Агата Кристи
Пет малки прасенца (7)

VI глава
Първото прасенце на пазар отиде…

Личеше си, че Филип Блейк напълно отговаря на описанието, дадено му от Монтегю Диплийч: преуспяващ, умен, приветлив на вид мъж, склонен леко към пълнеене.

Еркюл Поаро беше определил срещата си за шест и половина един съботен следобед. Филип Блейк тъкмо бе отбелязал осемнадесетата си точка на голф и водеше играта, спечелвайки от противника си пет лири. Той беше в настроение да е общителен и експанзивен. Поаро обясни причината за своето посещение и възложената му задача, като поне в този случай не прояви прекалена страст към чистата истина. Ставаше въпрос, както подразбра Блейк, за серия от книги, третиращи най-известните престъпления. Той се намръщи и каза:

— Боже мой, защо се правят тези неща?

Еркюл Поаро сви рамене. Днес той бе чужденец повече от всеки друг път. Беше готов на всичко, за да го презират, но и да го покровителствуват.

— Публиката иска това — измърмори той. — Тя гълта такива работи… да, гълта ги.

— Ловци на таласъми — каза Филип Блейк, но го каза добродушно, без придирчивостта и антипатията, които би проявил един по-чувствителен човек.

Поаро отново сви рамене и отвърна:

— Такава е човешката природа. Вие и аз, мистър Блейк, не сме вчерашни и нямаме никакви илюзии по отношение на нашите събратя. Повечето от тях не са лоши хора, но, разбира се, не бива да се идеализират.

— Отдавна вече нямам илюзии — каза Блейк с жар.

— Но за сметка на това пък доста сте успели. Поне така казват.

— Ах! — очите на Блейк светнаха. — Чули сте значи?

Смехът на Поаро дойде точно навреме. Историята на Филип Блейк не беше поучителна, но бе забавна. Той се облегна назад, отпусна се и около очите му се появиха бръчици, издаващи добро разположение на духа. На Поаро изведнъж му хрумна, че Блейк доста прилича на едно доволно прасе. Прасе. Първото прасенце на пазар отиде… Що за човек беше този Филип Блейк? Човек без грижи, както изглеждаше — преуспяващ, доволен, без разкаяния и тягостни угризения на съвестта от миналото, без натрапчиви спомени. Не, той беше едно добре хранено прасе, отишло на пазар и донесло у дома пълната пазарна стойност… Някога обаче Филип Блейк е бил може би по-различен. На младини трябва да е бил хубавец. Вярно, очите му не са много големи и като че ли малко сближени, но инак е бил добре сложен, хубав младеж. На колко ли години беше сега? Някъде между петдесет и шестдесет. Тогава, по времето на смъртта на Крейл, е наближавал четиридесетте. Не е бил толкова философски настроен и не така отдаден на доволството си от всеки отлитащ миг, искал е от живота порече, а е получавал по-малко…

— Разбирате в какво положение съм — измърмори Поаро, колкото да каже нещо.

— Не, всъщност, знаете ли, да пукна, ако разбирам. — Борсовият агент отново се изправи в креслото си, а погледът му стана още по-проницателен. — Чакайте, вие… Да не сте писател?

— Не, не съвсем… фактически аз съм детектив.

Скромността на тази ремарка бе вероятно ненадмината до този момент.

— Разбира се! Всички знаем това. Прочутият Еркюл Поаро!

В гласа на Филип Блейк обаче се долавяше леко подигравателна нотка. По своята вътрешна нагласа Блейк бе твърде много англичанин, за да приеме сериозно претенциите на един чужденец. На своите приятели той щеше да каже:

„Чудат, малък измамник. Е, да, такива неща, предполагам, се нравят на жените.“

И въпреки че леко презрителното, покровителствено отношение беше точно това, към което се стремеше, Поаро все пак се ядоса. Този човек, този преуспяващ бизнесмен, не беше впечатлен от Еркюл Поаро! Това бе скандално!

— Приятно ми е — каза неискрено Поаро, — че вие така добре ме познавате. Нека да ви кажа, че моят успех се основава на психологията, на вечното защо в човешкото поведение. Това, мистър Блейк, е, което интересува криминалния свят днес. В миналото основното беше любовната история. Известните престъпления се предаваха само от една-единствена гледна точка — любовната история, свързана с тях. В наши дни е съвсем различно: хората четат с интерес как д-р Крипън убива съпругата си, защото е едно едро женище, а той — малък и невзрачен и следователно тя го карала да се чувствува непълноценен; четат за това, как една известна престъпница започнала да убива, защото, когато била на три години, баща й здравата я хокал. Както казах, днес ни интересува защото в човешкото поведение.

