Агата Кристи
Пет малки прасенца (8)

VII глава
Второто прасенце вкъщи си остана

Еркюл Поаро не беше човек, който пренебрегва подробностите. Той грижливо обмисли подхода си към Мередит Блейк. Мередит беше, Поаро бе сигурен вече в това, съвсем различен от Филип Блейк. Натискът тук нямаше да има успех. Атаката трябваше да бъде бавна, постепенна. Поаро знаеше, че има само един начин да се превземе крепостта. Към Мередит Блейк трябваше да се подходи със съответните препоръки. Тези препоръки трябваше да бъдат социални, а не професионални. За щастие по време на своята кариера Поаро се бе сприятелил с много хора в най-различни графства. Девоншър не правеше изключение. Той се залови да прегледа какви възможности имаше в Девоншър. В резултат на това откри двама души, които бяха приятели или познати на мистър Мередит Блейк. Ето защо Поаро посети най-неочаквано Мередит Блейк, въоръжен с две писма: едното от лейди Мери Литън-Гор, благородна вдовица с ограничени средства, най-скромното създание на света, а другото — от един адмирал в оставка, чието семейство живееше в графството вече четири поколения.

Мередит Блейк прие Поаро с известно объркване. Напоследък той все по-често усещаше, че нещата не са такива, каквито бяха преди. Дявол да го вземе! Частните детективи си бяха частни детективи — хора, на които се поверяваше пазенето на сватбените подаръци по време на празненството, хора, при които отиваш, когато става някаква нечиста работа и трябва да я разбереш. Но ето нà, лейди Мери Литън-Гор пишеше: „Еркюл Поаро е мой стар и много ценен приятел. Моля ви, нали ще направите всичко възможно, за да му помогнете?“ А лейди Мери Литън-Гор не беше… не, решително не беше жена, която може да има нещо общо с детективи или с това, което те представляват. Адмирал Кроншо пък бе написал: „Много приятен човек — съвсем разумен. Ще бъда благодарен, ако направите за него каквото е по силите ви. Много е забавен. Може да ви разкаже цял куп интересни историйки.“

И ето сега човекът стоеше пред него — една напълно невъзможна личност наистина! Неподходящо облекло, обувки с копчета и невероятни мустаци! Този човек изобщо не му беше по вкуса — вкуса на Мередит Блейк. И сигурно нито ходеше на лов, нито стреляше, нито пък можеше да играе нещо свястно. Чужденец!

Леко развеселен, Еркюл Поаро съвсем точно разчете мислите, които минаваха през главата на другия. Сам Поаро почувствува как любопитството му значително порасна, докато влакът се носеше на запад. Сега той щеше да види със собствените си очи мястото, където в действителност бяха станали онези отдавна отминали събития. Тук, в Хендкрос Менър, бяха живели двама братя, младежи, които ходели в Олдърбъри, шегували се, играели тенис, били приятели с един млад Еймиъс Крейл и едно момиче, наречено Каролайн. Оттук Мередит тръгнал за Олдърбъри онази фатална сутрин. Това бе станало преди шестнадесет години.

Еркюл Поаро изгледа с любопитство човека, който стоеше пред него учтив и малко смутен. До голяма степен такива бяха и очакванията на Поаро. Външно Мередит Блейк приличаше на всеки друг английски джентълмен от провинцията, притеснен финансово и обичащ живота сред природата. Палтото му от Харисов туид^[1] бе старо и раздърпано, лицето му бе лице на мъж на средна възраст, загрубяло от времето, приятно и с малко сякаш избледнели сини очи. Устните му бяха тънки, полускрити от разбъркани, фитилести мустаци. Поаро намираше, че Мередит Блейк е пълна противоположност на брат си: нерешителен и с бавни умствени процеси. Като че ли с годините неговият ритъм се бе забавил така, както пък този на брат му се бе ускорил. Както предвиждаше Поаро, Мередит Блейк не бе човек, когото можеш да накараш да се разбърза. Спокойният живот на английската провинция беше в кръвта му.

Мередит изглеждаше доста по-възрастен от брат си, мислеше детективът, макар че според думите на мистър Джонатан разликата бе само няколко години. Еркюл Поаро се гордееше с това, че знае как да се държи с хора, ненадраснали училищните разбирания. Сега не беше моментът да се прави на англичанин. Не, човек трябваше да бъде чужденец — направо чужденец — и щедро да му се прощава поради този факт. „Тези чужденци! Те, естествено, не знаят точно къде какво да правят. Ще вземат да се ръкуват преди закуска! Все пак този човек наистина е свестен…“

Поаро се залови да създава такова впечатление за себе си. Двамата мъже предпазливо разговаряха за лейди Мери Литън-Гор и адмирал Кроншо. Други имена също бяха споменати. За щастие Поаро познаваше братовчедката на един, снахата на друг. Той видя как в очите на скуайъра се прокрадна топлота. Човекът, изглежда, познаваше когото трябва. Хитро и с грация детективът навлезе в целта на своето посещение. Той бързо парира неизбежното отдръпване. Книгата — уви! — трябвало да бъде написана. Мис Крейл, която сега се наричала Льомаршан, много искала той, Поаро, да я редактира както трябва. За нещастие фактите били публично достояние, но доста би могло да се направи за тяхното представяне, така че да се избегне нараняването на хора, податливи към тези неща. Преди много време, мърмореше Поаро, той имал възможност да използува дискретно влиянието си с цел да се избягнат известни срамни пасажи в една мемоарна книга. Мередит Блейк се изчерви от гняв. Ръката му леко потрепера, докато пълнеше лулата си.

— Това е… това е ч-чудовищно — леко заекна той, — гдето се ровят в тези неща. Преди ш-шестнадесет години. Защо не оставят всичко, както си е?

Поаро сви рамене и каза:

— Съгласен съм с вас, но какво можете да направите? Такива неща се търсят. Всеки има право да възстанови едно доказано престъпление и да го коментира.

— На мене ми се вижда срамно.

— Уви — промълви Поаро, — времето, в което живеем, съвсем не е деликатно… Ще се изненадате, мистър Блейк, ако знаехте за неприятните публикации, които съм успял… как да кажа… да омекотя. Имам голямо желание да направя всичко, което мога, за да пощадя чувствата на мис Крейл в тази история.

— Малката Карла! — промълви Мередит Блейк. — Онова дете — вече голяма жена. Да не повярва човек.

