Агата Кристи
Пет малки прасенца (6)

V глава
Полицейският началник

Бившият полицейски началник Хейл дръпна от лулата си и каза замислено:

— Странна идея имате, мосю Поаро.

— Да, вероятно е малко необикновена — съгласи се Поаро.

— Толкова време мина оттогава, видите ли — каза Хейл.

Поаро предвиждаше, че точно тази фраза мъничко ще му досади, и затова каза меко:

— Това прави нещата по-трудни, разбира се.

— Да се ровите в миналото… — размишляваше другият. — Поне да имаше някаква цел…

— Цел има.

— Каква е тя?

— Удовлетворението от разкриването на истината сама за себе си. Аз винаги го изпитвам. А не трябва да забравяте и младата дама.

Хейл кимна.

— Да, нея мога да я разбера, но, извинете ме, мосю Поаро, вие сте човек с въображение. Бихте могли да измислите някаква история.

— Не познавате младата дама — отвърна Поаро.

— О, хайде, хайде… човек с вашия опит!

Лицето на Поаро се издължи.

— Може и да съм изтънчен и обигран лъжец, mon cher^[1] — поне вие, струва ми се, мислите така, — но не такава е представата ми за етично поведение. Аз си имам свои норми.

— Извинете, мосю Поаро, не исках да ви обидя, но всичко това би било в името на една благородна кауза, така да се каже…

— Виж ти! Нима?

— Много е тежко — каза Хейл бавно — за едно щастливо, невинно момиче, на което му предстои женитба, да научи, че майка й е извършила убийство. Ако бях на ваше място, щях да й кажа, че в края на краищата е било самоубийство. Кажете й, че случаят е бил преиначен от Диплийч и че вие ни най-малко не се съмнявате, че Крейл сам се е отровил.

— Но аз много се съмнявам! Не вярвам и за миг, че сам се е отровил. Вие лично смятате ли, че може да има такава, макар и теоретична, възможност?

Хейл бавно поклати глава.

— Ето, виждате ли! Не, на мене ми трябва истината, а не някаква хитрина… или не особено хитра… лъжа.

Хейл се извърна и изгледа Поаро. Четвъртитото зачервено лице на бившия полицейски началник стана още по-червено и даже сякаш малко по-четвъртито.

— Вие говорите за истината — каза той. — Искам да бъда ясен: в случая Крейл ние считаме, че сме разкрили истината.

— Това твърдение, произнесено от вас, означава много. Познавам ви и зная, че сте честен и способен човек. Сега кажете ми следното: появявало ли се е у вас в даден момент някакво съмнение по отношение вината на мисис Крейл?

Отговорът дойде незабавно.

— Абсолютно никакво, мосю Поаро. Обстоятелствата сочеха право към нея и всеки факт, който открихме, потвърди това становище.

— Можете ли да ми дадете в общи линии какви бяха уликите срещу нея?

— Мога. Когато получих писмото ви, прегледах още веднъж случая — Хейл отвори малък бележник. — Записал съм всички по-очевидни неща.

— Благодаря ви, приятелю, целият съм слух.

Хейл прочисти гърлото си. Леко служебна интонация се прокрадна в гласа му.

