Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (24)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Five Little Pigs [=Murder in Retrospect], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Библиотека „Лъч“ — избрано

Агата Кристи

Пет малки прасенца

Роман. Първо издание

Превела от английски: Вилиана Данова

Азбучните убийства

Роман. Второ издание

Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художесвен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Нора Димитрова

Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.

Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.

Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.

Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.

„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

 

c/o Jusautor, Sofia. Ч820

 

© Agatha Christie

Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942

The A.B.C. Murders. Collins, 1936

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Пет малки прасенца от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Пет малки прасенца
Five Little Pigs
АвторАгата Кристи
Първо издание1942 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаТрупът в библиотеката
СледващаАнонимния подател

Пет малки прасенца е роман на английската писателка Агата Кристи, публикуван през 1942 г. Романът е с участието на Еркюл Поаро. Тя се отличава с опита да се покаже неспирното твърдение на Поаро, че едно убийство може да се разреши само като се изслушат показанията на участниците без да се посещава местопрестъплението. Този роман е последният от плодотворния период на произведения на писателката с главен герой Поаро. Между 1935 г. и 1942 г. тя публикува 18 романа, 13 от които са с детектива. За сравнение, през следващите 8 години тя публикува само 2 книги с Поаро, което вероятно показва, че най-известният ѝ герой е започнал да ѝ омръзва. Пет малки прасенца се отличава с това, че една и съща история се разказва от няколко гледни точки.

Съдържание

Карла е сгодена, но се страхува, че фактът, че преди 16 години майка ѝ е била осъдена за убийството на бащата на Карла ще погуби чувствата на бъдещия ѝ съпруг към нея, тъй като няма да е сигурен дали момичето не е наследило престъпната наклонност на майка си. Карла си спомня, че майка ѝ никога не я е лъгала, никога не е крила неприятни истини от нея, и все пак в едно писмо ѝ признава, че не тя е убийцата. Това е достатъчно за Карла да помоли Поаро да убеди годеника ѝ в невинността на майка ѝ.
Бащата на Карла, художникът Еймиъс Крейл, е бил отровен с кониин, който е вил извлечен от отровен бучиниш, от техния приятел и съсед Мередит Блейк, любител химик, но след това очевидно откраднат от него от майката на Карла, Карълайн Крейл. Карълайн признава, че е откраднала отровата, като твърди, че го е направила за да се самоубие. Отровата, обаче, се озовала в чашата на Еймиъс, от която той пиел студена бира, след което се оплакал, че „днес всичко има ужасен вкус“. И чашата и бутилката с бира са му донесени от Карълайн. Мотивът ѝ е ясен: Младият модел и по-късно негова любовница, Елза Гриър, твърди, че той е планувал да се разведе с Карълайн и да се ожени за нея. Това е ново развитие; въпреки че Еймиъс често е имал любовници и афери, никога не е показвал каквото и да е желание да напусне Карълайн.
Поаро именува петимата заподозрени „пет малки прасенца“. А те са: Филип Блейк, брат на Мередит („на пазар отиде“), Мередит Блейк („вкъщи си остана“), Елза Гриър (сега лейди Дитишам, „хапна печено месце“), Сесилия Уилямс, гувернантката („нищичко не яде“) и Анджела Уорън, по-малката полусестра на Карълайн („заплака кви, кви, кви“). От това, което Поаро разбира, разговаряйки с тях, е че никой не е имал очевиден мотив, и докато техните гледни точки за първоначалния процес се различават в някои точки, няма причина да се предположи, че присъдата е грешна.
Враждебността на Филип Блейк към Карълайн е достатъчна явна за да породи подозрения. Мередит Блейк му няма доверие и е доста по-благоразположен към нея. Елза изглежда сякаш е лишена от емоции, освен омразата ѝ към Карълайн. Сесилия, гувернантката, твърди, че поради определени причини тя вярва във вината на Карълайн. Анджела вярва в невинността на сестра си, но в писмо изпратено от Карълайн не изразява никакви протести за невинност, което кара Поаро за първи път да се съмнява в невинността на Карълайн.
Във втората половина на романа, Поаро разглежда всички описания на случилото се, които заподозрените са написали. Чрез тях установява последователността на събитията през деня на убийството и някои факти, които са важни за разрешаването на престъплението. На първо място, има косвени улики, които уличават Анджела. Второ, Сесилия забелязва Карълайн да изтрива енергично отпечатъците от бутилката с бира, докато чака до тялото на Еймиъс. Трето, провеел се е разговор между Карълайн и Еймиъс, очевидно за „събирането на багажа“ за връщането на училище на Анджела. Четвърто, Елза е дочула разгорещен спор между Карълайн и Еймиъс в който той твърди, че ще се разведе с Карълайн и тя е казала „ти и твоите жени“.
В развръзката, Поаро разкрива, че Блейк е бил влюбен в Карълайн, но тя го е отблъснала и любовта му се е превърнала в омраза. Мередит Блейк, изморен от дългата си привързаност към Карълайн се насочва към Елза, но тя също го отблъсква. Има улики, които могат да доведат до погрешна следа. Анджела (която е мразела Еймиъс) е имала възможност да открадне отровата в деня на убийството, тя вече е слагала (като шега) сол в бирата на Еимиъс и е държала бутилката с бира, преди Карълайн да я занесе на Еймиъс. Може да се сметне, че Карълайн е мислела, че Анджела е виновна, затова не е намерила за нужно да напише в писмото си, че тя самата е невинна, тъй като според нея Анджела е трябвало да го знае. Това обяснява, защо Карълайн не е поддържала в съда теорията, че е невинна, за да защити Анджела. Още повече, много години преди това Карълайн в изблик на гняв е замерила малката Анджела с преспапие и я е ослепила с едното око и е обезобразила лицето и с грозен белег. Карълайн се е чувствала изключително виновна и за изкупи вината си за тази постъпка е признала за убийството на Еймиъс.
Действията на Карълайн всъщност доказват невинността ѝ. Затова и е изтрила отпечатъците от бутилката, от която е пил Еймиъс.
Анджела, все пак, не е виновна. Всички улики, които я уличават могат да бъдат обяснени с това, че тя е откраднала валериана от лабораторията на Мередит същата сутрин за да направи поредната си шега с Еймиъс. По начина по който го разказва на Поаро, той разбира, че тя не е направила шегата, и въобще е била забравила за валериана, който е откраднала.
Истинската убийца е Елза. Еймиъс не е имал никакво намерение да се разделя с Карълайн, искал е само да довърши портрета на Елза. Тъй като Елза е била млада, не е осъзнавала, че е поредната любовница, която Еймиъс е щял да зареже, когато е завършел картината. Тя е взела за сериозно обещанието на Еймиъс да напусне жена си. Разговорът между Еймиъс и Карълайн за „събирането на багажа“ не се е отнасял до Анджела, а до Елза. Дочувайки думите на Карълайн „ти и твойте жени“ Елза си дава сметка, че е една от многото. Елза разбира, че Карълайн е откраднала кониин предния ден, успява да открадне част от него и да го сложи в бирата на Еймиъс. След това е доволна, когато разбира, че Карълайн се замесва като носи друга бира на мъжа си. (Тази при която той възкликва: „днес всичко има ужасен вкус“.)
Виждайки картината Поаро заявява, че това е забележителна картина – картина на убийца, която е рисувана от жертвата си, картина на момиче, която гледа как нейният възлюбен умира.