— Зная. Времето лети бързо, нали?

Блейк въздъхна и каза:

— Твърде бързо.

— Както ще видите в писмото, което ви връчих от мис Крейл — каза Поаро, — тя много иска да научи всичко възможно, което е свързано с тъжните събития от миналото.

— Защо? — попита Блейк с леко раздразнение. — Защо трябва да се ровим пак в тези неща? Колко по-добре би било всичко да се забрави!

— Вие казвате това, мистър Блейк, защото знаете миналото много добре. Не забравяйте, че мис Крейл не знае нищо, тоест знае само тази история, която е прочела в официалните доклади.

Мередит Блейк трепна и каза:

— Да, забравих. Горкото дете! Какво отвратително положение за нея! Шокът от истината и после тези бездушни, груби репортажи за процеса.

— Не можем да отдадем дължимото на истината — каза Поаро — само в едно правно изложение на фактите. Пропуснатите неща са тези, които имат значение. Емоциите, чувствата, характерите на актьорите в драмата. Смекчаващите вината обстоятелства…

Поаро замълча, а другият заговори нетърпеливо като актьор, на когото тъкмо е дошъл редът да си каже репликата.

— Смекчаващи вината обстоятелства! Точно така. Ако на света има смекчаващи вината обстоятелства, то те са тук, в този случай. Еймиъс Крейл беше стар приятел — неговото и моето семейство дружеха от няколко поколения, но трябва да се признае, че държането му беше направо възмутително. Той бе художник, разбира се, и това вероятно обяснява нещата. Обаче фактът си е факт — Крейл си позволяваше странни авантюри една след друга. Никой нормален и свестен човек не би приел подобно положение дори за миг.

— Любопитно е, че казвате такива неща — рече Поаро. — Това ме озадачаваше. Един добре възпитан мъж, един светски човек, не би излагал на показ авантюрите си.

Слабото нерешително лице на Блейк светна от въодушевление.

— Да — каза той, — но цялата работа е там, че Еймиъс никога не е бил обикновен човек! Той бе художник, знаете, и рисуването при него идваше на първо място, макар и понякога по много странен начин наистина! Аз самият не разбирам тези така наречени хора на изкуството и никога не съм ги разбирал. Разбирах малко Крейл, естествено, защото го познавах от малък. Семейството му беше също като моето и в много отношения Крейл приличаше на прадедите си. Само където се намесваше изкуството, той се отклоняваше от обикновената норма. Еймиъс, знаете, изобщо не беше аматьор. Беше първокласен… наистина първокласен. А някои хора твърдяха, че е гений. Може би бяха прави, но в резултат на това той винаги бе неуравновесен, поне аз бих го обрисувал като такъв. Когато рисуваше картина, нищо друго нямаше значение. Не позволяваше нищо да му пречи. Беше като човек, изпаднал в транс: напълно отдаден на това, което вършеше. И чак когато завършеше картината, той се освобождаваше от вцепенението си и отново поемаше пътя на нормалния живот.

Блейк изгледа Поаро въпросително и последният кимна.

— Виждам, че разбирате. Е, това, мисля, обяснява защо се е получила тази особена ситуация. Той бе влюбен в онова момиче и искаше да се ожени за нея. Беше готов да остави жена си и детето си заради нея. Крейл беше започнал да я рисува тук и искаше да завърши картината. Нищо друго нямаше значение за него. Той не виждаше нищо друго. И фактът, че ситуацията е била невъзможна за двете жени в случая, изглежда, не му е минал през ума.

— Някоя от тях не разбираше ли неговото становище?

— О, да, до известна степен Елза го разбираше, предполагам. Тя беше ужасно въодушевена от рисуването му. Но положението бе трудно за нея… естествено. Колкото до Каролайн…

Той спря, а Поаро каза:

— Да, наистина… Каролайн.

Мередит Блейк отговори с известно запъване:

— Каролайн… аз винаги… Е, аз винаги съм бил привързан към Каролайн. Беше време, когато… когато се надявах да се оженя за нея, но мечтата ми умря още в зародиш. Все пак аз останах, ако мога така да се изразя, верен на… на нейните желания.

Поаро кимна замислен. Той усети, че тази малко старомодна фраза напълно охарактеризираше мъжа пред него. Мередит Блейк беше човек, който с готовност би служил на някакво романтично и достопочтено посвещение — би служил вярно на своята дама, при това без надежда за отплата. Всичко бе твърде много в неговия стил.

Детективът внимателно премери думите си и каза:

— Вие сигурно сте били възмутен от създалите се отношения заради Каролайн?

— Да. О, да. Аз… аз всъщност увещавах Крейл по този въпрос.

— Кога стана това?

— Всъщност в деня… деня, преди да се случи онази работа. Те, знаете, дойдоха тук на чай. Повиках Крейл настрана и… и му го казах, спомням си, даже му казах, че не е честно спрямо двете.

— Ах, вие сте казали това?

— Да. Видите ли, мислех, че той не разбира.

— Вероятно не.

— Казах му, че това поставя Каролайн в една крайно непоносима ситуация. Ако е имал намерение да се жени за онова момиче, той не е трябвало да допуща престоя й в къщата и, хм, така да се перчи пред Каролайн. Казах му, че това е нетърпима обида.

— Какво отговори той? — попита Поаро с любопитство.

— Той каза — отвърна Блейк гнусливо: — „Каролайн трябва да го преглътне“.

Поаро вдигна вежди.

— В отговора му не е имало много съчувствие.

