Джак Керуак
Бродягите на Дхарма (33)

33

Ууу, когато на сутринта се събудих, слънцето грееше върху ясното синьо небе, излязох на планинската поляна и пред мен се разкри всичко, за което ми беше говорил Джефи: стотици мили, покрити с ослепителни заснежени скали, девствени езера и високи гори, а под тях като земен покров се простираше, море от дантелени облаци, което се разливаше докъдето стигаше поглед във всички посоки и изпълваше с пяната си долините; т.нар. ниска облачност от височината на моите две хиляди метра беше далече под краката ми. Сварих си кафе на печката, излязох отново и седнах на стъпалцата пред хижата да сгрея под жарещото слънце просмуканите си от влага кости. Подвикнах „Ти-и, ти-и“ на един голям рунтав заек и той спокойно се спря за миг близо до мен, загледан в морето от облаци. Изпържих си бекон с яйца, изкопах помийна яма стотина метра надолу по пътеката, събрах дърва, мислено прокарах граници през територията си с далекогледа и дадох на чудните върхове и клисури имената, които Джефи често ми повтаряше: планината Джек, Монт Терър, Монт Фюри, Монт Челинджър, Монт Диспеър, Голдън Хорн, Сауърдоу, връх Крейтър, Руби, Монт Бейкър, простираща се безкрайна на запад, планината Джакес, връх Круукт Там, и приказните имена на потоците: Трий Фулс, Синъмън, Трабъл, Лайтнинг и Фрийзаут. И всичко това беше мое, нито едни други човешки очи на този свят не виждаха тази безбрежна циклорамна вселена. Гледката ме изпълни с неимоверно чувство за приказност, което не ме напусна през цялото лято и дори все повече се засилваше, особено когато стоях изправен на глава, за да се раздвижи кръвта ми на самия връх, подложил под главата си чувал от зебло, и тогава планините приличаха на малки мехурчета, висящи надолу с главата в празното пространство. Всъщност аз осъзнавах, че и те като мен са надолу с главата! Нищо не можеше да скрие факта, че гравитацията ни удържаше, макар и надолу с главата, към повърхността на Земното кълбо в безкрайното празно пространство. И неочаквано осъзнах, че съм абсолютно сам и не ми остава нищо друго, освен да се храня, да си почивам и да се забавлявам, и никой нямаше да ми попречи да го направя. Малките цветчета растяха навсякъде около скалите, без да искат разрешение от никого, смятах да постъпя като тях.

През следобеда белият дантелен покров над земята се разкъса на места и вече можех да видя езерото Рос, далече долу под мен блестяха лазурните му води, по които плуваха корабчета с летовници, като самите корабчета не се виждаха, а само жалките малки дири, който оставяха по огледалната му повърхност. Виждаха се и отраженията на устремили се към безкрая гигантски борове. В късния следобед лежах върху тревата с цялото това великолепие пред себе си, но малко се отегчих и си помислих: „Там няма нищо, защото мен не ме интересува.“ Тогава скочих и започнах да пея, да танцувам и да си подсвирквам, но дефилето на Лайтнинг беше прекалено голямо за ехо. Зад бараката имаше огромна преспа сняг, която щеше да ми осигури прясна вода за пиене до септември, просто трябваше всеки ден да загребвам по една кофа, да я внасям вътре да се разтопи и ледената напитка беше готова. Бях така щастлив, както не се бях чувствал от години, може би от дете, разумът ми беше бистър, бях намерил своето усамотение.

— Будиам, идам, дидам, дий — пеех си, като се разхождах наоколо и подритвах камъчетата.

Тогава настъпи първият ми залез, беше невероятен. Снегът по планините порозовя, бухналите облаци в далечината приличаха на дарени с божествен блясък древни градове, вятърът свиреше непрекъснато, фиуу, фиуу, от време на време дори бумтеше, блъскайки моя кораб. Луната сякаш беше издала напред брадичката си и тайнствено се усмихваше в бледата синева над чудовищните изпарения, издигащи се от езерото Рос. Остри зъбери изникваха зад склоновете, точно като мрачните планини, които рисувах като дете. Някъде сякаш се провеждаше златен фестивал на радостта. В бележника си записах: „О, аз съм щастлив!“ Във вечерните върхове усетих надежда. Джефи беше прав.

Щом тъмнината обгърна планините и скоро отново щяха да изгреят звездите по нощното небе, а отвратителният Снежен човек да задебне из Хозомийн, аз запалих огън в печката и си изпекох вкусни ръжени кифли и забърках телешко рагу. Силен западен вятър блъскаше бараката, но тя беше укрепена добре със стоманени прътове, излизащи от циментовата плоча, и той не можеше да я отвее. Бях доволен. Всеки път, когато погледнех през прозореца, виждах високопланински ели на фона на покрити със сняг върхове, непрогледни мъгли или миниатюрното набраздено и огряно от луната езеро. Направих си малък букет от вълчи боб и разни други планински цветя и го сложих в чаша за кафе, напълнена с вода. Върхът на планината Джек беше забулен в сребърни облаци. От време на време в далечината проблясваха светкавици и осветяваха невероятните хоризонти. Понякога сутрин се спускаше мъгла и моят хребет, Старвейшън, се скриваше напълно в млечнобялата й пелена.

