Джак Керуак
Бродягите на Дхарма (29)

29

Купонът продължи дни наред; на сутринта на третия ден хората все още лежаха по земята, когато двамата с Джефи измъкнахме незабелязано раниците си навън, като предварително бяхме сложили вътре малко храна, и тръгнахме надолу по шосето, огрени от оранжевите лъчи на утринното калифорнийско слънце. Очертаваше се страхотен ден, бяхме се завърнали в естествената си среда: горските пътеки.

Джефи беше в приповдигнато настроение.

— Дявол да го вземе, страхотно е да се измъкнеш от разгулния живот и да отидеш в гората. Когато се върна от Япония, Рей, щом времето здраво се застуди, ще си обличаме топло бельо и ще тръгваме на стоп из страната. Представи си само какво би било да отидем в планината Аляска или до Кламат — неизбродими гори с огромни ели, сред които да медитираш, и езеро с хиляди диви патици. Ууу! Знаеш ли какво означава „ууу“ на китайски?

— Какво?

— Мъгла. Горите тук в Мерин са страхотни, днес ще ти покажа гората Мюър, но нагоре на север остава целият онзи стар тихоокеански Крайбрежен хребет и низините под него, бъдещият дом на Дхарма. Знаеш ли какво смятам да направя? Ще създам нова голяма поема със заглавие „Безкрайни планини и реки“, като просто ще пиша безспир върху безкраен свитък, изпълвайки го с все по-нови изненади, постоянно забравяйки за какво е ставало дума по-напред, разбираш ли, като река или като една от онези наистина безкрайни китайски рисунки върху коприна, които изобразяват две дребни човешки фигурки, движещи се из неизбродим пейзаж с чепати стари дървета и толкова високи планини, че се сливат с небето в горната част на необятната рисунка. Ще я пиша три хиляди години и ще бъде наблъскана с информация за борбата с ерозията, управлението в долината на Тенеси, астрономия, геология, пътуванията на Сюан Цун, китайската теория за рисуването, презалесяването, морската екология и хранителните вериги от магазини.

— Направи го, човече.

Както винаги, аз крачех зад него и когато започнахме да се изкачваме, отново зазвуча доброто старо и самотно „туп, туп“, и двамата бавно, с около миля в час, напредвахме нагоре, а раниците така удобно прилягаха на гърбовете ни, сякаш бяхме товарни животни и не можехме без тежест на плещите. Стигнахме до края на пътя, минахме между няколко къщи, построени в близост до почти отвесни, обрасли с храсталаци канари, по които се стичаха малки водопадчета, продължихме нагоре до една висока стръмна ливада, над която кръжаха пеперуди и по окосената й трева блестеше утринна роса, спуснахме се до някакъв черен път и тръгнахме по него, а той се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, така че когато стигнахме края му, пред нас се разкриха Корте Мадера и долината Мил, а в далечината дори смътно се червенееха високи части на моста Голдън Гейт.

— Утре следобед, по пътя ни към Стимсън Бийч — каза Джефи, — ще видиш целия Сан Франциско, белеещ се в далечината на синия залив. Рей, за бога, някога в бъдеще може да си направим едно чудно свободно братство из тази хълмиста калифорнийска земя, ще си водим момичета и ще бъдем заобиколени от десетки просветени лъчезарни типове, ще живеем в индиански колиби и ще се храним с плодове.

— Ами боб?

— Ще пишем стихове, ще си купим печатарска машина и ще ги отпечатваме, нашата Дхарма Печатница, и в това поетично местенце ще издадем дебела книга с ледени бомби за тъпите читатели.

— Читателите не са толкова лоши, те също страдат. Постоянно четем за някоя изгоряла барака от насмолен картон някъде в Средния запад, в която загинали три малки дечица, и ни показват снимка на плачещите родители. Изгоряла дори и котката. Джефи, смяташ ли, че Бог е създал света за собствено развлечение. Тъй като се е отегчавал. Защото, ако е така, то той е подъл.

— Ха, кого имаш предвид под Бог?

— Просто Татагата, ако това ти харесва.

— Ами в сутрите се казва, че светът не се ражда от утробата на Бог или Татагата, а се появява единствено благодарение на невежеството на живите същества.

— Но Той е създал тези живи същества и тяхното невежество. А това е много жалко. И аз няма да си дам почивка, докато не разбера защо, Джефи, защо.

— О, не обременявай духа си. Не забравяй, че в чистия Татагата дух не съществува въпросът защо, нито каквото и да е друго питане.

— Ами тогава в действителност нищо не се случва.

Той хвърли тояжката си и ме удари по крака.

— Е, това се случи — казах.