Действащи лица

  • Еркюл Поаро – белгийски детектив
  • Карла Льомаршан – дъщеря на Карълайн Крейл
  • сър Монтегю Диплийч – адвокат на защитата
  • Куентин Фог – адвокат на обвинението
  • Джордж Мейхю – син на адвоката на Карълайн
  • полицейски началник Хейл – разследващ случая

Петте прасенца:

  • Филип Блейк – борсов агент (на пазар отиде)
  • Мередит Блейк – брат на Филип Блейк (в къщи си остана)
  • Елза Гриър (лейди Дитишам) – модел и любовница на Еймиъс Крейл (хапна печено месце)
  • Сесилия Уилямс – предана гувернантка (нищичко не яде)
  • Анджела Уорън – по-малката сестра на Карълайн (заплака кви, кви, кви)

Заглавие на романа

Също като Убийството на мистър Морли и Хикъри Дикъри Док заглавието на книгата Пет малки прасенца идва от детско стихче – Това малко прасенце (This Little Piggy)

Връзки с други книги

Когато Поаро се среща с Мередит Блейк, той му се представя като приятел на лейди Мери Литън-Гор, която е героиня от романа Трагедия в три действия. Случаят с Карълайн Крейл по-късно е споменат от Поаро в книгата Слоновете помнят.

Адаптации

Пиеса

Когато адаптира романа за пиеса през 1960 г., Агата Кристи изпуска образа на Поаро. На негово място слага Джъстин Фог, сина на адвоката на Карълайн. Годеникът на Карла изключително неприятен американец, който настоява случаят да се преразгледа. Така накрая Карла го зарязва и се събира с Фог.

