Агата Кристи
Пет малки прасенца (12)

Разказ на Филип Блейк

(Придружаващо писмо, получено с ръкописа)

Скъпи мосю Поаро,

Изпълнявам обещанието си и тук ще намерите приложен разказ за събитията, свързани със смъртта на Еймиъс Крейл. Дължа да отбележа, че след толкова много време спомените ми може да не са абсолютно точни, но съм написал това, което изглежда най-близо до тях.

Искрено Ваш

Филип Блейк

Бележки върху развитието на събитията, довели до убийството на Еймиъс Крейл през септември 19… година

Приятелството ми с покойния датира от много ранен период. Ние живеехме в провинцията, бяхме съседи и семействата ни дружаха. Еймиъс Крейл беше с около две години по-голям от мене. Като момчета играехме заедно през ваканциите, макар че не учехме в едно и също училище. От гледна точка на дългогодишното ми познанство с човека считам, че аз лично съм специално подготвен да дам показания относно неговия характер и възгледи върху живота. Веднага ще кажа също така, че за всеки, който добре познаваше Еймиъс Крейл, идеята за самоубийство беше абсурдна. Крейл никога не би отнел собствения си живот. Той прекалено много обичаше живота! Твърдението на защитата по време на процеса, че Крейл е бил обхванат от угризения на съвестта и е взел отрова в пристъп на разкаяние, е чист абсурд за всеки, който го познаваше. Бих казал, че Крейл имаше твърде малко съвест, и то съвсем не болезнена. При това той и жена му бяха в лоши отношения и мисля, че Еймиъс не би имал никакви скрупули да се раздели с нещо, което за него беше един съвсем неудовлетворителен семеен живот. Той имаше възможност да се погрижи за материалното благосъстояние на съпругата и детето от брака и съм сигурен, че щеше да го направи щедро. Еймиъс беше много щедър; общо взето, с горещо сърце и обичлив. Не само че беше голям художник, но и приятелите му бяха верни. Доколкото зная, той нямаше никакви врагове.

От дълги години познавах и Каролайн Крейл — още преди да се омъжи, когато идваше на гости в Олдърбъри. Тогава Каролайн беше малко невротична госпожица, склонна към необуздани избухвания, не без привлекателност, но определено труден характер за съжителство.

Почти веднага тя показа предпочитанията си към Еймиъс. Всъщност мисля, че той не беше много влюбен в нея, но те често биваха заедно — както казах, тя беше привлекателна — и не след дълго се сгодиха. Най-добрите приятели на Еймиъс Крейл бяха резервирани спрямо тази женитба, тъй като чувствуваха, че Каролайн не беше много подходяща за него.

Това създаде в началото известно напрежение между съпругата и приятелите на Крейл, но Еймиъс беше верен приятел и нямаше намерение да се откаже от старите си другари по нареждане на жена си. След няколко години той и аз възстановихме предишните си отношения и започнах често да посещавам Олдърбъри. Мога да прибавя, че бях кръстник на момиченцето Карла, а това, мисля, доказва, че Еймиъс ме считаше за негов най-добър приятел, и ми дава право да говоря за човека, който вече не може да се защити.

Но да се върна към действителните събития, за които ме помолихте да напиша. Пристигнах в Олдърбъри (както виждам от един стар дневник) пет дни преди престъплението, тоест на тринадесети септември. Веднага усетих, че обстановката е някак си напрегната. В къщата беше отседнала също и мис Елза Гриър, която Еймиъс рисуваше по онова време.

За първи път виждах лично мис Гриър, но знаех от по-рано за нейното съществуване. Месец преди това Еймиъс ми говори разпалено за нея — каза, че бил срещнал чудесно момиче. Беше толкова ентусиазиран, щото му рекох на шега:

— Внимавай, старче, иначе пак ще хлътнеш.

Еймиъс ми каза да не бъда такъв проклет глупак: той просто рисувал момичето и нямал никакъв личен интерес към нея.

— Разправяй ги на старата ми шапка — отвърнах му. — И друг път съм те чувал да говориш така.

— Този път е по-различно — рече той.

На това аз отвърнах малко цинично:

— Винаги е различно!

Тогава Еймиъс сякаш се разтревожи и притесни.

— Не разбираш — каза ми той. — Тя е просто момиче — не много по-различно от едно дете.

