Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотая цепь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Александър Грин. Корабът с алени платна. Златната верига

Издателство „Народна младеж“, София, 1967

Редактор: Люба Мутафова

Коректор: Нели Златарева

История

  1. — Добавяне

V

И тъй, аз останах сам.

Имаше на какво да се седне. Седнах на мекия любезно пружиниращ стол: поех си дъха. Цъкането на часовника водеше многозначителен разговор с тишината.

Рекох си: „Така, чудесно. Това се нарича да случиш. Интересна история“.

Аз нямах сили последователно да обмисля нещо. Едва се появеше свързана мисъл и друга мисъл я молеше най-учтиво да си отиде. Всички заедно напомняха сучене на вълнена нишка с пръсти. „Дявол да го вземе!“ — рекох най-сетне, като се мъчех на всяка цена да се овладея, и станах, жадувайки да възбудя в душата си солидна твърдост. Получи се нещо смачкано и рохкаво. Обиколих стаята, като отбелязвах механически: „Кресло, канапе, маса, шкаф, килим, картина, шкаф, огледало“. Погледнах в огледалото. Там се мяркаше някакво подобие на елегантен червен мак с блажено изкривени черти на лицето. Те достатъчно точно отразяваха състоянието ми. Обиколих цялото помещение, отново надникнах в спалнята, няколко пъти се приближавах до вратата и се ослушвах дали не иде някой с нов смут за душата ми. Но беше тихо. Аз още не бях преживявал такава тишина — утаена, равнодушна и уморителна. За да прехвърля по някакъв начин мост между себе си и новите усещания, извадих богатството си, преброих монетите, трийсет и пет златни монети, но се почувствувах вече съвсем странно. Фантазията ми се беше изострила така, че аз ясно виждах сцени с най-противоположно значение. По едно време бях изгубен наследник на знатна фамилия, комуто още не намират, кой знае защо, за удобно да съобщят за величието му. Като контраст на тази блестяща хипотеза се яви предположението за някакъв мрачен заговор и аз, не по-малко основателно, се убедих, че стига да заспя, креватът ще потъне в потаен трюм, дето при светлината на факли хора с маски на лицата ще допрат до гърлото ми намазани с отрова ножове. В същото време вродената ми предвидливост, поддържайки в ума всички чути и забелязани обстоятелства, ме теглеше към открития съгласно пословицата „кови желязото, докато е горещо“. Изведнъж аз изгубих целия си жизнен опит, изпълнен от нови чувства с крайно увлекателни тенденции, но предизвикани все пак от несъзнателната необходимост за действие в духа на положението ми.

Малко пообъркан, влязох в библиотеката, дето нямаше никого, и обходих редовете на поставените перпендикулярно към стените шкафове. Сегиз-тогиз натисках нещо — дърво, меден гвоздей, резба от украшения, като изстивах при мисълта, че потайният трюм ще се окаже на онова място, дето стоя. Изведнъж чух стъпки, глас на жена, който каза: „Няма никого“ — и глас на мъж, който потвърди това с мрачно мънкане. Аз се уплаших, отскочих, като се притиснах до стената между два шкафа, където още не бяха ме видели, но ако влезлите направеха пет крачки в тая посока, новият помощник на библиотекаря, Санди Пруел, щеше да се яви пред техния поглед като в засада. Готов бях да се скрия в орехова черупка и мисълта за шкафа, който беше много голям, с плътна врата без стъкла, беше при това положение съвсем разумна. Вратичката на шкафа не беше притворена съвсем, тъй че аз я изтеглих с нокти, като мислех да застана поне зад прикритието й, ако шкафът се окаже пълен. Шкафът трябваше да бъде пълен — за това си давах сметка с трепет, — обаче той се оказа празен, спасително празен. Дълбочината му беше достатъчна, за да застанат един до друг трима души. Ключовете висяха отвътре. Без да се докосвам до тях, за да не издрънчат, аз притеглих вратата за вътрешната дъсчица, от което шкафът се освети моментално като телефонна кабина. Но тук нямаше телефон, нямаше нищо. Само лакирана геометрическа празнота. Аз не притворих вратата плътно, защото все се боях от шум, и взех, треперейки цял, да се вслушвам. Всичко това стана значително по-бързо, отколкото е казано, и като се озъртах диво в убежището си, аз чух разговора на влезлите хора.

Жената беше Диге — аз не бих смесил с друг глас нейния бавен глас с особен тембър, който е безполезно да предавам поради присъщата му само на нея хладнокръвна музикалност. Кой е мъжът — не беше особено трудно да се досетя: ние не забравяме гласа, който ни е обидил. И тъй, бяха влезли Галуей и Диге.