Филип Блейк леко се прозя.

— Защото в повечето престъпления е достатъчно очевидно, бих казал. Обикновено пари.

— Ах, но драги ми господине — извика Поаро, — това защо съвсем не трябва да е очевидно. Там е цялата работа!

— И точно тогава на сцената се появявате вие?

— И точно тогава, както казахте, на сцената се появявам аз! Получих предложение да напиша отново историите на някои минали престъпления от психологична гледна точка. Моята специалност е психологията на престъплението и аз приех поръчката.

Филип Блейк се ухили.

— Доста съблазнителна, предполагам?

— Надявам се… наистина се надявам.

— Поздравявам ви. Сега може би ще ми кажете каква е моята роля?

— Но разбира се! Случаят Крейл, мосю.

Филип Блейк сякаш не се изненада, ала, изглежда, се умисли.

— Да, естествено — каза той, — случаят Крейл…

— Нали не ви е неприятно, мистър Блейк? — запита Поаро нетърпеливо.

Блейк сви рамене.

— Колкото до това, няма смисъл да ти е неприятно нещо, когато не си в състояние да го предотвратиш. Делото Каролайн Крейл е обществено достояние. Всеки би могъл да се залови да пише по него. Безсмислено е аз да се противопоставям. Все пак — нямам нищо против да ви призная — доста ми е неприятно наистина. Еймиъс Крейл беше един от най-добрите ми приятели. Жалко, че пак трябва да се разравя цялата тази отвратителна история. Но такива неща се случват.

— Вие сте философ, мистър Блейк.

— Не, не. Просто съм видял достатъчно, за да зная, че срещу ръжен не се рита. Не се съмнявам, че вие ще го направите много по-фино, отколкото мнозина други.

— Най-малкото надявам се да го напиша с деликатност и такт — отвърна Поаро.

— Карате ме да се смея, като ви слушам.

Филип Блейк гръмогласно се разсмя, но личеше, че не му е смешно.

— Уверявам ви, мистър Блейк, наистина съм заинтригуван, не е само въпрос на пари. От все сърце искам да възкреся миналото, да усетя и видя събитията, които са се случили, да разбера какво се крие зад очевидното, да онагледя мислите и чувствата на актьорите в драмата.

— Не си спомням случаят да е бил особено заплетен. Съвсем очевидно беше — свирепа женска ревност. Това бе всичко.

— За мене ще представлява огромен интерес, мистър Блейк, ако мога да науча как сте реагирали на тази история.

Филип Блейк изведнъж се разгорещи, а лицето му почервеня.

— Реакции, реакции! Не ми говорете като педант! Като че ли съм стоял там, за да реагирам! Вие, изглежда, не разбирате, че приятелят ми — казвам ви, моят приятел — беше убит, отровен! И ако бях действувал по-бързо, можеше да го спася.

— Откъде знаете, мистър Блейк?

— Ей тъй нà — зная. Предполагам, че вече сте изчели всички факти по делото?

Поаро кимна.

— Много добре. Онази сутрин значи брат ми Мередит ми се обади по телефона. Беше доста уплашен. Една от неговите дяволски отвари липсваше, при това — дяволски смъртоносна. Какво направих ли? Казах му да дойде при мене, за да обсъдим случилото се, да решим какво да правим. „Да решим какво да правим!“ Не ми стига умът как съм могъл да бъда такъв нерешителен глупак! Трябваше да зная, че няма никакво време за губене. Трябваше направо да отида при Еймиъс и да го предупредя, като му кажа: „Каролайн е задигнала една от отровите на Мередит, така че ти и Елза по-добре си отваряйте очите“.

Блейк се изправи и възбудено закрачи нагоре-надолу.

— Боже господи, човече, нима си въобразявате, че не съм премислял тези неща хиляди пъти. Аз знаех. Имах възможност да го спася, но се разтакавах, за да чакам Мередит! Как не съм могъл да разбера, че Каролайн не би се измъчвала от скрупули или угризения. Тя бе взела отровата, за да я използува и, за бога, щеше да я използува при първа възможност. Нямаше да чака Мередит да открие липсата, я! Знаех… знаех, разбира се, че Еймиъс се намира в смъртна опасност, и нищо не направих!