— Намирам, че беше отвратителен. Загубих самообладание и му рекох, че щом нехае за жена си, него сигурно никак не го е грижа колко много страда тя, обаче какво би казал за момичето? Нима не е ясно, че положението е отвратително и за нея? Отговорът му на това беше, че Елза също трябва да го преглътне! После продължи: „Ти, изглежда, не разбираш, Мередит, че това, което рисувам в момента, е най-хубавата ми картина досега. Казвам ти хубава е и няма да позволя на някакви си там ревниви и свадливи жени да ми попречат… не, по дяволите, няма да ми попречат…“ С него бе безполезно да се говори. Казах му, че той, изглежда, отдавна се е простил с всяко човешко благоприличие и че рисуването не е всичко. Той ме прекъсна и каза: „Ах, но то е всичко за мене“… Все още бях много ядосан и му отвърнах, че отношението му към Каролайн е било винаги ужасно неприлично, че животът й с него е нещастен. Той ми отговори, че знаел това и че съжалявал. Съжалявал! Каза ми: „Зная, Мери, ти не вярваш, но такава е истината — животът на Каролайн с мене бе ад, а тя бе светица, но мисля, че знаеше всъщност с какво се нагърбва. Аз откровено й казах какъв проклет, неморален егоист съм.“ Тогава му заявих доста ядосано, че той не трябва да разбива семейството си, че трябва да помисли за детето и за всичко. „Разбирам — рекох му, — че момиче като Елза може да подлуди всеки мъж, но даже и заради нея трябва да прекратиш връзката си.“ Тя беше много млада и се впускаше в тази история презглава, но по-късно можеше горчиво да съжалява. „Не можеш ли да се стегнеш — попитах го, — да скъсаш с нея и да се върнеш при жена си?“

— А той какво каза?

— Просто изглеждаше… объркан. Потупа ме по рамото и рече: „Ти си добър човек, Мери, но си твърде сантиментален. Почакай, докато навърша картината, и тогава ще видиш, че съм бил прав.“ „По дяволите картината!“, казах му, а той се ухили и ми отвърна, че всички невротични жени в Англия накуп не могат да сътворят такова нещо. Тогава му казах, че би било много по-достойно, ако цялата тази работа бе спестена на Каролайн, докато картината бъде завършена. Крейл ми отговори, че грешката не била негова. Елза настоявала да издрънка всичко. Попитах го защо, а той ми отвърна: „Навила си е на пръста, че иначе няма да бъде честно. Иска всичко да бъде ясно и открито.“ Е, човек може да разбере това, естествено, и да изпита уважение към момичето. Колкото и лошо да се държеше, тя поне искаше да бъде честна.

— Честността понякога предизвиква доста ненужна болка и огорчение — отбеляза Поаро. Мередит Блейк го изгледа недоверчиво и въздъхна — такова схващане не бе съвсем по вкуса му.

— Беше много… мъчителен период за всички ни.

— Единственият човек, който, изглежда, не е бил повлиян от това, е бил Еймиъс Крейл — каза Поаро.

— И защо? Защото беше върл егоист. Сега си го спомням как се ухили на тръгване и каза: „Не се тревожи, Мери, всичко ще се нареди!“

— Непоправимият оптимист — промълви Поаро.

— Крейл не вземаше жените много навътре. Аз бих могъл да му кажа, че Каролайн е отчаяна.

— Тя каза ли ви това?

— Не с много думи, но винаги ще виждам лицето й онзи следобед — бледо и напрегнато от една отчаяна веселост. Тя говори и се смя много, но очите й… в тях имаше някаква болезнена печал — най-покъртителното нещо, което бях виждал. При това тя бе толкова благородно същество.

Еркюл Поаро го изгледа секунда-две мълчаливо. Очевидно човекът пред него не чувствуваше ни най-малко неудобство да говори така за жената, която на следващия ден съзнателно бе убила съпруга си.

Мередит Блейк продължи. Сега той вече беше напълно преодолял първоначалната си подозрителна враждебност. Поаро притежаваше дарбата да слуша. За хора като Мередит Блейк възкресяването на миналото имаше определено очарование. В момента той говореше повече на себе си, отколкото на госта си.

— Трябваше да се досетя, предполагам. Тъкмо Каролайн насочи разговора към… към моето малко хоби. Трябва да призная, че душа и сърце влагам в него. Книгите на старите английски хербалисти са много интересен материал за изучаване. Преди е имало толкова много растения, които са били използувани в медицината и които ги няма днес в официалната Фармакопея. И наистина е поразително как разтвор от това или онова може да извърши чудеса. Изобщо може да не ви потрябва лекар. Французите разбират тези работи — някои от техните tisanes^[2] са първо качество.

Блейк разказваше вече с опиянение за хобито си.

— Чай от глухарче например — вълшебно нещо. Или отвара от шипки. Онзи ден четох, че отново идва на мода в медицината. О, да, трябва да призная, приготвянето на отвари ми доставя огромно удоволствие. Събирането на растенията в най-подходящото време, изсушаването им… стриването… и всичко друго. Станах дори суеверен и понякога съм събирал корени при пълнолуние по съветите на древните билкари. Въпросния ден, спомням си, изнесох пред гостите си беседа върху петнистия бучиниш. Той цъфти веднъж на две години, плодовете се събират в периода на зреене, малко преди да пожълтеят. Кониинът, знаете, е отмрял като лекарство и мисля, че в последната Фармакопея нищо не се споменава за конииновия разтвор… Колкото до това обаче аз доказах ползата му при коклюш, а също и при астма.

— Говорили сте за това в лабораторията си?

— Да. Разведох ги из нея и им обясних различните лекарства… Валерианът и начинът, по който той привлича котките — едно смръкване и са готови! Попитаха ме за старото биле и аз им разказах за беладоната и атропина. На всички им беше много интересно.

— Всички? Какво включва тази дума?

Мередит Блейк изглеждаше малко изненадан, сякаш беше забравил, че слушателят му не е бил очевидец и не знае тези неща.

— О, цялата компания. Чакайте да видя: Филип беше и Еймиъс, разбира се… Каролайн… Анджела и Елза Гриър.

— И това са били всички?

— Мисля, че… да. Да, сигурен съм. — Блейк го изгледа с любопитство. — Кой друг е трябвало да бъде там?

— Мислех, че може би гувернантката…

— О, разбирам. Не, онзи следобед нея я нямаше. Сега, струва ми се, няма да мога да си спомня името й. Мила жена. Отнасяше се сериозно към задълженията си. Анджела й създаваше ядове, предполагам.

— Защо така?

— Ами тя беше мило дете, но имаше склонност към щуротии. Все ще скрои някой номер. Един ден пъхна гол охлюв в гърба на Еймиъс, както бе унесен в рисуване. Той вдигна страхотна пара. Ругаеше я както му падне. И точно след този случай Крейл започна да настоява за училището.

— Да я изпратят на училище?

— Да. Не че не я обичаше, но понякога я намираше досадна. И мисля, че… винаги съм мислил, че…

— Да?

