Агата Кристи
Пет малки прасенца (11)

X глава
Петото прасенце заплака: кви, кви, кви

Апартаментът на Анджела Уорън гледаше към Риджънтс Парк. Този пролетен ден през отворения прозорец тук се чувствуваше лек полъх и ако не беше непрестанният рев на уличното движение долу, човек добиваше впечатление, че е сред природата.

Поаро извърна глава от прозореца, когато вратата се отвори и в стаята влезе Анджела Уорън. Той не я виждаше за първи път. Беше си издействувал да присъствува на една нейна лекция в Кралския географски факултет. Поаро считаше, че лекцията е отлична: суховата може би за средния слушател. Мис Уорън изнесе доклада си превъзходно. Тя не се запъваше, не се спираше, за да търси думи, не се повтаряше. Гласът й беше чист и мелодичен. Не направи никакви отклонения — нито към романтиката, нито към любовта към приключения. От общочовешка гледна точка лекцията не представляваше голям интерес: беше превъзходно, сбито изложение на факти, подкрепени съответно с отлични диапозитиви и интелигентни изводи. Сухо, точно, ясно, разбираемо, високо технично.

Еркюл Поаро одобряваше с цялото си същество. „Ето — мислеше си той — един подреден ум.“

Сега, когато я видя отблизо, той разбра, че Анджела Уорън лесно би могла да бъде хубава жена. Чертите й бяха правилни, макар и строги. Имаше тънко очертани тъмни вежди, чисти, умни кафяви очи и фина, бледа кожа. Раменете й бяха доста ъгловати, а походката — малко мъжка.

Със сигурност у нея нямаше нищо, напомнящо прасенцето, което плакало: кви, кви. Върху дясната й страна обаче беше онзи заздравял белег, който обезобразяваше и набраздяваше кожата й. Дясното й око беше малко изкривено — външният му ъгъл бе дръпнат надолу, но никой не би разбрал, че тя не вижда с него. За Поаро беше почти сигурно, че Анджела Уорън бе живяла с недъга си толкова дълго, та вече не мислеше за него. Изведнъж му хрумна следната мисъл: от петимата, представляващи интерес за него във връзка с разследванията му, тези, които, така да се каже, бяха започнали живота си с най-много актив, не бяха успели да постигнат много успехи и щастие. Елза, за която би могло да се каже, че е имала всички предимства на младостта, красотата и богатството си, бе свършила най-зле. Тя беше като цвете, без време попарено от слана — още пъпка, но без живот. Сесилия Уилямс на външен вид не можеше с нищо да се похвали. И въпреки това Поаро видя, че у нея нямаше униние или пораженческо чувство. Животът на мис Уилямс беше интересен за нея — тя все още се вълнуваше от хора и събития. Тя бе притежавала огромното морално и духовно предимство на строгото викторианско възпитание, което днес ние нямаме, бе изпълнила задълженията си в тази област на живота, в която бог бе избрал да я призове, и тази нейна увереност я обвиваше като в броня, непроницаема за жилата и стрелите на завистта, недоволството и съжалението. Мис Уилямс имаше своите спомени, своите дребни удоволствия, постигнати благодарение на строги икономии и достатъчно здраве и сила, които й даваха усещането, че е интересно да се живее.

А у Анджела Уорън — това младо създание, обременено от недъга си и произтичащите от него унижения, Поаро считаше, че вижда един дух, закален от неизбежната борба за увереност и сигурност. Недисциплинираната ученичка беше отстъпила място на една жизнена и силна жена със значителни умствени възможности и надарена с огромна енергия да постигне големи цели. Поаро чувствуваше, че тя бе и щастлива, и успяваща жена. Животът й беше пълноценен, ярък и изключително приятен.

Не случайно Анджела бе типът жени, които Поаро истински харесваше. Въпреки възхитителната яснота и точност на ума, тя имаше у себе си напълно достатъчно от femme formidable^[1], което развълнува Поаро просто като мъж. Той беше повече за пищното и екстравагантното.

