Джак Керуак
Бродягите на Дхарма (21)

21

Пролетта дойде след тежки дъждове, които измиха всичко, кафяви локви покриха просмуканата от влага повехнала земя. Силни топли ветрове носеха снежнобели облаци из сухия слънчев въздух. Златни дни, топли нощи с великолепна луна и неизменният окуражителен кряк, който надигаше всяка вечер около единадесет часа някаква жаба от „Буда-поточето“, което течеше през малката, покрита със суха трева полянка сред боровете, край която под две вплетени едно в друго дървета близнаци си бях устроил новото сламено леговище. Един ден тук дойде с мен племенникът ми, малкият Лу. Както седях под дървото, аз взех някакъв предмет от земята и безмълвно го вдигнах, а той се обърна към мен и попита:

— Какво е това?

— Това — казах аз и тананикайки си „та-та-та“, прокарах хоризонтално длан във въздуха, след това повторих: — Това… То е това.

И чак когато му казах, че е шишарка, той си изгради от думата „шишарка“ представа за това, какъв е предметът, както се казва в една сутра: „Празнотата е разграничаване.“

— Главата ми отскочи — каза той, — умът ми се извъртя и очите ми заприличаха на краставици, в косата ми имаше сплъстен кичур и той облиза брадичката ми.

После добави:

— Защо да не си измисля стихотворение?

Искаше да ознаменува момента.

— Добре, но го направи веднага, без да се замисляш.

— Става… „Боровете се привеждат, вятърът се опитва да прошепне нещо, птичките чуруликат пи-пи-пи, а ястребите се спускат фиууу…“ О, ние сме в опасност.

— Защо?

— Ястребите се спускат!

— И после какво?

— Фиуу! Фиуу! — Нищо.

Мълчаливо пуфках с лулата си, а в сърцето ми царяха мир и спокойствие.

Нарекох новото си местенце „Дъбравата на дърветата близнаци“ заради двата увили се един в друг бели смърча, край чиито дънери посядах и които нощем светеха и отдалеч ми показваха посоката, при все че белият Боб вървеше пред мен и ме водеше по тъмната пътека. Една нощ, вървейки през гората, изгубих броеницата, която ми подари Джефи, но на другия ден я намерих на самата пътека и заключих: „Дхарма не може да бъде изгубена, нищо не може да бъде изгубено по утъпканата пътека.“

Сега се случваше в ранните пролетни утрини да забравя Пътеката на будизма и заобиколен от веселите кучета, просто да бъда щастлив; оглеждах се да видя малките, още незаякнали птиченца; кучетата се прозяваха и сякаш поглъщаха моята Дхарма; тревата се поклащаше, кокошките кудкудякаха. През пролетните нощи се упражнявах в Дхайана под забулената в облаци луна. Виждах истината: „Ето, това е то. Светът такъв, какъвто е, е Раят, а аз го търся отвъд това, което е тук, единствено този беден, жалък свят е Раят. О, ако можех да проумея, ако можех да забравя себе си и посветя медитациите си на освобождаването, пробуждането и блаженството на всички живи създания по света, бих осъзнал, че това, което е, е екстаз.“

През дългите следобеди просто седях върху сламата, докато се уморявах да „не мисля нищо“, после заспивах и ме навестяваха кратки сънища като онази странна история, която ми се присъни веднъж, че съм в някакъв призрачносив таван, издърпвам горе куфари със сиво месо, които майка ми подава, и кисело мърморя: „Повече няма да сляза долу!“ (за да нямам вземане-даване със света). Чувствах, че съм празно създание, призовано да се наслади на екстаза на безкрайното истинно същество.

Дните течаха, а аз се разкарвах по гащеризон, не се решех, рядко се бръснех, общувах само с кучетата и котките — отново изживявах щастливите дни на детството. Междувременно изпратих молба и бях назначен като съгледвач по пожарите към Щатската горска служба за върха Самота във Високите Каскади, щата Вашингтон. Така че възнамерявах през месец март да тръгна към бараката на Джефи, за да бъда близо до щата Вашингтон, когато наближи лятото.