Добави също, че имала доста модерни схващания и била напълно освободена от всякакви предразсъдъци.

— Тя е честна — каза той, — естествена и абсолютно безстрашна!

Тогава си помислих, макар и да не му го казах, че този път Еймиъс здравата е загазил. Няколко седмици по-късно чух коментари от други хора. Някой каза, че момичето Елза било страхотно увлечено. Друг добави, че щяло да е малко трудничко за Еймиъс, като се имало предвид колко млада била тя, а трети пък изсумтя, че Елза си знаела доста добре работата. По-нататъшните коментари отбелязаха, че мис Гриър била страшно богата, винаги получавала това, което искала, и че тя била поела „инициативата в свои ръце“. Някой попита какво мислела за това съпругата на Крейл и многозначителният отговор беше, че сигурно вече трябва да е свикнала. Друг колебливо отговори, че както се чувало, съпругата била дяволски ревнива, а Крейл водел такъв ужасен живот, щото всеки друг мъж би бил оправдан да има по някоя и друга авантюра.

Споменавам всичко това, защото мисля, че е важно да бъдат изяснени напълно нещата преди моето пристигане там.

Любопитен бях да видя момичето — тя беше забележително хубава и привлекателна и трябва да призная, малко позлорадствувах, когато забелязах, че Каролайн наистина е много ядосана.

Самият Еймиъс Крейл не беше така безгрижен както друг път, макар че за тези, които не го познаваха добре, държанието му изглеждаше както обикновено. Аз обаче го познавах съвсем отблизо и забелязах веднага признаци на напрегнатост, неувереност, пристъпи на вялост, отнесеност и обща раздразнителност.

Независимо от склонността му да бъде умислен винаги, когато рисуваше, не можеше да се приеме, че картината, над която работеше, е изцяло отговорна за напрежението му. Зарадва се, когато ме видя, и веднага щом останахме насаме, ми каза:

— Слава богу, че дойде, Фил. Ако живееш в къща с четири жени, може съвсем да се смахнеш. Всички те ще ме изпратят в лудницата.

Атмосферата наистина беше натегната. Каролайн, както казах, беше очевидно много ядосана от цялата история. По учтив и възпитан начин тя бе много по-груба към Елза, отколкото човек би могъл да си помисли, че е възможно — всъщност без ни една оскърбителна дума. Самата Елза знаеше, че е господарка на положението, и никакви скрупули поради добро възпитание не биха могли да я възпрат да се държи открито отблъскващо. В резултат на това, когато не рисуваше, по-голямата част от времето си Крейл прекарваше, като се караше с малката Анджела. Обикновено между тях съществуваха отношения на обич, макар и доста често да се дразнеха и сбиваха. В този случай обаче всичко, което Еймиъс вършеше или казваше, беше язвително и двамата наистина се нахвърляха един върху друг. Четвъртият член от компанията беше гувернантката. „Кисела вещица — я нарече Еймиъс, — мрази ме свирепо! Седи със свити устни и непрекъснато ме упреква!“

После каза:

— По дяволите всички жени! Ако човек иска да живее спокойно, трябва да не се докосва до тях.

— Не биваше да се жениш — рекох му. — Ти си такъв човек, че трябваше да се пазиш от домашни обязаности.

Отвърна ми, че сега било твърде късно да се говори за това, и добави, че Каролайн сигурно щяла да бъде безкрайно щастлива, ако можела да се отърве от него. За първи път усетих, че нещо необикновено витае във въздуха.

— Какво става с тебе? — казах му. — Значи работата с прекрасната Елза е сериозна?

— Прекрасна е, нали? — изпъшка той. — Понякога ми се иска никога да не бях я виждал.

— Виж какво, старче — рекох му, — трябва да се съвземеш. Нима искаш да се обвързваш с още жени?

Той ме погледна и се разсмя:

— Лесно ти е да говориш, но аз не мога да оставя жените — просто не мога. А дори и да можех, те нямаше да ме оставят на мира!

После сви тези широки свои рамене, усмихна ми се и рече:

— О, предполагам, че накрая всичко ще се оправи. Признай, че картината е добра.

Ставаше въпрос за портрета на Елза, който рисуваше, и дори аз, макар и да не разбирах техниката на рисуване, виждах, че творбата му ще има особена сила.

