Агата Кристи
Пет малки прасенца (9)

VIII глава
Третото прасенце хапна печено месце

Къщата на Брук Стрийт имаше сандъчета с огромни лалета пред прозорците. Вътре във фоайето внушителна ваза с бял люляк изпускаше талази от аромат към отворената входна врата.

Иконом на средна възраст пое шапката и бастуна на Поаро. Появи се лакей, който на свой ред ги пое, а икономът почтително измърмори:

— Бихте ли ме последвали оттук, сър?

Поаро го последва през фоайето надолу по три стъпала, отвори се врата и икономът произнесе името му съвсем правилно, сричка по сричка. После вратата се затвори зад гърба му, един висок, слаб мъж стана от креслото до камината и се приближи към него.

Лорд Дитишам нямаше още четиридесет години. Той беше не само пер в кралството, но също и поет. Две от неговите фантастични поетически драми бяха поставени на сцена при огромни разходи и постигнаха succes d’estime^[1]. Челото му беше доста изпъкнало, брадичката — остра, а очите и устата — неочаквано хубави.

— Седнете, мосю Поаро — каза той.

Поаро седна и прие цигарата, предложена му от домакина. Лорд Дитишам затвори кутията, драсна клечка кибрит и я поднесе към Поаро, за да запали цигарата му, а след това сам той седна и погледна замислено посетителя си.

— Зная, че сте дошли да се видите със съпругата ми — каза той.

— Лейди Дитишам беше така любезна да ми определи среща — отговори Поаро.

— Да.

Настъпи мълчание.

— Надявам се, не възразявате, лорд Дитишам? — осмели се да попита Поаро.

Слабото замислено лице бе преобразено от неочаквана, бърза усмивка.

— На възраженията на съпрузите в днешно време никой не гледа сериозно, мосю Поаро.

— Значи възразявате?

— Не. Не мога да кажа това, но трябва да призная, че съм малко обезпокоен от ефекта върху съпругата ми. Нека бъда напълно откровен. Преди доста години, когато е била съвсем младо момиче, жена ми е преминала през ужасно изпитание. Надявам се, че вече се е съвзела от шока. Имам основание да вярвам, че го е забравила. Сега се появявате вие и вашите въпроси непременно ще събудят тези стари спомени.

— Съжалявам за това — каза учтиво Поаро.

— Не зная точно какъв ще бъде резултатът.

— Мога само да ви уверя, лорд Дитишам, че ще бъда възможно най-дискретен и ще направя всичко, което е по силите ми, за да не разстроя лейди Дитишам. Без съмнение тя има деликатен и чувствителен темперамент.

След това другият внезапно и неочаквано се разсмя.

— Елза? — каза лордът. — Елза е здрава като кон!

— Тогава… — Поаро тактично замълча. Ситуацията го заинтригува.

— Жена ми е годна да издържи колкото искате шокове. Интересно дали се досещате за причината, поради която иска да ви види?

— Любопитство — отвърна кротко Поаро.

— Ах, значи разбирате?

— Неизбежно е — каза детективът. — Всяка жена би искала да види един частен детектив! Мъжете ще му кажат да върви по дяволите.

— И някои жени също биха могли да му кажат да върви по дяволите.

— Но след като го видят. Не преди това.

— Може би — лорд Дитишам направи пауза. — Какъв е замисълът на тази книга?

Еркюл Поаро сви рамене.

— Хората възкресяват стари мелодии, стари театрални постановки, стари костюми. Също и стари престъпления.

— Пфю! — каза лорд Дитишам.

— Пфю, ако щете, но с това не можете да промените човешката природа. Убийството е драма. Желанието за драма у човека е много силно.

— Зная, зная… — измърмори лорд Дитишам.

— Ето виждате — каза Поаро, — че книгата трябва да бъде написана. Моята задача е да се погрижа да няма очебиещи неверни твърдения и груби изопачавания на познати факти.

— Мислех, че фактите са обществено достояние.

— Да, но не и тяхното тълкуване.

— Какво точно искате да кажете с това, мосю Поаро? — запита рязко Дитишам.

