Джак Керуак
Бродягите на Дхарма (12)

12

Мъдростта на Морли сега наистина ме изуми: „Той и шантавите му снимки на снежни алпийски върхове“, помислих си.

Неочаквано всичко се завъртя като на бързи обороти — сякаш се случи в рамките на една-единствена безумна секунда или дори още по-бързо: погледнах нагоре и видях Джефи да тича надолу по планината с огромни шестметрови скокове — той тичаше, скачаше и се приземяваше със страхотна скорост на пети, отскачаше един-два метра, затичваше се и с лудешки крясък правеше нов откачен дълъг полет надолу по склона на света, и в този миг осъзнах, че е невъзможно да паднеш от планината, глупако, и надавайки вик, неочаквано се изправих на крака и хукнах подир него, като правех същите огромни скокове, същите фантастични спускания и полети, и в продължение на около пет минути двамата с Джефи Райдър (като аз забивах обутите си в гуменки пети право в пясъка, скалите и морените, но това вече не ме притесняваше, тъй като изпитвах невероятно силно желание да се измъкна от това място) скачахме и крещяхме като планински кози или по-скоро като китайски лунатици отпреди хиляда години, изкарвайки ангелите на медитиращия край езерото Морли, който каза, че като погледнал и ни видял да летим надолу по склона, не могъл да повярва на очите си. В действителност с един от най-големите си скокове и с един от най-силните си възгласи на радост аз се приземих на самия бряг на езерото, като забих петите на гуменките си в тинята, и просто паднах щастлив по задник на земята. Джефи вече си събуваше обувките и изтърсваше отвътре камъчета и пясък. Беше страхотно. Събух си гуменките, изсипах от тях няколко кофи вулканична пепел и казах:

— Ех, Джефи, от теб научих и последния урок: не може да се падне от планината.

— Точно това имат предвид с поговорката: „Когато стигнеш до върха на планината, продължи нагоре“, Смит.

— Дявол да го вземе, този твой триумфален възглас беше най-прекрасното нещо, което съм чувал през живота си. Защо нямах касетофон да го запиша.

— Тези неща не са предназначени за ушите на хората долу — каза страшно сериозен Джефи.

— За бога, ти си прав, всички онези уседнали безделници, разположили се върху меки възглавнички, не заслужават да чуят триумфалния вик на покорителя на планините. Но когато вдигнах очи и те видях да тичаш надолу по склона, неочаквано разбрах всичко.

— О, едно малко сатори за Смит днес — каза Морли.

— А какво прави ти тук?

— Главно спах.

— Е, дявол да го вземе, а аз не стигнах до върха. Срам ме е, защото сега знам как да сляза от планината, знам как да я изкача и че не мога да падна от нея, но вече е твърде късно.

— Другото лято ще се върнем пак и ще я изкачиш, Рей. Не разбираш ли, че това е първото ти катерене, а ти остави зад себе си стария ветеран Морли?

— Да — потвърди Морли. — Джефи, смяташ ли, че ще удостоят Смит със званието „Тигър“ за това, което направи днес?

— О, сигурно — каза Джефи и аз наистина се почувствах горд. Бях Тигър.

— Е, дявол да го вземе, следващия път, когато дойдем, ще бъда направо лъв.

— Хайде да тръгваме, момчета, чака ни много дълъг път надолу по сипея до лагера, а после по долината от морени и по пътеката, уау, съмнявам се дали ще успеем да стигнем, преди да е станало тъмно като в рог.

— Е, няма да ни е чак толкова трудно. — Морли посочи бледата луна върху розовеещото вече вечерно небе. — Тя ще ни осветява пътя.

— Да тръгваме.

Станахме и поехме обратно. Сега минах с лекота по онази издатината, която ме беше изплашила при изкачването, просто скачах и танцувах надолу и бях напълно убеден, че да паднеш от планината е невъзможно. Друг е въпросът дали е възможно или не — аз знаех, че не е. Така поне ми се струваше.