Когато рисуваше, Еймиъс беше друг човек. Въпреки че ръмжеше, охкаше, мръщеше се и ругаеше на воля, а понякога хвърляше и четките си, той беше наистина безмерно щастлив.

Само когато се връщаше в къщата за храна, враждебната атмосфера между жените го сваляше на земята. Враждебните настроения достигнаха връхната си точка на 17-и септември. На обяд всички се почувствувахме неудобно. Елза беше наистина особена — нахална — мисля, е единствената точна дума! Тя умишлено пренебрегваше Каролайн, като непрекъснато се обръщаше само към Еймиъс, сякаш той и тя бяха сами в стаята. Каролайн говореше с нас свободно и весело и така умело водеше разговора, щото няколко на пръв поглед съвсем невинни забележки да имат хапливо значение. Тя не притежаваше пренебрежителната откровеност на Елза Гриър — при Каролайн всичко беше косвено, по-скоро загатнато, отколкото изказано.

Ситуацията достигна своята кулминация след обяда в гостната, тъкмо когато си допивахме кафето. Говорех за една дърворезба: глава от добре лакирано буково дърво — много интересна творба — и Каролайн каза:

— Работа е на един млад норвежки скулптор. Еймиъс и аз много ценим изкуството му и се надяваме да го посетим следващото лято.

Това спокойно твърдение за притежание беше прекалено много за Елза. На нея не й минаваха такива предизвикателства. Тя почака минута-две и заговори с ясния си, малко силен глас:

— Тази стая би била чудесна, ако беше наредена както трябва. Претъпкана е с мебели. Когато започна да живея тук, ще изхвърля целия този боклук и ще оставя само едно-две хубави неща. Мисля да сложа завеси с цвят на мед така, че лъчите на залязващото слънце да стигат до тях през големия прозорец на задната стена. — Тя се обърна към мене и каза: — Не мислите ли, че ще бъде направо чудесно?

Нямах време за отговор. Говореше Каролайн, а в гласа й имаше кадифе, коприна и нещо, което бих описал само като опасно.

— Да не мислиш да купуваш тази къща, Елза?

— Няма да е необходимо — отвърна Елза.

— Какво имаш предвид? — попита Каролайн, но гласът й вече не беше мек, а твърд и метален.

Елза се разсмя и каза:

— Трябва ли да се преструваме? Хайде, хайде, Каролайн, много добре знаеш какво имам предвид.

— Нямам никаква представа — отвърна тя.

На това Елза каза:

— Недей да бъдеш като щрауса. Няма смисъл да се преструваш, че не виждаш и нищо не знаеш. Еймиъс и аз се обичаме. Това не е твой дом. Негов е. И след като се оженим, аз ще живея тук с него!

— Мисля, че си луда — каза Каролайн.

А Елза отвърна:

— О, не, не съм, скъпа моя, и ти го знаеш. Би било много по-просто, ако бяхме честни една към друга. Еймиъс и аз се обичаме — ти си видяла това достатъчно ясно. Има само едно достойно нещо, което би могла да направиш за него: трябва да му върнеш свободата.

— Не вярвам на нито една дума от това, което говориш — рече Каролайн, ала гласът й беше неубедителен. Елза бе успяла да пробие бронята й. В този момент в стаята влезе Еймиъс и Елза каза със смях:

— Ако не вярваш на мене, питай него.

— Ще го питам — отвърна Каролайн и без да чака, рече: — Еймиъс, Елза твърди, че искаш да се ожениш за нея. Вярно ли е?

Горкият Еймиъс! Съжалих го. Човек сигурно се чувствува глупаво, когато такава сцена се стовари върху главата му. Той стана аленочервен, започна да заеква, обърна се към Елза и я попита:

— Защо, за бога, не си държа езика зад зъбите?

— Значи е вярно? — каза Каролайн.

Той нищо не отговори, просто стоеше там и прокарваше показалеца си по вътрешната страна на яката си. Като малък правеше така, когато забъркаше някоя каша.

— Не желая да разисквам това — каза Еймиъс, мъчейки се думите му да звучат с достойнство и авторитет, но, разбира се, не успя да го постигне, нещастникът.

— Обаче ние ще го разискваме! — отвърна Каролайн.