— В 2,45 часа следобед на 18 септември д-р Ендрю Фосет позвънил по телефона на инспектор Конуей. Д-р Фосет казал, че мистър Еймиъс Крейл от Олдърбъри е починал внезапно и че поради обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, и изявление, направено пред него от някой си мистър Блейк, гост, отседнал в къщата, той решил, че случаят е за полицията… Инспектор Конуей, придружен от един сержант и съдебния лекар, пристигнал в Олдърбъри незабавно. Д-р Фосет бил там и го завел до мястото, където било тялото на мистър Крейл, непипано до този момент… Преди това мистър Крейл рисувал в малка градина, оградена от всички страни с назъбена стена, известна под името батарейна градина поради факта, че имала изглед към морето и някакво малко оръдие, поставено върху един от зъберите. Намирала се на четири минути път от къщата. Мистър Крейл не се прибрал за обяд, тъй като искал да хване играта на светлината върху камъка, а по-късно този ефект от слънчевите лъчи щял да се загуби. Следователно той останал сам в батарейната градина, рисувайки. Установило се, че това не било нещо необичайно. Мистър Крейл не обръщал внимание на часовете за хранене. Понякога му изпращали долу сандвич, но в повечето случаи предпочитал да не го безпокоят. Последните хора, които го видели жив, били мис Елза Гриър, отседнала в къщата, и мистър Мередит Блейк, близък съсед. Тези двамата се изкачили заедно до къщата и после отишли с другите да обядват. След обяда на терасата било поднесено кафе. Мисис Крейл изпила кафето си и тогава заявила, че ще слезе долу, за да види докъде е стигнал Еймиъс. Мис Сесилия Уилямс, гувернантката, станала и я придружила. Тя търсела някакъв пуловер, принадлежащ на ученичката й Анджела Уорън, сестра на мисис Крейл. Анджела Уорън била оставила някъде пуловера и считала, че може да е забравен долу на брега. Двете жени тръгнали заедно. Пътят надолу минавал през някаква горичка и стигал до една врата, през която се влизало в батарейната градина. На това място можело или да се влезе в градината, или да се продължи надолу по същия път до брега. Мис Уилямс продължила надолу, а мисис Крейл влязла в батарейната градина. Почти веднага обаче мисис Крейл изпищяла и мис Уилямс бързо се върнала при нея. Мистър Крейл, облегнат на някакъв стол, бил мъртъв. По настоятелната молба на мисис Крейл мис Уилямс излязла от батарейната градина и забързала нагоре към къщата, за да телефонира за лекар. По пътя обаче срещнала мистър Мередит Блейк и предала на него поръчката си, а тя самата се върнала при мисис Крейл, в случай че последната има нужда от помощ. Д-р Фосет пристигнал на местопроизшествието четвърт час по-късно. Той веднага видял, че мистър Крейл е умрял известно време преди това, и поставил вероятния час на смъртта някъде между 13,00 и 14,00 часа. По нищо не можело да се разбере какво е предизвикало смъртта. Нямало следи от рани и положението на тялото било напълно естествено. Въпреки това д-р Фосет, който добре познавал здравословното състояние на мистър Крейл и знаел с положителност, че не е имал никаква болест или слабост, бил склонен да мисли работата за много сериозна. Точно тогава мистър Филип Блейк направил известно изявление пред д-р Фосет…

Хейл замълча, въздъхна дълбоко и премина към част втора.

— Впоследствие мистър Блейк повторил това изявление пред инспектор Конуей. То имало следния смисъл: същата сутрин мистър Мередит Блейк, живеещ в Хендкрос Менър на миля и половина път, се обадил на брат си, мистър Филип Блейк. Мистър Мередит Блейк бил любител химик или може би по-точно — билкар. Въпросната сутрин, когато влязъл в лабораторията си, мистър Мередит Блейк се стреснал, щом забелязал, че шишето, съдържащо отвара от бучиниш, което било пълно предния ден, сега било почти празно. Обезпокоен и разтревожен от този факт, той се обадил на брат си за съвет. Мистър Филип Блейк накарал брат си да дойде веднага в Олдърбъри, за да обсъдят случилото се. Сам мистър Филип Блейк излязъл и повървял малко, за да пресрещне брат си, и след това двамата заедно се върнали в къщата. Те не могли да стигнат до никакво решение за това, какво трябва да правят, и оставили въпроса за след обяда… В резултат на по-нататъшни разследвания инспектор Конуей установил следните факти: предишния следобед пет души от Олдърбъри отишли в Хендкрос Менър на чай — мистър и мисис Крейл, мис Анджела Уорън, мис Елза Гриър и мистър Филип Блейк. По време на чая мистър Мередит Блейк им изнесъл една доста подробна беседа относно своето хоби, след това всички отишли в малката му лаборатория и той ги развел из нея, като по време на обиколката споменал някои специални лекарства. Между тях бил и кониинът — активна съставна част на бучиниша. Мистър Мередит Блейк обяснил неговите свойства, оплакал се, че вече го няма във Фармакопеята, и се самоизтъкнал със своите познания, като казал, че малки дози от лекарството помагат много при коклюш и астма. По-късно споменал и за смъртоносните му свойства, прочитайки всъщност на гостите си пасаж от гръцки автор, описващ тези ефекти.