Все пак беше приятно да се спускаш надолу по долината и да изгубиш от поглед цялото онова безкрайно открито пространство, и накрая, в сивкавия здрач около пет часа, аз се усетих, че вървя замислен и сам на петдесетина метра след момчетата, като си тананиках и следвах ситните черни еленови изпражнения по една животинска пътека между скалите, без да трябва да се замислям, да гледам напред или да се тревожа, просто следвах с поглед малките топченца и се радвах на живота. В един момент вдигнах очи и видях как онази откачалка Джефи се беше изкачил за майтап на върха на заснежен склон и се пързулна по обувки чак до подножието му — около тридесетина метра, като последните няколко метра ги измина по гръб, крещейки щастлив. Не само това, но той отново си беше събул панталоните и си ги беше завързал около врата. Каза, че го прави, за да му е по-удобно, което си беше самата истина, пък и без това нямаше кой да го види, но според мен той не се притесняваше да го прави дори когато се изкачваше в компанията на момичета. Чувах как Морли му приказва нещо в огромната, пуста долина — дори през скалите можеше да се познае гласът му. Накрая започнах да следвам еленовата пътека толкова усърдно, че те напълно ме изгубиха от поглед — при все че ги чувах — и вече крачех, надолу съвсем сам, прекосявайки коритата на пресъхнали планински поточета, като се доверявах изцяло на хилядолетния инстинкт на моите мили еленчета, и наистина, точно когато започна да се смрачава, древната им пътека ме отведе на самия бряг на познатото плитко поточе (където те навярно са спирали, за да пият вода през последните пет хиляди години), и там видях отблясъците на запаления от Джефи огън, който хвърляше игрива оранжева светлина върху голямата скала. Луната светеше ярко високо в небето.

— Ей, тази луна ще ни спаси задниците, чакат ни още осем мили надолу по пътеката, момчета.

Хапнахме малко, изпихме огромно количество чай и си стегнахме багажа. През живота си не съм изживявал по-щастливи мигове, от онова самотно спускане по еленовата пътечка и когато поехме надолу с раниците на гърба, се обърнах, за да й хвърля последен поглед, беше се стъмнило, очаквах да видя няколко мили еленчета, но вече не се виждаше нищо, и аз мислено й благодарих. Все едно че бях малко момченце, което цял ден е бродило само из гори и полета и привечер се прибира към къщи пеш, тътри се замислено, вперило поглед в земята, и леко си подсвирква, чувствах се така, както навярно са се чувствали малките индианчета, когато са следвали бащите си от реката Рашън до Шаста преди двеста години, подобно на арабски момченца, поели подир родителите си по пътеките на своите предци; изпитвах онази щастлива и весела детска самота, с подсмърчащо носле като на малко момиченце, което дърпа към къщи шейната със своето братче — те си измислят разни песнички, правят си гримаси и се държат съвсем естествено, преди да влязат в кухнята и да си сложат сериозните маските на строгия свят. „Все пак какво може да бъде по-сериозно от това да следваш еленова пътека, за да стигнеш до вода?“ — помислих си аз. Стигнахме до канарата и заслизахме надолу по осемкилометровата долина от морени, луната светеше ярко и беше лесно да се скача по тях — те бяха снежнобели, с петна от тъмни сенки. На лунната светлина всичко изглеждаше чисто, бяло и красиво. От време на време проблясваше сребристото поточе. Далече долу бяха боровете на полянката с езерцето.

Краката вече не ме държаха. Извиках Джефи и му се извиних. Не можех повече да скачам. Имах мазоли не само по петите, но и отстрани на краката, защото бяха слабо защитени през цялото време. И така, Джефи се събу и ми даде обувките си.

Знаех, че с тези големи, леки и сигурни обувки ще мога да продължа спокойно. Това беше страхотно ново усещане, скачането по скалите вече не ми причиняваше болка. От друга страна, за Джефи също беше облекчение, тъй като внезапно му олекна на краката и той остана много доволен. Заслизахме два пъти по-бързо. Но с всяка следваща стъпка ни ставаше все по-трудно, вече бяхме твърде уморени. С тежките раници на гърба беше трудно да се контролират онези бедрени мускули, които се използват при спускането, то често е по-трудно от изкачването. А трябваше да преодоляваме и всички онези морени — понякога, докато вървяхме по пясъка, пътеката изведнъж се препречваше от морени, трябваше да се покатерим на тях и да скачаме от една на друга, но те неочаквано свършваха и ние отново скачахме на пясъка. Тогава попадахме в клопката на непроходим клек и трябваше или да го заобиколим, или да го щурмуваме в опит да си пробием път през него, и понякога аз така се заплитах с раницата на гърба, че оставах неподвижен и проклинах в невъзможната лунна светлина. Никой не говореше. Ядосваше ме също, че Джефи и Морли се страхуваха да спрат да починем — казваха, че на този етап било опасно да се спре.

