Агата Кристи
Пет малки прасенца (14)

Разказ на лейди Дитишам

Тук съм изложила цялата история — от запознаването ми с Еймиъс Крейл до неговата трагична смърт.

Видях го за пръв път на събиране в едно ателие. Спомням си, че стоеше до прозореца — съзрях го още от вратата. Попитах кой е и някой ми отговори: „Това е Крейл, художникът“. Веднага казах, че искам да се запозная с него.

Говорихме тогава около десет минути. Когато някой ви направи такова впечатление, каквото Еймиъс ми направи, безнадеждно е да се опитвате да си спомните за какво сте говорили. Ако кажа, че след като го видях, всички други сякаш се смалиха и избледняха, ще изразя най-точно усещането си.

Веднага след тази среща отидох да видя колкото е възможно повече негови картини. В момента имаше негова изложба на Бонд стрийт, една от картините му беше в Манчестър, друга — в Лийдс и две — в държавни галерии в Лондон. Отидох и ги видях всичките. После го срещнах отново и казах:

— Видях всичките ви картини. Мисля, че са чудесни.

Той сякаш се развесели.

— Кой ви е казал, че разбирате нещо от рисуване? Не вярвам да имате някакво понятие.

— Може би не — казах аз, — но въпреки това са чудесни.

Еймиъс се усмихна и отвърна:

— Не бъдете такава сантиментална малка глупачка.

— Не съм — казах аз. — Искам да ме нарисувате.

— Ако имахте малко разум изобщо — отвърна Крейл, — щяхте да разберете, че не рисувам портрети на хубави жени.

— Не е нужно да е портрет и аз не съм хубава жена — отговорих му.

Тогава той ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път, и каза:

— Не. Вероятно не сте.

— В такъв случай ще ме нарисувате ли? — попитах го.

Той наклони глава и ме гледа известно време.

— Вие сте странно момиче, нали?

— Доста богата съм, знаете, и мога да си позволя да платя добре — рекох аз.

— Защо толкова искате да ви нарисувам? — попита той.

— Защото искам!

— Това причина ли е?

— Да. Винаги получавам това, което искам.

Тогава той каза:

— О, бедно мое дете, колко сте млада!

— Ще ме нарисувате ли? — попитах го.

Крейл ме хвана за раменете, обърна ме към светлината и ме огледа. След това малко се отдалечи от мене. Стоях, затаила дъх, и чаках.

— Понякога ми се е искало да нарисувам полет на шарени австралийски папагали, които кацат на катедралата „Сейнт Пол“. Ако ви нарисувам на фона на хубав, традиционен пейзаж, вярвам, резултатът ще бъде същият.

— Значи ще ме нарисувате?

— Вие сте едно от най-прекрасните, нешлифовани, екстравагантни и екзотични парчета, които съм виждал. Ще ви нарисувам!

— Тогава считам, че се уговорихме.

— Но ви предупреждавам, Елза Гриър — продължи той, — че ако наистина ви рисувам, аз вероятно ще се любя с вас.

— Надявам се, че ще го сторите… — отвърнах аз.

Казах го съвсем спокойно и тихо. Чух как той задържа дъха си и видях израза, който се появи в очите му.

Разбирате ли, беше толкова внезапно!

След ден-два отново се видяхме. Искаше да замина за Девъншир — там намерил мястото, което му било нужно за фон.

— Знаеш, че съм женен и много обичам жена си — каза ми той.

Отговорих му, че щом обича жена си, значи тя е много мила.

— Изключително мила — отвърна той. — Всъщност тя е достойна за обожание и аз я обожавам. Така че запомни го добре, Елза.

Отвърнах му, че разбирам много добре.

Седмица по-късно той започна картината. Каролайн Крейл ме посрещна любезно. Не ме хареса много, но и не беше нужно в края на краищата. Еймиъс беше твърде предпазлив. Не ми каза нито една дума, която жена му да не може да чуе, и аз бях съвсем учтива и официална с него. Вътре обаче в себе си ние и двамата знаехме.

След десет дни Крейл ми каза да се върна в Лондон.

— Картината не е завършена — рекох му.

— Едва съм я започнал — отговори той. — Истината е, че не мога да те нарисувам, Елза.