— Той малко ревнуваше. Видите ли, Каролайн робуваше на Анджела. До известна степен може би Каролайн поставяше Анджела на първо място, а на Еймиъс това хич не му се нравеше. Имаше си причина, разбира се. Няма да се спирам на това, но…

Поаро го прекъсна:

— Причината е, че Каролайн се е упреквала заради своя постъпка, която е довела до обезобразяване на момичето.

— О, вие знаете за това? — възкликна Блейк. — Не исках да го споменавам. Всичко отдавна е отминало, но да — мисля, че тази бе причината за нейното отношение. Тя, изглежда, винаги считаше, че никога не ще може да направи достатъчно, за да компенсира случилото се.

Поаро кимна замислено и попита:

— А Анджела? Имаше ли тя зъб на заварената си сестра?

— О, не — не си втълпявайте такава мисъл. Анджела бе предана на Каролайн. Сигурен съм, че тя въобще не мислеше за тази стара история. Просто Каролайн не можеше да прости сама на себе си.

— Идеята за пансион понрави ли се на Анджела?

— Не, тя кипеше от яд срещу Еймиъс. Каролайн беше на страната на Анджела, но Еймиъс бе непреклонен. Въпреки горещия си темперамент той в много отношения беше добряк, но когато се заинатеше за нещо, всички други трябваше да отстъпят. И Анджела, и Каролайн се примириха.

— Тя трябваше да замине за училище… кога?

— През есента. Спомням си, че й приготвяха необходимите неща. Ако не беше трагедията, щеше да замине след няколко дни, предполагам. Същата онази сутрин се говореше за стягането на багажа й.

— А гувернантката? — попита Поаро.

— Какво гувернантката?

— Как прие тя тази идея? Това я е лишило от работата й, нали?

— Да, хм, вероятно е така до известна степен. Малката Карла вземаше по няколко урока, но тя, разбира се, беше само на… колко… шест години или там някъде. За нея имаше бавачка. Мис Уилямс не можеше да остане заради Карла. Да, така се казваше — Уилямс. Странно, как нещата изплуват в съзнанието ти, когато се заговори за тях.

— Да, наистина. Вие се върнахте в миналото, нали? Възкресявате сцените… думите, които хората са казали, техните жестове… израженията на лицата им.

— Като че ли… да — каза бавно Мередит Блейк. — Но, видите ли, има празнини… липсват големи отрязъци. Спомням си например, останах като гръмнат, когато за първи път чух, че Еймиъс се кани да изостави Каролайн. Не мога обаче да си спомня дали той ми каза, или Елза. За спора си с Елза по този въпрос помня — искам да кажа, опитах се да й обясня, че това е доста долна постъпка, а тя само се изсмя студено по своя си начин и каза, че съм старомоден. Да, сигурно съм старомоден, но все пак мисля, че бях прав. Еймиъс имаше жена и дете и трябваше да остане при тях.

— Но мис Гриър е считала, че такова виждане е остаряло?

— Да. Забележете, преди шестнадесет години на развода не се гледаше като на нещо обикновено, както е сега. Ала Елза беше момиче, което душа и свят даваше да е модерна. Становището й беше, че когато двама души не са щастливи заедно, по-добре е да се разделят. Тя каза, че Еймиъс и Каролайн никога не са спирали да се карат и че за детето би било много по-добре, ако не расте в атмосфера на разногласия.

— И този неин аргумент не ви впечатли?

— През цялото време чувствувах — отвърна Блейк бавно, — че тя всъщност не разбира за какво говори. Елза просто бърбореше за тези неща; неща, които бе прочела в книгите или чула от приятелки — като папагал. Тя беше — странно е да го каже човек — някак си трогателна. Толкова млада и така самоуверена. — Мередит замълча за миг. — Има нещо в младостта, мосю Поаро, което е… което може да бъде… ужасно трогателно.

Поглеждайки го с известен интерес, Поаро каза:

— Зная какво имате предвид…

Блейк продължи, говорейки повече на себе си, отколкото на Поаро:

— Мисля, че отчасти поради тази причина се заех да убедя Крейл. Той беше с двадесет години по-възрастен от момичето. Не беше справедливо.

— Уви! — измърмори Поаро. — Колко рядко човек успява да постигне резултат. Когато някой вземе някакво определено решение, особено ако е замесена жена, никак не е лесно да го отклониш от намерението му.

— Вярно е — рече Блейк. Тонът му беше един нюанс по-рязък. — Аз наистина нищо не постигнах с моята намеса. Но пък и не ме бива много да убеждавам. Никога не ме е бивало.

Поаро го стрелна с поглед. В тази тънка язвителност на тона той усети раздразнението на чувствителния човек от собствената му липса на индивидуалност. Детективът призна в себе си, че това, което Блейк току-що каза, е истина. Мередит Блейк не беше човек, който можеше да убеди някого в нещо или да го разубеди. Неговите добронамерени опити винаги биваха отхвърляни, обикновено със снизхождение, незлобливо, но категорично отхвърляни. Те нямаха тежест. По своята същност той беше неубедителен човек.

С подобаващ вид Поаро изостави болезнената тема на разговора и каза:

— Лабораторията с лекарствата и стимулантите съществува още, да?

— Не — отговорът дойде изведнъж, с почти болезнена острота. Мередит Блейк се изчерви и каза: — Изоставих цялата работа — разглобих я. Не можех повече да продължавам. Как бих могъл? След всичко, което се случи! Би могло да се каже, видите ли, че аз съм виновен за цялата история.

— Не, не, мистър Блейк, вие сте твърде чувствителен.

— Но нима не разбирате? Ако не бях събирал онези проклети билки… ако не бях се спрял на тях специално, ако не бях се хвалил с тях и не ги бях натрапил на вниманието на онези хора… Но аз и за момент не помислих… не допусках… как бих могъл?!

— Как наистина.

— Ала аз продължих да бъбря за тях, доволен от познанията си. Заслепен, самомнителен глупак. Посочих и онзи проклет кониин. Даже, какъвто съм глупак, ги заведох в библиотеката и им прочетох откъс от Фидий, описващ смъртта на Сократ. Прекрасен пасаж — винаги съм го харесвал. Но оттогава нямам покой.

— Намериха ли отпечатъци от пръсти върху шишето с кониина? — попита Поаро.

— Нейните.

— На Каролайн Крейл?

— Да.

— Не и вашите?

— Не. Видите ли, аз не бях пипал шишето. Само го посочих.

— Но въпреки това вие сигурно все някога сте го пипали?

