Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Absolutely, Positively, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Абсолютно сигурен

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954–439–518–0

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Пронизителният звън на телефона го изтръгна от съня, в който раздаваше карти от едно тесте, съдържащо само червени попове. Знаеше, че трябва да намери дамата, иначе всичко щеше да бъде загубено.

Хари се размърда и се пресегна към слушалката с раздразнение. Имаше лошо предчувствие. Обаждане в един през нощта неизменно означаваше неприятности.

— Тревилиън.

— Хари, аз съм, Моли.

Той се изправи на лакът върху възглавницата, внезапно разсънен напълно. Треперенето на гласа й му подейства така, все едно го бяха залели с кофа студена вода. Тялото му се напрегна в тревожно очакване.

— Какво има?

— Току-що ми се случи нещо много странно. Спомняш ли си фалшивия револвер, който някой бе сложил пред вратата ми?

— По дяволите, разбира се, че си спомням!

— Този някой току-що си изигра поредната лоша шега с мен.

— Копеле! — изсъска Хари и стисна по-здраво слушалката. — Що за шега?

— Подобна на първата, но трябва да призная, че имаше много по-голям ефект. Никога в живота си не съм се плашила толкова.

— Добре ли си? — Хари вече бе скочил от леглото и се отправи към гардероба.

— Да, добре съм. Беше безобидно, но много се изплаших — Моли направи малка пауза. — Съжалявам, че те събудих. Не знам защо ти се обадих. Набрах номера ти без дори да се замисля.

— Всичко е наред — той вече отваряше вратата на гардероба, поставил слушалката в сгъвката на рамото си, притискайки я с глава.

— Не трябваше да ти се обаждам по това време.

— Казах ти да не се безпокоиш за това. Вече съм готов за тръгване — Хари обу първите панталони, които му попаднаха. — Дай ми няколко минути да изкарам колата от гаража. След малко съм при теб.

— Благодаря ти — в гласа й ясно се долавяше облекчение.

— Този път ще уведомим полицията.

— Виж, Хари, не искам да върша нищо прибързано. Сигурна съм, че това е просто още една шега…

— Ще се видим след малко.

Хари затвори телефона, грабна една риза, обу набързо чифт износени маратонки и хукна към гаража. Опитваше се да не мисли за червения поп.

 

 

Улиците бяха пусти. Десет минути след като бе излязъл от гаража, Хари достигна до масивните порти от ковано желязо, които пазеха огромната стара къща на Моли. Бяха отключени.

Докато изключваше двигателя, той огледа още веднъж къщата. От всички прозорци струеше ярка светлина, включително и от таванската стая. Изглежда Моли бе влизала навсякъде. Който и да бе погодил този номер, очевидно бе успял да я изплаши.

Копелето още не бе осъзнало в какво се забърква, привличайки вниманието на Хари Стратън Тревилиън към себе си. „Няма да я оставя сама тази нощ“, каза си Хари. Изобщо не мислеше да обръща внимание на евентуалните й протести. Моли щеше да дойде в неговия апартамент, докато той реши как да се справи с това положение.

Входната врата се отвори точно когато вдигна ръка, за да почука. Моли застана на прага, осветена от лампите в коридора. Бе облякла прекалено голям за нея халат за баня и стискаше реверите му с едната си ръка. Косата й стърчеше на всички страни. Очите й бяха разширени от страх, а под тях имаше огромни сенки.

— Хари!

Гледаше го безпомощно, не знаейки какво да направи по-нататък, но това трая само миг. В следващия се хвърли на гърдите му и зарови лице в рамото му. Той я прегърна и я притисна към себе си. Тя му се беше обадила. Тя се нуждаеше от него. Беше в прегръдките му. Където й бе мястото.

Хари с мъка си пое дъх. С невероятно усилие на волята си наложи да запази самообладание и да усмири чувствата, които заплашваха да пометат и последните останки от самоконтрол, които притежаваше. Нямаше да позволи на желанието и гладът за тялото й да го победят. Залагаше на карта твърде много. Не можеше да рискува и да изплаши Моли до смърт. Не трябваше да я изгуби.

— Всичко е наред. Вече съм при теб.