С настъпването на новата утрин, беше неделя, зората, също като предния ден, разкри гладко море от сияйни облаци около хиляда фута под мен. Всеки път, когато ми ставаше скучно, си свивах нова цигара от кутията „Принц Алберт“; няма нищо по-приятно на света от бавно и с наслада изпушената собственоръчно свита цигара. Крачех из ведрото сребристо безмълвие, с розови хоризонти на запад, а насекомите затаяваха дъх в чест на луната. Но имаше и толкова горещи и ужасни дни, с прехвърчащи летящи мравки и скакалци, като някаква божия напаст, жарки, без облаци и без въздух, че не можех да проумея как на върха на една северна планина може да е такава задуха. По пладне в такива дни единственият звук в света беше симфоничното бръмчене на моите приятели, безбройните насекоми. Но идваше нощта, а с нея и планинската луна, по езерото се плъзваше светлата й пътека, аз излизах и медитирах, седнал на тревата с обърнато на запад лице, искайки ми се да има някакъв Бог: личност над цялата тази безличностна материя. Отивах при голямата преспа, изравях буркана с пурпурното желе и поглеждах през него бялата луна. Усещах как светът се търкаля към луната. Нощем, докато лежах в спалния чувал, идваха елени от горите по-надолу и хрупаха остатъците от храна в металната чиния на двора: самци с големи рога и мили малки еленчета, приличащи на неземни бозайници от някаква друга планета на фона на осветените от луната скали.

После вятърът довяваше от юг разрошени и възторжени ситни капки дъжд и аз си казвах:

— Заваля, да се прибираме.

После добавях:

— Време е за горещо кафе и цигара, момчета — обръщайки се към въображаемите си бхикшу.

Луната скоро се изпълни и наедря и зад Монт Хозомийн се появи северното сияние („Като се вгледаш в празнотата, тя застива още повече“, казва Хан Шан в превода на Джефи); а всъщност аз бях така застинал, че трябваше да размърдам кръстосаните си върху планинската трева крака, и чух звука от копитата на бягащи някъде в далечината елени. Стоейки изправен на глава преди лягане върху тези високи, осветени от луната скали, ясно осъзнавах, че Земята наистина е надолу с главата и че човекът, тази чудата, суетна буболечка, пълна със странни идеи, се разкарва надуто наоколо, също надолу с главата, разбирах също, че човек си спомня как онази мечта за хармоничния Космос, в който да властва разумът, е произлязла от първичната субстанция. Понякога се побърквах, защото нещата не се получаваха, палачинката се накъсваше или се подхлъзвах на снега, като отивах за вода, а веднъж лопатата ми падна долу в дефилето и аз така откачих, че ми идеше да загриза скалите, влязох в бараката, ритнах шкафа и си нараних палеца на крака. Но нека духът да бъде ясен, макар плътта да пощурява, съществуването е прекрасно.

Единствените ми задължения бяха да следя на хоризонта да не се появи дим, да поддържам връзка по радиопредавателя и да премитам пода. Предавателят не ми създаваше голяма грижа; в околността все още не беше избухнал пожар, за да трябва да се свързвам с когото и да е, а и не вземах участие в бъбренето между съгледвачите. Бяха ми спуснали с парашут две батерии за него, но старите все още вършеха работа.

Една нощ по време на медитацията ми се яви Авалокитешвара, Чуващия и Отговарящ на молитви, и ми каза: „Ти си упълномощен да напомняш на хората, че са напълно свободни“, аз положих ръка на гърдите си, за да напомня първо на самия себе си, изпълни ме радост и извиках: „Та“, отворих очи и видях падаща звезда. Неизброимите светове на Млечния път, неизброимите му думи. Сипвах си супата в скромни мънички панички и така ми се услаждаше много повече, отколкото ако беше в някоя огромна купа… старата супа на Джефи от грах и бекон. Всеки следобед дремвах по два часа, а като се събуждах, се оглеждах наоколо и осъзнавах, че „нищо такова не съществува“. Светът висеше надолу с главата в океана на безкрайното пространство с всички онези хора, насядали в кината и гледащи филми някъде там долу, където щях да се върна… Една привечер се разхождах по поляната пред бараката и си пеех „Малките часове“, но когато стигнах до думите „когато целият свят е дълбоко заспал“, очите ми се напълниха със сълзи.

— Добре, свят — казах. — Ще те обичам.

Нощем се сгушвах щастлив в топлия спален чувал върху старото дървено легло, виждах в тъмнината осветените ми от луната дрехи и масата и си мислех: „Бедният Реймънд, денят му е изпълнен с грижи и печал, мислите му са тъй ефимерни, толкова е тъжно и тежко да се живее“, после заспивах като агънце. Дали не сме паднали ангели, които не искат да повярват, че нищо не е нищо, и за да го разберем, не сме обречени още от рождението си да губим един след друг хората, които обичаме, а накрая и собствения си живот?… Но после отново идваха студените утрини с издигащите се като гигантски пушек облаци от клисурата на Лайтнинг, с все така неутралните лазурни води на езерото долу и неизменните безкрайни висини. О, проскърцващи земни зъби, накъде води всичко, ако не към една сладка, златна вечност, която ще докаже, че всички сме грешни и че самото доказване е безсмислено…