— О, разбира се, но аз периодически почиствам шишетата от прах — никога не пускам тук прислужниците, естествено — и бях направил това преди четири или пет дни.

— И държите стаята заключена?

— Постоянно.

— Кога Каролайн Крейл е взела кониина от шишето?

Мередит Блейк отговори неохотно:

— Тя излезе от стаята последна. Аз я повиках, спомням си, и Каролайн излезе забързана — бузите й малко порозовели, очите широко отворени и възбудени. О, господи, и сега я виждам.

— Вие въобще говорихте ли с нея онзи следобед? — попита Поаро. — Искам да кажа, дискутирахте ли въобще ситуацията, възникнала между нея и съпруга й?

Отговорът на Блейк беше муден и тих.

— Не директно. Тя изглеждаше, както ви казах, много разстроена. Когато по едно време бяхме останали за малко сами, аз й казах: „Случило ли се е нещо, мила моя?“, а тя отвърна: „Всичко се е случило…“ Да бяхте чули отчаянието в гласа й. Онези думи бяха абсолютната, буквалната истина. Нямаше где да се дене от нея — Еймиъс Крейл беше целият свят на Каролайн. Тя каза: „Всичко е минало свършено. С мене е свършено, Мередит.“ След това се разсмя и се обърна към другите — диво, неестествено весела.

Еркюл Поаро бавно кимна с глава. Той много наподобяваше китайски мандарин.

— Да, разбирам. Значи тъй е било…

Мередит Блейк изведнъж удари с юмрук и извиси глас. Той почти извика:

— И ето какво ще ви река, мосю Поаро: когато Каролайн Крейл каза в съда, че е взела отровата за себе си, аз мога да се закълна, че тя каза истината! По това време у нея изобщо не е имало мисъл за убийство. Кълна се, не е имало. Появила се е по-късно.

— Сигурен ли сте, че изобщо се е появила по-късно? — попита Поаро.

Блейк го изгледа втрещен и каза:

— Моля? Не разбирам съвсем…

— Питам ви дали мисълта за убийство изобщо се е появила. Напълно ли сте убеден вътре в себе си, че Каролайн Крейл умишлено е извършила убийство?

Дишането на Мередит Блейк стана накъсано.

— Но ако не… ако не… да не би да предполагате, хм, някакъв нещастен случай?

— Не непременно.

— Това, което казвате, с много странно!

— Така ли? Вие нарекохте Каролайн Крейл благородно създание. Благородните създания извършват ли убийства?

— Тя беше благородно същество, но все пак… ъ-ъ-ъ, имаше доста люти кавги, знаете!

— В такъв случай не е била толкова благородно създание?

— Напротив, беше… Ох, колко трудно е да се обяснят тези неща!

— Опитвам се да разбера.

— Каролайн повече приказваше — говореше необуздано. Тя можеше да каже: „Мразя те. Искам да умреш!“, но това не би означавало… не би предполагало действие.

— Значи по ваше мнение твърде нехарактерно би било мисис Крейл да извърши убийство?

— Вие представяте нещата по много необикновен начин, мосю Поаро. Мога само да кажа, че… да, струва ми се, наистина нехарактерно за нея. Обяснявам си го само с това, че е била провокирана до крайна степен. Тя обожаваше съпруга си. При тези обстоятелства една жена би могла… ъ-ъ-ъ, да убие.

Поаро кимна.

— Да, съгласен съм.

— Аз бях слисан в началото. Чувствувах, че не може да бъде вярно. И не беше вярно, ако разбирате какво искам да ви кажа — не истинската Каролайн го беше извършила.

— Но сте съвсем сигурен, че от правна гледна точка го е извършила Каролайн Крейл?

Мередит Блейк отново го изгледа втрещен.

— Скъпи човече, ако не е тя…

— Ами да, ако не е тя?

— Не мога да си представя някакво друго разрешение. Нещастен случай? Невъзможно, разбира се.

— Съвсем невъзможно, бих казал.

— А не мога да повярвам и в теорията за самоубийство. Тя трябваше да бъде разгледана, но беше крайно неубедителна за всички, които познаваха Крейл.

— Напълно.

— Така че какво остава? — попита Блейк.

— Остава възможността Крейл да е бил убит от някой друг — отвърна Поаро хладно.

— Но това е абсурдно.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм. Кой би искал да го убие? Кой би могъл да го убие?

— По-вероятно е вие да знаете, отколкото аз.

— Нима вие сериозно вярвате, че…

— Може би не, но ме интересува да изследвам тази възможност. Помислете сериозно и ми кажете мнението си.

Мередит го гледа минута-две втренчено, после сведе поглед. След две минути той поклати глава и каза:

— Не мога да си представя някакво алтернативно решение. Бих искал да мога. Ако имаше причина да бъде заподозрян някой друг, аз с готовност бих повярвал в невинността на Каролайн. Не искам да мисля, че тя го е сторила. В началото не можах да повярвам. Но кой друг може да бъде? Кой друг е бил там? Филип? Най-добрият приятел на Крейл. Елза? Абсурдно. Аз? Приличам ли ви на убиец? Една почтена гувернантка? Няколко стари, верни прислужници? Може би ще допуснете, че детето Анджела е извършило убийството? Не, мосю Поаро, няма друга възможност. Никой друг не би могъл да убие Еймиъс Крейл освен съпругата му. Но той я тласна към това, така че в крайна сметка си е самоубийство, предполагам.

— Което значи, че е умрял в резултат на своите постъпки, макар и не от собствената си ръка?

— Да, чудновато виждане може би, но… хм, нали знаете — причина и следствие.

— Мислили ли сте някога, мистър Блейк — попита Поаро, — че причината за убийство почти винаги се открива, когато изследвате личността на убития?

— Не точно… Да, мисля, че разбирам какво имате предвид.

— Докато не разберете точно какъв човек е бил убитият — каза Поаро, — вие не можете да видите ясно обстоятелствата на престъплението. Това именно търся — добави той. — Това, което вие и вашият брат ми помогнахте да направя — да възкреся човека Еймиъс Крейл.

Мередит Блейк пропусна основното в тази забележка, тъй като вниманието му бе привлечено от една-едничка дума.

— Филип? — бързо каза той.

— Да.

— Говорили сте и с него?

— Разбира се.

— Трябваше да дойдете първо при мене — отвърна рязко Блейк.

Леко усмихнат, Поаро се поклони вежливо.

