рече Естамп, като се прицели в последния. Но Варен продължаваше да се движи, макар и по-бавно. Естамп даде изстрел. Варен се спря, наведе се и се хвана за крака.

— Ето как тръгна работата! — рече той, като се озърташе в смущението си към тичащия към него. Бос.

— Хвани я! — викна Бос. В същия миг и двете ми ръце бяха здраво хванати отзад над лакътя и със сила извити към гърба, така че, когато се дръпнах, не спечелих нищо, а само обърнах лице назад да погледна вкопчилия се в мене Лемарен. Той беше избиколил гората и пресякъл пътя. При тези движения кърпата ми падна. Лемарен вече казваше: „Мо…“, но като видя кой съм, беше така поразен, така побеснял, че пуснал тозчас ръцете ми, замахна с двата си юмрука.

— Молли, ама не оная — извиках аз злорадо, като паднах ничком и с всичка сила го ударих с главата в най-долната част на корема — вдъхновено хрумване. Той изпъшка и се строполи през мене. Тичешком разкъсах колана на фустата и изскочих от нея, после, като се отдалечих, взех да я развявам като трофей.

— Остави момчето! — извика Варен. — Че тя ще избяга! Знам сега: тя се е затекла нагоре при матросите. Там са приготвили нещо. Остави всичко! Аз съм ранен!

Лемарен не беше така глупав, че да налети на човек с револвер, макар този човек да държеше в едната си ръка току-що смъкнатата фуста: револверът беше в другата ми ръка и аз се канех да го пусна в ход, за да отбия нападението. То не се състоя — и тримата хукнаха назад, като се заканваха с юмруци. Варен куцаше отзад. Аз още не бях се опомнил, но вече виждах, че съм се отървал евтино. Естамп се приближи до мене с бледо и сериозно лице.

— Сега те ще постоят край водата — рече той — и също като на нас ще се заканват с юмруци на лодката. По водата не се върви, Дюрок, разбира се, е успял да се качи с девойката. Каква история! Е ще впишем още една страница в твоите подвизи и… да свърнем за всеки случай в гората!

Разгорещен, силно уморен, сгънах фустата и кърпата, с намерение да ги пъхна нейде под някой храст, защото колкото и блестящо да се държах, те ми напомняха, че условно, не истински, за половин час, но все пак бях жена. Ние почнахме да пресичаме гората надясно към морето, като се препъвахме между камъните, обрасли с папрат. Поизостанал, забелязах два камъка, които се бяха съединили отгоре с краищата си, и пъхнах между тях неестественото облекло, от което изпаднах веднага в най-добро разположение на духа.

На пътя ни се изпречи един озарен рид. Тук Естамп легна, изпружи крака и се облакъти, като подпря с длан бузата си.

— Седни — рече той. — Трябва да си поотдъхнем. Да, такава ми ти работа!

— Какво ще става сега? — осведомих се аз, като седнах по турски и взех да пуша с Естамп от цигарите му. — Да не извършат нападение?

— Какво нападение?

— Ами знаете… Те сигурно имат голяма шайка. Ако поискат да отнемат Молли и съберат стотина души…

— За това трябват оръдия — рече Естамп — и още може би безплатни места за полицаите като зрители.

Естествено мислите ни се въртяха около горещите утринни събития и ние прекарахме през ум всичко, което беше станало, с всички подробности, съображения, догадки и особено картинни моменти. Най-сетне стигнахме до впечатленията си от Молли; кой знае защо, този разговор се запъна, но все пак искаше ми се да зная повече от онова, на което бях свидетел. Особено ме вълнуваше мисълта за Диге. Тази тайнствена жена неизменно възникваше в ума ми, щом си спомнях за Молли. Затова именно го попитах.

— Хъм… — рече той. — Диге… О, това е задача! — и той потъна в мълчание, от което не можах да го измъкна с никакво покашлюване.

— Известно ли ти е — рече той най-сетне, след като реших, че е съвсем задрямал, — известно ли ти е, че кучетата ядат тази трева, когато заболеят от бяс?

Той показа един остър листец, но аз бях много учуден от дълбокомисления му тон и не казах нищо. После мълчаливи, уморени от жегата и един от друг, ние се добрахме до морската ивица, пристигнахме на пристанището и наехме лодкар. Никой от нашите врагове не ни причакваше тук, затова ние благополучно преминахме залива и слязохме настрана от къщата. Тук имаше гора, а по-нататък се простираше огромна, отлично разчистена градина. Ние минахме през градината. Алеите бяха пусти. Естамп ме прекара в къщата през една от страничните арки, после по една извънредно заплетена, със суров вид стълба — в една голяма стая с цветни стъкла.