Съвсем нежно я отстрани от себе си. Не беше лесно. Тя вдигна лице и го погледна в очите.

— Благодаря ти, че дойде. Но не трябваше да те безпокоя.

— Повече не го споменавай — започваше да се отпуска. Тя се беше изчервила, но не се страхуваше от него.

Халатът й се бе разхлабил, излагайки на показ бяла нощница с дантелено деколте, което почти изцяло откриваше гърдите й. Хари забеляза, че зърната й бяха набъбнали, и почувства как кръвта забушува във вените му. Моли сведе поглед, отново поруменя и бързо стегна халата си.

— Влез. Ще направя чай.

Чак сега Хари осъзна, че пръстите му леко треперят. Пристъпи вътре и затвори вратата след себе си.

 

 

— Това е най-ужасния кошмар на всяко дете. Чудовището под леглото.

Моли наля чай от белия порцеланов чайник. Чаят бе единственото, което тя приготвяше лично. Смяташе, че хубавият чай изисква да бъде докоснат от човешка ръка. Нито една машина, дори от онези, които бяха изобретили баща й и Келси, не можеше да го приготви както трябва.

— И аз реагирах точно като дете. Изкарах си ума от страх.

— Някой е постигнал точно ефекта, който е желаел.

Хари внимателно разглеждаше останките от ужасяващия механизъм, които бе пръснал на кухненската маса. Тя го бе наблюдавала как разглобява уреда с прецизността на бижутер, отстраняващ скъпоценни камъни от огърлица. Изложени на ярка светлина, евтиният плат, маската за Хелоуин и различните механични части не изглеждаха толкова страшни. Моли дори изпита известно разочарование.

— Изглежда съм реагирала прекалено импулсивно — каза тя. — Фалшивият револвер не ми направи кой знае какво впечатление, но това нещо наистина ме изплаши.

— Точно такова е било предназначението му — Хари вдигна част от механизма към лампата, за да го разучи по-добре. — Това нещо е по-страшно от револвера. То е било вътре в къщата. Вътре в спалнята ти. Мисля си, че който и да стои зад тези инциденти, е искал да те накара да изпаднеш в ужас.

Моли видимо потрепери. Хвърли поглед към него, опитвайки се да разбере доколко е сериозен. Изражението на лицето му бе мрачно, очевидно нещата бяха наистина сериозни. Можеше да почувства как от него струи напрежение.

— Все още не мога да повярвам, че тези инциденти са нещо повече от лоша шега — каза тя, оглеждайки пъхнатите в черна ръкавица стоманени пръсти. — Питам се само как се е вмъкнал в къщата, за да постави това под леглото ми.

— Провери ли за отворени прозорци или незаключени врати?

Моли се загърна по-плътно в халата.

— Влязох във всяка стая, преди да дойдеш. Няма никакви следи от насилствено нахлуване в къщата. Всички врати и прозорци бяха заключени. Алармената система беше включена.

— Този уред е бил инсталиран под леглото ти по-рано този ден. Което ни подсказва две възможности — Хари вдигна маската за Хелоуин. — Който го е направил, или те познава достатъчно добре, за да знае кода на алармената система…

— Невъзможно — прекъсна го бързо Моли. — Двете с Келси винаги сме били изключително предпазливи. Тя не би дала кода на никого, дори на най-близък приятел. Нито пък аз.

Той поклати глава.

— Тогава си имаме работа с човек, достатъчно компетентен да обезвреди алармената ти система.

Моли го погледна стреснато.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Който и да е той, вече причини достатъчно неприятности. Иди в спалнята и си приготви някои неща. Идваш с мен у дома.

— При теб?! — Моли толкова бързо скочи от стола, че загуби равновесие и леко се олюля.

— Точно така — Хари сръчно улови стола, преди да се бе прекатурил. — У дома, в моя апартамент. Можеш да прекараш там нощта, а сутринта ще решим какво да правим по-нататък.

Завладяха я противоречиви чувства. Част от нея се плашеше от възможността да остане сама тук, но друга част неохотно трябваше да признае, че не би се чувствала особено комфортно в жилището на този смущаващ мъж. Най-малкото защото нямаше да бъде на собствена територия. Това означаваше да пожертва независимостта си в момент, когато повече от всякога имаше нужда от нея.

