Джак Керуак
Бродягите на Дхарма (24)

24

Ако бродягите на Дхарма някога имат послушници в Америка, които водят нормален живот със съпруги, домове и деца, то те ще приличат на Шон Монахан.

Шон беше млад дърводелец, който живееше в стара дървена къща, намираща се далеч нагоре по един черен път след струпаните една върху друга курортни вилички на Корте Мадера, караше стара таратайка, сам си беше пристроил веранда зад къщата, където да си играят децата му, когато пораснат, и си беше избрал съпруга, която напълно споделяше схващанията му за това, как да си прекараш весело живота в Америка, без да имаш много пари. Обичаше да си взема почивни дни просто за да се качва в къщичката горе на хълма, която влизаше в неговото имение, и по цял ден да медитира, да изучава будистки сутри, да си запарва чай и да подремва. Съпругата му се казваше Кристин — красиво младо момиче с дълги меденочервени коси, покриващи гърба й, което се мотаеше босо из къщата и двора, простираше пране и печеше хляб и сладки. Тя беше специалистка в приготвянето на храна почти от нищо. Предишната година Джефи им беше подарил за годишнината от сватбата голям петкилограмов пакет с брашно и те бяха останали много доволни. Шон всъщност си беше един старовремски домовладика; въпреки че беше само на двадесет и две, той си беше пуснал голяма брада като на свети Йосиф и в нея проблясваха усмихнатите му бели като мъниста зъби и младите му сини очи. Вече имаше две малки дъщерички, които също се мотаеха боси из къщата и двора, и бяха научени сами да се грижат за себе си. По пода на къщата имаше рогозки и както и у Джефи, когато човек влезеше, трябваше да си събува обувките. Шон имаше много книги и единственото разточителство в дома му беше хайфи уредбата, с която той слушаше богатата си колекция от индианска музика, фламенко и джаз. Имаше дори записи на китайска и японска музика. Масата за хранене беше в японски стил — ниска и покрита с черен лак — и за да се храниш в тази къща, трябваше не само да си по чорапи, но и доколкото умееш — да седиш върху рогозките. Кристин беше страхотна в приготвянето на вкусни супи и пресни бисквити.

Когато пристигнах там по обед същия ден, след като слязох от автобуса на „Грейхаунд“ и извървях около миля по черния път, Кристин веднага ме нагости с топла супа и топъл хляб с масло. Беше мило създание.

— Джефи помага в работата на Шон в Сосалито. Ще се приберат около пет.

— Ще се кача да огледам къщичката и следобеда ще ги изчакам там.

— Ами можеш да останеш и тук и да послушаш музика.

— Не искам да ти се мотая в краката.

— Няма да ми се мотаеш в краката, имам само да простра прането, да изпека хляб за довечера и да закърпя някои неща.

С такава жена Шон, макар и да нямаше постоянни ангажименти като дърводелец, беше успял да спести няколко хиляди долара в банката. И тъй като беше тип старовремски домовладика, той беше щедър, винаги настояваше да те нагости и ако в къщата имаше много гости, той слагаше голяма трапеза (с прости, но вкусни ястия) върху маса на двора, като винаги имаше и голяма кана с червено вино. Съществуваше подобна уговорка и той стриктно я спазваше — правехме си винени купони и ако дойдеха хора, както ставаше винаги, за почивните дни, те трябваше да носят храна или пари, с които тя да се закупи. После, през нощта, сядахме на двора под дърветата и звездите и добре похапнали, пиехме червено вино, а Шон изваждаше китарата и пееше фолклорни песни. А когато ми писнеше, аз се качвах горе на хълма и лягах да спя.