Телевизия

Книгата е филмирана през 2003 г. като част от поредицата Случаите на Поаро. Има няколко основни промени в адаптацията. Карълайн е екзекутирана, докато в романа е осъдена на доживотен затвор и умира една година по-късно. Филип има любовно увлечение към Еймиъс, а не към Карълайн, в което се корени омраза му към нея. Името на Карла е сменено на Люси и във филма тя не е сгодена. Във филма след като Поаро разкрива, че убийцата е Елза, Люси насочва пистолет към нея, искайки да я убие, но Поаро се намесва, като я моли да не го прави, за да може справедливостта да възтържествува. Люси сваля пистолета, Елза напуска съсипана и победена. Актьорите, които участват са: Рейчъл Стърлинг (Карълайн), Джули Фокс (Елза), Тоби Стивънс (Филип), Ейдън Гилън (Еймиъс), Софи Уинкълман (Анджела), Ейми Мълинс (Люси), Марк Уорън (Мередит), Патрик Малахайд (сър Монтегю Диплийч), Джема Джоунс (Сесилия Уилямс).

Радио

Пет малки прасенца е адаптиран за радио от BBC, с Джон Мофат в ролята на Поаро.

Международни заглавия

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Five Little Pigs в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

II глава
Обвинението

Дяволски виновна — каза мистър Фог кратко.

Поаро погледна замислено слабото, с правилни черти лице на адвоката. Куентин Фог, старши адвокат, беше съвсем различен от Монтегю Диплийч. Диплийч притежаваше сила, магнетизъм, беше напориста и малко тиранична личност. Постигаше своите ефекти чрез бърза и драматична промяна в поведението. Красив, изискан, очарователен в даден момент, а след това изведнъж… магическа промяна — устните, разтеглени в зловеща усмивка, готов да смуче кръвта ти.

Куентин Фог беше слаб, блед, напълно лишен от индивидуалност. Задаваше въпросите си тихо, монотонно, но с упорито постоянство. Ако Диплийч беше рапирата, то Фог беше свределът, който дълбае неуморно. Никога не постигна шумна слава, но бе известен като първокласен служител на закона. Обикновено печелеше делата си.

Поаро го съзерцаваше, обмисляйки нещо.

— Значи с такова впечатление сте останали?

Фог кимна.

— Трябваше да видите мисис Крейл в свидетелската ложа. Старият Хъмфри Рудолф — той водеше делото — просто я накълца на кайма. На кайма!!!

Той замълча, а след това изведнъж каза:

— Общо взето, знаете ли, всичко мина някак като по вода.

— Не съм сигурен — обади се Поаро, — че ви разбирам добре.

Куентин Фог събра тънките си вежди. Чувствителните му пръсти докоснаха горната му устна.

— Как да ви кажа? Това е едно съвсем английско виждане. Пословицата „Да стреляш по вързано пиле“[1] най-добре го обяснява. Можете ли да схванете смисъла?

— Да, както казахте, това е едно съвсем английско виждане, но мисля, че ви разбирам. Било то в Централния углавен съд, на игрищата в Итън[2] или на лов, англичанинът обича жертвата му да има някакъв шанс.

— Точно така. А в този случай обвиняемата нямаше никакъв шанс. Хъмфри Рудолф правеше с нея каквото си поиска. Първо я разпита Диплийч. Тя се изправи там, знаете, като послушно момиченце на вечеринка. Отговаряше на въпросите му така, сякаш знаеше отговорите наизуст: съвсем смирена, думите й отлично подбрани, но… крайно неубедителна. Бяха я научили какво да каже и тя го казваше. Диплийч не беше виновен. Старият хитрец изигра блестящо ролята си, обаче сцена, за която са нужни двама актьори, не може да бъде изпълнена само от един. Тя не взе пример от него, а това се отрази извънредно неблагоприятно върху съдебните заседатели. И тогава се изправи славният Хъмфри. Виждали сте го, предполагам? Страхотен е!!! Като почна да си подръпва тогата, да се клати напред-назад и изведнъж хоп… върху жертвата… Казвам ви, на кайма я направи! Подвеждаше я насам и натам и тя всеки път се хващаше в капана. Накара я да признае абсурдността на своите собствени твърдения, да противоречи на себе си и тя затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая Хъмфри завърши по обичайния начин — съвсем категоричен и напълно убеден: „Не е ли вярно, мисис Крейл, че вашата история за открадването на кониина с цел самоубийство е чиста лъжа? Не е ли вярно, че вие сте го взели, за да го дадете на съпруга си, който е щял да ви остави заради друга жена? Не е ли вярно, че вие умишлено сте му дали отровата?“ А тя го погледна, такава една хубава, грациозна, нежна, и каза: „О, не, не, не съм“. Най-изтърканото нещо, което някога сте чували, и най-неубедителното. Видях как старият Диплийч се сгърчи на стола си. Той разбра тогава, че всичко е загубено.