— Не мога да ти отговоря, Рей, но оценявам тъгата ти за света. Тя е истинска. Спомни си за купона онази нощ. Всички искахме да си прекараме добре и наистина се опитахме, но на другия ден се събудихме малко тъжни и отдалечени един от друг. Какво мислиш за смъртта. Рей?

— Мисля, че тя е нашата награда. Когато умрем, отиваме право в Рая и изпадаме във вечна нирвана, това е всичко.

— Но да предположим, че се преродиш в някое от по-нисшите, пъклените нива, и разни дяволи ти пъхат в гърлото нажежени до червено метални топки.

— Животът вече е напъхал в гърлото ми металния си залък. Но аз не мисля, че това е нещо повече от илюзия, създадена от истерични монаси, които не разбират душевното спокойствие на Буда под Дървото Бо, както и благодатта на Христос, свел тъжен поглед към своите мъчители, всеопрощаващ.

— Ти наистина харесваш Христос, нали?

— Разбира се, че го харесвам. Все пак, много хора казват, че той е Майтрея, за който Буда предрича, че ще се появи след Шакямуни, нали знаеш, че на санскрит майтрея означава „любов“, а Христос говори единствено за любов.

— О, не започвай да ми проповядваш християнство, представям си те как на смъртното си ложе целуваш кръста като някакъв престарял Карамазов или като стария ни приятел Дуайт Годард, който живя цял живот като будист и неочаквано в последните си дни се обърна към християнството. Не, това не е за мен, искам всеки ден да прекарвам часове наред в медитация в някой самотен храм, пред заключената статуетка на Куанон, която не е позволено да се вижда, понеже е прекалено могъща. Така че, давай, стари диаманте!

— Всичко ще се нареди от само себе си.

— Спомняш ли си Рой Стърлесън, приятеля ми, който отиде в Япония, за да изучава онези камъни Рьоанджи. Той замина с един товарен кораб на име „Морски дракон“ и затова върху една от стените на столовата му нарисувал голяма картина, изобразяваща морски дракон и сирени, за да достави удоволствие на моряците, които първоначално го взимали на подбив, но накрая всички искали да станат бродяги на Дхарма. Сега той изкачва свещения връх Хиеи в Киото, газейки навярно из половинметров сняг, право нагоре, там, където няма никакви пътеки и наклонът е безумен, през бамбукови гъсталаци и разкривени борове, сякаш излезли от картина. Краката са ти мокри и си забравил да обядваш, така се катери.

— Как смяташ да се обличаш в манастира?

— О, с изработени на ръка дрехи в стария стил на династията Тян, дългата и широка черна дреха с огромни провиснали ръкави и смешни плисета те кара да се чувстваш като истински ориенталец.

— Алва казва, че белите типове като нас двамата са много запалени по това, да се чувстват като истински ориенталци и да носят роби, а самите ориенталци на Изток четат сюрреализъм и Чарлз Дарвин и са полудели по западни бизнес облекла.

— Изтокът и Западът един ден ще се съберат. Помисли си само каква велика световна революция ще настъпи, когато това най-накрая се случи, а могат да го предизвикат само хора като нас. Представи си само, как милиони хора по целия свят са излязли с раници на гърба сред природата, стопират по пътищата и разнасят словото.

— Това ми напомня за Първия кръстоносен поход, когато Валтер Безпарични и Петер Отшелника повели дрипавите тълпи от богомолци към Свещената земя.

— Да, но това е толкова тягостно и мрачноевропейско, а аз искам моите бродяги на Дхарма да носят в сърцата си радостта на пролетта, когато всичко разцъфва и е прекрасно, а птичките отлитат и оставят малки пресни цвъчки точно под носа на изненаданите котки, които само преди миг са искали да ги изядат.

— За какво си се замислил?

— Просто си съчинявам стихове, докато се изкачваме към планината. Погледни нагоре, виж прекрасните й форми, макар подобна красота да притежава всяка друга планина по света, но аз наистина съм влюбен в Тамалпе. Нощес ще лагеруваме от другата й страна. Когато слънцето започне да залязва, вече ще сме там.

Областта Мерин беше много по-приятна и в нея по-силно се усещаше човешко присъствие от дивата Сиера, където се изкачвахме миналата есен: беше отрупана с безброй цветя, дървета и храсти, а от двете страни на пътя растеше гъст отровен бръшлян. Когато стигнахме края на изкачващия се нагоре черен път, неочаквано потънахме в гъста гора от секвои и тръгнахме през нея, следвайки някакъв тръбопровод през едно доста дълбоко мочурище, свежото утринно слънце едва-едва се процеждаше между клоните на дърветата и беше студено и влажно. Но въздухът беше обилно наситен с аромат на борова смола и влажна дървесина. Джефи тази сутрин не млъкваше. Веднъж стъпил върху горска пътека, той отново ставаше като малко дете.