След като хапнах и си побъбрих малко с Кристин, аз се качих до бараката. Стръмнината започваше рязко още от задната врата на къщата. По нея се издигаха огромни пондероси^[1] и други видове борове, а в съседното имение се простираше приказна ливада с диви цветя и две великолепни лаврови дръвчета, чиито гладки вейки се свеждаха над сочната трева в яркото слънце. „Боже, тук ще се окаже по-велико, отколкото в гората в Северна Каролина!“, помислих си, загледан нагоре. Върху затревения хълм Шон и Джефи бяха повалили три огромни евкалипта и ги бяха нарязали на парчета с бензинова дърворезачка. Дръвникът вече беше сложен и ясно се виждаше, че са започнали да разцепват големите късове с клинове, тежки чукове и брадви с двойни остриета. Пътечката беше толкова стръмна, че човек трябваше да се изкачва по нея приведен като маймуна. Тя следваше дълъг кипарисов плет, посаден от стареца, който беше починал горе преди няколко години. Плетът възпираше студените мъгливи ветрове откъм океана да духат безпрепятствено през имението. Имаше три нива в изкачването: задният двор на Шон; после отделено с ограда малко девствено еленово паркче, където една нощ наистина видях елени, бяха пет и си почиваха (това беше място за игри); следваше една последна ограда, зад която беше върхът на тревистия хълм, в чиято лява част неочаквано се разкриваше вдлъбнатина и в нея беше разположена къщичката, едва забележима сред дърветата и цветните храсти. Постройката действително беше добра и се състоеше от три стаи, от които само една беше заета от Джефи, а отзад бяха струпани цепеници за горене, имаше магаре за рязане на дърва, брадви и външен нужник без покрив — просто дупка в земята и преградка. Беше като чудна градина в първата утрин на света — слънчевите лъчи се процеждаха през гъстото море от листа, птичките и пеперудите прелитаха наоколо, беше топло и приятно, откъм оградата с бодлива тел се носеше дъх на планински пирен и цветя, а тя стигаше до самия връх, откъдето се разкриваше цялата област Мерин. Влязох вътре.

На вратата имаше табелка с китайски йероглифи; никога не разбрах какво означават: навярно „Мара, стой далеч“ (Мара Изкусителя). Вътре ми се разкри чудната простота на начина на живот, който водеше Джефи — чисто, спретнато, със странен разкош, без да е похарчен и един цент за обзавеждането. Стари глинени вази преливаха от букети цветя, набрани из двора. Книгите бяха прилежно подредени в оранжеви кашони. Подът беше застлан с евтини сламени рогозки. Стените, както казах, бяха покрити със зебло, което е едно от най-приятните неща, с които човек може да ги покрие — много атрактивно и приятно ухаещо. Върху рогозка беше разстлано тънкото дюшече на Джефи, отгоре му имаше мек вълнен шал с индийски десен, а при главата внимателно беше навит за през деня спалният му чувал. Скрити от погледа, в един шкаф зад завеска от зебло стояха раницата и другите му вехтории. На стената висяха красиви щампи на древни китайски рисунки върху коприна, карти на областта Мерин и на Северозападен Вашингтон, както и разни стихотворения, които Джефи беше написал и закачил на пирон, за да ги четат всички. Последното от тях, закачено върху останалите, гласеше: „Всичко започна току-що с една чуруликаща птичка, която кацна върху верандата на два метра от мен през отворената врата и после отлетя; тя прекъсна ученето ми и аз видях приведения към прашната земя дънер на старата секвоя, извил се в огромна дъга от жълти цветове, надвишаваща човешки бой, под която минавам всеки път, когато влизам вътре. Клоните й премрежват слънчевата светлина. Врабчета с бели венчета чудно чуруликат в короните на дърветата, някакъв петел в долината долу кукурига ли, кукурига. Шон Монахан чете зад мен под слънцето «Диамантената сутра». Вчера четох «Миграцията при птиците», четох за дъждосвиреца и арктическия рибар, днес тази голяма абстракция е пред вратата ми. Червеношийките скоро ще отлетят, гнездящите двойки ще оберат всички клечици по земята и много скоро в маранята на някой горещ априлски ден, спуснала се над хълма, без да има нужда да го прочета, ще знам, че морските птици са подгонили пролетта на север покрай брега и след шест седмици вече ще свиват гнезда в Аляска.“ Беше подписано: „Яфет М. Райдър, кипарисовата хижа, 18.III.56.“