Тогава се намеси Елза:

— Мисля, че е просто справедливо да кажем на Каролайн.

— Вярно ли е, Еймиъс? — попита Каролайн много тихо. Той изглеждаше малко засрамен от себе си. Мъжете се срамуват, когато жените им ги притиснат до стената.

— Отговори ми, моля те. Аз трябва да зная — каза тя.

Тогава той отметна глава, горе-долу както прави волът в хомота, и отсече:

— Да, вярно е, но не желая да разисквам това сега.

После се обърна и напусна стаята, а аз излязох подир него; не исках да го оставям сам с жените. Настигнах го на терасата. Той ругаеше — никога не бях виждал човек да ругае с такъв жар.

След това се развика:

— Защо тя не си държа езика зад зъбите? Само наля масло в огъня! А аз трябва да завърша картината, чуваш ли, Фил? Това е най-хубавото нещо, което някога съм правил… Най-хубавото нещо, което съм направил през целия си живот. И някакви си глупави жени искат да я развалят!

Малко по-късно се поуспокои и каза, че жените нямали никакво чувство за пропорция. Не можах да сдържа усмивката си и рекох:

— Е, по дяволите, старче, сам си го докара до главата.

— Като че ли не зная — изпъшка той и добави: — Трябва обаче да признаеш, Фил, че не можеш да виниш никой мъж, гдето си е загубил ума по Елза. Дори Каролайн трябва да го разбере.

Попитах го какво би станало, ако Каролайн се запъне и не му даде развод, но той вече беше изпаднал в едно от своите състояния на отнесеност. Повторих забележката си, ала Еймиъс отвърна разсеяно:

— Каролайн не може никога да бъде отмъстителна. Ти не разбираш, старче.

— Имате дете — отбелязах аз.

Той ме хвана за ръката.

— Фил, стари приятелю, ти имаш добри намерения, но недей да ми грачиш като гарван. Аз сам ще си оправя работите. Всичко ще се нареди. Ще видиш, че всичко ще се нареди.

Такъв си беше Еймиъс — абсолютно неоправдан оптимист. После се развесели и каза:

— Да върви по дяволите цялата тази пасмина!

Не си спомням да сме говорили нещо друго. Няколко минути по-късно Каролайн се втурна на терасата.

— Свали това изцапано сако, Еймиъс — каза тя със съвсем обикновен, всекидневен тон. — Отиваме на чай у Мередит. Да не си забравил?

Той се втрещи и отвърна с леко заекване:

— О, бях забравил. Д-д-да, разбира се.

— Тогава се постарай да не приличаш толкова на вехтошар — каза тя. Въпреки че гласът й беше съвсем естествен, Каролайн не го погледна, а отиде до лехата с гергините и започна да къса увехналите цветове. Еймиъс бавно се обърна и влезе в къщата.

Каролайн започна да разговаря с мене. Говори много: за това, дали времето ще се задържи така, дали ще има достатъчно скумрия, та Еймиъс, Анджела и аз да отидем на риболов. Тя беше наистина изумителна — трябва да й го призная.

Лично аз обаче мисля, че това показваше какъв тип жена е Каролайн. Тя притежаваше силна воля и отлично самообладание. Не зная дали тогава вече е имала план да го убие, но не бих се учудил, ако е така. Беше способна да изготви плана си внимателно и хладнокръвно, с абсолютно ясно съзнание и без жал.

Каролайн Крейл беше много опасна жена. Трябваше да зная тогава, че тя нямаше да остави нещата така, но като истински глупак аз мислех, че е решила да приеме неизбежното, или пък вероятно е мислела, че ако се държи както обикновено, Еймиъс би могъл да промени решението си.

След малко другите излязоха. Елза изглеждаше предизвикателна и в същото време победителка. Каролайн не й обръщаше внимание. Всъщност Анджела спаси положението. Тя излезе, спорейки с мис Уилямс, че заради нищо и никакво няма да си сменя полата. Полата си беше много добра. Във всеки случай ставаше за милия стар Мередит — той никога нищо не забелязваше.

Най-после слязохме. Каролайн вървеше с Анджела, а аз вървях с Еймиъс. Елза вървеше сама и се усмихваше.

На мене лично не ми харесваше — беше твърде агресивна, но трябва да призная, че онзи следобед изглеждаше невероятно красива. Жените стават хубави, когато получат каквото искат.