— Според мен единственото нещо, което куца на тази работа с японския манастир, е, че въпреки интелигентността и добрите намерения, американците там, те имат много слаба представа за Америка и за това, кои са хората, които наистина се занимават тук с будизъм, а освен това не обичат поезията.

— За кого говориш?

— Ами за хората, които ме изпращат там и финансират цялата работа. Те влагат парите си в подреждането на чудни японски градини, в японски постройки, книги и всички останали дивотии, които така или иначе никой не харесва или не би могъл да си позволи, с изключение на богатите разведени американци, отишли на екскурзия в Япония, които просто си построяват или купуват някоя стара японска къща с градина, като по този начин си осигурят местенце, където да се мотаят котките им, а те самите да се правят на будисти, искам да кажа, да си имат истинска цветна градина или нещо такова и да се измъкнат от застоялия живот на американската средна класа. И все пак го очаквам с нетърпение, о, дори се виждам как седя сутрин върху рогозките, пред мен има ниска масичка и аз печатам на пишещата машина, наблизо върху хибачи^[1] е сложен съд с топла вода, за да не изстива, а книгите ми, картите, лулата и фенерчето са внимателно подредени настрани, по клоните на сливовите дървета и боровете пред къщата се белее сняг, но нагоре по планината Хиеизан преспите стават все по-дълбоки, наоколо има суджи и хиноки, а склоновете са покрити със секвоя и кедър. Надолу по скалистата пътечка се гушат малки, скрити от погледа храмове, хладни и покрити с мъх древни местенца, край които крякат жаби, а вътре има малки статуетки, по стените висят маслени лампи, златни лотоси и рисунки, а въздухът е просмукан с прастар дъх на тамян, лакирано дърво и статуетки.

Корабът му щеше да отплува след два дни.

— Но ми е тъжно, че напускам Калифорния… затова ми се прииска да й хвърля днес заедно с теб един последен поглед, Рей.

Излязохме от влажната секвоева гора върху път, край който имаше планинска хижа, пресякохме го и отново потънахме в гъсталак, докато не стигнахме до една пътека, която навярно беше известна на съвсем малко хора, и ето, че вече бяхме в гората Мюър. Това беше огромна долина, която се простираше на мили пред нас. Извървяхме около две мили по стар дърварски път, после Джефи се отклони от него и се заизкачва нагоре по склона, докато не стигнахме до друга пътека, която никой не би и предположил, че съществува. Тръгнахме по нея, първоначално тя се изкачваше, а после се спусна надолу покрай едно лъкатушещо поточе, като там, където го пресичаше, бяха повалени трупи, а на места дори бяха направени и своеобразни мостчета, по думите на Джефи — от бойскаути, от разцепени на две дървета, като равната част се използваше за ходене по нея. После се заизкачвахме по стръмен, осеян с борове склон, излязохме на магистралата, тръгнахме нагоре по един покрит с трева хълм и стигнахме до открит театър, построен в гръцки стил и ограден с каменни места за зрителите, автентична сцена за пиесите на Софокъл и Есхил. Пийнахме вода, седнахме на най-горните места, свалихме си обувките и се загледахме в безмълвния спектакъл. В далечината се виждаше мостът Голдън Гейт и се белееше Сан Франциско.

Джефи започна да крещи, да дюдюка, да свирка и да пее, преизпълнен с чиста радост. Наоколо нямаше жива душа.

— Така ще се чувстваш, когато се качиш това лято на Самота, Рей.

— Ще пея за първи път в живота си с цяло гърло.

— Ако някой въобще те чуе, то това ще бъдат само зайците или може би някоя критически настроена мечка. Рей, областта, през която тече Скагит, там, където отиваш, е най-великото място в Америка: онази ледена река, виеща се през тесни клисури, и места, в които не е стъпвал човешки крак, заснежените склонове, които със спускането си изсъхват, покриват се с гигантски борове и образуват дълбоки долини като Биг Бийвър и Литъл Бийвър, в които човек може да види едни от най-красивите и девствени кедрови гори, останали на Земята, постоянно си мисля за запустялата ми барака в планината Крейтър, самотна и грохваща там горе, в компанията единствено на зайците и виещия вятър, онези зайчета, дето живеят в топлите си, постлани с козина дупки дълбоко под скалите и се хранят с разни семена. Колкото повече се приближаваш към природата, към скалите, въздуха, огъня и дърветата, човече, толкова по-одухотворен става за теб светът. Всички онези хора, дето се мислят за твърдоглави материалисти и практични типове, нямат ни най-малка представа за естеството, техните глави са пълни единствено с разни неясни представи и идеи — той вдигна ръка. — Чуй крясъците на този пъдпъдък.