Полицейският началник Хейл замълча, напълни отново лулата си и премина към част трета.

— Полковник Фрер, главен началник на полицията в града, постави изцяло случая в мои ръце. Резултатът от аутопсията отхвърли всякакво съмнение за причината за смъртта. Кониинът, доколкото разбирам, не оставя видими следи у починалия, но лекарите знаеха какво да търсят и доста голямо количество от веществото беше открито. Д-р Фосет считаше, че отровата е била дадена два или три часа преди смъртта. На масата пред мистър Крейл имало полупразна чаша и бирена бутилка. Остатъците в тях бяха анализирани — в бутилката нямаше кониин, но в чашата имаше. Направих запитвания и научих следното: в малката беседка в батарейната градина винаги имало бира и чаши, в случай че мистър Крейл ожаднее, но въпреки това същата тази сутрин мисис Крейл донесла от къщата току-що изстудена бутилка бира. Мистър Крейл бил зает с рисуването си, а мис Гриър му позирала, седнала на оградата… Мисис Крейл отворила бутилката, наляла от нея в чашата и я сложила в ръката на съпруга си, докато той стоял пред статива. Мистър Крейл глътнал бирата на един дъх — такъв му бил навикът, както разбирам, — после направил гримаса, оставил чашата на масата и казал: „Всичко има отвратителен вкус днес!“ Мис Гриър се засмяла на това и казала: „Черният ти дроб!“ Мистър Крейл отвърнал: „Добре поне, че беше студена“.

Хейл прекъсна разказа си.

— В колко часа е станало това? — попита Поаро.

— Около единадесет и четвърт. Мистър Крейл продължил да рисува. По думите на мис Гриър той по-късно се оплакал от схващане на крайниците и измърморил, че сигурно е хванал ревматизъм. Мистър Крейл обаче бил човек, който мразел да бъде болен от каквото и да било, и несъмнено се опитвал да скрие, че му е зле — ядовитата подкана да го оставят на мира и да отидат да обядват, било нещо, бих казал, обичайно за него.

Поаро кимна, а Хейл каза:

— И така, Крейл бил оставен сам в батарейната градина. Без съмнение той се свлякъл на стола и се отпуснал веднага щом всички си отишли. След малко настъпила парализа на мускулите, а наблизо нямало никой да му помогне и тогава дошла смъртта.

Поаро отново кимна, а Хейл продължи:

— Хм, аз постъпих по обичайния начин — не беше много трудно да се доберем до фактите. Предния ден между мисис Крейл и мис Гриър избухнал скандал. Последната доста нахално взела да обяснява как щяла да промени мебелировката. „Когато аз започна да живея тук“ — казала тя. Мисис Крейл я прекъснала с думите: „Какво имаш предвид с това: «когато аз започна да живея тук?»“ Мис Гриър отговорила: „Не се преструвай, че не разбираш какво искам да кажа, Каролайн, ти си също като щрауса, който си заравя главата в пясъка. Много добре знаеш, че Еймиъс и аз се обичаме и ще се оженим.“ „Не зная нищо подобно“ — отвърнала мисис Крейл. Тогава мис Гриър казала: „Е, сега вече знаеш“, при което, изглежда, мисис Крейл се обърнала към съпруга си — той тъкмо влизал в стаята — и попитала: „Вярно ли е, Еймиъс, че ти ще се жениш за Елза?“

— Какво е отговорил мистър Крейл на това? — попита заинтересуван Поаро.