Събитията от онзи следобед изобщо не мога да си спомня ясно. Всичко е замъглено. Спомням си как стария Мери излезе да ни посрещне. Мисля, че първо се разходихме из градината. Водихме, помня, дълъг разговор с Анджела относно обучаването на териери за лов на плъхове. Тя изяде невероятно количество ябълки и се опита да накара и мене да направя същото.

Когато стигнахме обратно до къщата, вече сервираха чая под един голям кедър. Мери, спомням си, изглеждаше много разстроен. Предполагам, че или Каролайн, или Еймиъс му бяха казали. Той погледна колебливо към Каролайн, а след това се втренчи в Елза. Милият човек беше съвсем разтревожен. На Каролайн, разбира се, й харесваше да го разиграва — предания, платоничен приятел, който никога не би отишъл твърде далече. Такъв тип жена беше тя.

След чая Мередит размени с мене няколко бързи реплики.

— Виж какво, Фил, Еймиъс не може да направи такова нещо! — каза той.

— Не се заблуждавай, ще го направи — отвърнах му аз.

Тогава той рече:

— Не може да остави жена си и детето си и да тръгне с това момиче. Много по-стар е от нея. Не вярвам тя да е на повече от осемнадесет години.

Отговорих му, че мис Гриър е на цели двадесет години и е с житейски опит.

— Все пак непълнолетна е и не разбира какво върши.

Горкият стар Мередит! Вечно благородният, истински европеец.

— Не се тревожи, старче — казах му аз. — Тя знае какво върши. И така й харесва!

Само това успяхме да си кажем. Помислих си, че Мери вероятно е разтревожен от мисълта Каролайн да бъде изоставена съпруга. След като разводът приключеше, тя би могла да очаква нейният верен Добин^[1] да се ожени за нея. Знаех, че преданост без надежда за награда беше много повече в стила на Мередит. Признавам, че тази страна на въпроса ме забавляваше.

Странно, твърде малко си спомням за посещението в лабораторията на брат ми. Той обичаше да показва хобито си. Аз самият винаги съм се отегчавал. Предполагам, че съм бил там с другите, когато е изнасял беседата си за ползата от кониина, но не си спомням, а и не съм видял Каролайн да задига отровата. Както казах, тя беше много ловка жена. Помня как Мередит прочете на глас откъс от Платон, описващ смъртта на Сократ. Много досадно, мислех си. Класиците винаги са били скучни за мене.

Друго не мога да си спомня за онзи ден. Сещам се, че Еймиъс и Анджела вдигнаха страхотна врява, а ние я приехме с облекчение, защото така избягвахме други трудности. Анджела хукна към спалнята си с последно злостно излияние, като каза, че: първо, тя ще му плати за това; второ, пожелаваше му да умре; трето, надяваше се той да умре от проказа; четвърто, пожелаваше на мястото на носа му да порасне наденица и никога да не се махне, както ставало в приказките. Когато Анджела излезе, всички се разсмяхме. Не можахме да се сдържим — беше толкова смешна бъркотия.

Веднага след това Каролайн се качи в спалнята си. Мис Уилямс изчезна след ученичката си. Еймиъс и Елза отидоха заедно в градината. Ясно беше, че не съм желан, и тръгнах да се поразходя сам. Нощта беше чудесна.

На следната сутрин слязох долу късно. В трапезарията нямаше никой. Чудно какви неща само помни човек! Спомням си вкуса на бъбречетата и бекона, с които добре похапнах. Много хубави бъбречета бяха — пикантни.

След това тръгнах да диря някого. Излязох навън, но не видях никой, изпуших една цигара и се натъкнах на мис Уилямс, която тичаше наоколо и търсеше Анджела — тя трябвало да шие скъсаната си рокля, а вместо това избягала, както обикновено. Върнах се във фоайето и разбрах, че Еймиъс и Каролайн се разправят в библиотеката. Говореха доста високо. Чух я да казва: „Ти и твоите жени! Иде ми да те убия. Някой ден ще те убия.“ Еймиъс отвърна: „Не бъди глупава, Каролайн“, а тя рече: „Не се шегувам, Еймиъс“.