— Мисля, че излишно се упреквате, мосю. Не сте имали много време…

— Време? — прекъсна го другият. — Разполагах с маса време. Всичко беше в ръцете ми. Можех да отида при Еймиъс, както казах… но, разбира се, той вероятно нямаше да ми повярва. Крейл не беше човек, който лесно би повярвал, че го грози опасност. Щеше да се изсмее на такова нещо, а и той въобще не проумяваше колко проклета бе Каролайн. Аз обаче можех да отида при нея и да й кажа: „Зная какво кроиш и какво си намислила да правиш, но ако Еймиъс или Елза умрат от конииново отравяне, ти ще увиснеш на въжето!“ Това щеше да я спре. Или пък да бях се обадил в полицията. Ох, толкова неща можех да направя, а вместо това аз се оставих да бъда повлиян от мудността и предпазливостта на Мередит. „Трябва да сме сигурни, да обсъдим, да знаем с положителност кой е взел отровата…“ Проклет стар глупак! През целия си живот не е могъл да вземе едно бързо решение! Добре, че е по-големият син и има имение, където да живее^[1]. Ако трябваше сам да печели пари, щеше да изгуби всичко до последното пени.

— Вие самият не сте ли имали съмнения за това, кой е взел отровата? — попита Поаро.

— Не, разбира се. Веднага разбрах, че е Каролайн. Аз, видите ли, я познавах много добре.

— Това е много интересно — каза Поаро. — Искам да зная, мистър Блейк, що за жена е била Каролайн Крейл.

— Тя съвсем не беше пострадалата невинна, за каквато я мислеха по време на процеса! — тросна се Блейк.

— Каква е била тогава?

Блейк отново седна и каза сериозно:

— Наистина ли искате да знаете?

— Наистина много бих искал да зная.

— Каролайн беше негодница. Негодница до мозъка на костите си. Забележете, тя имаше чар и така мило се държеше с хората, че това ги заблуждаваше напълно. Беше крехка и беззащитна на вид и така събуждаше у другите желание да я закрилят. Понякога, когато чета исторически романи, си мисля, че кралица Мери на шотландците е била малко като нея — винаги мила, нещастна, магнетична, а всъщност е била студена, пресметлива жена, интригантка, организирала убийството на Дарили и излязла суха от цялата работа. А и имаше зъл нрав. Не зная дали някой ви е казал какво е направила със сестра си, когато е била бебе… не беше от съществено значение за процеса, но я разкриваше напълно. Тя, знаете ли, беше ревнива. Майка й се омъжила повторно и цялото й внимание и любов били за малката Анджела. Каролайн не могла да понесе това и се опитала да убие бебето с парче желязо — ударила го по главата. За щастие ударът не се оказал фатален. Но да направиш такова нещо е направо ужасно.

— Да, наистина.

— Ето такава беше истинската Каролайн. Тя трябваше да е първа. Единственото нещо, което не можеше да понесе, беше да не е първа. В нея се криеше студен, егоистичен демон, способен да убива. На пръв поглед беше импулсивна, но в действителност бе пресметлива… Когато гостуваше в Олдърбъри като момиче, тя всички ни огледа критично и си състави своя план. Каролайн нямаше собствени пари. Аз не влизах в сметките й, тъй като бях по-малкият брат и трябваше сам да си проправям път… Смешното е, че сега бих могъл да купя и Мередит, и Крейл, ако беше жив!… За известно време тя се спря на Мередит, но накрая се установи на Еймиъс. Той щеше да наследи Олдърбъри и въпреки че нямаше да получи много пари, тя разбра, че талантът му на художник е нещо изключително. Каролайн заложи не само на неговия гений, но и на парите, които той щеше да донесе… И спечели. Признанието за Еймиъс дойде рано. Не може да се каже, че беше на мода, но геният му на художник беше признат и картините му се купуваха. Виждали ли сте някоя негова картина? Тук има една. Елате да я видите.

Блейк заведе госта си в трапезарията и посочи стената вляво.

— Ето, това е Еймиъс.

Поаро съзерцаваше в мълчание. Изведнъж той бе зашеметен от мисълта как човек можеше да пропие със своята собствена магия един толкова неоригинален обект — ваза с рози върху лакирана махагонова маса. Изтъркана тема. Как тогава Еймиъс караше розите си да пламтят, да горят, вълнуващи и почти неприлично живи?! Лакираното махагоново дърво трептеше и сякаш бе одухотворено. Как да се обясни вълнението, което картината събуждаше? Защото тя беше вълнуваща. Размерите на масата сигурно щяха да притеснят полицейския началник Хейл — той щеше да се вайка, че нито една нормална роза няма точно такава форма или такъв цвят, щеше да си отиде с неясното учудване защо розите, които бе видял, не му харесват и щеше да започне да се дразни от кръгли махагонови маси, без да знае защо.