Фог спря за миг, след това продължи:

— И все пак… не зная… това като че ли беше най-умното нещо, което би могла да направи. Поведението й призоваваше към кавалерско отношение, онзи особен вид кавалерство, който срещаме при лова с хрътки и който кара чужденците да ни мислят за такива ужасни самохвалковци! Съдебните заседатели и целият съд чувствуваха, че тя няма никакъв шанс. Мисис Крейл не можа даже за себе си да се бори и, естествено, не би могла да окаже никаква съпротива на такъв грамаден, интелигентен звяр като славния Хъмфри. Това тъничко, неубедително: „О, не, не, не съм“, беше трогателно… просто трогателно. С нея бе свършено! Да, тъй или иначе, това беше най-доброто, което би могла да направи. Съдебните заседатели излязоха за около половин час и се произнесоха: „Виновна с право за помилване“. Фактически, знаете ли, мисис Крейл се открои рязко от другата жена в случая — момичето. Още отначало съдът не я прие добре, а на нея изобщо окото й не мигна. Беше много хубава, закоравяла, съвременна. За жените, които присъствуваха в залата, тя бе символ на жената, разбиваща чуждите семейства. Домовете на всички са застрашени, щом момичета като Елза Гриър се разхождат спокойно наоколо, преливащи от похот и нехаещи за правата на съпругите и майките. Ала и тя не се пощади, бих казал. Бе пряма, удивително пряма! Била влюбена в Еймиъс Крейл и той в нея и нищо не можело да й попречи да го отнеме от жена му и детето му. До известна степен й се възхищавах, защото имаше кураж. При разпита Диплийч й зададе няколко коварни въпроса, но мис Гриър се справи добре. Съдът обаче гледаше неблагосклонно на нея. Старчето Ейвис, съдията, също не я хареса. Сам той на младини си е падал по жените, но щом сложи тогата и в качеството си на съдия, става върл моралист. Заключението му срещу Каролайн Крейл беше самото милосърдие. Той не отрече фактите, но наблегна много на това, че мисис Крейл е била провокирана, и прочие.

— Значи той не е подкрепял версията на защитата за самоубийство? — попита Поаро.

Фог поклати глава.

— Тази версия беше крайно несъстоятелна. Забележете, не казвам, че Диплийч не направи всичко, което беше по силите му. Той пледира превъзходно, описа една доста затрогваща картина на пламенен мъж, с голямо сърце и обичащ удоволствията, ненадейно овладян от страст по едно чудесно младо момиче, измъчван от съвестта си и все пак неспособен да устои. После неговият ужас, отвращението му от начина, по който постъпва със съпругата и детето си, и внезапното му решение да свърши с всичко — почтеният изход. Уверявам ви, пледоарията му беше извънредно прочувствена. Гласът на Диплийч извикваше сълзи в очите на хората. Ние просто виждахме нещастника, разкъсван от страстите си и своята вродена почтеност. Ефектът беше поразителен. Само че когато речта му свърши и трансът премина, човек някак си не можеше да свърже обрисувания митичен герой с Еймиъс Крейл. Всички знаеха прекалено много за него. Той изобщо не беше такъв човек, а и Диплийч не беше успял да се добере до никакъв факт, който да доказва, че е такъв. Бих казал, че Крейл се доближаваше повече до представата ни за човек без елементарна съвест даже. Той беше безжалостен, себичен, весел и щастлив егоист. Ако притежаваше някаква етика, то тя се отнасяше до творчеството му. Сигурен съм, че той не би нарисувал слаба, лоша картина независимо от подбудите. Колкото до останалото, Крейл беше пълнокръвен мъж и обичаше живота, живееше го с жар. Самоубийство? Как ли пък не!

— Може би защитата не е била правилно подбрана?