— Според законите на първородството това е така. Зная, че сте по-възрастният, но вие разбирате, че брат ви живее близо до Лондон и ми беше по-лесно да посетя първо него.

Мередит Блейк бе все още намръщен и леко подръпваше долната си устна.

— Трябваше да дойдете първо при мене — повтори той.

Този път Поаро не отговори. Той чакаше. След малко Блейк продължи:

— Филип — каза той — с предубеден.

— Да?

— Всъщност той е пълен с предразсъдъци… винаги е бил. — Притеснен, Мередит стрелна Поаро с очи. — Той се е опитал да ви настрои срещу Каролайн.

— Има ли значение след толкова… време?

Блейк шумно въздъхна.

— Зная. Забравям, че е било отдавна… че всичко е свършено. Никой вече не може да навреди на Каролайн. Но все пак не бих искал да имате погрешни впечатления за нея.

— Мислите, че брат ви би създал у мене погрешна представа за Каролайн?

— Откровено казано, да. Винаги е имало, видите ли — как да се изразя — известен антагонизъм между Филип и Каролайн.

— Защо?

Въпросът сякаш раздразни Блейк и той каза:

— Защо? Откъде да знам защо? Стават такива неща. Филип винаги се заяждаше с нея. Мисля, че се ядоса, когато Еймиъс се ожени за Каролайн. Не стъпи у тях повече от година. И все пак Еймиъс беше почти най-добрият му приятел. Всъщност тази беше причината, предполагам: Филип мислеше, че никоя жена не е достатъчно добра за Еймиъс. И вероятно е чувствувал, че намесата на Каролайн ще развали дружбата им.

— А това стана ли?

— Не, разбира се. Еймиъс все така обичаше Филип до последния си ден. Упрекваше го, че е грабител на пари, че развива корпорация и че, най-общо казано, е еснаф. Филип не се обиждаше — само се ухилваше и казваше, че е хубаво, гдето Еймиъс има поне един достопочтен приятел.

— Как реагира брат ви на авантюрата с Елза Гриър?

— Знаете ли, малко ми е трудно да го кажа. Всъщност отношението му не може да се определи лесно. Беше раздразнен, мисля, от това, че Еймиъс така бе изглупял по момичето. Все казваше, че нищо нямало да излезе и че Еймиъс щял да съжалява, докато е жив. В същото време имам чувството… да, съвсем определено чувствувам, че той просто беше мъничко доволен да види как Каролайн е изиграна.

Поаро вдигна вежди:

— Така ли е било наистина?

— О, не ме разбирайте погрешно. Не бих си позволил да кажа нещо повече от това, че въпросното чувство вероятно е било в подсъзнанието му. И той самият, мисля, едва ли е проумявал, че чувствува тъкмо това. Филип и аз не си приличаме много, но хората от една кръв са свързани. Единият брат често знае това, което мисли другият.

— А след трагедията?

Мередит Блейк поклати глава и лицето му се сгърчи от болка.

— Бедният Фил — каза той. — Беше ужасно смазан, просто съсипан от случилото се. Той винаги е бил привързан към Еймиъс. Мисля, че малко го боготвореше. Крейл и аз сме на една възраст. Филип беше с две години по-млад и винаги гледаше с уважение на Еймиъс. Да, за него беше голям удар. Той бе… страшно озлобен срещу Каролайн.

— Но в такъв случай поне не се е съмнявал?

— Никой от нас не е имал никакви съмнения — каза Мередит Блейк.

Настъпи мълчание. После Блейк захвана раздразнено да се вайка като някакъв неудачник.

— Всичко бе свършено, забравено и ето: идвате вие и разравяте всичко…

— Не аз. Каролайн Крейл.

Мередит го изгледа смаян.

— Каролайн? Какво искате да кажете?

Поаро го наблюдаваше.

— Каролайн Крейл втора — каза той.

Лицето на Блейк се отпусна.

— А, да — детето. Малката Карла. За момент… за момент се заблудих.

— Помислихте, че имам предвид истинската Каролайн Крейл? Помислихте, че именно тя — как да се изразя — няма да почива мирно в гроба си?

Мередит Блейк потрепери.

— Недейте, човече!

— Знаете ли, тя е писала на дъщеря си — предсмъртните й думи, — че е невинна?

Мередит го изгледа втрещен.

— Каролайн е написала това? — гласът му изразяваше крайно недоверие.

— Да. — Поаро замълча за малко, после продължи: — Изненадан ли сте?

— И вие щяхте да се изненадате, ако я бяхте видели в съда. Горкото преследвано и беззащитно създание. Даже не се бореше.

— Пораженка?

— Не, не. Тя не беше такава. Беше, мисля, поради осъзнаването й, че е убила човека, когото е обичала. Поне аз мислех така.

— Сега не сте толкова сигурен?

— Да напише такова нещо… тържествено… когато е умирала.

— Благородна лъжа може би? — подсказа Поаро.

— Може би. — Но в гласа на Блейк имаше съмнение: — Това не е… това не е в стила на Каролайн.

Еркюл Поаро кимна. И Карла Льомаршан бе казала същото. Карла притежаваше само незаличимия спомен на едно дете, но Мередит Блейк добре бе познавал Каролайн. Това бе първото доказателство, което Поаро получи, че на убеждението на Карла можеше да се вярва.

Мередит Блейк вдигна поглед към Поаро и бавно каза:

— Ако… ако Каролайн е невинна… ами че тогава цялата история е лудост! Аз не виждам никакво друго възможно решение…

Изведнъж той се нахвърли върху Поаро:

— А вие? Какво мислите вие?

Последва мълчание.

— Засега — каза най-после Поаро — не мисля нищо. Просто събирам впечатления каква е била Каролайн Крейл, какъв е бил Еймиъс Крейл, какви са били хората, които са били там по онова време. Какво точно се е случило през онези два дни. Това е, от което имам нужда. Да прегледам обстойно фактите един по един. Вашият брат ще ми помогне, ще ми изпрати писмен разказ за събитията така, като си ги спомня той.

— Нищо няма да научите от това — каза троснато Блейк. — Филип е зает човек. Щом нещо е свършено и минало, той го забравя. Вероятно ще си спомни нещата съвсем объркано.

— Празнини ще има, естествено, аз разбирам това.