— Той очевидно се нахвърлил върху мис Гриър и й изкрещял: „Какво, по дяволите, те накара да изтърсиш това? Нямаш ли малко разум в главата поне, за да си държиш езика зад зъбите?“ Мис Гриър отговорила: „Мисля, че Каролайн трябва да знае истината“. Мисис Крейл отново попитала съпруга си: „Вярно ли е, Еймиъс?“ Той, изглежда, не смеел да я погледне, извърнал лице встрани и измърморил нещо, а тя казала: „Говори ясно. Аз трябва да зная.“ Тогава мистър Крейл отвърнал: „О, вярно е, общо взето, но… не желая да разискваме това сега“. Той се втурнал навън възбудено, а мис Гриър казала: „Виждаш ли?“, и продължила с това, че нямало смисъл мисис Крейл да се държи като кучето, което хем не иска кокала, хем не го дава на другите. Всички те трябвало да постъпят като разумни хора. Тя лично се надявала Каролайн и Еймиъс да останат винаги добри приятели.

— А какво е казала мисис Крейл на това? — попита Поаро с любопитство.

— По думите на свидетелите тя се изсмяла и отвърнала: „Само през трупа ми, Елза“, тръгнала към вратата, а мис Гриър извикала след нея: „Какво искаш да кажеш?“ Мисис Крейл се обърнала и отговорила: „Ще убия Еймиъс, преди да го получиш ти“.

Хейл замълча за миг.

— Доста изобличаващо, а?

— Да — Поаро сякаш обмисляше нещо. — Наблизо имало ли е някой, който да чуе тази разправия?

— Мис Уилямс и Филип Блейк са били в стаята… Много конфузно положение.

— Техните описания за скандала съвпадат ли?

— Почти се покриват. Никога няма да намериш двама свидетели да си спомнят нещо по един и същ начин. Вие знаете това така добре, както и аз.

Поаро кимна и каза замислено:

— Да, интересно ще бъде да се види… — той не довърши изречението, а Хейл продължи:

— Започнах претърсване на къщата. В спалнята на мисис Крейл в едно чекмедже намерих малко шише, скрито под някакви дебели чорапи. На шишето имаше етикет с надпис „Жасминова есенция“ и беше празно. Изследвах го за пръстови отпечатъци — имаше само отпечатъци от пръстите на мисис Крейл. При анализа на остатъците в шишето бяха открити следи от жасминова есенция и силен разтвор на кониинов хидробромид… Аз обърнах внимание на мисис Крейл и й посочих шишето. Тя веднага отговори, че напоследък се чувствувала много нещастна. След като чула описанието на мистър Мередит Блейк за лекарството, Каролайн Крейл се върнала тайно в лабораторията — преди това изпразнила шишето с жасминова есенция, което се намирало в чантата й — и го напълнила с кониинов разтвор. Попитах я защо е направила това, а тя отвърна: „За някои неща не ми се иска да говоря повече, отколкото е необходимо, но ми беше нанесен тежък удар. Моят съпруг заяви, че смята да ме остави заради друга жена. Ако това е вярно, то аз не желая повече да живея. Затова взех кониина.“

Хейл прекъсна разказа си.

— Все пак… твърде правдоподобно е — каза Поаро.

— Може би, мосю Поаро, но не съвпада с това, което другите са чули. Освен това на следната сутрин избухнал още един скандал. Мистър Филип Блейк чул една част от него, мис Гриър чула друга част. Скандалът бил между мистър и мисис Крейл. Мистър Блейк бил в антрето и чул съвсем малко, а мис Гриър седяла отвън до отворения прозорец на библиотеката и чула по-голямата част.

— И какво са чули те?

— Мистър Блейк чул мисис Крейл да казва: „Ти и твоите жени! Иде ми да те убия! Някой ден наистина ще те убия.“

— И не е споменала за самоубийство?

— Именно. Въобще нищо. Нито дума от рода на: „Ако направиш това, аз ще се самоубия.“ Мис Гриър дала почти същите показания. Според думите й мистър Крейл казал: „Наистина, Каролайн, опитай се да бъдеш разумна. Аз държа на тебе и винаги съм ти желал доброто — на тебе и детето, но ще се оженя за Елза. Ние се споразумяхме всеки от нас да бъде свободен.“ На това мисис Крейл отговорила: „Много добре! Да не кажеш, че не съм те предупредила?“ „Какво имаш предвид?“ — попитал той, а тя отвърнала: „Обичам те и нямам намерение да те загубвам. По-скоро ще те убия, отколкото да те дам на онова момиче.“

Поаро направи леко движение с ръка.