Не исках да размествам нищо в къщата, докато той не се върнеше от работа, затова излязох, легнах под слънцето във високата зелена трева и цял следобед спах. Но изведнъж се сетих: „Бих могъл да приготвя хубава вечеря за Джефи“, затова слязох по хълма, спуснах се надолу по пътя до магазина и купих фасул от Ню Ингланд, осолено свинско и различни зеленчуци, после се върнах, запалих огън в печката на дърва и сварих голяма тенджера боб с меласа и лук. Бях изумен от начина, по който Джефи складираше храната си — просто върху една полица до печката: два лука, портокал, торбичка покълнало жито, консерви къри на прах, ориз, тайнствени парченца сушени китайски водорасли, бутилка сос от соя (за да приготвя мистериозните си китайски ястия). Солта и пиперът бяха внимателно увити в малки найлонови пакетчета и стегнати с ластик. Не съществуваше нищо на света, което той би похабил или изгубил. Сега аз вкарах в кухнята му най-великия и питателен фасул със свинско на света, но той може би нямаше да го хареса. Имаше също и голям комат от хубавия ръжен хляб на Кристин, а ролята на нож за хляба изпълняваше един забоден в масата кинжал.

Стъмни се и аз излязох да ги чакам навън, като оставих тенджерата с боба да се подгрява на огъня. Нацепих малко дърва и ги прибавих към купчината зад печката. Откъм Тихия океан започна да приижда мъгла, вятърът извиваше дърветата и те шумяха. От върха на хълма не се виждаше нищо друго освен дървета и пак дървета — огромно, бучащо море. Това беше Раят. Щом се застуди, влязох вътре, сложих, тананикайки си, още дърва в огъня и затворих прозорците. Това бяха просто махащи се плътни парчета пластмаса, хитро приспособени от Уайти Джоунс, братът на Кристин — пропускаха светлината, но през тях не се виждаше нищо навън, и спираха студения вятър. Скоро в уютната хижа стана топло. От време на време дочувах по някое „Хуу“ откъм бучащото море от потънали в мъгла дървета, Джефи се прибираше.

Излязох да го посрещна. Той крачеше тежко с наметнато върху гърба палто през високата трева към къщата, беше изморен от работа.

— Е, Смит, ето те и теб.

— Сварих ти хубав боб.

— Наистина ли? — беше страшно благодарен. — Знаеш ли какво облекчение е да се върнеш от работа и да не трябва тепърва да си приготвяш вечеря? Умирам от глад.

Веднага се нахвърли върху боба, хляба и кафето, което сварих в един тиган на печката — френски маниер на приготвяне, като кафето постоянно се разбърква с лъжица. Вечерята беше страхотна, след това запалихме лулите си и побъбрихме край бумтящата печка.

— Рей, ще изкараш едно страхотно лято на върха Самота. Ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш за там.

— Ще изкарам една страхотна пролет тук, в тази къщурка.

— Дявол да го вземе, първото нещо, което ще направим през почивните дни, е да поканим две хубави момичета, мои нови познати, Сайки и Поли Уитмор, макар че почакай малко, ъъъ. Не мога да ги поканя и двете, влюбени са в мен и ще се ревнуват. И без това ще си правим големи купони всяка събота и неделя, ще започваме долу при Шон и ще завършваме тук. Утре не съм на работа и ще нацепим малко дърва за Шон. Това е всичко, което той иска от теб. При все че ако искаш да поработиш с нас в Сосалито следващата седмица, можеш да си докарваш по десет долара на ден.

— Хубаво… с тях може да се купи много свинско, боб и вино.

Той извади хубава, направена с бои рисунка, изобразяваща планина.

— Това е планината, която ще се изправя ден и нощ пред теб — Хозомийн. Сам я нарисувах преди две лета от върха Крейтър. През петдесет и втора отидох за първи път в областта на Скагит, пътувах на стоп от Фриско до Сиатъл и там, с набола брада и обръсната глава…

— Обръснал си си главата! Защо?