Поаро въздъхна леко и промълви:

— Да, всичко е съсредоточено тук.

Блейк го поведе обратно, мърморейки.

— Аз самият никога не съм разбирал изкуството. Не зная защо толкова много обичам да гледам тази работа, но обичам. Тя е… О, по дяволите всичко — тя е хубава.

Поаро закима енергично. Блейк предложи на госта си цигара, сам запали една и каза:

— Това е човекът… човекът, който е нарисувал онези рози, нарисувал и „Жената с коктейлен шейкър“, човекът, нарисувал онова поразително болезнено „Рождество“ — това е човекът, погубен в разцвета на силите си, напорист и силен, лишен от живот заради една отмъстителна, долна жена!… Ще кажете, че съм озлобен, че не трябва да съм така предубеден спрямо Каролайн. Тя имаше чар — усещал съм го. Но аз знаех… винаги съм знаел каква е истинската същност на тази жена. А тази жена, мосю Поаро, беше лоша. Тя бе жестока, злобна, грабителка!

— И все пак казаха ми, че мисис Крейл е трябвало да изтърпява доста трудности в живота си на омъжена жена?

— Да, като че ли не разгласи на всички за това! Вечната мъченица! Горкият Еймиъс. Брачният му живот бе един непрекъснат ад… или по-скоро би бил, ако не бяха неговите изключителни качества — изкуството му. Разбирате ли, той винаги го е имал като убежище. Когато рисуваше, не го бе грижа за нищо, отърсваше се от Каролайн и нейните натяквания, и вечните кавги и крамоли. А те бяха непрестанни, знаете. Не минаваше и седмица без някоя люта разправия за това или онова. На нея така й харесваше. Караниците, предполагам, я стимулираха, бяха й отдушник. Тя можеше да каже всички груби, злобни и обидни думи, които й хрумнат. И след някоя от тези разправии сигурно се е изнизвала, мъркайки доволна и сита като котка. Ала контрата оставаше в него. Той се нуждаеше от спокойствие, почивка, тих живот. Разбира се, човек като него не би трябвало да се жени. Домашната атмосфера не му се нравеше. Мъж като Крейл трябваше да има авантюри, но не и ангажиращи връзки — те го ядосваха.

— Той е споделял с вас?

— Е, знаеше, че му бях предан, и ме оставяше да виждам някои неща. Не се оплакваше, не беше такъв човек. Понякога ще рече: „По дяволите всички жени“. Или: „Не се жени, старче. Защо ти е ад тук, щом като го има на небето?“

— Вие знаехте за неговата връзка с мис Гриър?

— О, да. Поне виждах, че така ще стане. Каза ми, че се е запознал с чудесно момиче — била различна от всичко и всички, които познавал преди това. Не мога да кажа, че обърнах особено внимание на този факт — Еймиъс винаги се запознаваше с разни жени, които все бяха „различни“. Обикновено след месец, ако някой му ги споменеше, той щеше да се втрещи и да се чуди за кого става дума! Но тази Елза Гриър наистина беше различна. Разбрах това, когато отидох в Олдърбъри на гости. Беше го хванала здраво на въдицата си. Бедният Крейл! Направо ядеше от ръката й като кученце.

— И Елза Гриър не сте харесвали?

— Не, не ми харесваше. Определено беше хищно същество. Тя също искаше да притежава Крейл — и тялото, и душата му. Все пак обаче мисля, че Елза би била по-добра за него от Каролайн. Тя може би щеше да го остави на мира, след като веднъж се увереше, че й е сигурен. Или може би щеше да й омръзне и да тръгне с някой друг. За Еймиъс най-добре би било да не се обвързва с никоя жена.

— Но това, изглежда, не е било по вкуса му?

Филип Блейк въздъхна и каза:

— Пустият му наивник винаги се забъркваше с разните там жени. И все пак те някак си означаваха твърде малко за него. Единствените жени, които всъщност бяха оставили някакви следи в живота му, бяха Каролайн и Елза.

— Той обичаше ли детето? — попита Поаро.