— Защо? Луната свети и дори можем тук да преспим.

— Не, трябва да стигнем до колата тази нощ.

— Е, хайде да спрем за минута. Краката вече не ме държат.

— Добре, но само за минута.

Те обаче винаги тръгваха преди да съм си отпочинал и ми се струваше, че стават истерични. Дори започнах да ги проклинам и в един момент наругах Джефи:

— Какъв е смисълът от това идиотско бъхтене? И това ли наричаш ти забавно? Пфу. (Идеите ти не струват и пет пари, добавих наум.)

Малко умора е способна да промени много неща. Преодоляхме безброй осветени от луната скали, храсталаци, морени, „патици“ и онази ужасяваща долина с оградилите я от двете страни скални масиви и накрая сякаш почти се бяхме измъкнали, но не, все още не бяхме. Краката ми плачеха за почивка, аз проклинах и трошах клонки, и в един момент се хвърлих на земята за минутка отдих.

— Хайде, Рей, скоро ще стигнем.

Всъщност и без това бях наясно, че нямам никаква воля, знаех го отдавна. Но пък съм веселяк. Когато стигнахме до алпийската полянка, аз се проснах по корем, пих вода и с удоволствие се отпуснах безмълвно на земята, докато те разговаряха и се притесняваха дали ще можем да изминем пътеката навреме.

— О, стига сте се тревожили, нощта е прекрасна, а вие си давате прекалено много зор. Пийнете малко вода, полегнете за пет-десет минути и всичко ще си дойде на мястото.

Сега аз философствах. Всъщност Джефи се съгласи с мен и ние спокойно си починахме. Тази добра, дълга почивка ми вдъхна увереност, че силите ми ще стигнат до езерото. Слизането по пътеката беше прекрасно. Лунната светлина струеше през гъстия листак и изпъстряше с петна гърбовете на вървящите пред мен Морли и Джефи. С раниците на гърба, ние влязохме в здрава ритмична стъпка и с удоволствие си тактувахме „хоп, хоп“, докато взимахме зигзагообразните завои, все по-надолу й по-надолу по приятната криволичеща пътека. А бучащият поток беше прекрасен на лунната светлина — проблясващите лунни пръски вода, снежнобялата пяна и катраненочерните дървета създаваха истински приказен свят от месечина и сенки. Въздухът ставаше все по-топъл и приятен и в действителност ми се струваше, че отново подушвах човешко присъствие. Усещахме приятния сладникав мирис на приливните езерни води, на цветята и на по-меката прах там долу. Всичко горе имаше дъх на лед, сняг и бездушни ръбати скали. Тук се носеше ароматът на напечени от слънцето дървета, на топла прах, почиваща в лунната светлина, на езерна тиня, цветя, слама и всички онези приятни земни неща. Пътеката весело се спускаше надолу, но в един момент аз се почувствах страшно уморен, дори по-уморен, отколкото в онази безкрайна долина от морени, но това вече нямаше значение, тъй като под нас се появи приветливата светлина на лампичката на хижата край езерото. Морли и Джефи разговаряха като картечници, до колата ни оставаше съвсем малко път. Всъщност съвсем неочаквано, като в щастлив сън, с онази ненадейност, с която се измъкваме от някой безкраен кошмар, всичко свърши и ние вече крачехме по пътя, наоколо имаше къщи, под дърветата бяха паркирани автомобили, а сред тях беше и колата на Морли.

— Доколкото мога да преценя по миризмата на въздуха — каза Морли, облягайки се на колата, след като захвърлихме раниците си на земята, — снощи въобще не е било студено. Напразно се връщах да източвам радиатора. Е, може и да е било.

Морли отиде да купи автомобилно масло от магазина в хижата и те му казаха, че предната нощ въобще не е било студено, а дори е била една от най-топлите през годината.