С Анджела Уорън не бе трудно да се дойде до същността на неговото посещение. Нямаше никакви увъртания — той просто й разказа за разговора си с Карла Льомаршан.

Строгото лице на Анджела Уорън засия.

— Малката Карла е тук? — каза тя одобрително. — Много бих искала да я видя.

— Не сте ли поддържали връзка с нея?

— Не така, както би трябвало. Бях ученичка, когато тя замина за Канада, и разбирах, естествено, че след година-две ще ни забрави. През последните години по някой и друг подарък за Коледа е бил единствената връзка между нас. Предполагам, че сега вече е напълно пропита от атмосферата в Канада и че бъдещето й е там. При тези обстоятелства така е по-добре.

— Да, разбира се, човек би могъл да си го помисли — каза Поаро. — Ново име, нова обстановка, нов живот. Но се оказало, че няма да е толкова лесно.

Тогава той й разказа за годежа на Карла, откритието, което направила, когато навършила пълнолетие, и мотивите й да дойде в Англия.

Анджела Уорън слушаше мълчаливо, подпряла с ръка обезобразената си страна. Тя не издаде чувствата си по време на разказа, но щом Поаро свърши, тихо каза:

— Браво на Карла.

Поаро се сепна. За пръв път той срещаше такава реакция.

— Вие одобрявате, мис Уорън?

— Разбира се. От все сърце й желая успех. Ще направя всичко, което мога, за да й помогна. Чувствувам се виновна, че самата аз нищо не съм направила.

— В такъв случай има някаква възможност тя да е права във вижданията си.

— Права е, разбира се — каза троснато Анджела Уорън. — Каролайн не го е извършила. Винаги съм знаела това.

— Наистина много ме изненадвате, мадмоазел — измърмори Поаро. — Всички, с които говорих…

Анджела рязко го прекъсна:

— Не ги слушайте. Не се съмнявам, че косвените улики са цяло море. Моето собствено убеждение се основава на познание — познаването на моята собствена сестра. Чисто и просто зная, че Каро не би могла да убие когото и да било.

— Можете ли да кажете това със сигурност за всяко човешко същество?

— В повечето случаи вероятно не. Съгласна съм, че животинското в човека крие какви ли не изненади, но в случая с Каролайн имаше особени причини — причини, които само аз най-добре бих могла да преценя — тя докосна ранената си буза. — Виждате ли това? Сигурно сте чули нещо? — Поаро кимна. — Каролайн го е направила. Ето защо аз съм сигурна — зная, че тя не е извършила убийството.

— За повечето хора това няма да е убедителен аргумент.

— Не, тъкмо обратното. Всъщност предполагам, че именно по този начин са го използували — като доказателство за сприхавия и необуздан характер на Каролайн! Понеже, когато съм била бебе, тя ме е наранила, учените мъже са решили, че тя също би могла да отрови и неверния си съпруг.

— Аз поне разбирам разликата — каза Поаро. — Внезапен пристъп на гняв не може да те накара първо да откраднеш отровата и после умишлено да я използуват на следващия ден.

Анджела Уорън нетърпеливо махна с ръка.