Той беше явно не в настроение и аз разбрах защо, когато той каза на себе си: „Дяволски ми се яде“. После позвъни, заповяда на слугата да ме отведе при Поп и аз, като местех едва-едва крака, се запътих през блестящите недра на безлюдните стени в истинско пътешествие към библиотеката. Тук слугата ме остави. Аз почуках и видях Поп, който разговаряше с Дюрок.

Когато влязох, Дюрок завършваше речта си. Не помня какво ми каза. После стана и в отговор на многочислените мълчаливи кимвания на Поп ми подаде ръка. Ръкостискането се придружаваше със строги усмивки от едната и другата страна.

— Както се полага, на героя отстъпват мястото и обществото — рече ми Дюрок. — Сега, Санди, посвети Поп във всички драматични моменти. Вие можете да му се доверите — обърна се той към Поп, — това мо… този човек е истинско съкровище в такива положения. Прощавайте! Чакат ме.

Мене много ми се искаше да попитам къде е Молли и отдавна ли се е върнал Дюрок, тъй като, макар нищо да не произтичаше от това, аз по природа съм любопитен към всичко. Ала на онова, на което бих се решил под открито небе, не се решавах тук, със стеснителното чувство на чужд човек между високите тавани и прекрасните предмети, които имаха свойството да изтикват необичайното в духовната му раковина.

Все пак се надявах да науча много от Поп.

— Вие сте уморен и навярно гладен? — рече Поп. — В такъв случай поканете ме при себе си и ние ще закусим заедно. Минава вече един часа.

— Да, каня ви — рекох, като не разбирах добре с какво мога да го нагостя и не знаех как да се заема с това, но не желаех да отстъпвам никому нито в тон, нито в решителност. — Наистина да идем да изплюскаме каквото ни дадат.

— Прекрасно, да изплюскаме — подзе той е непродаваема интонация рядката чуждестранна дума, — но не сте ли забравили къде е стаята ви?

Аз помнех и го заведох в коридора, втората врата наляво. Тук за мое възхищение се повтори същото, както и при Дюрок: дръпнахме шнура, който висеше до стената, отстрани на масата, видяхме как се отвори в стената между прозорците една металическа дъска и с отвора се изравни никеловата плоскост, на която имаше вино, чинии и закуски. Тя се състоеше от месни блюда, плодове и кафе. За храброст изпих пълна чаша вино и като се освободих по тоя начин от стеснението си, взех да ям, вече почти пиян.

Поп ядеше малко и бавно, но пи вино.

— Днешният ден — рече той — е пълен със събития, макар всичко главно да е още напред. И тъй вие казахте, че станала схватка?

Аз не бях казал това и рекох, че не съм го казал.

— Хайде, тогава говорете — рече той с мила усмивка. — Жестоко е да ме държите в такова нетърпение.

Сега станалото ми се струваше не много поразително и аз взех най-високия тон.

— При слизането на брега работата стигна до ножове — рекох и развих този самостоятелен текст във вид на скокове, тичане и ръмжене, но никого не убих. После рекох: „Когато се явиха Варен и приятелите му, аз дадох три изстрела, като раних единия негодник…“ Този път се оказа примамлив; чувствувайки, сигурно от виното, че аз и Поп като че ли описваме винтообразен нарез по стаята, аз взех най-яркото от тазсутрешната епопея.

— Хайде, Молли — рекох аз, — да направим така: аз да облека вашата рокля и да излъжа враговете, а вие за това ще ме целунете. И ето…

— Санди, не пийте вече вино, моля ви — меко ме пресече Поп. — Вие после ще ми разкажете как е станало там всичко, още повече, че Дюрок ми го разказа вече в общи черти.

Аз станах, мушнах ръце в джобовете и взех да се смея. Заливаше ме блаженство. Чуветвувах се Дюрок и Ганувер. Измъкнах револвера и се опитах да се прицеля в топчето на кревата. Поп ме хвана за ръката и ме тури да седна, като каза: „Пийте кафе, а още по-добре запушете“.

Усетих в устата си цигара, а пред носа си видях чашка и почнах да пия жадно черното кафе. След четири чашки винтообразният нарез по стаята престана да ме увлича, в главата ми стана мътно и глупаво.

— По-добре ви е, надявам се.