— За да приличам на бхикшу, нали знаеш какво се казва в сутрите.

— Но какво са си мислили хората, когато си стопирал из Америка с обръсната глава?

— Мислеха, че съм луд, но на всеки, който ме качеше, аз разказвах за Дхарма, момчето ми, и го оставях просветен.

— Трябваше и аз да направя нещо такова при сегашното ми пътуване… трябва да ти разкажа за моето дере в пустинната планина.

— Почакай малко, и така, те ме взеха на работа като съгледвач по пожарите в планината Крейтър, но тази година снегът беше толкова дълбок по високите части, че около месец си проправях път първо през клисурата на потока Гренит — ще видиш всички тези места, — после с керван от мулета изкачих последните седем мили по виещи се тибетски скални пътеки през заснежени области над зоната на горите и достигнах до последните извисяващи се планински зъбери, накрая изкатерих останалите скали в една снежна буря, отворих бараката и си приготвих първата вечеря, докато вятърът виеше и покриваше стените с лед. Човече, чакай само да се качиш там. През онази година на Самота, там, където ще бъдеш и ти, беше приятелят ми Джак Джоузеф.

— Какво име само: „Самота“, у-у-у, уау…

— Той беше първият съгледвач, излязъл онази година в планината; когато пристигнах, се свързах с него по радиото и той ме поздрави с добре дошъл в общността на съгледвачите. По-късно се свързах и с други планини, нали разбираш, те ти дават двупосочен радиопредавател и е нещо като ритуал съгледвачите да си бъбрят за мечките, които са видели, или понякога да искат инструкции за това, как да си пекат кифли на печката с дърва или нещо подобно, и всички постоянно разговаряхме там, във висините, по безжичната връзка, разделени от стотици мили пустош. Отиваш в една примитивна земя, момчето ми. От бараката си по тъмно виждах светлинката на Самота — Джак Джоузеф четеше геоложките си книги, а през деня си предавахме сигнали чрез огледала, за да нагласим теодолитите за откриване на пожар според компаса.

— Хей, как ще науча всичко това, та аз съм само един обикновен скитник-поет.

— О, ще го научиш — ще научиш и магнитния полюс, и полярната звезда, и северното сияние. Всяка нощ разговаряхме с Джак Джоузеф: един ден при огледа той откри, че покривът му гъмжи от божи кравички, и напълни с тях резервоара си за вода, друг път тръгна да се разхожда по хребета и стъпи право върху спяща мечка.

— О, очаквах това място да е диво.

— Това не е нищо… а когато гръмотевичната буря започна да се приближава все повече и повече, той се обади, за да каже за последно, че изключва приемника си, защото бурята е прекалено близко, за да поддържа връзка, и повече не го чух, а постепенно го изгубих и от поглед, щом черните облаци покриха планината и светкавиците затанцуваха над чукарите. Но когато лятото дойде, върхът изсъхна и се покри с цветя, появиха се блеещи агнета, той скиташе по чукарите, а аз се разхождах по склоновете на Крейтър само по препаска и ботуши, търсех за удоволствие гнезда на яребици, катерех се, бърках по дупките и от време на време ме жилеха пчелите… Самота е още по-нагоре, Рей, около две хиляди метра над мястото, където се намирах, и от него може да се видят Канада, възвишенията Челан, дивата планинска верига Пикет, както и върховете Челинджър, Терър, Фюри и Диспеър, името на твоя хребет е Старвейшън, а на юг от него се разкриват върховете Бостън и Бакнър — хиляди мили планини, изобилстващи от мечки, елени, ястреби, зайци, катерици и пъстърва. Ще бъде страхотно, Рей.

— Звучи обнадеждаващо. Дано пчелите да не ме жилят много.

После той взе книгата си и малко почете, аз направих същото — и двамата ниско приведени пред газените си лампи, в уютната стаичка се възцари тишина, а в мъгливата нощ навън вятърът бучеше в дърветата и от другата страна на долината едно муле надаваше най-ужасните и сърцераздирателни ревове, които някога съм чувал.