— Въобще нямам това предвид. Трябва да се опитам да ви го изясня. Да речем, че вие сте човек обичлив и мил по природа, но сте и склонен към силна ревност. Да предположим също, че през тези години на вашия живот, когато самоконтролът е най-труден, вие всъщност в пристъп на гняв едва не извършвате нещо, което фактически е убийство. Помислете за страшния шок, за ужаса, за разкаянието, които ви връхлитат. Една чувствителна личност като Каролайн не би могла напълно да се освободи от този ужас и разкаяние. Те никога не я напуснаха. Струва ми се, че всичко това не съм го осъзнавала тогава, но като обърна поглед назад, ясно го виждам. Каро бе измъчвана, непрекъснато измъчвана от факта, че ме е наранила. Тази мисъл не й даваше покой. Тя придаваше оттенък на всичките й постъпки и обясняваше отношението й към мене. Нищо не беше достатъчно хубаво за мене. В нейните очи аз винаги трябваше да съм на първо място. Половината от кавгите й с Еймиъс бяха заради мене. Аз я ревнувах от него и му скроявах най-различни номера. Задигнах един ден препарат за котки, за да му го сложа в питието, а веднъж пъхнах в леглото му таралеж. Каролайн обаче винаги ме защитаваше — мис Уорън направи пауза и продължи: — Това беше лошо за мене, естествено, защото ужасно ме разглези, но е без връзка с въпроса. Става дума за отражението върху Каролайн. Този изблик към насилие я накара да изпитва ужас за цял живот от всякакви подобни действия. Каро винаги се наблюдаваше, винаги живееше в страх, че нещо от този род може пак да се случи. И тя си имаше свои, собствени начини да се предпазва от това. Един от тези начини беше прекомерната свобода на езика. Тя усещаше (и от психологическа гледна точка, мисля, е била напълно права), че ако е достатъчно буйна в речта си, не би се поддала на изкушението да извърши акт на насилие. От опит се е убедила, че методът й действува. Затова често съм чувала Каро да казва: „Иска ми се да нарежа еди-кого си на парчета и да го пека на бавен огън“. Понякога ще каже на мене или на Еймиъс: „Ако продължаваш да ме дразниш, ще те убия“. В същото време тя се караше с лекота и страст. Осъзнавала е, мисля, вродената си склонност към насилие и по този начин умишлено й е давала отдушник. Тя и Еймиъс вдигаха страхотни, потресаващи кавги.

Еркюл Поаро кимна.

— Да, има улики за това. Някой каза, че се карали като куче и котка.

— Именно. Ето кое е глупавото и подвеждащото в уликите. Разбира се, че Каро и Еймиъс се караха! И си казваха, естествено, обидни, отвратителни, жестоки думи. Ами да, караха се! На Еймиъс също му харесваше. Просто бяха такава двойка. И двамата обичаха драмата и бурните сцени. Повечето мъже не ги харесват — те обичат спокойствието. Но Еймиъс беше художник. Харесваше му да крещи, да заплашва и въобще да обижда. За него това бе като отдушник. Беше такъв човек, че ако си изгубеше копчето за яка, срутваше къщата от викове. Зная, звучи доста странно, но непрекъснатите кавги и сдобрявания бе представата на Еймиъс и Каролайн за щастие!

Анджела щракна нетърпеливо с пръсти.

— Да не бяха ме отпратили така бързо и да бяха ми позволили да свидетелствувам, щях да им кажа тези неща — тя сви рамене. — Но мисля, че нямаше да ми повярват, а и при всички случаи нямаше да ми бъде ясно така, както сега. Това е нещо, което съм знаела, но не бях помислила тогава — и през ум не би ми минало да го предам с думи — тя погледна към Поаро. — Разбирате ли какво искам да кажа?

Той енергично кимна.

— Отлично разбирам. Осъзнавам също, че това, което казахте, е абсолютно вярно. Има хора, за които разбирателството означава еднообразие. Необходим им е стимулантът „недоволство“, за да направят от живота си драма.

— Точно така.

— Мога ли да ви попитам, мис Уорън, какви бяха вашите собствени чувства по онова време?

Анджела Уорън въздъхна.

— Най-вече объркване и безпомощност, струва ми се. Като че беше някакъв ужасен кошмар. Твърде скоро арестуваха Каролайн — три дни след произшествието, мисля. Още помня възмущението и безумния си гняв и, разбира се, моята детска вяра, че това е някаква глупава грешка и че нещата ще се оправят. Каро се безпокоеше главно за мене. Тя поиска веднага да ме отстранят от всичко това и възможно най-далече. Почти веднага накара мис Уилямс да ме отведе при някакви роднини. Полицията нямаше нищо против. А после, когато бе решено, че от моите показания няма да има нужда, уредиха да замина в чужбина, за да уча. Аз, естествено, не исках да тръгна, но ми обясняха, че Каро ужасно се безпокояла за мене и че единственият начин да й помогна е да замина.