— Много добре — рекох, — и колкото по-скоро пристъпите към работа, толкова по-добре.

— Не, изпийте, моля ви, още една чашка. — Аз го послушах и най-сетне взех да се чувствувам здраво седнал на стола. — Слушайте, Санди, и слушайте внимателно. Надявам се, че ви е добре сега?

Бях страшно възбуден, но разумът и способността да разбирам ми се възвърнаха.

— По-добре ми е — рекох с обикновения си тон, — почти ми е добре.

— Щом е почти, тогава контролът е на място — забеляза Поп. — Аз се ужасих, когато си наляхте цял купел от това вино, но не казах нищо, тъй като още не бях ви видял в двубоя с напитките. Знаете ли колко години има това вино? Четирийсет и осем, а вие се отнесохте с него като с вода. Хайде, Санди, сега ще ви открия тайните.

— Говорете както на себе си!

— Не очаквах от вас друг отговор. Кажете ми… — Поп се облегна на стола и втренчено се вгледа в мене. — Да, ето какво ми кажете: умеете ли да се катерите по дърво?

— Не е мъчна работа — отговорих замислен — и да се катеря по него, и да отсека дървото, както желаете. Мога дори да се спусна по дървото с глава надолу. А вие?

— О, не — срамежливо се усмихна Поп, — за съжаление аз съм доста слаб физически. Не, аз мога само да ви завиждам.

Бях дал вече много доказателства за предаността си и би било неудобно да държат от мене скрито общото положение на работата, щом беше дотрябвало умението ми да се катеря по дърво. Поради тези съображения — както предполагам — Поп ми разказа много обстоятелства. И тъй аз научих, че завчера сутринта са разпратени телеграми и писма с покани за днешното тържество и че ще се събере голямо общество.

— Вие можете, разбира се, да се досетите за причините — рече Поп, — ако вземете под внимание, че Ганувер е винаги верен на думата си. Всичко беше уредено заради Молли; той мисли, че тя няма да дойде, ала не се смята в правото си да признае това, докато не удари дванайсет часа през нощта. И тъй, вие се досещате, че му е приготвена изненада?

— О, да — отговорих аз, — досещам се. Кажете, моля ви, къде е сега тази девойка?

Той се престори, че не е чул въпроса, и аз си дадох клетва да не разпитвам повече за нея, щом това явно предизвиква мълчание. После Поп премина към подозренията си относно Томсон и Галуей.

— Аз ги наблюдавам от две седмици — рече Поп — и трябва да ви кажа, че имам аналитичен ум, благодарение на който установих стила на тези хора. Но аз допущах грешки. Затова, като повиках бързо с телеграма Дюрок и Естамп, все пак не бях съвсем уверен в точността на подозренията си. Сега работата е ясна. Всичко се водеше и се води тайно. Днес, когато се отправихте в експедиция, аз минах покрай аквариума, който вие още не сте видели, и заварих там нашите гости, и тримата. Вратата в стъкления коридор беше полуотворена и в тази част на сградата изобщо почти няма никога никого, така че аз се появих незабелязан. Томсон седеше на канапенцето и клатеше крак, Диге и Галуей стояха пред една от витрините. Те бяха спуснали ръце и преплели пръсти. Отстъпих. Тогава Галуей се наведе и целуна Диге по шията.

— Аха! — извиках аз. — Сега всичко разбирам. Значи той не й е брат!

— Виждате ли — продължи Поп и ръката му, която лежеше на масата, взе нервно да трепери. Моята ръка също лежеше на масата и също тъй затрепери като ръката на Поп. Той се наведе и разтворил широко очи, рече: — Разбирате ли? Кълна се, че Галуей е неин любовник и ние дори не знаем какво е рискувал Ганувер, като е попаднал в такова общество. Вие сте видели златната верига и сте чули какво се е приказвало там! Какво да правим?

— Много просто — рекох, — незабавно съобщете на Ганувер и нека той отпрати всички вън за десет минути!

— Отначало и аз мислех така, но като размислих с Дюрок за това, ето до какво заключение стигнах: Ганувер чисто и просто няма да ми повярва, да не говорим за цялата деликатност на едно такова обяснение.

— Че как няма да повярва, щом сте видели това?

— Сега аз вече не знам дали съм видял — рече Поп, — тоест видял ли съм така, както е било. Та това е ужасно сериозна работа. Но достатъчно е, че Ганувер може да се усъмни в зрението ми. А тогава какво? Или си представям, че сам гледам Диге с очите и разстроената душа на Ганувер — какво мислите, окончателно и изведнъж ли ще повярвам на историята с целувката?