— Чуйте какво ще ви кажа… — Мередит замълча изведнъж, след това продължи, почервенявайки леко, докато говореше. — Ако желаете, аз… аз мога да направя същото. Искам да кажа: ще бъде един вид съпоставяне, нали?

— Ще бъде изключително полезно. Идеята ви е превъзходна, отлична! — каза Поаро с топлота.

— Точно така — ще напиша. Имам едни стари дневници. Забележете — Блейк се засмя стеснително, — не ме бива много в литературния език. Даже правописът ми не е много добър, но вие… Вие няма да придиряте?

— Ах, на мене не ми трябва стил. Нужен ми е един обикновен разказ за всичко, което можете да си спомните: какво е казал всеки един, как е изглеждал — просто какво се е случило. Не се безпокойте, ако нещо ви се вижда несъществено. Всичко помага за атмосферата, така да се каже.

— Да, разбирам това. Трябва да е трудно да си представите визуално хора и места, които никога не сте виждали.

Поаро кимна.

— Има още нещо, за което искам да ви помоля. Олдърбъри е съседното имение на това, нали? Ще бъде ли възможно да отида там, да видя със собствените си очи мястото, където е станало нещастието?

— Мога да ви заведа там веднага — каза бавно Мередит. — Но, разбира се, имението е много променено.

— Обаче не е строено наново?

— Не, слава богу. Не е чак толкова зле. Сега е нещо като общежитие. Купи го някаква организация. Тълпи от млади хора идват тук през лятото и, естествено, всички стаи бяха преградени и разделени на малки кабинки. Дворът на имението също доста се промени.

— Трябва да го възкресите за мене с обясненията си.

— Ще се постарая. Да бяхте го видели в онези дни! Беше едно от най-прекрасните имения, които познавам.

Мередит Блейк излезе през вратата на терасата и поведе госта си надолу по билото на един зелен хълм.

— Кой извърши продажбата?

— Изпълнителите на завещанието от името на детето. Тя наследи всичко, което имаше Крейл. Той не беше оставил завещание, така че, предполагам, имуществото е било автоматически поделено между съпругата и детето му. Завещанието на Каролайн също оставяше всичко на детето.

— И нищо на природената й сестра?

— Анджела имаше свои собствени пари, оставени й от нейния баща.

Поаро кимна.

— Разбирам — след това той изведнъж извика: — Но къде ме водите? Пред нас е морският бряг!

— Ах, трябва да ви обясня нашата география. След минутка сам ще се убедите. Има едно малко, тясно заливче, видите ли, наричат го Камъл Крийк. То се врязва в сушата — изглежда почти като устие на река, но не е. Това е просто морето. За да стигнете до Олдърбъри по суша, трябва да тръгнете към вътрешността и да заобиколите заливчето, но най-краткият път от едната къща до другата е да преминете с лодка през тясното заливче. Олдърбъри е точно насреща — там. Вижда се между дърветата.

Те бяха излезли на малка пясъчна ивица. Срещу тях се възправи горист хълм, а високо горе сред дърветата се белееше къща.

На брега имаше две лодки. Мередит Блейк, подпомогнат малко несръчно от Поаро, избута едната във водата и след малко двамата гребяха към отсрещната страна.

— В онези дни винаги минавахме оттук — обясни Мередит. — Освен ако имаше буря или валеше. Тогава вземахме кола. Но е почти три мили, ако заобиколите по другия път.

Той спря лодката точно до каменния кей на другия бряг и хвърли презрителен поглед към няколко дървени бунгала с циментови тераси.

— Всичко туй е ново. Преди имаше навес за лодки — стара, разнебитена барака — и нищо друго. Минавахме по брега и се къпехме ей там, зад онези скали.

Блейк помогна на госта си да скочи от лодката, завърза я и тръгна нагоре по стръмна пътека.

— Не вярвам да срещнем някого — мимоходом каза той. — През април тук няма никой освен на Великден. Без значение е, дори и да срещнем. Аз се погаждам със съседите си. Слънцето е превъзходно днес — сякаш е лято. И тогава беше чудесен ден. Все едно че беше юли, а не септември. Слънцето — ярко, ала ветрецът — мразовит.

Пътеката излизаше от горичката и заобикаляше подножието на няколко скали. Мередит посочи нагоре с ръка.

— Това е, което наричат Батареята. Ние сме горе-долу под нея. Заобикаляме подножието й.

Блейк и Поаро отново навлязоха сред дърветата, а пътеката пак направи остър завой и те се озоваха пред една врата, вградена във висока стена. Самата пътека продължаваше зигзагообразно нагоре, но Мередит отвори вратата и двамата мъже минаха през нея.

За момент Поаро бе заслепен, излизайки от сянката. Батареята представляваше плато — дърветата бяха изсечени — с бойници и оръдие. Създаваше впечатление, че е увиснала над морето. Над нея и зад нея имаше дървета, но откъм страната на морето — долу, нямаше нищо друго освен ослепително синя вода.

— Красиво място — каза Мередит и кимна пренебрежително към някакъв павилион, построен на задната стена. — Това, разбира се, го нямаше, а само една стара, схлупена барака, където Еймиъс си държеше пособията за рисуване, няколко шишета бира и шезлонги. Тогава я нямаше и циментовата тераса. Имаше само една пейка и маса, направени от желязо и боядисани. Това беше всичко. Все пак не се е променило много. — В гласа му се прокрадна плачлива нотка.

— Значи тук е станало? — каза Поаро.

Мередит кимна.

— Пейката беше там — горе, до навеса. Крейл лежеше прострян върху нея. Имаше навика да лежи така понякога, когато рисуваше. Направо се просваше долу и гледаше някъде втренчено, след туй — хоп! — скачаше и започваше да нанася боите като луд. — Блейк направи пауза. — Ето защо, знаете, той изглеждаше… почти естествен. Сякаш беше заспал — просто задрямал. Но очите му бяха отворени… и той просто… се беше вдървил. Лекарството, разбирате ли, парализира. Няма никаква болка. Винаги… винаги съм бил благодарен за това…

— Кой го е намерил? — попита Поаро, макар че вече знаеше.

— Тя — Каролайн. След обяда. Аз и Елза, предполагам, сме били последните, които са го видели жив. Сигурно още тогава е започнало — той изглеждаше особен. Не ми се иска да говоря за това. Ще ви го напиша — така е по-лесно.