Е, не исках да подслушвам повече и отново излязох. Тръгнах по терасата в обратна посока и се натъкнах на Елза. Тя седеше на една от дългите скамейки точно под прозореца на библиотеката, който беше отворен. Не бих се изненадал, ако беше чула всичко, каквото се говореше вътре. Когато ме видя, тя стана, ни лук яла, ни лук мирисала, и тръгна към мене усмихната. Хвана ме за ръката и каза:

— Каква чудесна сутрин, нали?

Да, за нея сутринта беше чудесна! Доста жестоко момиче. Не, мисля, че беше просто откровена и без въображение. Виждаше единствено това, което искаше.

Стояхме на терасата и разговаряхме около пет минути, когато чух как някой хлопна вратата на библиотеката и Еймиъс Крейл излезе. Лицето му беше много червено.

Той безцеремонно хвана Елза за рамото и каза:

— Хайде, време е да позираш. Искам да довърша картината.

— Добре. Ще се кача да си взема пуловера — задуха студен вятър — отвърна тя и влезе в къщата.

Чудех се дали Еймиъс ще ми каже още нещо, но той нищо друго не каза освен: „Тези жени!“. „Горе главата, старче“ — рекох му аз.

После и двамата замълчахме, докато Елза отново излезе от къщата. Те тръгнаха заедно надолу към батарейната градина, а аз влязох вътре. Каролайн стоеше във фоайето. Мисля, че въобще не ме забеляза. Понякога такъв й беше маниерът: сякаш се беше оттеглила някъде, в този случай — вътре в самата себе си. Тя само прошепна нещо — не на мене, а на себе си. Долових само думите: „Твърде жестоко е“.

Точно това каза. После мина покрай мене и тръгна нагоре, като че ли все още без да ме забелязва — също като човек, съсредоточен върху някаква вътрешна представа. Аз лично мисля (разбира се, нямам право да го казвам), че тя се качи горе, за да вземе отровата и че тогава реши да направи това, което всъщност направи.

Тъкмо в този момент телефонът иззвъня. В някои къщи прислугата обслужва телефона, но толкова често бях отсядал в Олдърбъри, щото повече или по-малко се чувствувах член от семейството. Вдигнах слушалката.

Чух гласа на брат си Мередит. Той беше много разстроен. Обясни ми, че бил в лабораторията и че шишето с кониина било наполовина празно.

Не искам да се спирам отново върху нещата, които сега зная, че трябваше да направя. Фактът беше толкова изненадващ, а и аз бях достатъчно глупав, за да се изненадам. Мередит доста се беше разтреперал на другия край. Чух някой по стълбите и остро казах на Мери да дойде веднага.

Сам аз слязох долу да го посрещна. В случай че не знаете ландшафта на местността, най-краткият път от едното имение до другото е с лодка през тясното заливче. Спуснах се по пътя до малкия пристан, където държаха лодките. За да стигна дотам, трябваше да мина покрай стената на батарейната градина. Чух как Елза и Еймиъс разговаряха, докато той рисуваше. Гласовете им бяха весели и безгрижни. Еймиъс каза, че било невероятно горещ ден (наистина беше твърде горещо за септември), а Елза — че там, където седяла, върху бойниците, духал студен вятър от морето. После тя рече: „Ужасно се схванах от позирането. Не мога ли да си почина, скъпи?“ Чух как Еймиъс извика: „За нищо на света. Задръж така. Ти си жилаво момиче. Казвам ти, става добре.“ Елза рече: „Звяр!“, и се разсмя, а аз се отдалечих и вече нищо не можех да чуя.

Мередит тъкмо се приближаваше с лодката към брега. Изчаках го да я завърже и да се качи по стълбите. Изглеждаше блед и разтревожен.

— Ти си по-умен от мене, Филип — каза той. — Какво да направя? Лекарството е опасно.

— Напълно сигурен ли си? — попитах го.

Мередит, знаете, винаги е бил колеблив. Затова и не го приех така сериозно, както би трябвало. Той ми отговори, че бил съвсем сигурен — шишето било пълно вчера следобед.

— И нямаш абсолютно никаква представа кой може да го е задигнал?

Отговори ми, че нямал абсолютно никаква представа и поиска да узнае какво мисля аз. Възможно ли е някой от прислужниците? Отвърнах, че евентуално би могло, но ми се струва малко вероятно.

