Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (24)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Five Little Pigs [=Murder in Retrospect], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Библиотека „Лъч“ — избрано

Агата Кристи

Пет малки прасенца

Роман. Първо издание

Превела от английски: Вилиана Данова

Азбучните убийства

Роман. Второ издание

Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художесвен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Нора Димитрова

Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.

Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.

Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.

Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.

„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

 

c/o Jusautor, Sofia. Ч820

 

© Agatha Christie

Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942

The A.B.C. Murders. Collins, 1936

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Пет малки прасенца от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пет малки прасенца
Five Little Pigs
АвторАгата Кристи
Първо издание1942 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаТрупът в библиотеката
СледващаАнонимния подател

Пет малки прасенца е роман на английската писателка Агата Кристи, публикуван през 1942 г. Романът е с участието на Еркюл Поаро. Тя се отличава с опита да се покаже неспирното твърдение на Поаро, че едно убийство може да се разреши само като се изслушат показанията на участниците без да се посещава местопрестъплението. Този роман е последният от плодотворния период на произведения на писателката с главен герой Поаро. Между 1935 г. и 1942 г. тя публикува 18 романа, 13 от които са с детектива. За сравнение, през следващите 8 години тя публикува само 2 книги с Поаро, което вероятно показва, че най-известният ѝ герой е започнал да ѝ омръзва. Пет малки прасенца се отличава с това, че една и съща история се разказва от няколко гледни точки.