— Чудя се какво ли правят другите у Шон.

— Ами сега всички са горе, отново са подхванали онова горчиво старо червено вино и безмълвно седят по земята. Трябваше да дойдат всички с нас и да научат нещо.

Той вдигна раницата си и тръгна. След половин час стигнахме до красива поляна, оттам тръгнахме по прашна тясна пътечка, прекосяваща разни плитки поточета, и накрая пристигнахме в лагера Потреро Медоус. Това беше къмпинг с каменно огнище, дървени маси и всичко останало, но поне до събота тук нямаше да има никой. На няколко мили по-нагоре съгледваческата барака на връх Тамалпе гледаше право към нас. Разопаковахме багажа си и останалата част от следобеда я прекарахме в чудно спокойствие, като известно време дремахме под слънцето, а после Джефи тичаше наоколо, наблюдаваше птиците и пеперудите и си записваше нещо в бележника, а аз се спуснах сам от другата, северната страна, където към океана се простираше обширна и пуста камениста местност, много наподобяваща Сиерите.

Когато се смрачи, Джефи запали голям огън и започна да приготвя вечерята. Бяхме много уморени и щастливи. Тази вечер той приготви супа, която няма да забравя никога, това беше най-вкусната супа, която бях ял от времето, когато бях известен млад писател в Ню Йорк и се хранех в „Шамбо“ или при Хенри Кру. В нея нямаше нищо друго освен две пакетчета суха супа от грах, сложени в тенджера с вода заедно с пържен бекон, мазнина и всичко останало, като всичко това се разбъркваше, докато завря. Тя стана гъста, действително имаше вкус на грах и с пушения бекон и беконената мазнина беше най-доброто нещо, което можеше да се изпие в студената, сгъстяваща се тъмнина, край искрящия огън. Освен това, докато се щураше наоколо, Джефи беше намерил праханки — гъби, но не с шапчици, а кръгли и с формата на портокал, чието месо е сочно и бяло, той ги наряза, изпържи ги в беконената мазнина и ги сервира с пържен ориз. Беше страхотна вечеря. Измихме съдовете в бълбукащото поточе. Буйният огън държеше комарите на разстояние. Току-що изгрялата луна се запровира през клоните на боровете. Разпънахме спалните си чували в тревата и си легнахме рано, уморени до смърт.

— Е, Рей — каза Джефи, — съвсем скоро аз ще бъда много далеч оттук и ти ще стопираш нагоре по Източното крайбрежие към Сиатъл и навътре през скагитската област. Чудя се какво ли ще стане с двама ни?

Замислихме се над думите му и постепенно се унесохме. Тази нощ ми се присъни много жив сън, може би един от най-ярките сънища, които някога съм имал, съвсем ясно видях претъпкан, мръсен и опушен китайски пазар, пълен с просяци, продавачи, товарни коне, кал, наргилета, камари боклук и зеленчуци, изложени за продан в мръсни глинени съдове на земята, и неочаквано откъм планината се появи дрипав скитник, дребен, кафяв и сбръчкан, невероятен китайски скитник, който просто застана в края на пазара и започна да го оглежда с тайнствена усмивка. Беше дребен и жилав, а кожата на лицето му беше силно изопната и потъмняла от слънцето в пустинята и планините; дрехите му бяха чисто и просто дрипи; на гърба си имаше кожена торба; беше бос. Рядко бях виждал подобни типове, и то само в Мексико, а един-два пъти и в Монтерей, слизащи от онези голи, скалисти планини — просяци, които вероятно живеят в пещери. Но този китаец беше два пъти по-беден и два пъти по-жилав, имаше безкрайно загадъчна походка и със сигурност беше Джефи. Това беше същата голяма уста, същите засмени, игриви очи и скулесто лице (лице като посмъртна маска от роман на Достоевски, с изпъкнали надочни дъги и изсечени черти); и беше нисък и жилав като него. Събудих се призори с мисълта: „Оо, това ли ще се случи с Джефи? Може би ще напусне манастира, ще изчезне и никога повече няма да го видим, ще се превърне в призрака на Хан Шан из планините на Ориента и дори китайците ще се страхуват от него, ще бъде толкова парцалив и окаян.“

Разказах на Джефи съня си. Той вече беше станал, разпалваше огъня и си подсвиркваше.