— Когато това муле реве така — каза Джефи, — ми се приисква да се моля за всички живи същества.

След това той медитира известно време, седнал неподвижен в стойка „лотос“ върху рогозките, и накрая каза:

— Е, време е да си лягаме.

Но сега аз исках да му кажа всички онези неща, които бях открил, докато медитирах през зимата в гората.

— О, това са просто думи — каза тъжно той и ме изненада. — Не искам да слушам описанията ти за това, което си правил през зимата, това са само думи, думи и пак думи — искам да бъда просветен чрез дела.

Той също се беше променил през това време. Беше махнал козята си брадичка, вследствие на което смешното и закачливо изражение от лицето му беше изчезнало, и сега видът му беше изпит и студен. Също така беше подстригал много ниско косата си и изглеждаше суров като германец, но най-вече тъжен. Сега на лицето му се четеше някакво разочарование, както и в душата му, той не искаше да слуша страстните ми обяснения за това, как всичко е наред завинаги и за вечни времена. Неочаквано каза:

— Мисля, че скоро ще се оженя, започна да ми писва цялото това щуране.

— Но аз си мислех, че си открил дзен-идеала за бедност и свобода.

— Може би всичко това започва да ми писва. След като се върна от манастира в Япония, сигурно ще съм се пренаситил. Може би ще стана богат, ще работя, ще изкарвам много пари и ще живея в голяма къща.

След минута добави:

— И все пак, кой би се заробил за подобни неща? Какъв съм глупак, Смит, просто съм потиснат и всичко, което ми казваш, ме потиска още повече. Знаеш ли, че сестра ми се върна в града?

— Коя е тя?

— Рода, сестра ми, израснахме заедно в горите на Орегон. Ще се жени за някаква мижитурка от Чикаго, един пълен тъпак. Баща ми също е имал преди време неприятности със сестра си, леля ми Нос — една стара кучка.

— Не е трябвало да си махаш брадичката, с нея приличаше на щастлив дребен мъдрец.

— Е, вече не съм щастлив дребен мъдрец, уморен съм.

Беше изтощен от дългата тежка работа през деня. Решихме да легнем да спим и да забравим всичко. Всъщност бяхме малко тъжни и обидени един на друг. През деня бях открил едно местенце край див розов храст на двора, където смятах да си разпъна спалния чувал. Сега, с джобното си фенерче и бутилка студена вода, налята от чешмата, аз отидох там и се сгуших в чувала, готов за сладък сън под шумящите дървета, но първо известно време медитирах. Вече не можех да го правя в затворено помещение, както току-що беше сторил Джефи, след всички онези зимни нощи в гората аз имах нужда да чувам тихите звуци, издавани от птиците и животните, и да усещам студените въздишки на земята под себе си, за да мога ясно да почувствам близостта си с всички живи създания, доколкото съм празен, разумен и вече спасен. Молих се за Джефи — той сякаш се променяше към по-лошо. Призори лек дъждец затрополи по спалния ми чувал, аз измъкнах пончото изпод себе си, покрих се с него и ругаейки, продължих да спя. В седем сутринта слънцето вече беше изгряло, пеперудите кръжаха около розите над главата ми, едно колибри се спусна като реактивен самолет, свирукайки, право срещу мен и в последния момент весело отлетя. Но аз грешах за промяната у Джефи. Това беше една от най-великите утрини в живота ни. Той се беше изправил на вратата на къщичката, държеше в ръката си голям тиган, удряше по него и пееше: „Будам саранам гочами… Дхамам саранам гочами… Сангхам саранам гочами“, и извика:

— Хайде, момчето ми, палачинките ти са готови! Ела да си ги изядеш! Дан, дан, дан.

Оранжевото слънце се процеждаше през боровете и всичко беше отново наред, всъщност Джефи беше размишлявал през нощта и бе решил, че съм прав да се държим за добрата стара Дхарма.