— Винаги държиш вратата заключена, нали? — казах му, а той отговори, че винаги била заключена, и започна да бръщолеви, че в долната си част прозорецът бил открехнат на няколко инча и че някой би могъл да влезе оттам.

— Случаен крадец? — попитах скептично. — Струва ми се, Мередит, че има няколко опасни възможности.

Той ме попита какво всъщност мисля, а аз му отговорих, че щом е сигурен в това, което казва, то вероятно Каролайн е взела лекарството, за да отрови Елза, или обратното — Елза го е взела, за да отстрани Каролайн и да разчисти пътя на истинската любов.

Мередит започна да дърдори припряно, че било абсурдно и мелодраматично и че не можело да бъде вярно.

— Е, лекарството го няма. Какво е твоето обяснение? — попитах го.

Той, разбира се, нямаше обяснение. Фактически мислеше като мене, но не смееше да погледне истината в очите.

— Какво да правим? — повтори той, а аз, проклет глупак, му отговорих:

— Трябва да обмислим внимателно. Или веднага кажи за изчезналото лекарство пред всички, или хвани Каролайн, когато е сама, и я постави натясно. Ако се убедиш, че тя няма нищо общо с това, направи същото с Елза.

— Такова момиче! — каза той. — Не може да е тя.

Отвърнах му, че не бих се заклел.

Докато говорехме, вървяхме нагоре по пътя към къщата. След последната ми забележка и двамата замълчахме за малко. Завивахме отново покрай батарейната градина, когато чух гласа на Каролайн.

Помислих си, че се карат трима души, но всъщност спорът беше за Анджела. Каролайн се възмущаваше: „Ще бъде тежко за момичето“, а Еймиъс отговори нещо нервно. После, тъкмо се изравнихме с вратата на градината, и тя се отвори. Еймиъс малко се изненада, като ни видя. Каролайн, излизайки, каза:

— Здравей, Мередит. Разисквахме въпроса за отиването на Анджела в училище. Изобщо не съм сигурна, че това е най-доброто за нея.

— Недей да се тревожиш толкова много за момичето — каза Еймиъс. — Нищо няма да й стане. Най-после ще се отървем.

Точно тогава по пътеката от къщата тичешком дойде Елза. В ръката си държеше някакъв червен пуловер. Еймиъс изръмжа:

— Хайде, връщай се да позираш. Не искам да губя време.

Той се върна към статива. Забелязах, че леко залита, и се почудих дали не пие. Всеки мъж при такава лудница и такива сцени можеше да бъде извинен за пиенето си.

— Бирата тук направо е гореща — измърмори Еймиъс. — Защо нямаме малко лед?

Каролайн каза:

— Ще ти изпратя долу бира направо от кофичката с лед.

— Благодаря — изсумтя Еймиъс.

После Каролайн затвори вратата на батарейната градина и се качи с нас до къщата. Ние седнахме на терасата, а тя влезе вътре. След малко излезе Анджела с няколко бири и чаши. Денят беше горещ и това ни зарадва. Докато пиехме, Каролайн мина покрай нас. Тя носеше бутилка бира и каза, че ще я занесе долу на Еймиъс. Мередит предложи да го стори той, но Каролайн беше решила твърдо тя сама да я занесе. Помислих си като истински глупак, че е от ревност. Не можеше да понася онези двамата да останат долу сами. Това вече я беше накарало да отиде веднъж долу уж да говори за заминаването на Анджела.

Тя тръгна по криволичещата пътека, а Мередит и аз гледахме след нея. Все още не бяхме решили нищо, а и Анджела започна да крещи да отида с нея, за да се изкъпем в морето. Изглеждаше невъзможно да останем насаме с Мередит. Казах му само: „След обяда“, и той кимна.

После отидохме с Анджела да се къпем. Поплувахме добре — през заливчето и обратно, а след това се изтегнахме на скалите, за да се попечем на слънцето. Анджела беше малко умислена, но това ми допадаше. Реших, че веднага след обяда ще се отделя с Каролайн настрана и от упор ще я обвиня в открадването на отровата. Нямаше смисъл Мередит да го прави — беше твърде мекушав. Направо щях да я обвиня. Тогава тя щеше да я върне, а дори и да не я върнеше, нямаше да посмее да я използува. Бях почти сигурен, че е тя, защото й е било необходимо да обмисли нещата. Елза беше твърде разумна и корава млада жена, за да рискува да се забърква с отрови. Имаше хладен разум и знаеше добре да пази кожата си. Каролайн беше направена от по-опасен материал — нестабилна, поддаваща се на импулса си и определено невротична. И все пак, знаете, в подсъзнанието ми остана чувството, че Мередит може да е сбъркал. Или пък някой прислужник си е пъхал носа там, разсипал е отровата и не е посмял да си признае. Отровата, виждате ли, е нещо много мелодраматично: човек не може да повярва.