— Защо? — попитах го.

— Много добре знаеш защо, Елза, и точно затова трябва да изчезнеш. Не мога да мисля за картината, не мога да мисля за нищо освен за тебе.

Бяхме в батарейната градина. Денят беше горещ и слънчев, чуруликаха птици, жужаха пчели. Трябваше да има щастие и покой, но аз не ги чувствувах. Като че ли усещах някаква обреченост, сякаш… сякаш това, което щеше да се случи, вече беше отразено наоколо. Знаех, че няма смисъл да се връщам в Лондон, но казах:

— Много добре. Ще замина, щом искаш.

— Послушно момиче — отвърна Еймиъс.

И така аз заминах, без да му пиша. Той издържа десет дни и тогава дойде при мене. Беше толкова слаб, измъчен и нещастен, че направо ме потресе.

— Предупредих те, Елза — каза Еймиъс. — Не казвай, че не съм те предупредил.

— Чаках те и знаех, че ще дойдеш — отвърнах аз.

Той изпъшка и каза:

— Има неща, които са твърде силни за един мъж. Не мога да ям, да спя или да почивам от желание по теб.

Отговорих му, че зная, че с мене е същото и че е било така от първия миг, в който съм го видяла. Това беше работа на Съдбата и нямаше смисъл да се борим.

— Ти не си се борила много, нали, Елза? — попита ме той.

Отвърнах му, че изобщо не съм се борила.

Еймиъс каза, че му се искало да не съм толкова млада, а аз му отговорих, че няма значение. Мога, струва ми се, да кажа, че през следващите няколко седмици бяхме много щастливи. Но „щастие“ не е точната дума. Беше нещо по-дълбоко и по-страшно.

Ние бяхме родени един за друг и се бяхме намерили. И двамата знаехме, че трябва да сме заедно навеки.

Но случи се и нещо друго. Недовършената картина започна да мъчи Еймиъс. Той ми каза:

— Дяволски смешно е. Преди не можех да те рисувам — ти самата ми пречеше. Но аз искам да те нарисувам, Елза. Искам да те нарисувам така, че тази картина да бъде най-хубавото нещо, което някога съм правил. Сърбят ме ръцете да грабна четките и да те видя седнала там на тази старинна дървена ограда с бойни кули, с традиционното синьо море и благопристойните английски дървета и ти… ти, седнала там като пронизителен вик на победата. Трябва да те нарисувам така! И не искам да ме притесняват и безпокоят, докато те рисувам. Когато завърша картината, ще кажа истината на Каролайн и ще оправим цялата тази бъркотия.

— Каролайн ще ти създаде ли трудности за развода? — попитах го аз.

Той отвърна, че не вярвал, но с жените човек не можел да бъде сигурен.

Казах му, че съжалявам, загдето тя ще се разстрои, но в края на краищата такива неща се случват.

— Много мило и разумно, Елза, но Каролайн не е разумна, никога не е била и няма да бъде. Знаеш, че ме обича.

Отговорих му, че разбирам това, но ако тя го обича, трябва да постави щастието му на първо място и в никой случай не би го задържала, ако той иска да е свободен.

— Житейските проблеми не могат да бъдат разрешени чрез възхитителните максими от съвременната литература. Природата е кръвожадна, запомни — каза ми той.

— Но днес всички сме цивилизовани хора — отвърнах аз.

Еймиъс се разсмя и каза:

— Цивилизовани хора, дрън-дрън! Каролайн сигурно би замахнала с брадвата срещу тебе, а и наистина би могла да го стори. Не разбираш ли, Елза, че тя ще страда — страда? Не знаеш ли какво означава това?

— Тогава не й казвай — рекох аз.

— Не — отвърна той. — Трябва да скъсам. Ти ще ми принадлежиш както трябва, Елза — открито, пред целия свят. Изцяло моя.

— Ами ако не ти даде развод?

— Не ме е страх.

— От какво се страхуваш тогава?

— Не зная… — бавно отвърна той.

Разбирате ли, той познаваше Каролайн, но не и аз.

Ако само се досещах…

Отново отидохме в Олдърбъри. Този път нещата вървяха трудно. Каролайн беше станала подозрителна. Не ми харесваше… не ми харесваше… Никак не ми харесваше. Винаги съм мразела измамата и потайността. Считах, че трябва да й кажем. Еймиъс не искаше и да чуе за това.