— Струва ми се — измърмори той, — че мис Гриър е била учудващо неразумна да повдигне този въпрос. Мисис Крейл просто е можела да откаже да даде развод на мъжа си.^[2]

— Ние притежаваме известни улики, които обясняват това обстоятелство — отвърна Хейл. — Мисис Крейл, изглежда, е споделяла до известна степен с мистър Мередит Блейк, стар и верен приятел. Той бил много нажален и успял да поговори с мистър Крейл за случилото се. Това значи е станало предния следобед. Мистър Блейк започнал тактично да увещава приятеля си. Казал също, че ще бъде крайно опечален, ако бракът между мистър и мисис Крейл се разпадне катастрофално. Наблегнал и на това, че мис Гриър е много млада и че съвсем не е шега работа да влачиш едно младо момиче по съдилищата, докато се развеждаш. В отговор мистър Крейл се ухилил — доста закоравял грубиян трябва да е бил — и казал: „На Елза и през ум не й минава такова нещо. Тя никъде няма да се появява. Ще уредим нещата по обикновения начин.“

— Следователно толкова по-неблагоразумно е било избухването на Елза и откриването на тайната — отбеляза Поаро.

— О, знаете какви са жените! — възкликна Хейл. — Все гледат да се хванат гуша за гуша. Във всеки случай положението е било доста сериозно. Не мога да разбера как мистър Крейл е допуснал всичко това. По думите на мистър Мередит Блейк той искал да завърши картината си. Можете ли да проумеете това?

— Да, приятелю, мога, струва ми се.

— А аз не. Човекът просто си е търсел белята.

— Вероятно Крейл много се е ядосал на младата си приятелка за това, че така се е разприказвала.

— Ядосал се е, разбира се. И Мередит Блейк каза същото. Но ако е трябвало да завърши картината, не виждам защо не е направил снимки, за да рисува по тях. Един мой познат рисува акварелни пейзажи… той работи по снимки.

— Не, Крейл художникът ми е ясен. Трябва да разберете, драги мой, че в онзи момент единственото нещо, което вероятно го е интересувало, е била картината му. Колкото и да е искал да се ожени за Елза, картината е била на първо място. Ето защо той се е надявал гостуването на мис Гриър да мине без усложнения. Момичето обаче е виждало нещата иначе. При жените любовта винаги е на първо място.

— Да не мислите, че не зная? — отвърна разгорещено бившият полицейски началник.

— Мъжете — продължи Поаро, — и особено художниците, са съвсем различни.

— Изкуство! — каза презрително Хейл. — Не ми приказвайте за изкуство. Никога не съм го разбирал и никога няма да го разбера. Да бяхте видели картината на Крейл! Една такава разкривена: момичето изглеждаше, сякаш го боли зъб, а зъберите на стената — все едно че ги е рисувал кривоглед. Като цяло беше неприятна за гледане. Дълго не можах да я забравя, даже я сънувах. Нещо повече — тя дори повлия на зрението ми. Започнах да виждам зъбери, стени и неща, като че ли са нарисувани. Да, и жени също!

Поаро се усмихна.

— Без да разбирате — каза той, — вие току-що поднесохте почитанията си на великия художник Крейл.

— Глупости! Защо да не може да се нарисува нещо приятно и весело за гледане? Защо е целият този труд да се търси уродливото?

— Някои от нас, mon cher, виждат красотата на странни места.

— Момичето беше хубаво: да, много грим и почти никакви дрехи. Неприлично е момичетата да се разхождат така. Освен това, забележете, беше преди шестнадесет години. Днес никой няма да обърне внимание, но тогава… хм, шокира ме. Панталон и една от тези тъмни ризи с разкопчано деколте… ама нищо друго, бих казал!

— Вие, изглежда, много добре помните тези подробности — измърмори хитричко Поаро.