— Благодаря за предложението, но не искам да ти създавам неудобства — отвърна тя. — Съмнявам се дали е необходимо. Най-вероятно става дума за още една нелепа шега. А и не допускам, че човекът, поставил машината под леглото ми, ще се върне тук тази нощ.

— Довери ми се — Хари я побутна леко, но настоятелно към стълбите. — Необходимо е.

— Но защо?

— Заради мен, за да съм спокоен.

— О! — не можа да измисли подходящ отговор на това.

— Искам тази нощ да помисля върху станалото. Сутринта ще се обадим в полицията.

— Като че ли ще има някакъв ефект. Разследването на подобни шеги се нарежда на последно място в списъка на проблемите им — измърмори Моли.

— Знам. Но искам случаят да бъде записан в полицейските протоколи.

Тя разбра какво имаше предвид. Хари явно считаше, че тези шеги ще зачестят и ще стават все по-опасни.

 

 

Час и половина по-късно Хари стоеше сам във всекидневната си, изгасил светлината. Ослушваше се внимателно, но от спалнята за гости не долиташе нито звук. Изглежда Моли най-накрая бе заспала. Отправил взор през стъклената стена, отделяща го от нощта навън, той мислеше за малкия механизъм в ръката си. В него се криеше топлина, която само Хари можеше да усети.

Приготви се за медитация. Истинска. Не искаше да прави това. Не бе се отдавал на такава интензивна медитация от деня, в който Дивия Уили Тревилиън загина в каскадата с мотоциклета. Напомни си, че изобщо не бе харесал онова, което му разкри неговата интуиция тогава. Можеше да не хареса и това, което щеше да му разкрие сега.

Със сигурност нямаше да му хареса и усещането, което знаеше, че ще придружава мисловните му упражнения. Когато усещаше дори и най-малки проблясъци на интуицията си, се чувстваше мъчително уязвим. А тази нощ възнамеряваше да се впусне в дълбините на инстинктивното си съзнание, значи щеше да бъде още по-лошо. Преди да свърши всичко, можеше да стане така, че да се усъмни в собствената си нормална психика. Мразеше страха, който го чакаше в тъмните дълбини на съзнанието му.

Но се налагаше да направи този опит. Необходимостта да получи отговор на въпросите си бе по-силна от страха му да не полудее.

Хари се гмурна в най-дълбокото ниво на подсъзнанието си. Бе все едно да се потопи в смразяващата бездна на най-далечното място на галактиката. Номерът беше да избягва да навлиза твърде далеч в тъмнината. Някъде там го очакваше Нищото.

Концентрацията му стана толкова силна, че скоро загуби представа за заобикалящата го реалност. Вече не беше във всекидневната си. Беше част от нощта извън стъклената стена на дома си.

Металът изгаряше дланта му. Нещо в него предупреждаваше, крещеше за надвиснала опасност, но не заради механизма, който държеше, а заради това, което се случваше със собствените му защитни сили. В продължение на години си бе изковал вътрешна защитна стена, вътрешни бариери, воден само от инстинкта си, без да осъзнава напълно какво се опитва да постигне. И едва след като навърши двадесет години, разбра, че се опитва да построи стена на ръба на бездната.

Бе свършил добра работа. Научил се бе да управлява състоянието на интензивна концентрация, на която бе способен умът му. В повечето случаи се преструваше, че не може да прониква в тъмните дълбини на съзнанието. Но тази нощ щеше да се гмурне точно там, за да търси отговор на въпросите си. Много бавно и внимателно отстраняваше бариерите, които го предпазваха от опасностите на бездната. В живота си се страхуваше от много малко неща, но чувството, което го връхлетя в този момент, определено бе едно от тях. Липсата на контрол, придружаваща пълното унищожение на вътрешната му крепост, беше цената, която трябваше да плати, за да достигне целта.