Съдържание

Карла е сгодена, но се страхува, че фактът, че преди 16 години майка ѝ е била осъдена за убийството на бащата на Карла ще погуби чувствата на бъдещия ѝ съпруг към нея, тъй като няма да е сигурен дали момичето не е наследило престъпната наклонност на майка си. Карла си спомня, че майка ѝ никога не я е лъгала, никога не е крила неприятни истини от нея, и все пак в едно писмо ѝ признава, че не тя е убийцата. Това е достатъчно за Карла да помоли Поаро да убеди годеника ѝ в невинността на майка ѝ.
Бащата на Карла, художникът Еймиъс Крейл, е бил отровен с кониин, който е вил извлечен от отровен бучиниш, от техния приятел и съсед Мередит Блейк, любител химик, но след това очевидно откраднат от него от майката на Карла, Карълайн Крейл. Карълайн признава, че е откраднала отровата, като твърди, че го е направила за да се самоубие. Отровата, обаче, се озовала в чашата на Еймиъс, от която той пиел студена бира, след което се оплакал, че „днес всичко има ужасен вкус“. И чашата и бутилката с бира са му донесени от Карълайн. Мотивът ѝ е ясен: Младият модел и по-късно негова любовница, Елза Гриър, твърди, че той е планувал да се разведе с Карълайн и да се ожени за нея. Това е ново развитие; въпреки че Еймиъс често е имал любовници и афери, никога не е показвал каквото и да е желание да напусне Карълайн.
Поаро именува петимата заподозрени „пет малки прасенца“. А те са: Филип Блейк, брат на Мередит („на пазар отиде“), Мередит Блейк („вкъщи си остана“), Елза Гриър (сега лейди Дитишам, „хапна печено месце“), Сесилия Уилямс, гувернантката („нищичко не яде“) и Анджела Уорън, по-малката полусестра на Карълайн („заплака кви, кви, кви“). От това, което Поаро разбира, разговаряйки с тях, е че никой не е имал очевиден мотив, и докато техните гледни точки за първоначалния процес се различават в някои точки, няма причина да се предположи, че присъдата е грешна.
Враждебността на Филип Блейк към Карълайн е достатъчна явна за да породи подозрения. Мередит Блейк му няма доверие и е доста по-благоразположен към нея. Елза изглежда сякаш е лишена от емоции, освен омразата ѝ към Карълайн. Сесилия, гувернантката, твърди, че поради определени причини тя вярва във вината на Карълайн. Анджела вярва в невинността на сестра си, но в писмо изпратено от Карълайн не изразява никакви протести за невинност, което кара Поаро за първи път да се съмнява в невинността на Карълайн.
Във втората половина на романа, Поаро разглежда всички описания на случилото се, които заподозрените са написали. Чрез тях установява последователността на събитията през деня на убийството и някои факти, които са важни за разрешаването на престъплението. На първо място, има косвени улики, които уличават Анджела. Второ, Сесилия забелязва Карълайн да изтрива енергично отпечатъците от бутилката с бира, докато чака до тялото на Еймиъс. Трето, провеел се е разговор между Карълайн и Еймиъс, очевидно за „събирането на багажа“ за връщането на училище на Анджела. Четвърто, Елза е дочула разгорещен спор между Карълайн и Еймиъс в който той твърди, че ще се разведе с Карълайн и тя е казала „ти и твоите жени“.
В развръзката, Поаро разкрива, че Блейк е бил влюбен в Карълайн, но тя го е отблъснала и любовта му се е превърнала в омраза. Мередит Блейк, изморен от дългата си привързаност към Карълайн се насочва към Елза, но тя също го отблъсква. Има улики, които могат да доведат до погрешна следа. Анджела (която е мразела Еймиъс) е имала възможност да открадне отровата в деня на убийството, тя вече е слагала (като шега) сол в бирата на Еимиъс и е държала бутилката с бира, преди Карълайн да я занесе на Еймиъс. Може да се сметне, че Карълайн е мислела, че Анджела е виновна, затова не е намерила за нужно да напише в писмото си, че тя самата е невинна, тъй като според нея Анджела е трябвало да го знае. Това обяснява, защо Карълайн не е поддържала в съда теорията, че е невинна, за да защити Анджела. Още повече, много години преди това Карълайн в изблик на гняв е замерила малката Анджела с преспапие и я е ослепила с едното око и е обезобразила лицето и с грозен белег. Карълайн се е чувствала изключително виновна и за изкупи вината си за тази постъпка е признала за убийството на Еймиъс.
Действията на Карълайн всъщност доказват невинността ѝ. Затова и е изтрила отпечатъците от бутилката, от която е пил Еймиъс.
Анджела, все пак, не е виновна. Всички улики, които я уличават могат да бъдат обяснени с това, че тя е откраднала валериана от лабораторията на Мередит същата сутрин за да направи поредната си шега с Еймиъс. По начина по който го разказва на Поаро, той разбира, че тя не е направила шегата, и въобще е била забравила за валериана, който е откраднала.
Истинската убийца е Елза. Еймиъс не е имал никакво намерение да се разделя с Карълайн, искал е само да довърши портрета на Елза. Тъй като Елза е била млада, не е осъзнавала, че е поредната любовница, която Еймиъс е щял да зареже, когато е завършел картината. Тя е взела за сериозно обещанието на Еймиъс да напусне жена си. Разговорът между Еймиъс и Карълайн за „събирането на багажа“ не се е отнасял до Анджела, а до Елза. Дочувайки думите на Карълайн „ти и твойте жени“ Елза си дава сметка, че е една от многото. Елза разбира, че Карълайн е откраднала кониин предния ден, успява да открадне част от него и да го сложи в бирата на Еймиъс. След това е доволна, когато разбира, че Карълайн се замесва като носи друга бира на мъжа си. (Тази при която той възкликва: „днес всичко има ужасен вкус“.)
Виждайки картината Поаро заявява, че това е забележителна картина – картина на убийца, която е рисувана от жертвата си, картина на момиче, която гледа как нейният възлюбен умира.

Действащи лица

  • Еркюл Поаро – белгийски детектив
  • Карла Льомаршан – дъщеря на Карълайн Крейл
  • сър Монтегю Диплийч – адвокат на защитата
  • Куентин Фог – адвокат на обвинението
  • Джордж Мейхю – син на адвоката на Карълайн
  • полицейски началник Хейл – разследващ случая

Петте прасенца:

  • Филип Блейк – борсов агент (на пазар отиде)
  • Мередит Блейк – брат на Филип Блейк (в къщи си остана)
  • Елза Гриър (лейди Дитишам) – модел и любовница на Еймиъс Крейл (хапна печено месце)
  • Сесилия Уилямс – предана гувернантка (нищичко не яде)
  • Анджела Уорън – по-малката сестра на Карълайн (заплака кви, кви, кви)

Заглавие на романа

Също като Убийството на мистър Морли и Хикъри Дикъри Док заглавието на книгата Пет малки прасенца идва от детско стихче – Това малко прасенце (This Little Piggy)

Връзки с други книги

Когато Поаро се среща с Мередит Блейк, той му се представя като приятел на лейди Мери Литън-Гор, която е героиня от романа Трагедия в три действия. Случаят с Карълайн Крейл по-късно е споменат от Поаро в книгата Слоновете помнят.