Най-странното от цялата работа беше, че него изобщо не го интересуваше. Макар и да бе привързан към Каролайн и да не искаше да я нарани, той изобщо нехаеше за честността или не — честността на цялата история. Бе изпаднал в някакво безумие, докато рисуваше, и нищо друго не го интересуваше. Преди не бях го виждала в тези негови творчески настроения. Тогава разбрах какъв истински гений е. За него беше естествено да бъде така отнесен, та обикновеното благоприличие нямаше никакво значение. Но за мене не беше същото. Бях в ужасно положение. Каролайн ме ненавиждаше — и с пълно право. Единственото нещо, което можеше да оправи тази ситуация, беше да сме честни и да й кажем истината.

Ала всичко, което Еймиъс казваше, беше, че не желае да бъде притесняван с кавги и сцени, докато не завърши картината. Отговорих му, че вероятно нямаше да има сцени — Каролайн бе твърде горда и с достойнство, за да го позволи.

— Искам да бъда честна във всичко — казах му. — Ние трябва да бъдем честни!

— По дяволите честността — отвърна Еймиъс. — Да ви вземат мътните! Аз рисувам картина!

Разбирах го, но той не ме разбираше. Най-после не издържах. Каролайн говореше за някакъв план, който тя и Еймиъс възнамерявали да изпълнят следващата есен. Говореше съвсем уверено. Изведнъж почувствувах, че това, което вършим, е отвратително: да я оставим да продължава в същия дух. А може би бях и ядосана, защото тя наистина се държеше зле с мен по един хитроумен начин, на който не можех да се противопоставя.

И така аз разкрих цялата истина. Все пак и до днес мисля, че бях права, макар и да не бих го направила, ако имах и най-малка представа какво щеше да последва.

Катастрофата стана веднага. Еймиъс се вбеси от мене, но не можеше да не признае, че това, което бях казала, е вярно.

Изобщо не разбирах Каролайн. Всички отидохме на чай у Мередит и тя се държа чудесно — говореше и се смееше. Аз, глупачката, си помислих, че Каролайн приема нещата леко. Неловко ми беше, че не мога да си замина — Еймиъс щеше да вдигне страхотна пара, ако си бях тръгнала. Мислех си, че може би Каролайн ще си отиде. Щеше да ни бъде много по-леко, ако беше го направила.

Не я видях да взема кониина. Искам да бъда честна и затова мисля, че просто е възможно тя да го е взела, както каза, с идеята да се самоубие.

Ала не го вярвам истински. Считам, че Каролайн бе една от тези крайно ревниви и алчни жени, които никога не пускат това, което веднъж им е принадлежало. Еймиъс беше нейна собственост. Мисля, че тя беше готова да го убие по-скоро, отколкото да го даде изцяло и завинаги на друга жена. Считам, че тя веднага бе решила да го убие, а съвсем свободната беседа на Мередит за кониина й подсказа средството, с което да осъществи вече замисления от нея план. Каролайн беше много злобна и отмъстителна жена — жадна за мъст. През цялото време Еймиъс знаеше, че тя е опасна, но аз не знаех.

На следната сутрин тя окончателно се скара с Еймиъс. Бях отвън на терасата и чух почти всичко. Еймиъс беше превъзходен — много търпелив и спокоен. Молеше я да бъде разумна. Каза й, че е много привързан към нея и детето, че винаги ще бъде и че ще направи всичко, каквото може, за да осигури бъдещето им. После той стана по-твърд и каза:

— Но разбери: каквото и да стане, аз ще се оженя за Елза и нищо не може да ме спре. Ти и аз се бяхме споразумели да бъдем свободни. Такива неща се случват.

Каролайн му каза:

— Прави каквото искаш. Предупредих те.

Гласът й беше много тих, но в него имаше странна нотка.

— Какво искаш да кажеш, Каролайн? — попита Еймиъс.

— Ти си мой — отвърна тя. — И нямам намерение да ти връщам свободата. По-скоро ще те убия, отколкото да те дам на онова момиче.

Точно в тази минута на терасата дойде Филип Блейк. Станах и отидох при него — не исках той да чуе нещо.