Тя направи пауза, после каза:

— И така, заминах за Мюнхен. Бях там, когато… когато са произнесли присъдата. Нито веднъж не ме пуснаха да видя Каро — тя не искаше. Мисля, че само тогава Каро не ме разбра.

— Не можете да сте сигурна в това, мис Уорън. Посещението в затвора на човек, когото много силно обичате, може да остави ужасни впечатления у едно младо и чувствително момиче.

— Възможно е.

Анджела Уорън стана и каза:

— След присъдата, когато беше осъдена, моята сестра ми писа. На никого до днес не съм показвала писмото. Считам, че сега трябва да го покажа на вас. Вероятно ще ви помогне да разберете какъв човек е била Каролайн. Ако желаете, можете да го вземете, за да го покажете и на Карла.

Тя отиде до вратата. После се обърна и каза:

— Елате с мене. В стаята ми има портрет на Каролайн.

За втори път Поаро застана пред картина с широко отворени очи.

Като рисунък портретът на Каролайн Крейл беше посредствен, но детективът го гледаше с интерес. Интересуваше го не художествената му стойност.

Поаро виждаше едно продълговато, овално лице, с грациозна извивка при брадичката и мило, леко смутено изражение. Това беше лице, издаващо несигурност в себе си, емоционално, с далечна, скрита красота. То нямаше силата и жизнеността на лицето на дъщеря й — тази енергия и радост от живота, които Карла Льомаршан без съмнение беше наследила от баща си. Това бе едно не толкова положително създание. И все пак, гледайки лицето от картината, Еркюл Поаро разбра защо Куентин Фог — човек с въображение — не бе успял да я забрави.

Анджела Уорън отново застана до него с писмо в ръка.

— Сега, след като видяхте каква е била — каза тя тихо, — прочетете писмото й.

Поаро внимателно го разгъна и прочете какво бе написала Каролайн Крейл преди шестнадесет години:

„Моя скъпа малка Анджела,

Ще чуеш лоши неща и ще тъгуваш, но искам да ти внуша, че всичко е наред. Никога не съм те лъгала и сега не те лъжа, когато ти казвам, че всъщност съм щастлива — чувствувам такова цялостно удовлетворение и покой, каквито никога досега не бях познавала. Всичко е наред, скъпа, всичко е наред. Не се обръщай назад, не съжалявай и не тъгувай за мене — живей собствения си живот и постигай успехи. Знам, че можеш. Всичко, всичко е наред, мила, и аз отивам при Еймиъс. Ни най-малко не се съмнявам, че ще бъдем заедно. Не бих могла да живея без него. Моля те, направи едно нещо за мене — бъди щастлива. Казах ти — аз съм щастлива. Човек трябва да си плати дълговете. Толкова е хубаво да чувствуваш покой.

Твоя любеща те сестра

Каро.“

Еркюл Поаро прочете два пъти писмото отначало докрай, после го върна, като каза:

— Много хубаво писмо, мадмоазел… и много забележително. Много забележително.

— Каролайн — отвърна Анджела — беше доста забележителна личност.

— Да, и необикновен ум. Вие считате, че това писмо говори за невинност?

— Разбира се!

— Но това не е изказано така явно.

— Защото Каро знаеше, че никога не би ми дошло наум да я сметна за виновна!

— Вероятно, вероятно… Но писмото може да се тълкува и по друг начин — в смисъл, че е била виновна и изтърпявайки наказанието си за престъплението, е намерила покой.

„Напълно съвпада — мислеше Поаро — с описанието й в съда.“ В този момент за първи път той силно се усъмни в идеята си, към която досега се придържаше. Дотук всичко неизменно сочеше, че Каролайн Крейл е виновна. А сега и собствените й думи свидетелствуваха срещу нея.