Той рязко се обърна и излезе от Батареята. Поаро го последва мълчаливо и двамата продължиха нагоре по виещата се пътека. Малко по-горе, над Батареята, имаше друго плато, забулено от дървета. Тук имаше пейка и маса.

— Тези не са се променили толкова — каза Мередит. — Пейката обаче нямаше чак толкоз кръчмарски вид. Просто си беше желязна, боядисана пейка — твърда за седене, но пък гледката е прекрасна.

Поаро се съгласи. През оградата от дървета погледът минаваше над Батареята и стигаше чак долу до устието на заливчето.

— Онази сутрин поседях известно време тук, горе — обясни Мередит. — Тогава дърветата не бяха толкова големи. Зъберите на Батареята се виждаха съвсем ясно. Точно там, знаете, позираше Елза. Беше седнала върху един зъбер с извърната глава.

Блейк размърда леко рамене.

— Дърветата растат по-бързо, отколкото ние си мислим — измърмори той. — О, хм, значи остарявам. Хайде да отидем до къщата.

Те продължиха по пътеката и стигнаха до една хубава стара къща в георгиански стил. Тя беше надстроена, а на близката зелена морава се виждаха около петдесет малки дървени кабинки.

— Младежите спят там, а момичетата — в къщата — поясни Мередит. — Вярвам, че тук няма какво да искате да видите. Всички стаи са преградени. Навремето имаше малка оранжерия тук, но тези хора построиха закрита веранда. Е, предполагам, че прекарват ваканциите си приятно. Не може да се запази всичко, както е било, и толкова по-жалко.

Той рязко се обърна.

— Ще се върнем долу по друг път. Всичко… всичко възкръсва пред мене, знаете. Призраци, навсякъде призраци.

Двамата мъже се върнаха при кея по друг, малко по-дълъг и по-лъкатушещ път. Никой не говореше. Поаро уважаваше настроението на спътника си.

Когато стигнаха отново в Хендкрос Менър, Мередит Блейк изведнъж каза:

— Аз, знаете ли, купих онази картина, гдето я рисуваше Еймиъс. Не можех да понеса мисълта да я продадат, хм… на търг… и хиляди грубияни с мръсно подсъзнание да я зяпат. Беше красива творба. Еймиъс каза, че е най-хубавото нещо, което някога е правил. Няма да се изненадам, ако е бил прав. На практика картината бе завършена. Той искаше да поработи над нея само ден или два. Бихте ли… бихте ли искали да я видите?

— Да, разбира се — каза бързо Поаро.

Блейк преведе госта си през фоайето и извади от джоба си ключ, отключи някаква врата и двамата влязоха в една голяма стая, миришеща на прах. Капаците на прозорците бяха плътно затворени. Блейк прекоси стаята и ги отвори. След това с малко труд той успя да отвори един от прозорците и вълна от ароматен пролетен въздух лъхна в стаята.

— Така е по-добре — каза Мередит.

Той стоеше до прозореца, вдишвайки свежия въздух, а Поаро се приближи до него. Нямаше нужда да пита какво е представлявала стаята преди. Лавиците бяха празни, но следите върху тях показваха къде са стояли шишетата. До едната стена, на коя го имаше умивалник, беше подпрян някакъв изоставен химически апарат. Всичко бе покрито с дебел слой прах.

Мередит Блейк гледаше през прозореца.

— Как добре си спомням всичко. Стоях тук, миришех жасмина и приказвах ли, приказвах аз, глупакът, за безценните си лекарства и дестилати!

Поаро разсеяно се пресегна през прозореца и отскубна стръкче жасминови листа, току-що изникнали от стеблото.

Мередит Блейк решително прекоси стаята. На стената имаше картина, покрита с платно. Блейк дръпна платното настрани.

Поаро затаи дъх. Досега той бе видял четири картини на Еймиъс Крейл: две в галерията Тейт, една — у един лондонски търговец, и един натюрморт — вазата с розите. Но сега той гледаше това, което самият художник бе определил като своята най-хубава картина, и Поаро веднага разбра какъв превъзходен художник е бил Крейл.

Картината притежаваше една примитивна, повърхностна загладеност. На пръв поглед би могло да е плакат — така измамно груби бяха контрастите й. Едно момиче, момиче в яркожълта риза и тъмносини панталони, седнало върху сива стена, огряно щедро от слънцето, на фона на бурно синьо море. Тема, подходяща тъкмо за плакат.

Но първоначалното впечатление лъжеше: чувствуваше се едно леко отклонение — изумителната ослепителност и чистота на светлосянката. А момичето…

Да, това беше самият живот — всичко, което представляваше, което можеше да бъде животът, младостта, чистата пламтяща виталност. Лицето беше пълно с живот, а очите…

Толкова много жизненост! Толкова страстна младост! Значи това е видял Еймиъс Крейл у Елза Гриър, което го е направило сляп и глух за благородното създание — неговата съпруга. Елза беше животът. Елза беше младостта.

Едно превъзходно, стройно, наперено същество. Арогантно извърнало глава, очите — нахално триумфиращи, гледат към тебе, дебнат те, чакат…

Еркюл Поаро разпери ръце:

— Това е една знаменита… да, знаменита е…

— Тя беше толкова млада… — каза Мередит и гласът му секна.

Поаро кимна. „Какво имат предвид повечето хора, когато казват това — мислеше си той — толкова млада — нещо невинно, нещо трогателно, нещо беззащитно. Но младостта не е такава! Младостта е груба, младостта е силна, младостта е могъща… да, и жестока! И още нещо — младостта е ранима.“

Детективът последва домакина до вратата. Сега интересът му към Елза Гриър, която предстоеше да посети, бе много пораснал. Какво ли бяха направили годините с това страстно, триумфиращо, първично дете?

Поаро пак погледна картината.

Тези очи: дебнеха го… дебнеха го… Казваха му нещо… Ами ако той не можеше да разбере какво му казваха? А истинската жена щеше ли да му каже? Или пък те казваха нещо, което истинската жена не знаеше?

Такава арогантност, такова предчувствие за победа.

А после идва Смъртта и отнема жертвата от тези нетърпеливи, жадни млади ръце… И светлината в пламенните, предчувствуващи очи угасва. Какви ли бяха сега очите на Елза Гриър?

Поаро излезе от стаята, като хвърли последен поглед към картината. „Била е прекалено много жива“ — помисли си той и се почувствува малко… уплашен…