В неделните следобеди роднините ми искаха да изляза с тях с колата, но аз предпочитах да остана сам вкъщи, а те побесняваха и започваха да се питат: „Какво, по дяволите, става с него?“, и аз ги чувах как обсъждат в кухнята безполезността на моя „будизъм“, после се качваха в колата и заминаваха, а аз влизах в кухнята и си пеех „Масите са празни, всички са си тръгнали“ по музиката на „Ти научаваш блуса“ на Франк Синатра. Беше толкова налудничаво, но се чувствах щастлив. Следобеда отивах с кучетата в гората, сядах върху сламата, протягах ръце с обърнати нагоре длани и поемах върху тях обилните, жарещи слънчеви лъчи. „Нирваната е движеща се лапа“ — казвах, щом отворех очите си след медитацията, тъй като първото нещо, което виждах, беше потръпващата в тревата лапа на спящия Боб. После се връщах вкъщи по ясната, чиста и добре утъпкана пътека и чаках нощта, когато отново щях да видя безбройните Буди, криещи се в лунния въздух.

Спокойствието ми накрая беше нарушено от един странен спор със зет ми; той започна да негодува за това, че отвързвам Боб и го водя с мен в гората.

— Прекалено много пари съм вложил в това куче, за да се разхожда на свобода.

— Как би се чувствал, ако по цял ден си завързан за верига и лаеш като него? — попитах аз.

— Не ме интересува — отвърна той.

— И мен — каза сестра ми.

Толкова побеснях, че отидох в гората — беше неделя следобед — и реших да седя там без храна до полунощ, след това да се прибера, да си стегна багажа и да си тръгна. След няколко часа майка ми ме извика от задната веранда за вечеря, не отидох; накрая малкият Лу дойде при дървото и ме помоли да се прибера.

В поточето имаше жаби, които крякаха в най-невероятни часове на денонощието и сякаш умишлено прекъсваха медитацията ми — веднъж по пладне една от тях изкряка три пъти и повече не се обади, сякаш ми тълкуваше Тройното колело. Сега тя изкряка веднъж. Почувствах, че това е сигнал, означаващ Първото колело на състраданието, и тръгнах обратно, решен да преглътна всичко, дори и мъката си за кучето. Колко тъжна и безполезна илюзия. През нощта се върнах в гората и премятайки зърната на броеницата, си шепнех странни молитви като тази: „Гордостта ми е наранена, това е празнотата; аз имам работа с Дхарма, това е празнотата; горд съм с любовта си към животните, това е празнотата; представата ми за оковите, това е празнотата; мъката на Ананда, дори това е празнотата“ Навярно ако някой стар дзен-учител беше тук, щеше да отиде и да срита кучето на веригата, за да разбуди изневиделица всички. Болката ми беше в това, че трябваше да се откажа от представата си за хората и кучетата, а и за самия себе си. Дълбоко вътре бях наранен от тъжния опит да отрека това, което е. Във всеки случай това беше една мила малка драма в неделния следобед: „Реймънд не иска кучето да е завързано.“ Но през нощта под дървото неочаквано ме осени удивителна идея: „Всичко съществуващо е лишено от съдържание и е плод на мисълта! Нещата са празни във времето и пространството.“ Обмислих го и на следващия ден, силно ентусиазиран, реших, че е дошло времето да обясня всичко на семейството си.

— Но чуйте! Не! Вижте! Толкова е просто! Нека ви го кажа кратко и ясно. Всички неща са празни, нали?

— К’во искаш да кажеш с това „празни“, аз не държа ли този портокал в ръката си?

— Ръката ти е празна, всичко е празно, нещата се появяват, но за да изчезнат, всичко създадено трябва да бъде разрушено и то трябва да бъде разрушено просто защото е било създадено!

И това не свърши работа.

— Ти и твоят Буда, защо не си останеш при религията, с която си роден? — казаха майка ми и сестра ми.

— Всичко е изчезнало, вече е изчезнало — появило се е и е изчезнало — крещях аз. — А нещата са празни — продължих, като крачех нервно из стаята, — защото се явяват, нали, нали ги виждате, но са изградени от атоми, които не може да бъдат измерени, претеглени или хванати с ръка, дори и най-тъпият учен вече знае това, а самите атоми са безброй, нещата са празни образувания от нещо, което създава илюзията за пространственост, те не са нито големи, нито малки, нито близки, нито далечни, не са истински или фалшиви, а чисто и просто фантоми.

— Фантоми! — извика смаян малкият Лу. Той действително беше съгласен с мен, но се изплаши от твърдението ми за „фантомите“.

— Виж — каза зет ми, — отговори ми на този въпрос: ако нещата са празни, как бих могъл да усетя вкуса на този портокал и да го изям.