Адаптации

Пиеса

Когато адаптира романа за пиеса през 1960 г., Агата Кристи изпуска образа на Поаро. На негово място слага Джъстин Фог, сина на адвоката на Карълайн. Годеникът на Карла изключително неприятен американец, който настоява случаят да се преразгледа. Така накрая Карла го зарязва и се събира с Фог.

Телевизия

Книгата е филмирана през 2003 г. като част от поредицата Случаите на Поаро. Има няколко основни промени в адаптацията. Карълайн е екзекутирана, докато в романа е осъдена на доживотен затвор и умира една година по-късно. Филип има любовно увлечение към Еймиъс, а не към Карълайн, в което се корени омраза му към нея. Името на Карла е сменено на Люси и във филма тя не е сгодена. Във филма след като Поаро разкрива, че убийцата е Елза, Люси насочва пистолет към нея, искайки да я убие, но Поаро се намесва, като я моли да не го прави, за да може справедливостта да възтържествува. Люси сваля пистолета, Елза напуска съсипана и победена. Актьорите, които участват са: Рейчъл Стърлинг (Карълайн), Джули Фокс (Елза), Тоби Стивънс (Филип), Ейдън Гилън (Еймиъс), Софи Уинкълман (Анджела), Ейми Мълинс (Люси), Марк Уорън (Мередит), Патрик Малахайд (сър Монтегю Диплийч), Джема Джоунс (Сесилия Уилямс).

Радио

Пет малки прасенца е адаптиран за радио от BBC, с Джон Мофат в ролята на Поаро.

Международни заглавия

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Five Little Pigs в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

IV глава
Старият адвокат

Мистър Кейлъб Джонатан живееше в Есекс. След една любезна размяна на писма Поаро получи покана за вечеря с преспиване. Старият джентълмен решително беше човек със собствен стил. На фона на младия, но безцветен Джордж Мейхю мистър Джонатан беше като чаша портвайн, собствено производство. Той си имаше свой метод и подход към всяка тема и чак към полунощ, посръбвайки от чашата си ароматно старо бренди, мистър Джонатан наистина се отпусна. Както е прието в Ориента, той оцени жеста на Поаро да не го пришпорва по никакъв начин и сега, когато му бе дошло времето, сам желаеше да разкаже нещо повече за семейство Крейл.

— Нашата фирма, разбира се, е познавала много поколения Крейл. Аз познавах Еймиъс Крейл и неговия баща Ричард Крейл, а помня също и Инък Крейл — дядото. Всички бяха скуайъри и мислеха повече за коне, отколкото за хора. Яздеха добре, обичаха жените и не витаеха много из облаците. На разните там идеи гледаха с недоверие. Жената на Ричард Крейл обаче беше пълна с идеи — повече идеи, отколкото разум. Имаше поетична душа, беше музикална — свиреше, знаете ли, на арфа. Обладаваше крехко здраве, но изглеждаше чудесно, полегнала на дивана си. Беше почитателка на Кингсли и затова кръсти сина си Еймиъс. Отначало бащата се смееше на това име, но после се примири. Еймиъс Крейл има само полза от тази смесена наследственост. Артистичната си жилка получи от болната си майка, а силата и безмилостния егоизъм — от бащата. Всички от фамилията Крейл бяха егоисти. Никога и в никой случай те не виждаха по-далече от собствения си интерес.

Потупвайки облегалката на креслото със своите деликатни пръсти, старецът хвърли проницателен поглед към Поаро.

— Кажете ми, ако греша, мосю Поаро, но мисля, че се интересувате… как да кажа… от характери, така ли е?

— За мен — отвърна Поаро — това е главният интерес във всичките ми случаи.

— Разбирам. Вие се поставяте на мястото на вашия престъпник, тъй да се каже. Колко интересно и увлекателно! Нашата фирма, естествено, никога не е имала опит в криминалната практика. Ние не бихме били компетентни да се явим като защитници на мисис Крейл даже ако добрият тон позволяваше. Адвокатите Мейхю обаче бяха напълно подходяща фирма. Те дадоха делото на Диплийч, но в това не проявиха може би достатъчно съобразителност. Той все пак ни струваше доста пари и, разбира се, беше извънредно драматичен. Това, което не успяха да разберат, беше, че Каролайн Крейл никога нямаше да се държи така, както искаше Диплийч. Тя не беше драматична по природа.