— Скъпи лорд Дитишам, има много начини, по които може да се тълкува например един исторически факт. Да вземем многобройните книги, които са написани за вашата кралица Мери на шотландците. Тя е представена като мъченица, като безпринципна и разпътна жена, като малко глуповата светица, като убийца и интригантка и пак като жертва на случайностите на съдбата! Имате избор.

— А в този случай? Крейл е бил убит от жена си — това, разбира се, е безспорен факт. На процеса съпругата ми беше по мое мнение незаслужено оклеветена. След това на излизане от съда бе принудена да се крие. Общественото мнение беше много враждебно настроено към нея.

— Англичаните — каза Поаро — са много морални.

— Дявол ги взел, така е! — каза лорд Дитишам и добави, гледайки Поаро: — А вие?

— Аз — отвърна Поаро — водя съвсем почтен живот, което не значи, че разбирам много от морал.

— Чудил съм се понякога — каза лорд Дитишам — каква ли е била тази мисис Крейл и цялата история за оскърбената съпруга. Имам чувството, че зад това се крие нещо.

— Съпругата ви може би знае — съгласи се Поаро.

— Жена ми — отвърна лордът — не е споменала случая нито веднъж.

Поаро го погледна с нараснало любопитство.

— Започвам да разбирам… — каза детективът.

— Какво разбирате? — тросна се другият.

— Творческото въображение на поета… — отвърна Поаро с поклон.

Лорд Дитишам се изправи и позвъни със звънеца.

— Жена ми ви чака — каза той грубо.

Вратата се отвори.

— Звъняхте ли, милорд?

— Заведете мосю Поаро при нейно височество.

Два етажа по стълбите нагоре, краката потъват в меките дебели килими. Приглушена светлина. Пари — навсякъде пари. Вкус — не толкова. Стаята на лорд Дитишам бе мрачна и неприветлива, но тук в къщата имаше само изключително изобилие. Най-доброто. Не непременно най-натрапващото се или най-екстравагантното. Просто „най-скъпи предмети“ и липса на въображение. „Печено месце? — каза си Поаро. — Да, печено месце!“

Въведоха го в не много обширна стая. Голямата приемна беше на първия етаж. Това бе личната всекидневна на господарката на дома, а самата господарка седеше до решетката на камината, когато известиха за Поаро и той влезе.

Една фраза подскочи в съзнанието му и се загнезди дълбоко.

Тя умря млада…

Такава беше мисълта му, след като видя Елза Дитишам — някогашната Елза Гриър.

Той никога не би я познал от картината, която Мередит Блейк му бе показал. Преди всичко това бе картина на младостта, на живота. Тук нямаше младост, а може би никога не бе имало. И все пак Поаро разбра нещо, което не можеше да се види от картината на Крейл — Елза беше красива. Да, жената, която се приближи и му протегна ръка, беше много красива. И съвсем не стара, разбира се. Най-после на колко години беше тя сега? На не повече от тридесет и шест, ако е била на двадесет по време на нещастието. Черната й коса беше превъзходно подредена около добре оформената й глава, чертите й бяха почти класически, гримът — изящен.

Поаро почувствува странно жегване. Вината вероятно бе на мистър Джонатан и приказките му за Жулиета. Тук нямаше Жулиета, освен ако човек можеше да си я представи останала жива… продължаваща да живее без Ромео… Не беше ли най-важното в ролята на Жулиета да умре млада?

Елза Гриър бе оставена да живее…

Тя го поздрави с равен, малко монотонен глас.

— Толкова съм заинтригувана, мосю Поаро. Седнете и ми кажете какво желаете от мене.

„Но тя не е заинтригувана — помисли си Поаро. — Нищо не я интересува.“

Големи сиви очи — като мъртви езера.

По свой навик Поаро стана малко повече чужденец от друг път.

— Смутен съм, мадам. Наистина съм смутен! — възкликна той.

— О, не, защо?

— Защото разбирам, че това… това възкресяване на една минала драма ще бъде изключително болезнено за вас!

Лейди Дитишам сякаш се развесели. Да, тя бе развеселена — съвсем истински развеселена.