Застанал до прозореца с поглед, вперен в черната нощ, Хари позволи на вибрациите на прословутата си Дарба да обземат духа и ума му. Отдаде се изцяло на това усещане. Мракът отвъд стъклото се преля във всекидневната и го обгърна. Той затвори очи и стисна по-здраво малкия механизъм в шепата си. В него имаше нещо много важно. Нещо, което трябваше да разбере, за да помогне на Моли.

Тогава видя бездната. И стъкленият мост, който се простираше над нея. Но не можеше да види отсрещната страна. Никога не бе могъл да го направи. Никога не си бе позволил да пресече моста. Само в един-два редки случая бе рискувал да стъпи върху него.

Не знаеше какво го очаква от другата страна на бездната, но със сигурност знаеше, че отдолу, под моста, го очаква лудостта.

Пристъпи колебливо към стъклената повърхност. Не поглеждай надолу, каза си. Само не поглеждай надолу!

— Хари?

Изведнъж, сякаш от нищото, в него отново се надигна копнежът, унищожавайки напълно отслабените му защитни сили.

— Хари, добре ли си? — гласът на Моли беше шепот в далечината. Той го достигна през безкрайната нощ и го обгърна.

Тя беше тук, във всекидневната. Точно зад него.

Не! Върви си! Връщай се в леглото! За Бога, не се приближавай до мен! Не сега!

Но думите бяха като хванати в капан в съзнанието му. Не можеше да ги изрече на глас.

— Нещо не е наред ли?

Да! Да! Да!

Не можеше да обърне езика си и да изрече думите. Тялото му не искаше да се подчини на заповедите на ума.

Олюля се, когато се обърна с лице към нея. Виждаше я как се приближава към него в сенките и изпитваше диво отчаяние. Беше пристъпил твърде далеч по стъкления мост. Не можеше да контролира отчаяната нужда, която изпитваше в себе си.

Балансирайки върху тънкия като острие на нож ръб на стъклото, Хари хвърли поглед към отсрещния бряг на бездната. Внезапно разбра защо винаги бе потискал в себе си всяка представа за това какво би могло да го очаква там. Беше по-добре да не мисли твърде често за нещо, което не можеше да притежава. Изпълни го див, отчаян копнеж.

— Добре ли си? — Моли се спря пред него.

Бе облечена в същия бял халат, косата й се спускаше свободно по раменете й. Очите й бяха кристалночисти, бездънни езера на лунната светлина.

Хари събра остатъка от сили, който му бе останал, и направи херкулесово усилие, за да проговори:

— Връщай се в леглото.

— Нещо се е случило, нали? — тя вдигна ръка и докосна леко с върховете на пръстите си лицето му. — Боже Господи, ти гориш! Трябваше да ми кажеш по-рано. Изобщо нямах представа, че си болен. Не биваше да идваш вкъщи в такова състояние. Трябва да си легнеш.

— Не! — гласът му бе одрезгавял от напрежение.

Стъклото, върху което отчаяно се опитваше да запази равновесие, се раздвижи под него. Не можеше да се върне назад. Не можеше и да продължи напред. След миг мостът със сигурност щеше да се разклати още по-силно.

— Добре съм. Остави ме сам.

— Не ставай глупав. Не мога да направя това — Моли пое свободната му ръка и го поведе към коридора. — Ще ти помогна да си легнеш и ще потърся термометър. Защо не ми каза, че не се чувстваш добре?

— Не съм… болен.

Тя не обърна внимание на слабия му протест. Насочи се към неговата спалня. Хари нямаше сили да се противопостави на нежното побутване, тя сякаш го водеше с помощта на някаква магия. С неимоверни усилия се опитваше да си възвърне нормалното състояние.

Но беше твърде късно. Докосването на Моли го беше отпратило още по-далеч над бездната. Желанието да открие какво го очакваше от другата страна бе твърде силно, за да не му се подчини.

— Ето ни вече тук.

Тя му помогна да влезе в спалнята. Пусна ръката му и се зае да оправя завивките на леглото. Бе застанала с гръб към него. Хари бе очарован от меката извивка на врата й. Пристъпи с протегната напред ръка, за да я докосне. И се препъна.