— Каква беше тя? — запита Поаро. — Това е главното, което се опитвам да науча.

— Да, да… естествено. Как е стигнала дотам, че да извърши убийство? Този е всъщност съдбоносният въпрос. Познавах я, преди да се омъжи. Казваше се Каролайн Сполдинг тогава — неспокойно, мрачно създание. Беше много жизнена. Майка й остана вдовица в младите си години, а Каролайн беше много привързана към нея. После майката се омъжи повторно и се роди друго дете. Да, да, много тъжно, много болезнено. Тези млади, пламенни, юношески ревности.

— Тя беше ли ревнива?

— Страстно ревнива. Имаше един нещастен инцидент. Бедното дете как горчиво се обвиняваше след това. Но вие знаете, мосю Поаро, че тези неща се случват: нарича се невъзможност да се спреш. Зрелите хора притежават способността да се владеят.

— Какво се е случило? — попита Поаро.

— Каролайн ударила детето, тоест бебето. Хвърлила по него преспапието. Малкото загубило зрението на едното си око и било обезобразено завинаги.

Мистър Джонатан въздъхна и каза:

— Можете да си представите какъв ефект би имал такъв един въпрос по време на процеса.

Той поклати глава.

— Създаде се впечатление, че Каролайн Крейл е жена с необуздан нрав. Това не беше вярно. Не, не беше вярно.

Мистър Джонатан замълча, а след това отново продължи:

— Каролайн Сполдинг идваше често на гости в Олдърбъри, яздеше добре и с голямо желание. Ричард Крейл я обичаше. Тя прислужваше на мисис Крейл, беше сръчна и нежна. Мисис Крейл също я харесваше. Момичето не беше щастливо у дома си, но бе щастливо в Олдърбъри. Даяна Крейл, сестрата на Еймиъс, и Каролайн бяха приятелки. Филип и Мередит Блейк, момчета от съседното имение, също често посещаваха Олдърбъри. Филип беше противно зверче, непрекъснато заето с мисълта за печелене на пари. Трябва да призная, че винаги ми е бил неприятен. Чувам обаче, че доста му провървяло и се ползува с името на верен приятел. Мередит бе това, което моите съвременници биха нарекли женски Пейо. Обичаше ботаниката и пеперудите, наблюдаваше птиците и техните гнезда — наричат го естествена история в наши дни. Ах, боже мой, всичките тези младежи донесоха разочарования на родителите си. Нито един не стана като прадедите си — да ходи на лов, да стреля, да лови риба. Мередит предпочиташе да наблюдава птиците и животните, вместо да ги стреля и лови. Филип определено предпочете града пред селото и се залови с печелене на пари. Даяна се омъжи за човек, който изобщо нямаше благородна кръв — беше временно офицер през войната. А Еймиъс — силният, красивият, мъжествен Еймиъс, процъфтя като художник… художник, моля ви се! Мисля, че този шок Ричард Крейл не можа да преживее… След известно време Еймиъс се ожени за Каролайн Сполдинг. Между тях винаги имаше разправии, но много се обичаха. Подлудяваха се един друг и продължаваха да се обичат. Ала Еймиъс си беше типичен Крейл — безмилостен егоист. Обичаше Каролайн, но нито веднъж не се съобрази с нея. Правеше каквото си ще. Считам, че той я обичаше повече от всеки друг, колкото изобщо бе в състояние да обича, но Каролайн оставаше на заден план заради изкуството му. Рисуването беше на първо място и бих казал, че в нито един момент то не отстъпи мястото си на тази жена. Крейл имаше авантюри с жени — те го стимулираха, — но ги зарязваше напълно веднага щом им се наситеше. Той не беше сантиментален, нито романтичен, нито пък много чувствителен. Единствената жена, която все пак го интересуваше, беше неговата собствена съпруга. И тъй като тя знаеше това, успяваше да преглътне доста неща. Еймиъс беше много добър художник, както знаете, а Каролайн разбираше това и го уважаваше. Той изчезваше по време на своите любовни авантюри и пак се връщаше, обикновено с някоя картина за компенсация… Можеше да продължи така до безкрай, ако не беше се появила Елза Гриър. Елза Гриър…

Мистър Джонатан поклати глава.