— Предполагам — каза тя, — че съпругът ми ви е пъхнал тази идея в главата? Той се видя с вас, когато пристигнахте, но, естествено, нищичко не разбира. Никога не е разбирал. Аз въобще не съм чувствителната личност, за която той ме мисли.

Веселостта все още беше в гласа й.

— Баща ми, знаете, е бил воденичар. Сам се издигнал и направил състояние. Това нямаше да стане, ако кожата му не е била дебела. Аз съм същата.

„Да, вярно — помисли си Поаро. — Само дебелокожа жена би могла да дойде и да остане на гости в къщата на Каролайн Крейл.“

— Какво ще искате от мене? — каза лейди Дитишам.

— Сигурна сте, мадам, че припомнянето на миналото няма да е болезнено за вас?

Тя се замисли за момент и Поаро изведнъж разбра, че лейди Дитишам е много откровена жена. Тя би излъгала по необходимост, но никога, ако можеше да избира между истината и лъжата.

Елза Дитишам бавно каза:

— Не, не е болезнено. Даже бих искала да е.

— Защо?

— Толкова е глупаво — никога нищо да не чувствувам! — раздразнено рече тя, а Еркюл Поаро си помисли: „Да, Елза Гриър е мъртва…“

На глас той каза:

— Във всеки случай, лейди Дитишам, това много улеснява моята задача.

— Какво искате да знаете? — весело попита тя.

— Имате ли добра памет, мадам?

— Сравнително добра, мисля.

— И сте сигурна, че няма да ви причини болка припомнянето на онези дни в подробности?

— Няма да ми причини никаква болка. Нещата могат да ви наранят само тогава, когато се случват.

— Зная. С някои хора е така.

— Точно това моят съпруг Едуард не може да разбере — каза лейди Дитишам. — Той мисли, че процесът и всичко друго е било ужасно изпитание за мене.

— А не беше ли?

— Не, хареса ми — отвърна Елза Дитишам. Гласът й звучеше така, сякаш си бе спомнила нещо със задоволство. — Господи, как само се нахвърли върху мене онзи стар звяр, Диплийч. Той е самият дявол, ако щете. Хареса ми да се боря с него. Не успя да ме повали.

Тя погледна към Поаро с усмивка.

— Надявам се, че не разрушавам илюзиите ви. Бях момиче на двадесет години — трябваше сигурно да се валям в праха и да агонизирам от срам или нещо подобно. Но не стана така. Не ме беше грижа какво ми говорят. Исках само едно нещо.

— Какво?

— Да я обесят, разбира се — каза Елза Дитишам.

Той забеляза ръцете й — красиви ръце, но с дълги, извити нокти. Хищни ръце.

— Мислите, че съм отмъстителна? — каза тя. — Да, отмъстителна съм към всеки, който ме нарани. За мене онази жена беше най-долната жена на света. Тя знаеше, че Еймиъс ме обича и че щеше да я остави… и тя го уби, за да го нямам аз.

Елза Дитишам погледна Поаро.

— Не мислите ли, че това е твърде долно?

— Вие не разбирате и не съчувствувате на ревността?

— Не. Мисля, че не. Ако си загубил, загубил си. Щом не можеш да задържиш съпруга си, остави го да си отиде с достойнство. Собственическото чувство е това, което не разбирам.

— Може би щяхте да го разберете, ако се бяхте омъжили за Еймиъс.

— Не вярвам. Ние не бяхме… — изведнъж тя се усмихна на Поаро. Той усети, че усмивката й е малко смразяваща — така чужда на всякакво човешко чувство.

— Бих искала да разберете правилно следното нещо — каза тя. — Не мислете, че Еймиъс Крейл бе прелъстил младо и невинно момиче. Въобще не беше така! От двамата аз бях тази, която пое отговорността. Запознах се с Еймиъс на един прием и хлътнах по него… Знаех, че трябва да го имам.

Пародия, гротескна пародия, но…

… и аз ще сложа богатствата си в твоите нозе

и ще те следвам, господарю мой, до края на света!

— Въпреки че беше женен?