От другата страна беше само непоколебимата увереност на Анджела Уорън. Анджела несъмнено я бе познавала добре, но не беше ли нейната сигурност всъщност фанатичната преданост на едно незряло още момиче, готово в огъня да влезе заради свидно обичаната си сестра?

Сякаш прочела мислите му, Анджела Уорън каза:

— Не, мосю Поаро — аз зная, че Каролайн бе невинна.

— Добрият господ знае, че не бих искал да ви разколебавам в това — каза бързо Поаро. — Но нека бъдем практични. Казвате, че сестра ви е била невинна. Много добре! Тогава какво всъщност се е случило?

Анджела кимна замислено.

— Трудно е, съгласна съм. Предполагам, че, както е казала Каролайн, Еймиъс се е самоубил.

— Приемливо ли е това, след като знаете характера му?

— Доста неприемливо.

— Но не твърдите както в първия случай: „Зная, че е невъзможно“?

— Не, защото, както току-що казах, повечето хора наистина вършат невъзможни неща, тоест, които ви изглеждат нехарактерни. Считам обаче, че ако опознаете човека в най-тънки детайли, тези неща вече няма да ви се виждат нехарактерни.

— Познавахте ли добре зет си?

— Да, но не както Каро. Струва ми се направо фантастично Еймиъс да се самоубие, но предполагам, че би могъл. Фактически трябва да го е направил.

— Не виждате ли друго обяснение?

Анджела прие подхвърлената идея спокойно, но не и без известно любопитство.

— О, разбирам какво имате предвид… В действителност никога не съм се спирала на тази възможност. Искате да кажете, че някой от другите го е убил? Че е умишлено, хладнокръвно убийство…

— Би могло да бъде, нали?

— Да, би могло… Но наистина ми изглежда съвсем неправдоподобно.

— По-неправдоподобно, отколкото самоубийство?

— Трудно е да се каже. Явно не е имало причини да се заподозре някой друг. И сега не виждам, когато се обърна назад.

— Все пак нека разгледаме тази възможност. Кой от тези непосредствено свързани хора би бил най-вероятният извършител?

— Чакайте да помисля. Е, аз не съм го убила. Онова същество Елза — също. Тя беснееше от яд, когато Еймиъс умря. Кой друг беше там? Мередит Блейк? Той бе винаги много предан на Каролайн — въртеше се из къщата като домашен котарак. Предполагам, че това би могло да бъде мотив за него по някакъв начин. Ако беше роман, Мередит сигурно би искал да очисти Еймиъс, за да може той самият да се ожени за Каролайн, но би могъл да го осъществи също като остави Еймиъс да си замине с Елза и след известно време утеши Каролайн. Обаче наистина не мога да видя Мередит като убиец — прекалено мекушав и прекалено нерешителен. Кой друг?

— Мис Уилямс? Филип Блейк? — подсказа Поаро.

Сериозното лице на Анджела мигновено се отпусна и по него се разля усмивка.

— Мис Уилямс? Човек едва ли би могъл да се накара да повярва, че нечия гувернантка ще вземе да извърши убийство! Мис Уилямс бе винаги толкова праволинейна и благочестива.

Анджела Уорън замълча за миг, после продължи:

— Беше предана на Каролайн, разбира се — би направила всичко за нея, а и мразеше Еймиъс. Беше голяма феминистка и не харесваше мъжете. Това достатъчно ли е за убийство? Естествено, че не.

— Трудно би могло да бъде — съгласи се Поаро.

Анджела продължи:

— Филип Блейк? — тя помълча известно време, после изведнъж каза: — Знаете ли, мисля, че ако говорим просто за вероятности, той е най-вероятният извършител.

— Твърде много ме интригувате, мис Уорън. Мога ли да попитам какво ви кара да мислите така?

— Общо взето, нищо определено, но от това, което си спомням за него, бих казала, че е човек с ограничено въображение.

— И ограниченото въображение предразполага към убийство?