— Какво за Елза Гриър? — попита Поаро.

Старият джентълмен каза неочаквано:

— Бедното дете… бедното дете.

— Значи такова е вашето отношение към нея? — вметна Поаро.

— Може би е така, защото съм стар, мосю Поаро, но мисля, че има нещо в беззащитността на младите, което ме трогва до сълзи. Младостта е толкова уязвима, толкова безмилостна, толкова сигурна. Толкова щедра и толкова себична.

Мистър Джонатан стана и отиде до библиотеката, извади оттам някакъв том, отвори го, прелисти страниците и накрая прочете на глас:

Ако признанието ти е честно

и намерението ти женитба,

по таз, която утре ще ти пратя,

прати ми вест: кога и где би искал

да се венчаем с теб, и аз ще сложа

богатствата си в твоите нозе

и ще те следвам, господарю мой,

до края на света![1]

— Ето я любовта, ръка за ръка с младостта, говореща с думите на Жулиета. Няма резервираност, няма задръжки, няма я така наречената моминска скромност. Това е куражът, неотстъпчивостта, безмилостната сила на младите. Шекспир е познавал младостта. Жулиета избира Ромео, Дездемона иска своя Отело. Младостта няма съмнения, няма страх, няма гордост.

— Значи според вас — каза замислено Поаро — Елза Гриър е говорела с езика на Жулиета?

— Да. Тя беше разглезено от богатството си дете — млада, прелестна, богата. Бе намерила своя партньор и си го искаше — не някой млад Ромео, а женен художник на средна възраст. Елза Гриър не познаваше закон, който да я спре, тя познаваше само закона на своето съвремие: „Вземи, каквото искаш, защото веднъж се живее“.

Джонатан въздъхна, облегна се назад и отново потупа облегалката на креслото си.

— Една хищна Жулиета — млада, непознаваща съчувствието, но ужасно ранима, залагаща безразсъдно всичко само на една карта. И вероятно е щяла да спечели… но тогава в последния момент идва смъртта и живата, пламенна, радостна Елза също умира. Остава само една жадна за отмъщение, студена и сурова жена, мразеща с цялата си душа онази, чиято ръка е извършила престъплението… Ох, господи! — Гласът на стария джентълмен се промени. — Моля да ме извините за това мелодраматично отклонение. Да, една брутална млада жена с брутални възгледи за живота… не особено интересна персона, струва ми се. Розово-бяла младост, страстна и бледа и тъй нататък. Махнете това и какво остава? Някаква си посредствена госпожица, търсеща друг герой в цял ръст, за да го постави върху опразнения пиедестал.

— Ако Еймиъс Крейл не беше известен художник… — каза Поаро.

Мистър Джонатан веднага се съгласи.

— Именно… точно така — отвърна той. — Схващате отлично идеята ми. Елзите на този свят обичат само герои. Мъжът трябва да е направил нещо, трябва да е някой… А пък Каролайн Крейл… тя можеше да открие достойнства и в банков чиновник, и в застрахователен агент. Тя обичаше Еймиъс Крейл, мъжа, а не художника. Каролайн Крейл не беше груба, но Елза Гриър беше. Тя обаче беше млада, красива и безкрайно трогателна за мене.

Същата вечер Еркюл Поаро си легна, обладан от най-различни мисли. Въпросът за човешката личност силно го вълнуваше. За Едмъндс, чиновника, Елза Гриър беше уличница, ни повече ни по-малко. За стария мистър Джонатан тя беше вечната Жулиета. А Каролайн Крейл? Нея всеки я виждаше различно. Диплийч я презираше заради неумението й да се бори и затова, че беше дезертирала. За младия Фог тя бе символ на романтичното. Едмъндс я виждаше просто като дама, а Джонатан я бе нарекъл неспокойно, мрачно създание. Как би я видял той, Еркюл Поаро? Той чувствуваше, че от отговора на този въпрос зависеше успехът на неговото разследване. Дотук нито един от хората, с които се беше срещнал, не се бе усъмнил, че каквито и други качества да имаше, Каролайн Крейл беше извършила убийство.

Бележки

[1] У. Шекспир. „Ромео и Жулиета“, второ действие, превод на Валери Петров. 1981 г.