— Истина е — рекох, като съобразих всичките му доводи. — Е добре, слушам.

Поп продължи:

— И тъй, трябва да се уверим. Ако подозрението се потвърди — а аз мисля, че тези трима души принадлежат към висшата категория на тъмния свят, — тогава нашият план — такъв план има — ще се разгърне точно в дванадесет часа в полунощ. Ако по-нататък не се окаже нищо подозрително, планът ще бъде друг.

— Ще ви помогна в такъв случай — рекох, — аз съм ваш. Но вие, струва ми се, казахте нещо за някакво дърво.

— Ето и дървото, ето че стигнахме при него. Само че това трябва да се направи, когато се стъмни.

Той каза, че от едната страна на фасадата расте много висок дъб, чийто връх се издига над третия етаж. На третия етаж, срещу дъба, са разположени прозорците на стаите, заемани от Галуей, наляво и надясно от него на същия етаж са настанени Томсон и Диге. И тъй, ние се уговорихме с Поп да се кача на това дърво след осем часа, когато всички се разотидат да се приготвят за тържеството, и да употребя на дело талантите, така блестящо приложени от мене под прозореца на Молли.

След това Поп разказа за появяването на Диге в дома. Когато излязъл в приемната, щом му доложили за пристигналата отдалеч дама, която желаела да го види незабавно, Ганувер очаквал да чуе скърцащия глас на четирийсетгодишна благотворителка със силни жестове и блестящ като хирургическо ножче лорнет, а вместо това срещнал изкусителната Диге. През нейната свенливост прозирало желанието й да защити прищявката си с всичкия жар на своите двайсет и две години, по-силен от пресметнатото кокетство, смесица от плахост и страстност, предизвикателство и готовност да се разплаче. Тя обяснила, че слуховете за забележителния дом проникнали в Бенарес и не й давали да спи. И нямало да спи, докато не види всичко. Животът изгубил за нея смисъл от оня ден, когато научила, че има дом с изчезващи стени и други главоломни тайни. Тя е богата и е обиколила земния мир, но не е опитала още такъв сладкиш.

Диге била придружена от брат си, Галуей, чието лице през време на тази тирада изразявало молба да не се осъжда младият живот, който иска повинование за всеки свой каприз. Един закоренял циник би се усмихнал, като разглежда пленителното лице с приказка в очите, сияещи от всичко и навсякъде. От само себе си се разбира, тя била сега средновековна принцеса, падаща от изнемога пред портите на вълшебен замък. Един месец преди това Ганувер бил получил решителното писмо на Молли, в което тя му съобщавала, че заминава завинаги, без да си даде адреса, но той временно бил се уморил да тъгува — тъгата, както и щастливото настроение, идва като вълна. Затова всичко, което ухаело на свежа роса, могло да намери достъп в лявата страна на гърдите му. Той и Галуей почнали да се смеят. „Точно след двайсет и един ден — рекъл Ганувер — вашето желание ще се изпълни, този срок не е определен от мен, но аз съм му верен. В това ще ми отстъпите, още повече че има какво да видите.“ Той ги оставил да му гостуват; така започнало. Скоро се явил Томсон, приятелят на Галуей, на когото също отредили помещение. Нищо не будело особени размишления, докато от отделни думи, погледи — неуловима, но подозрителна психическа еманация на всичките тия три лица — у Поп не възникнала увереност, че е необходимо да повика бързо Дюрок и Естамп.

По такъв начин в основата на сцената, в която Ганувер приел Диге, лежал характерът на Ганувер — неговите вкусове, представи за срещи и случаи; когато говорел с Диге, той слушал себе си в прекрасно музикално изпълнение.

Замириса на такъв гъст дим, както в битката на Нелсън с испанската флота, и аз казах със страшен глас:

— Ще се покатеря на дървото като катерица или змия! Поп, позволете ми да ви стисна ръката и знайте, че Санди, макар и да е може би по-млад от вас, отлично ще се оправи и с по-сложна задача!

Сякаш вълненията от тоя дан нямаше да имат край. Едва ударих с юмрук по масата, за да потвърдя думите си, на вратата потропаха и влезлият слуга обяви, че ме търси Ганувер.

— Може ли? — уплашен попитах аз.

— Санди. Вие ли сте Санди?

— Той е Санди — рече Поп, — и аз ще дойда с него.