Полицейският началник Хейл се изчерви.

— Аз просто ви предавам впечатленията си — каза той строго.

— Разбира се, разбира се — каза Поаро утешително и продължи: — Значи излиза, че главните свидетели против мисис Крейл са били Филип Блейк и Елза Гриър?

— Да. И двамата бяха много злостни. Адвокатите по обвинението обаче призоваха и гувернантката. Това, което тя каза, има много повече тежест, отколкото показанията на другите двама. Мис Уилямс бе изцяло на страната на мисис Крейл. В огъня би влязла заради нея. Но инак беше честна жена и даде показанията си точно, без да се опитва да омаловажава фактите.

— А Мередит Блейк?

— Той беше много разстроен от цялата история, горкият човечец! Че как няма да е разстроен? Хвърли вината върху себе си — заради отварите от билки. Следователят също го обвини — кониинът и отровните соли попадат в Каталог I от Закона за отровните вещества. Мередит Блейк беше доста въздържан при даването на показанията си — като приятел на двете страни, този случай бе много тежък удар за него. Освен това той е провинциален благородник, а такива като него бягат от лошата слава и публичността като дявол от тамян.

— Малката сестра на мисис Крейл не даде ли показания?

— Не, не беше необходимо. Тя не е била там, когато мисис Крейл е заплашвала съпруга си, и не би могла да ни каже нищо повече от другите. Тя е видяла мисис Крейл да отива до хладилника, да изважда оттам изстудената бира и адвокатите по защитата, естествено, биха могли да призоват и нея, за да каже, че мисис Крейл веднага е занесла бирата долу, без да сипва нищо в кея. Това обаче би било безсмислено, тъй като ние никога не сме твърдели, че е имало кониин в бутилката.

— А как мисис Крейл е успяла да сложи отровата в чашата, след като онези двамата са гледали?

— Ами, преди всичко те не са гледали нея. Мистър Крейл рисувал, тоест гледал платното и позиращата. Мис Гриър седяла почти с гръб към мястото, където стояла мисис Крейл, а погледът й бил насочен някъде над рамото на мистър Крейл.

Поаро кимна.

— Както казах, никой от тях не е гледал към мисис Крейл. Тя е държала отровата в една от тези пипети, с които се пълнят автоматични писалки. Намерихме пипетата, счупена на парчета, нагоре по пътя за къщата.

— Вие за всичко имате отговор — измърмори Поаро.

— Е, хайде, хайде, мосю Поаро! Оставете предразсъдъците! Тя е заплашвала, че ще го убие, тя е взела отровата от лабораторията, празното шише е намерено в нейната стая и никой друг не го е пипал освен нея. Тя нарочно му занася долу изстудената бира… странно нещо, като се има предвид, че не са били в добри отношения…

— Много любопитно. Аз вече си го отбелязах.

— Да, това малко я е издало. Защо изведнъж е станала толкова любезна? Мистър Крейл се оплакал от вкуса на бирата, а кониинът има отвратителен вкус. Съпругата нагласява нещата така, че тя да открие трупа. Другата жена изпраща до телефона. Защо? За да изтрие бутилката и чашата и да притисне неговите пръсти в тях. След това вече е можела да се обади и да каже, че мистър Крейл е почувствувал разкаяние и се е самоубил. Правдоподобна история.

— Но определено не много добре измислена.

— Не. Ако питате мене, тя изобщо не си е дала труд да помисли. Цялата е била пропита от омраза и ревност. Мислела е само как да го очисти. А после, когато всичко е свършило и го е видяла мъртъв… хм, тогава изведнъж е дошла на себе си, бих казал, и е разбрала, че извършеното от нея е убийство и че за убийство пращат на бесилката. Тя отчаяно се е втурнала към единственото нещо, за което се е сетила — самоубийство.

— Това, което казвате, е логично, да. Могла е така да разсъждава.

— Хем е предумишлено убийство, хем не е — отвърна Хейл. — Знаете ли, не ми се вярва да го е обмисляла в действителност. Просто го е извършила слепешката.