— Е, стига си се излежавал в спалния чувал и си се барал по топките, стани и донеси малко вода. Ойларихууу! Рей, ще ти донеса пръчици тамян от Храма на хладните води в Кийомизу, ще си ги палиш в голяма месингова кадилница и ще се молиш като истински будист, какво ще кажеш за това. Знам, че ти е мечта. Нека да бъде както трябва. Вечно жалещ, вечно млад, хуу!

Той извади от раницата малката брадвичка, насече клоните и подсили огъня. По дърветата и по земята все още имаше роса.

— Хайде да си стягаме багажа и да тръгваме да намерим лагера Лоръл Дел. После ще се спуснем по пътеките към морето и ще се изкъпем.

— Страхотно.

Този път за прехода той беше подбрал много вкусна комбинация от продукти за подсилване: сухи бисквити „Рай-Крисп“, голямо парче лютиво сирене „Чедар“ и щафета салам. Закусихме, подкрепихме се с горещ чай и се почувствахме страхотно. Двама големи мъже могат да изкарат два дни с това сирене и почти чисти концентрати от хляб и месо, а те нямаха и един килограм. Джефи беше пълен с големи идеи като тази. Каква надежда, каква човешка енергия и истински американски оптимизъм бяха събрани в това дребничко телце! Той крачеше по пътеката пред мен и крещеше назад:

— Опитай се да медитираш, ходейки, просто върви и гледай пътеката в краката си, без да се оглеждаш, и така ще изпаднеш в транс, докато земята лети под теб.

Пристигнахме в лагера Лоръл Дел около десет, тук също имаше каменно огнище с решетки и маси за пикник, но природата беше несравнимо по-красива от тази при Потреро Медоус. Наоколо се простираха ливади: приказни красавици, по които отвсякъде се спускаше мека трева, и бяха опасани от гъсти, дълбоки зелени гори, така че докъдето стигаше погледът, се виждаше единствено поклащаща се зеленина и лъкатушещи поточета.

— За бога, ще се върна тук и ще донеса със себе си само храна, бензин и примус, на който да си приготвям яденето без дим, така че горските пазачи дори няма да знаят, че наоколо има някой.

— Да, но ако те хванат, че готвиш другаде, а не върху каменното огнище, ще те изгонят, Смит.

— Но да не мислиш, че през съботите и неделите ще седя с веселите летовници? В такива дни ще тръгвам да бродя отвъд тази прекрасна ливада. Ще остана тук завинаги.

— Само на две мили надолу по пътеката са плажът Стимсън и бакалията.

По пладне тръгнахме към плажа. Това беше невероятно изтощителен преход. Известно време се изкачвахме нагоре по ливадата, откъдето отново в далечината се разкри Сан Франциско, после се спуснахме надолу по една стръмна пътечка, която сякаш слизаше чак до морското равнище; от време на време трябваше да подтичваме и дори да се пързаляме по гръб. Край нея стремително се спускаше буен поток. Аз вървях напред и пеейки си щастливо, започнах да се спускам толкова бързо, че оставих Джефи на около миля зад себе си, и когато пътеката свърши, трябваше да го изчакам. Той не бързаше и се радваше на папратите и цветята. Скрихме раниците си под някакви храсти и ги затрупахме с окапали листа, после бодро тръгнахме надолу по крайморските ливади покрай разни фермерски къщи, край които пасяха крави, стигнахме до постройките при плажа, от една бакалия купихме вино и нагазихме в пясъка. Денят беше хладен и слънцето се показваше само от време на време. Но това не ни попречи. Скочихме по бански в океана и заплувахме бързо, после излязохме, сложихме върху парче хартия на пясъка нарязан салам, сирене и бисквити, пихме вино и разговаряхме. По едно време дори малко подремнах. Джефи се чувстваше много добре.

— Дявол да го вземе, Рей, нямаш представа колко съм щастлив, че решихме да се поразходим през тези последни два дни. Отново се чувствам добре. Сигурен съм, че от всичко това ще излезе нещо добро.

— От всичко кое?

— Не знам… може би от начина, по който усещаме живота. Ние не сме тръгнали да трошим нечия глава или да прережем нечие гърло по най-добрия начин, а сме се посветили на молитви за всички живи същества и когато станем достатъчно силни, наистина ще бъдем в състояние да ги постигаме както древните светци. Кой знае, може би един ден светът ще се пробуди и ще разцъфти като прекрасно Дхарма-цвете.

След като подремна малко, той се събуди, отвори очи и каза:

— Погледни това безкрайно водно пространство, простиращо се чак до Япония.

Заминаването го натъжаваше все повече и повече.