— Всички тези откачени тревоги, и то за нищо — казах аз. Не ни пукаше. Бяхме гладни. Затова добавих: — Хайде да отидем в някое ресторантче в Бриджпорт, момчета, ще хапнем хамбургери и пържени картофи и ще пием горещо кафе.

Потеглихме в лунната светлина надолу по прашния крайезерен път, спряхме при странноприемницата, за да върне Морли одеялата, влязохме в градчето и паркирахме край шосето. Бедният Джефи, тук най-накрая открих ахилесовата му пета. Този безстрашен, дребен здравеняк, който можеше да броди сам из планините със седмици и умееше да тича надолу по тях, се притесняваше да влезе в ресторант, защото хората вътре бяха твърде добре облечени. С Морли се засмяхме и аз казах на Джефи:

— Какво значение има? Просто ще влезем и ще хапнем.

Джефи смяташе, че мястото, което избрах, изглежда твърде буржоазно, и настояваше да отидем в един по-работнически на вид ресторант от другата страна на шосето. Влязохме вътре, мястото беше занемарено и с мързеливи сервитьори, които ни накараха да чакаме пет минути, без дори да ни донесат менюто. Вбесих се и казах:

— Хайде да отидем в другия. От какво се страхуваш, Джефи, какво значение има? Може да разбираш от планини, но аз разбирам от ресторанти.

Всъщност малко се сдърпахме и аз се скапах. Но той дойде в другия ресторант, който се оказа по-добър — от едната страна имаше коктейлбар и в бледо осветения му салон пиеха множество ловци, а в самия ресторант имаше дълъг бар-плот и множество маси, на които весели семейства хапваха от доста богатия избор от ястия. Менюто беше огромно и добро, в него имаше планинска пъстърва и какво ли още не. Джефи, както открих, се страхуваше също така да похарчи малко повече пари за една добра вечеря. Отидох до бара, купих чаша портвайн, върнах се с нея при дългия плот, пред който бяхме седнали (Джефи: „Сигурен ли си, че това е позволено?“), и взех Джефи леко на подбив. Той сега се чувстваше по-добре.

— Ето това ти е проблемът, Джефи, просто си един стар анархист, изплашен от обществото. Какво пък чак толкова? Сравненията са нещо отвратително.

— Ами просто ми се струваше, че това място е пълно с богати стари пръдльовци и цените са прекалено високи, признавам, че съм изплашен от цялото това американско благополучие, аз съм само един стар бхикшу и нямам нищо общо с този висок жизнен стандарт, дявол да го вземе, цял живот съм бил беден и не мога да свикна с някои неща.

— Е, слабостите ти са за възхищение. Купувам ги.

Нахвърлихме се върху страхотната вечеря, която се състоеше от печени картофи, свински пържоли, салата, горещи хлебчета, боровинков пай и какво ли още не. Бяхме толкова гладни, че докато се хранехме, не обелихме и дума. След вечеря влязохме в един магазин за спиртни напитки и аз купих бутилка мискет, а възрастният собственик и дебелият му приятел ни изгледаха и попитаха:

— Къде сте ходили, момчета?

— Изкачвахме Матерхорн — отвърнах гордо.

Те зяпнаха срещу нас. Но аз се чувствах страхотно, купих една пура, запалих я и казах:

— Четири хиляди метра и слязохме оттам с такъв апетит, и се чувстваме така добре, че това вино сега ще ни дойде екстра.

Възрастните мъже зяпнаха още повече. Бяхме почернели от слънцето, мръсни и изглеждахме налудничаво. Те не казаха нищо. Помислиха ни за ненормални.

Качихме се в колата и потеглихме обратно към Сан Франциско, като пиехме, смеехме се и си разказвахме дълги истории, а Морли караше наистина чудесно тази нощ, безмълвно ни прекара през сивите в ранната утрин улици на Бъркли, докато с Джефи спяхме като заклани на седалките. По едно време се събудих като малко дете и ми бе съобщено, че съм си у дома, измъкнах се зашеметен от колата, минах през тревата до бараката, сгуших се под одеялата и спах чудесно без никакви сънища чак до късните часове на следващия следобед. Когато се събудих, от съсиреците по вените ми нямаше и следа. Бяха се изчистили. Чувствах се безкрайно щастлив.