— Интересно… — измърмори Поаро.

Хейл го изгледа с любопитство и каза:

— Убедих ли ви, мосю Поаро, че случаят е съвсем ясен?

— Почти. Не съвсем. Има едно-две странни обстоятелства!…

— Можете ли да предложите някакво друго разрешение, което да е достатъчно състоятелно?

— Какви са били действията на другите същата тази сутрин? — попита Поаро.

— Проучили сме ги, уверявам ви. Проверихме всички, но никой нямаше сигурно алиби: невъзможно е, тъй като става въпрос за отрова. Нищо не може да попречи на предполагаемия убиец да сложи малко отрова в капсула, да я даде на жертвата предния ден, като каже, че е специално лекарство за стомах и че трябва да се вземе преди обяд, а след това да замине за другия край на Англия.

— Но вие считате, че в този случай не е имало такова нещо?

— Мистър Крейл не страдаше от стомах и във всеки случай не виждам как би могло да се случи. Вярно, мистър Мередит Блейк е имал наклонност да препоръчва своите отвари като универсално лекарство, но не мога да си представя, че мистър Крейл ги е опитвал. Ако го бе сторил, той вероятно би казал и би се шегувал по този повод. Освен това защо му е на мистър Мередит Блейк да убива мистър Крейл? По всичко личи, че двамата добре са се разбирали. Другите — също: мистър Филип Блейк е бил най-добрият му приятел, мис Гриър е била влюбена в него, мис Уилямс, предполагам, е изразявала доста явно неодобрението си към него, но моралното несъгласие не води до убийство. Малката мис Уорън, вярвам, е имала чести препирни с него — била е в трудна възраст, канели се да я пратят в училище, — но мистър Крейл я обичал, а и тя — него. Всички в къщата се отнасяли към нея, знаете, с особена нежност и разбиране. Може би сте чули защо: получила тежка травма като дете. Мисис Крейл я ударила в пристъп на маниакален гняв, а това показва, нали, че е била твърде избухлива. Да се нахвърли на дете и да го осакати за цял живот!

— Това би могло да означава — каза замислено Поаро, — че Анджела Уорън напълно основателно е имала зъб на Каролайн Крейл.

— Може би, но не и на Еймиъс Крейл. Във всеки случай мисис Крейл е била много привързана към малката си сестра, взела я при себе си, когато родителите й починали, както казах, отнасяла се към нея с особена топлота и по хорските думи ужасно я разглезила. Момичето явно е обичало мисис Крейл, но не го допуснали до съда. Пазели го грижливо от всичко това, доколкото било възможно — мисис Крейл е настоявала, предполагам. Мис Уорън била много разстроена и жадувала да я заведат да види сестра си в затвора. Каролайн Крейл не се съгласила. Тя казала, че подобно нещо би могло да осакати представите на едно момиче завинаги, и уредила сестра й да замине да учи в чужбина. Мис Уорън се оказа доста известна жена: пътува до най-отдалечени места, изнася лекции в Кралския географски факултет и тям подобни.

— И никой не си е спомнил за нея по време на процеса?

— Ами, първо, името е различно. Даже моминските им имена не бяха еднакви. Имали са една и съща майка, но различни бащи. Фамилното име на мисис Крейл е било Сполдинг.

— А тази мис Уилямс, тя на детето ли е била гувернантка или на Анджела Уорън?

— На Анджела. За детето имаше бавачка, но то сигурно всеки ден е вземало по някой урок от мис Уилямс.

— Къде е било детето по време на убийството?

— Била е с бавачката на гости при баба си, някоя си лейди Тресилиън — вдовица, загубила и двете си дъщери. Тя била много привързана към детето.

Поаро кимна.

— Разбирам.