— Твоят разум създава портокала, като го вижда, чува, усеща на допир, аромат и вкус и мисли за него, но без този разум това, което наричаш портокал, не ще може да бъде видяно, чуто, подушено, опитано или дори мислено отбелязано, в действителност съществуването на този портокал зависи от твоя разум! Не разбираш ли това? Сам по себе си той е нищо, той е чист мисловен продукт, който може да бъде видян единствено от разума ти. С други думи, той е лишен от съдържание и е плод на мисълта ти.

— Е, дори и да е така, за мен това няма значение.

Все още ентусиазиран, аз се върнах през нощта в гората и се замислих: „Какво означава това — ето аз съм в тази безкрайна вселена и мисля, че съм човек, седнал върху Земята под звездите, а всъщност съм празен и мисловен в празнотата и мисловността, обхващаща всичко? Това означава единствено, че съм празен и мисловен, или по-скоро, че чрез своя разум знам, че съм празен и че между мен и всички останали неща няма никаква разлика. С други думи, това означава, че съм станал идентичен с всичко останало. Станал съм Буда.“ Наистина го чувствах, вярвах го и с радост си мислех какво ще кажа на Джефи, връщайки се сега в Калифорния. „Поне той ще ме изслуша“, мислех си обиден. Изпитвах велико съчувствие към дърветата, защото бяхме едно и също нещо; потупах кучетата, които никога не спореха с мен. Всички кучета обичат Бог. Те са по-мъдри от господарите си. Казах им го, те ме изслушаха с наострени уши и облизаха лицето ми. Така или иначе, бяха спокойни, докато бях с тях. Ако тази година не бях нищо друго, то поне бях кучешкият св. Реймънд.

Понякога просто седях в гората и се взирах в същността на нещата, опитвайки се да разгадая тайната на съществуването. Вглеждах се в свещените, дълги и извити жълтеникави плевели, изправили се пред направената ми от трева непорочна Татагата-постеля, които сочеха във всички посоки и тихо шумоляха, докато вятърът тактуваше: „Та, Та, Та“ — бъбриви групички, край които гордо се перчеше по някой самотен екземпляр, сред тях имаше и болни, и прекършени, както и полумъртви стръкове, и цялата тази разбъркана жива жълта маса неочаквано зазвъняваше на вятъра като хиляди звънчета и превъзбудено се раздвижваше, а аз си мислех: „Това е то.“

— Хоп, хоп, хоп — подвиквах им аз и те свеждаха по посоката на вятъра умните си главици, измамно сочейки с трептенията си някаква закодирана в цветовете им неясна идея, родена от въображението на земната влага, която беше определила собствената им карма… В това имаше някаква тайнственост. Заспах и сънувах думите: „С това изучаването на Земята свърши“, видях как майка ми тържествено клати главата със затворени очи. Какво ме интересуваха досадни болки и неправди на този свят, човешкият живот е едно безсмислено губене на време, цялата вселена е една пуста звездна паст. „Аз съм бхикшу Пречистия плъх!“, ми се присъни.

Какво ме интересуваше неистовият писък на жалкото себелюбие, което шества навсякъде? Аз съществувах в откъснатостта, отдалечеността, отделеността, отнесеността, затвореността, нищо-неслучващостта, в разчленеността нирвана! „Прахта на моите мисли образува сфера в тази извечна самота“, помислих си и се усмихнах, защото вече виждах навсякъде и във всичко бялата светлина.

В нощта, когато започнах да се упражнявам в така нареченото „самапати“, което на санскрит означава „трансцендентално просветление“, топлият вятър караше боровете прочувствено да шептят. Умът ми беше леко задрямал, но физически се чувствах напълно буден, седнал изправен под дървото, когато неочаквано видях цветя — необятна розова вселена с оттенъци на червено в тихо шумолящата гора (постигането на нирвана е като локализиране на тишината), и получих визия на древния Дипанкара Буда, който е известен с това, че никога не е казал нищо, той ми се яви като огромна снежна пирамида с черни рунтави вежди като на Джон Л. Люис и страшен поглед, в някаква древна снежна земя като Албан („Ново поприще!“, крещеше негърката проповедничка), всичко това накара косата ми да настръхне. Спомням си странния, тайнствен вик, който накрая се изтръгна от мен, каквото и да означава той: „Съцвет“. То, видението, беше лишено от каквото и да било усещане за собствена личност, беше чиста его-лишеност — безумна, безплътна активност, освободена от неверни положения… освободена от усилия и грешки. „Всичко е наред, помислих си. Формата е празнота и празнотата е форма, и ние сме тук завинаги под една или друга форма, което е празнота. Това, което мъртвите са сътворили, е пребогатото безмълвие на Чистата Разумна Земя.“