— Нарушителите ще бъдат съдени? Само че едно предупреждение, напечатано на лист хартия, не е достатъчно, за да те накара да се откажеш от действителния свят. Ако той бе нещастен с жена си и би бил щастлив с мене, тогава защо не? Имаме само един живот да живеем.

— Говореше се обаче, че той е щастлив със съпругата си.

Елза поклати глава.

— Не. Караха се като куче и котка. Каролайн го тормозеше. Тя беше… О, тя беше ужасна жена!

Елза Дитишам седна и запали цигара.

— Вероятно съм несправедлива към нея — каза тя, леко усмихната. — Но аз наистина мисля, че Каролайн беше доста противна.

— Беше голяма трагедия — каза бавно Поаро.

— Да, беше голяма трагедия. — Изведнъж тя се обърна трескаво към него, а нещо в мъртвото й, гладко и отегчено лице трепна и оживя. — Това уби мене! Уби ме. Оттогава няма нищо — изобщо нищо. — Гласът й стана по-тих. — Празнота! — Тя разпери нетърпеливо ръце. — Като препарирана риба в стъкленица!

— Нима толкова много означаваше Еймиъс Крейл за вас?

Елза кимна. Беше странно, доверително, леко кимване — особено трогателно.

— Считам, че винаги съм била моногамна — каза тя. — Предполагам — размишляваше мрачно лейди Дитишам, — че човек наистина би трябвало да се прободе с нож — като Жулиета. Но… но да го направиш, това би означавало да признаеш, че с тебе е свършено… че животът те е победил.

— А вместо това?

— Каквото и да беше станало — все същата работа. След като човек веднъж го преживее. Аз го преживях. За мене то вече нямаше никакво значение. Мислех, че ще намеря нещо друго.

Да, нещо друго — следващия. Поаро ясно я видя как с всички сили се опитва да изпълни това сурово намерение. Видя я красива и богата, съблазняваща мъжете, търсеща алчно с хищните си ръце да запълни един живот, който бе празен. Тя обожаваше знаменитости: омъжена за известен авиатор; след това — изследовател — този огромен мъж великан, Арнолд Стивънсън, който физически вероятно не бе много различен от Еймиъс Крейл; после — завой към изкуствата: Дитишам!

— Никога не съм била лицемерка — каза Елза Дитишам. — Има една испанска поговорка — винаги съм я харесвала: Вземи каквото искаш и плати за него, казва бог. Е, аз направих това. Взех каквото исках, но винаги съм желала да платя.

— Това, което не разбирате е, че има неща, които не могат да бъдат купени — каза Поаро.

Тя го изгледа втренчено.

— Нямам предвид само пари.

— Не, не — отвърна Еркюл Поаро. — Разбирам какво искате да кажете, но не всичко в живота може да има етикет с пазарната стойност. Има неща, които не се продават.

— Глупости!

Поаро лекичко се усмихна. В гласа на лейди Дитишам звучеше арогантността на преуспелия воденичар, който бе натрупал богатства.

Внезапно Еркюл Поаро почувствува прилив на съжаление. Той гледаше гладкото без възраст лице, уморените очи и си спомни момичето, което Еймиъс Крейл беше нарисувал…

— Разкажете ми за тази книга — каза Елза Дитишам. — Каква е целта? Чия е идеята?

— О! Скъпа милейди, каква друга цел може да има, освен да се сервират стари сензации с нова гарнитура.

— Но вие не сте писател?

— Не. Аз съм криминален експерт.

— Искате да кажете, че ви ползуват като консултант за криминални книги?

— Не винаги. В този случай имам поръчка.

— От кого?

— Аз трябва — как се казва — да проверя данните за тази книга от името на заинтересована страна.

— Каква страна?

— Мис Карла Льомаршан.

— Коя е тя?

— Дъщерята на Еймиъс и Каролайн Крейл.

Елза се втренчи за момент, после каза:

— О, разбира се, помня, че имаше дете. Сигурно вече е пораснала?

— Да, на двадесет и една години е.

— Как изглежда?

— Висока е, тъмнокоса и, мисля, красива. Смела е и е момиче с характер.

— Бих желала да я видя — каза замислено Елза.

— Тя може би не ще иска да ви види.