— Анджела? О, ние всички обичахме Анджела. Тя беше чудо момиче, от нищо не се боеше. Горката й гувернантка какъв живот само водеше! Да, Еймиъс обичаше Анджела, но понякога тя прекаляваше и той наистина се ядосваше, а тогава се намесваше Каролайн. Каро беше винаги на страната на Анджела и това окончателно довършваше Еймиъс. Той мразеше, когато Каро се съюзяваше с Анджела срещу него. Във всичко това, знаете, имаше малко ревност. Еймиъс ревнуваше за това, че Каро винаги поставяше Анджела на първо място и би направила всичко за нея. А Анджела ревнуваше от Еймиъс и се бунтуваше срещу егоистичните му похвати. Заминаването на Анджела за училище същата есен беше негово решение и малката се вбесяваше от това. Мисля, че не защото идеята за училище не й харесваше — всъщност вярвам, че тя самата искаше да отиде, — но високомерният и безцеремонен начин, по който Еймиъс уреждаше нещата, я влудяваше. За отмъщение тя му погаждаше най-различни номера. Веднъж пъхна в леглото му десет голи охлюва. Считам, че, общо взето, Еймиъс имаше право. Време беше момичето да се научи на малко дисциплина. Мис Уилямс бе много добра, но даже и тя признаваше, че вече трудно се справя с Анджела.

Блейк замълча, а Поаро каза:

— Когато попитах дали Еймиъс е обичал детето, имах предвид собственото му дете — неговата дъщеря.

— О, искате да кажете, малката Карла? Да, тя беше голяма сладурана и когато биваше в добро настроение, Крейл обичаше да си играе с нея. Но любовта към детето не би му попречила да се ожени за Елза, ако това имате предвид. Нямаше чак толкова чувства към малката.

— Беше ли Каролайн Крейл много привързана към дъщерята?

Лицето на Филип сякаш се сгърчи и той отвърна:

— Не бих казал, че тя не бе добра майка. Не, не мога да кажа това. Единственото нещо…

— Да, мистър Блейк?

— Това е единственото нещо в тази история, за което съжалявам — мисълта за детето. Такова трагично обкръжение за нейния млад живот! Изпратиха я в чужбина при една омъжена братовчедка на Еймиъс. Надявам се, искрено се надявам, че са успели да опазят истината от нея.

Поаро поклати глава и каза:

— Истината, мистър Блейк, има навик да става известна. Даже след много години.

— Дали? — промърмори борсовият агент.

— В интерес на истината, мистър Блейк, ще ви помоля да направите нещо.

— Какво е то?

— Ще ви помоля да ми направите точно описание в писмен вид на това, което се е случило през онези дни в Олдърбъри, тоест ще ви помоля да напишете цялостен разказ за убийството и обстоятелствата, свързани с него.

— Но, драги ми човече, след всичкото това време?! Та аз ще бъда отчайващо неточен.

— Не непременно.

— Сигурно е.

— Не. Преди всичко с минаването на времето мозъкът задържа съществените неща и отхвърля несъществените.

— О, искате да кажете, едно по-общо описание?

— Ни най-малко. Имам предвид един подробен, съзнателен разказ за всяко събитие, което е станало, и всеки разговор, който можете да си спомните.

— А представете си, че ги помня погрешно?

— Бихте могли поне да дадете думите, които според вас се приближават най-много до истината. Разбира се, ще има празнини, но това не може да се избегне.

Блейк го изгледа с любопитство.

— Но каква е целта? Полицейските досиета ще ви опишат цялата работа много по-точно.

— Не, мистър Блейк. Ние говорим сега от психологична гледна точка. Аз не искам голи факти. Аз искам вашия личен подбор на фактите. Времето и паметта ви са отговорни за този подбор. Вероятно е имало неща, които са станали, и думи, които са били казани, и които напразно бих търсил в полицейските досиета. Неща и думи, които вие никога не сте споменали, защото може би сте преценили, че не са от значение или защото сте предпочели да не ги повтаряте.

— Този мой разказ ще бъде ли публикуван? — запита Блейк остро.

— Разбира се, че не. Само аз ще го чета, за да ми помогне да направя своите заключения.

— И няма да цитирате от него без мое съгласие?

— Не, разбира се.

— Хм — каза Филип Блейк, — аз съм много зает човек, мосю Поаро.

— Аз разбирам, че ще загубите време, ще положите труд и ще бъда щастлив да ви предложа едно… разумно заплащане.

Настъпи кратко мълчание. После изведнъж Блейк каза:

— Не, ако го направя, ще бъде безплатно.

— А ще го направите ли?

— Не забравяйте — предупреди Блейк, — аз не мога да се закълча, че ще си спомня всичко точно.

— Това се подразбира.

— Тогава бих искал да го направя. Чувствувам, че някак си го дължа на Еймиъс Крейл.