Докато не се случи.

Беше доста късно, когато погледнах часовника си, и двамата с Анджела направо хукнахме за обяд. Всички тъкмо сядаха освен Еймиъс, който беше останал в Батареята, за да рисува. Това беше обичайно за него и лично аз си помислих, че е постъпил разумно, гдето е избрал тъкмо днес да рисува — обядът предвещаваше да бъде напрегнат.

Поднесоха кафето на терасата. Бих искал да мога да си спомня по-добре как изглеждаше Каролайн и как се държеше. Тя изобщо не беше възбудена. Струваше ми се по-скоро тъжна и мълчалива. Самият дявол беше тази жена!

Защото да отровиш мъжа си хладнокръвно, е дяволско нещо. Ако беше грабнала пистолет и го беше застреляла — е, това можеше да се разбере. Но такова студено, умишлено, отмъстително отравяне… И така спокойна и съсредоточена.

Тя стана и каза, че ще му занесе кафето долу, по възможно най-естествения начин. Все пак е знаела — трябва да е знаела, — че вече ще го намери мъртъв. Мис Уилямс тръгна с нея. Не си спомням дали Каролайн й предложи, или не. Май че Каролайн й предложи.

Двете жени тръгнаха заедно. Малко след това Мередит излезе на разходка. Тъкмо се извинявах, за да тръгна след него, когато той се върна тичешком. Лицето на Мередит беше сиво и той каза пресекливо:

— Трябва да повикаме лекар… бързо… Еймиъс…

Аз скочих.

— Болен ли е? Умира ли?

— Боя се, че е мъртъв — отвърна Мередит.

За момента бяхме забравили Елза, но тя внезапно нададе вик. Беше като вой на банши^[2]. „Мъртъв? Мъртъв?“ — извика тя, сетне побягна. Не знаех дотогава, че някой може така да се движи — като сърна, като простреляно животно. Също и като Стихия, жадна за мъст.

— Тичай след нея — изрече задъхано Мередит. — Аз ще телефонирам. Тичай след нея, че не знаеш какво може да направи.

Хукнах след нея и добре, че го сторих. Тя би могла съвсем лесно да убие Каролайн. Никога не бях виждал такава болка, такава свирепа омраза. Всичкото лустро на финеса и възпитанието бе паднало. Всеки можеше да види, че баща й, и майката на бащата на нейния баща са били воденичари. Лишена от любовника си, тя беше примитивна жена — би издрала лицето на Каролайн, би й скубала косите, би я блъснала от парапета, ако можеше. По някаква причина Елза мислеше, че Каролайн го е пробола с нож. Всичко беше объркала, естествено.

Аз я хванах и тогава я пое мис Уилямс. Трябва да кажа, че мис Уилямс помогна много. Тя успя да накара Елза да се владее за по-малко от минута. Каза й, че трябва да мълчи и да престане да вика и да буйствува. Опасен човек беше гази жена и успя. Елза утихна — само стоеше там, хълцаше и трепереше.

Колкото до Каролайн, считам, че маската й беше смъкната. Тя стоеше съвсем смирена — бихте могли да кажете, че е зашеметена. Но не беше зашеметена — очите й я издаваха. Те дебнеха в пълно съзнание… тихо дебнеха. Предполагам, че вече бе почнала да се страхува…

Отидох при нея и й заговорих. Говорех й съвсем тихо. Другите не ни чуваха.

— Проклета убийцо — казах й, — ти уби най-добрия ми приятел.

Тя се дръпна назад и отвърна:

— О, не… не… той… той сам го е извършил.

Изгледах я право в очите и казах:

— Можеш да разкажеш това в полицията.

Тя го разказа и те не й повярваха.

Край на показанията на Филип Блейк.