Лейди Дитишам погледна Поаро изненадана.

— Защо? О, разбирам. Но що за глупости! Тя едва ли помни нещо за това — не може да е била на повече от шест години.

— Знае, че майка й е осъдена за убийството на баща й.

— И мисли, че вината е моя?

— Такова виждане е възможно.

Елза сви рамене.

— Каква глупост! Ако Каролайн се беше държала като разумно човешко същество…

— Значи вие не поемате никаква отговорност?

— А защо трябва да поемам? Няма нищо, от което да се срамувам. Аз го обичах и щях да го направя щастлив.

Тя погледна към Поаро. Лицето й се промени. Странно, изведнъж той видя момичето от картината!

— Ако можех да ви накарам да видите — каза тя. — Ако можехте да видите от моята страна. Ако знаехте…

Еркюл Поаро се наведе напред.

— Но аз точно това искам. Вижте, мистър Филип Блейк, който е бил там по онова време, ще ми напише подробен разказ за всичко, което се е случило. Мистър Мередит Блейк — също. Сега, ако вие…

Елза Дитишам пое шумно въздух и каза с презрение:

— Тези двамата! Филип винаги е бил глупав. Мередит имаше навика да се върти около Каролайн, но е много мил. От техните разкази обаче няма да получите истинска представа.

Поаро я наблюдаваше и видя как очите й оживяват, как от мъртвата жена се роди жива.

— Вие искате истината? — каза бързо и почти свирепо лейди Дитишам. — О, не за пресата. Просто за вас…

— Наемам се да не публикувам нищо без ваше съгласие.

— Бих искала да напиша истината… — миг-два тя мълчеше, размишлявайки. Поаро видя как гладката твърдост на страните й се разпуква и приема нова, по-млада извивка, видя как живот изпълни жилите й, когато миналото отново я споходи.

— Да се върна назад… да напиша всичко… Да ви покажа каква е била…

Очите й горяха, гърдите й буйно се повдигаха.

— Тя го уби. Тя уби Еймиъс. Еймиъс, който искаше да живее… който обичаше живота. Омразата не би трябвало да е по-силна от любовта, но нейната омраза беше. А моята омраза към нея е… Мразя я… мразя я, мразя я…

Тя се приближи към него, наведе се, сграбчи го за ръкава и каза трескаво:

— Трябва да разберете — трябва — какво сме били един за друг. Имам предвид Еймиъс и аз. Имам нещо… Ще ви го покажа.

Елза Дитишам се втурна към другия край на стаята, отключи малко бюро, издърпа едно чекмедже, скрито в преградата за писма. После се върна, стискайки измачкано писмо с избеляло мастило, пъхна го в ръцете на Поаро и у него с горчива яснота изникна споменът зя едно дете, което той познаваше и което беше сложило в ръцете му едно от нейните съкровища — специална мидена черупка, намерена на морския бряг и ревниво пазена. По същия начин това дете беше отстъпило назад, наблюдавайки с гордост и страх, и с остро критично чувство как той ще приеме съкровището й.

Поаро разгъна избелелите листи.

„Елза — ти, прекрасно дете! Никога на света не е имало нещо по-красиво. И все пак аз се боя. Твърде стар съм — един мошеник на средна възраст, с отвратителен и нестабилен характер. Не се осланяй на мене, не ми вярвай. Аз не струвам, като оставим настрана работата ми. Най-добрата част от мене е в нея. Ето, не казвай, че не съм те предупредил.

По дяволите, прелестна моя… въпреки всичко ще те имам. Бих влязъл в пъкъла заради тебе, ти го знаеш. Ще те нарисувам на картина, пред която всички тъпаци ще се плеснат по страните и ще занемеят. Луд съм по тебе, не мога да спя, не мога да се храня. Елза, Елза, Елза! Твой съм завинаги… твой до смърт.

Еймиъс“

Преди шестнадесет години. Избеляло мастило, ронеща се хартия, но думите… все още живи… все още трептят…

Поаро погледна към жената, за която бяха написани, ала тя не беше вече предишната жена — беше младо, влюбено момиче.

Отново Еркюл Поаро помисли за Жулиета…