Фог сви тесните си рамене и каза:

— Какво друго да направят? Да не искате да седнат и да пледират, че в случая няма въобще никакво престъпление, или може би обвинителите да докажат, че има някакво дело срещу обвиняемата? Имаше премного доказателства. Тя бе взела отровата — всъщност призна, че я е откраднала. Имаше средство, мотив, възможност — всичко.

— Някой би могъл да се опита да докаже, че всичко е било изкуствено нагласено.

— Тя призна повечето неща — отвърна Фог рязко. — И във всеки случай това би било твърде много. Искате да кажете, предполагам, че някой друг може да е убиецът и така да е нагласил работата, щото да изглежда, че Каролайн Крейл го е извършила.

— Считате го за съвсем неприемливо?

— Боя се, че да — изрече Фог бавно. — Вие вмъквате неизвестен хикс. Къде да го търсим?

— В един тесен кръг очевидно — отвърна Поаро. — Били са само пет души, нали, които биха могли да имат отношение към убийството?

— Пет? Чакайте да видя. Единият беше онзи нескопосник, който си играеше на варене на билки — опасно хоби, но човекът е мил и обичлив. Чудак, обаче не го виждам като хикс. После момичето — тя би могла да очисти Каролайн, но не и Еймиъс — определено. След това — борсовият агент — най-добрият приятел на Крейл. В криминалните романи често се случва, но не и в живота. Други няма. О, да — по-малката сестра. Тя обаче не може да бъде сериозно заподозряна. С нея стават четири.

— Забравяте гувернантката — каза Поаро.

— Вярно. Бедните гувернантки! Никой никога не ги помни, макар че тази си я спомням все пак: средна възраст, нищо особено на външен вид, но си разбираше от работата. Някой психолог сигурно би казал, че тя е обичала Крейл, чувствувала се е виновна и следователно го е убила — комплексът на старата мома! И това не става — просто не е за вярване. Доколкото мога да си спомня, макар и смътно, тя не беше невротична.

— Било е доста отдавна.

— Петнадесет или шестнадесет години, предполагам. Да, точно така. Не можете да очаквате, че ще си спомня всичко съвсем точно.

— Тъкмо обратното — възпротиви се Поаро. — Помните с поразяваща яснота. Това ме смайва. Вие виждате всичко, нали? Когато говорите, картината е пред очите ви.

— Да, прав сте — промълви Фог. — Наистина виждам… съвсем ясно.

— Много бих искал да зная, приятелю, ако можете да ми кажете, защо.

— Защо ли? — Фог се замисли над въпроса. Слабото му интелигентно лице бе съсредоточено, заинтригувано. — Да, наистина… Защо?

— Какво е това, което виждате така ясно? — попита Поаро. — Свидетелите? Съдебните заседатели? Обвиняемата на подсъдимата скамейка?

— Но разбира се! Ето какво било! — прошепна Фог. — Попаднахте право в целта. Винаги ще помня Каролайн Крейл. Имаше нещо странно, романтично в тази жена. Не зная дали беше наистина красива… Не беше много млада, имаше изморен вид, с тъмни кръгове под очите, но всичко бе съсредоточено в нея — интересът, драмата… И все пак почти през цялото време тя като че ли не беше там, а някъде далече, далече. Присъствуваше само телом — притихнала, вежлива, кротко усмихната, цялата полутонове и полусенки. Въпреки всичко обаче с тези си черти Каролайн Крейл беше много по-жива, отколкото другата — онова момиче с идеалното тяло, с красивото лице и брутална млада сила. Възхищавах се от Елза Гриър, защото тя имаше кураж, можеше да се бори, устоя на мъчителите си и нито веднъж не трепна! Но аз се възхищавах от Каролайн Крейл, защото не се бори, а се оттегли в своя свят на полутонове и полусенки. Никой не можа да я победи, тъй като тя не оказа никаква съпротива.

Фог замълча.

— Сигурен съм в едно нещо само — продължи той, — тя обичаше мъжа, когото бе убила. Обичаше го толкова много, че половината от нея умря заедно с него.

Старши адвокатът мистър Фог замълча и избърса очилата си.

— Боже мой — каза той, — аз май ви наговорих разни врели-некипели! В онези години бях съвсем момче, нали разбирате — просто един амбициозен младок. Такива неща правят впечатление. И все пак сигурен съм, че Каролайн Крейл беше забележителна жена. Никога няма да я забравя. Не, никога няма да я забравя…

Бележки

[1] Shooting the sitting bird. Букв. — Да стреляш по птица, която мъти. — Б.пр.

[2] Известен колеж в Англия. — Б.пр.