Прииска ми се да извикам над горите и покривите на Северна Каролина, за да известя преславната и проста истина. После си казах: „Раницата ми е готова, вече е пролет, ще тръгна към сухата земя на Югозапада, към обширната пустинна земя на Тексас и Чихуахуа и веселите мексикански нощни улици, от чиито врати се дочува музика, и има момичета, вино, трева и щури шапки, вива! Какво ми остава? Подобно на мравките, които нямат друга работа освен по цял ден да се трудят, на мен не ми остава нищо друго освен да правя това, което искам, да бъда добър, въпреки всичко да остана неповлиян от човешките мнения и да се моля за светлината.“ И така, седнал под моето Буда-дърво, в тази „съцветна“ вселена от розови, червени и кремави цветя, сред рояк тайнствени, трансцендентални птици, възнаграждаващи будния ми разум със странни, мили звуци (непонятна глъчка), в загадъчното древно ефирно ухание на моето Буда-блаженство, аз усетих, че животът ми е просторна и блестяща празна страница и мога да правя всичко, което си искам.

На другия ден се случи нещо странно и онагледи истинската сила, която бях придобил от тези тайнствени визии. От пет дена майка ми кашляше, носът й течеше и сега гърлото започна да я боли толкова много, че кашлицата й беше болезнена и звучеше опасно. Реших да изпадна в дълбок транс, да я хипнотизирам и не забравяйки, че „Всичко е празно и осъзнато“, да разбера причината на болестта й и да я излекувам. Мигновено пред затворените ми очи се появи образът на бутилка от коняк, която видях, че е лекарство за разтривка „Хийт“, веднага след това кадърът се смени като на филм и се появи далечният образ на кръгли бели цветчета с малки венчелистчета. Веднага станах, беше полунощ и се чуваше как майка ми кашля в леглото, взех няколкото саксии с кичесто лютиче, които сестра ми беше поставила из къщата, и ги изнесох навън. После взех от шкафчето с лекарствата шишенце „Хийт“ и казах на майка ми да си разтрие с него гърба. На другия ден кашлицата й беше преминала. По-късно, след като бях вече тръгнал на стоп на запад, една позната на семейството медицинска сестра чула историята и казала:

— Да, звучи като алергия към цветя.

По време на тази визия и на действията ми след нея аз знаех абсолютно ясно, че хората се разболяват, като използват физическите възможности да се самонаказват поради това, че тяхната божествена, Буда, Аллах или както и да се нарича там природа, се саморегулира и всичко заработва автоматично по този начин. Това беше моето първо и последно „чудо“, защото се страхувах да не се задълбоча прекалено много и да изпадна в плен на суетата. Страхувах се малко и от отговорността, която носеше.

Всички в семейството ми разбраха за това, което се случи, но изглежда не повярваха много, всъщност не повярвах много и аз. И така трябваше да бъде. Сега бях много богат, бях преизпълнен с чрезмерна самапати-благодат, благодарение на смирената си карма и може би на това, че бях съжалил кучето и простил на хората. Но вече знаех, че съм блажен наследник и че най-тежкият и последен грях е добродетелността. И така, трябваше просто да се затворя, да хвана пътя и да отида да видя Джефи. „Не позволявай на тъгата да те направи зъл“, пее Франк Синатра. През последната ми нощ в гората, в навечерието на отпътуването ми на стоп, чух думите „сияйно тяло“, отнасящи се за това, че нещата не трябва да бъдат създавани, за да изчезнат, а да бъдат съзнавани в абсолютно чистите им истинни или сияйни тела. Разбрах, че нищо не трябва да бъде правено, защото нищо никога не се случва и няма да се случи, а всички неща са лишена от съдържание светлина. И така, обогатен, аз сложих раницата на гръб, целунах майка си за довиждане и тръгнах. Тя беше платила пет долара, за да сложат на старите ми обувки съвсем нови дебели гумени подметки с налчета, и сега бях напълно екипиран за лятната си работа в планините. Старият ни приятел от магазина Бъди Том, един голям образ, ме откара с колата си до шосе 64, където се сбогувахме и започнах да стопирам — очакваха ме три хиляди мили обратно до Калифорния. Щях да си бъда отново вкъщи чак за следващата Коледа.