— Може да ви накара по груб начин да разрешите проблемите си. Мъже от този тип получават истинско удовлетворение, когато извършат някакво действие. Убийството е груба работа, не мислите ли?

— Да, сигурно сте права… Това определено е становище, но все пак, мис Уорън, трябва да има още нещо. Какъв мотив евентуално би могъл да притежава Филип Блейк?

Анджела Уорън не отговори веднага. Тя стоеше намръщена, взирайки се в пода.

— Той беше най-добрият приятел на Крейл, нали? — каза Поаро.

Тя кимна.

— Но вие имате нещо наум, мис Уорън, нещо, което още не сте ми казали. Може би двамата са били съперници за момичето — за Елза?

Анджела поклати глава.

— О, не. Не и Филип.

— Какво има тогава?

— Знаете ли — отвърна бавно Анджела, — вероятно, когато минат години, нещата изведнъж идват при нас. Ще ви обясня какво имам предвид. Някой ми беше разказал една история веднъж, когато бях на единадесет години. Не виждах абсолютно никакъв смисъл в тази работа, нито ме разтревожи — просто влезе през едното ми ухо и излезе през другото. Мисля, че въобще не се сещах за нея, както се казва. Преди две години обаче, както си седях на първия ред и гледах едно ревю, тази случка отново ме споходи и бях толкова изненадана, че фактически казах на глас: „О, сега разбирам смисъла на онази смешна история за млякото с ориз.“ И все пак нямаше директен намек — само някаква шега за „Ни лук ял, ни лук мирисал“.

— Разбирам мисълта ви, мадмоазел.

— Тогава ще разберете и това, което ще ви кажа. Веднъж бях отседнала в хотел. Както вървях по коридора, една от вратите на стаите се отвори и от нея излезе жена, която аз познавах. Това не беше нейната стая и тя ясно го показа на лицето си, когато ме видя. Тогава разбрах значението на израза, който веднъж видях върху лицето на Каролайн, когато една нощ в Олдърбъри тя излезе от стаята на Филип Блейк.

Анджела се наведе напред и възпря думите на Поаро.

— По онова време аз нямах представа, разбирате ли? Знаех някои неща — момичетата на тази възраст обикновено знаят, — но не ги свързвах с действителността. За мене излизането на Каролайн Крейл от стаята на Филип Блейк си беше просто: Каролайн Крейл излиза от стаята на Филип Блейк. Би могло да бъде стаята на мис Уилямс или моята. Но това, което наистина забелязах, беше изразът на лицето й — странно изражение, което не познавах и не можех да разбера. Не можех да го разбера, докато — както ви казах — една нощ в Париж не видях същия израз върху лицето на друга жена.

— Но това, което ми казвате, мис Уорън — изрече бавно Поаро, — е твърде зашеметяващо. От самия Филип Блейк аз имам впечатление, че той винаги е мразел сестра ви.

— Зная. Не мога да го обясня, но е така.

Поаро бавно кимна. Още докато говореше с Филип Блейк, той смътно бе почувствувал, че нещо не е както трябва. Тази прекалена враждебност към Каролайн някак си не беше нормална…

Думите и изразите от разговора му с Мередит Блейк отново изникнаха в ума му: „Много се разстрои, когато Еймиъс се ожени — не стъпи у тях повече от година“. Нима Филип винаги е бил влюбен в Каролайн? Беше ли се превърнала любовта му в горчивина и омраза, когато Каролайн бе избрала Еймиъс?

Да, Филип беше прекалено разгорещен и доста предубеден. Поаро си го представи, замислено весел, преуспяващ мъж, с неговия голф и хубавата му къща. Какво в действителност бе чувствувал Филип Блейк преди шестнадесет години?

— Не разбирам — говореше Анджела Уорън. — Аз, видите ли, нямам опит в любовта — не ми се е изпречвала на пътя. Просто ви казах всичко това, в случай че… в случай че има някаква връзка със станалото.