След малко Еймиъс излезе и каза, че е време да се залови с картината. Слязохме заедно до Батареята. Той не беше много разговорлив — каза само, че Каролайн е страшно разгневена, но „за бога, нека не говорим за това“. Искаше да се съсредоточи върху това, което правеше. Още ден-два и щеше да завърши картината.

— Ще бъде най-хубавото нещо, което някога съм правил, Елза — каза той, — дори и да трябва да платя с кръв и сълзи.

Малко по-късно аз отидох до къщата, за да си взема пуловер. Духаше мразовит вятър. Когато се върнах, Каролайн беше там. Предполагам, че беше дошла да го моли за последен път. Филип и Мередит Блейк също бяха там.

Тогава Еймиъс каза, че е жаден и иска да пие, обаче бирата долу не беше студена.

Каролайн отговори, че ще му прати студена бира. Тонът й беше съвсем естествен, почти приятелски. Голяма артистка беше тази жена. Трябва вече да е знаела какво ще направи.

След десет минути донесе бирата. Еймиъс рисуваше. Тя му наля и постави чашата до него. Никой не гледаше към нея: Еймиъс беше вдълбочен в работата си, а аз не биваше да развалям позата.

Той изпи бирата наведнъж, както винаги — просто я изля в гърлото си на един дъх. Направи гримаса и каза, че имала лош вкус, но поне била студена.

Даже тогава никакво подозрение не ми мина през ума, а само се засмях и казах: „От черния ти дроб е“.

Когато го видя, че изпи бирата, Каролайн си отиде.

Може би след около четиридесет минути Еймиъс се оплака от скованост и болки. Каза, че сигурно има мускулен ревматизъм. Той не понасяше никакви оплаквания и не обичаше да се суетят около него. След тези си думи Еймиъс се пошегува: „Предполагам, че остарявам. Нагърбваш се с един скърцащ инвалид, Елза.“ Аз влязох в тона му, но забелязах, че краката му се движат особено и сковано и един-два пъти лицето му се сгърчи. Никога не би ми дошло наум, че не е ревматизъм. После той дръпна пейката и се просна върху нея, като от време на време се протягаше, за да нанесе по малко боя върху платното тук и там. Понякога правеше така, когато рисуваше — просто седеше и гледаше втренчено ту мене, ту картината. Затова и тогава не обърнах особено внимание.

Чухме звънеца за обяд и Еймиъс каза, че няма да дойде. Искаше да остане долу и не желаеше нищо за ядене. Това също бе обичайно, а и по-лесно би било за него да не се среща с Каролайн на масата.

Говорът му беше малко особен — изръмжаваше думите си. Ала той имаше такъв навик, когато картината не ставаше, както му се иска.

Мередит Блейк дойде да ме вземе. Той каза нещо на Еймиъс, но Еймиъс само изръмжа в отговор.

Двамата заедно се качихме до къщата и го оставихме там. Оставихме го там, за да умре сам. Не бях виждала много болни и не разбирах много от болести. Мислех си, че Еймиъс просто е в творческо настроение. Ако само знаех, ако разбирах… Може би лекар би могъл да го спаси… О, господи, защо не… но няма полза да мисля за това сега. Бях една сляпа глупачка — една сляпа, безумна глупачка.

Нямам какво повече да кажа.

Каролайн и гувернантката слязоха долу след обяда. Мередит ги последва. Минута по-късно той се върна тичешком и ни каза, че Еймиъс е мъртъв.

Тогава разбрах! Искам да кажа — разбрах, че е Каролайн. Все още не мислех за отрова: мислех, че е слязла долу и тогава го е застреляла или пробола с нож.

Исках да се добера до нея — да я убия…

Как можа да го направи? Как можа? Той беше толкова жив — изпълнен с живот и сила. Да убиеш всичко това — да го превърнеш в безчувствена и студена маса. Просто за да го нямам аз.

Ужасна жена…

Ужасна, отвратителна, жестока, отмъстителна жена…

Мразя я. Още я мразя.

Дори не я обесиха.

Трябваше да я обесят.

Дори бесилката беше малко за нея…

Мразя я… мразя я… мразя я…

Край на разказа на Лейди Дитишам