— Искам да взема една книга — рече тя подчертано високо. Те преминаваха от място на място.

— Но тук действително няма никого — продума Галуей.

— Да. Та ето — тя сякаш продължаваше прекъснат разговор, — това бездруго ще се случи.

— Охо!

— Да. В бледни тонове. Във вид на паяжинни душевни докосвания. Нетоплещо есенно слънце.

— Ако това не е самомнение.

— Греша ли? Спомни си, мили мой, Ричард Брюс. Това е тъй естествено за него.

— Така. По-нататък — рече Галуей. — А обещанието?

— Разбира се. Аз мисля — чрез нас. Но не казвай на Томсон — тя се разсмя. Смехът й ме оскърби с нещо. — По-изгодно е занапред да го държим на втори план. Ще го отлъчим при удобен случай. Най-сетне просто ще се откажем от него, тъй като положението е минало към нас. Дай ми някаква книга… за всеки случай… Прелестно издание — продължаваше Диге със същия преднамерено висок глас, но след като похвали книгата, мина пак в сдържан тон. — Сторило ми се е сигурно. Уверен ли си, че не подслушват? Та мене ме безпокоят… тези… тези…

— Изглежда са стари приятели; някой е спасил някому живота или нещо от този род — рече Галуей. — Какво могат да направят те, във всеки случай?

— Нищо, но това сковава…

По-нататък не чух.

— Забележи. Ала да вървим, защото твоята новина изисква размишления. Струва си труда. Харесва ли ти Ганувер?

— Идиот!

— Зададох неделови въпрос, ето всичко.

— Щом искаш да знаеш. Дори ще кажа нещо повече — ако не бях така добре дисциплинирана и освободена, в гънките на сърцето ми нейде би могъл да се завъди този микроб — страстта. Но клетникът е твърде… последното надделява. Съвсем неизгодно е да се влюбваш.

— В такъв случай — забеляза Галуей — аз съм спокоен за изхода на предприятието. Тези оригинални мисли придават на отношението ти необходимата убедителност — усъвършенствуват лъжата. А какво ще кажем на Томсон?

— Същото, което и по-рано. Цялата надежда е в тебе, чичо. „Вас ис дас“? Само че той няма да направи нищо. Този кинематографичен дом е построен така конспиративно, както не са сънували никакви Медичи.

— Той ще се влюби.

— Няма да се влюби. За това гарантирам. Умът му струва колкото моя, по своя линия.

— Да вървим. Какво взе?

— Ще потърся, няма ли… Знаменито се овладяваш, когато четеш такива книги.

— Ангеле мой, лудият Фридрих никога не би написал книгите си, ако беше прочел само тебе.

Диге мина част от пространството и се насочи към мене. Бързите й стъпки, стихнали изведнъж, зазвучаха, както ми се стори, почти до самия шкаф. Колкото и голям новак да бях в света на хората, подобни на жителите от този дом, тънкият ми слух, изострен от вълненията на този ден, фотографически точно отбеляза казаните думи и извади от неразбраното всички подозрителни места. Лесно е да си представим какво можеше да стане, ако ме откриеха тук. Колкото се може предпазливо и бързо, притворих съвсем пролуката на вратата и се притиснах в ъгъла. Но стъпките се спряха на друго място. Тъй като не исках да изпитвам отново такъв страх, спуснах се да шаря наоколо, търсейки изход — къде? — дори в стената. И тогава забелязах, вдясно от себе си, на тая страна, дето се намираше стената, тясно металическо езиче с неизвестно предназначение.

Натиснах го надолу, нагоре, надясно, в отчаяние, със смела надежда, че пространството ще се разшири — безрезултатно. Най-сетне го възвих наляво. И стана — не бях ли прав аз в най-налудничавите си съображения? — стана онова, което трябваше да стане тук. Стената на шкафа безшумно отстъпи назад, като ме изплаши обаче по-малко, отколкото току-що чутият разговор, и аз се плъзнах към блясъка на един тесен, дълъг като улица коридор, озарен от електричество, където поне имаше къде да се бяга. С бесен възторг тикнах с двете си ръце тежкия отрез от стената на предишното място, но той тръгна като на колелца и тъй като имаше размера точно на разреза на коридора, не остана никаква пролука. Съзнателно го притворих така, че дори сам да не мога да го отворя. Ходът изчезна. Между мене и библиотеката стоеше плътна стена.