Хейл продължи:

— Що се отнася до действията на другите хора в деня на убийството, то аз мога да ви ги кажа: след закуска мис Гриър седнала на терасата, близо до прозореца на библиотеката. Там, както казах, тя чула караницата между Крейл и жена му. После придружила Крейл до батарейната градина и му позирала до обед с малки прекъсвания за почивка… Филип Блейк останал в къщата след закуска и дочул част от разправията. Когато Крейл и мис Гриър излезли, той започнал да чете вестника си, докато брат му не позвънил по телефона, след което слязъл до брега, за да го посрещне. Двамата се изкачили обратно, като минали край батарейната градина. Мис Гриър тъкмо била отишла до къщата, за да си вземе пуловера, защото й било хладно, а мисис Крейл била при съпруга си и разисквала приготовленията във връзка със заминаването на Анджела за училище.

— Ах, дружеска беседа.

— Ъ-ъ-ъ; не. Не е била дружеска. Той страхотно й се развикал, доколкото разбирам — ядосал се, че го безпокоят с домашни проблеми. Мисис Крейл, предполагам, е искала да постави нещата в ред в случай на раздяла.

Поаро кимна, а Хейл отново подхвана разказа си:

— Двамата братя разменили по някоя и друга дума с Еймиъс Крейл. В този момент мис Гриър се върнала, заела отново мястото си, а Крейл хванал четката си с явното намерение да се отърве от двамата братя. Те схванали намека и тръгнали нагоре към къщата. Между другото точно когато били при батарейната градина, те чули Еймиъс Крейл да се оплаква, че всичката бира долу била топла и жена му обещала да му донесе студена.

— Аха!

— Именно — аха! Разтапяла се от любезности към него. Двамата братя пристигнали в къщата и седнали отвън на терасата. Мисис Крейл и Анджела Уорън им изнесли бира. По-късно Анджела тръгнала надолу към брега да се изкъпе, а Филип Блейк я придружил. Мередит Блейк също тръгнал надолу към една поляна, на която имало пейка — точно над батарейната градина. Оттам той виждал как мис Гриър позира, седнала върху оградата, и чувал гласа й и този на Крейл, докато разговаряли. Мередит Блейк седял там и размишлявал върху изчезналия кониин. Все още бил много разтревожен и не знаел какво точно да направи. Елза Гриър го видяла и му махнала с ръка. Когато звънецът за обяд иззвънял, той слязъл надолу към батарейната градина и заедно с Елза Гриър се прибрали в къщата. Мистър Блейк забелязал, че Крейл изглежда много особено, както той се изразил, но тогава не обърнал внимание на това. Еймиъс Крейл бил човек, който никога не боледувал, следователно никой не би допуснал, че е болен. От друга страна, той понякога изпадал в състояние на ярост или униние в зависимост от това, дали картината се получавала според желанието му. В такива случаи хората не го закачали и минавали край него на пръсти. Тези двамата така и направили… Колкото до другите, прислужниците били заети с къщната работа и приготвянето на обяда. Сутринта мис Уилямс била в класната стая и поправяла тетрадки. После по някое време излязла на терасата, като взела със себе си дрехи за закърпване. Анджела Уорън прекарала по-голямата част от сутринта в градината, катерела се тук и там, ядяла разни неща — знаете какви са петнадесетгодишните момичета, — джанки, кисели ябълки, зелени круши и тъй нататък. След това тя се върнала в къщата, както казах, слязла до брега с Филип Блейк и се изкъпала преди обяда.

Полицейският началник Хейл прекъсна разказа си.

— Е, сега — каза той заядливо — можете ли да ми кажете кое е фалшивото тук?

— Абсолютно нищо — отвърна. Поаро.

— Ами тогава!?

Зад тези две думи се криеха светове.

— И все пак — каза Еркюл Поаро — аз трябва да се убедя. Аз…

— Какво смятате да правите?

— Ще посетя тези пет души и от всеки ще взема неговата или нейната версия.

Полицейският началник Хейл въздъхна с дълбоко прискърбие и каза:

— Човече, вие сте луд! Тези версии изобщо няма да съвпадат! Нима не можете да схванете един толкова елементарен факт? На света няма двама души, които да си спомнят нещо по един и същи начин. И след всичките тези години! Ами че вие ще чуете пет разказа за пет различни убийства!

— На това — отвърна Поаро — аз разчитам най-много. Ще бъде твърде поучително.