— Сега вече съм уверена, че наистина си болен — каза Моли, като му помогна да се изправи. — Откакто те познавам, никога не съм те виждала дори за миг да загубиш равновесие. Не се притеснявай, това е от температурата. На сутринта ще се почувстваш много по-добре.

Хари поклати глава. Не можеше да й обясни какво се случва с него. Самият той не го разбираше. Тя не подозираше за жестоката битка вътре в него, но това нямаше да продължи дълго. След няколко минути щеше да разбере, че в държанието му има нещо странно.

Моли се пресегна и запали нощната лампа до леглото. Той стоеше до нея, олюлявайки се леко, и с всички сили се стремеше да си възвърне самообладанието и самоконтрола. Но гладът и копнежът бяха твърде силни. Моли изглеждаше най-привлекателната жена, която се е раждала след Ева. Тя беше жената, която го очакваше от отсрещната страна на бездната.

Мускулите му се стегнаха от нарастващата възбуда.

Моли спря да се суети около леглото и се обърна към него. Красивите й очи бяха потъмнели от тревога. „Загрижена е за мен!“, осъзна Хари с почуда. Тя все още не се страхуваше от него, а се тревожеше за състоянието му. А той не можеше да направи нищо, за да предотврати нещастието. Знаеше, че след няколко секунди тя ще започне да усеща нарастващото му желание. Щеше да го приеме като нещо неестествено, щеше да бъде ужасена. Щеше да се отдръпне от него като от извънземно чудовище. Щеше да избяга, както бе избягала Оливия. И тъй като сега бе най-уязвим, Хари не бе сигурен дали щеше да преживее това. Щеше да падне от стъкления мост, и то завинаги.

Беше обречен.

— Позволи ми да ти помогна да си съблечеш ризата — ръцете й се движеха леко по гърдите му, търсейки копчетата.

Хари силно потрепери.

— Ти трепериш! — тя спря за момент и го погледна по-внимателно. — Студено ли ти е?

— Не. Горещо ми е. Много горещо.

И ми става още по-горещо.

— Сега ще ти донеса нещо за пиене — Моли сведе глава към лицето му, докато събличаше ризата.

Разбърканата й коса гъделичкаше носа му. Усещането беше изключително приятно. Вдъхна с удоволствие лекия аромат на цветя на шампоана й. Пое си още по-дълбоко дъх и усети аромата на тялото й. Това бе неустоимият аромат на жена, който накара кръвта още по-силно да кипне в жилите му. Тя го омайваше и съблазняваше така сигурно, както прозрачните воали и сластните извивки на танцьорките от Изтока.

С едва доловимо тупване на килима падна някакъв предмет. Хари осъзна като в просъница, че е изтървал механизма, който носеше в ръка. Имаше нещо важно в този механизъм. Нещо, което той трябваше да узнае. Но Моли вече бе разкопчала ризата му и той не можеше да мисли сега за него. Пръстите й докосваха голите му гърди.

Тези съблазнителни, топли и меки пръсти… С докосването си тя сякаш му слагаше отпечатък за цял живот.

— Моли…

Името й прозвуча като молба, като молитва и като проклятие. Съдбата му бе отредила нещастие. Тази нощ щеше да я загуби.

— Всичко е наред — промълви нежно тя. — Ще се оправиш. Треската внезапно ли се появи?

— Да.

Това щеше да бъде краят.

— Може да е хранително отравяне — Моли присви устни в замислено изражение.

Сега имаше само един лек за огъня, който скоро щеше да го погълне. Стъкленият ръб отново потрепери под краката му. Катастрофата наближаваше.

Пръстите й достигнаха раменете му и свалиха леко ризата от тях. Кожата му под тях пламтеше. Ръцете му трепереха. Всепоглъщаща топлина започна да се надига на огромна вълна в него. Никога през живота си Хари не бе имал толкова болезнено твърда ерекция.

Ризата се приземи леко на пода. Моли впи поглед в очите му.

— Целият гориш. Ще ти донеса чаша вода. Седни, преди да си паднал от изтощение. Не искам да те обидя, но изглеждаш ужасно.

— Така е.

Значи, видът му никак не й харесваше. Започваше се. Съвсем скоро щеше да започне да се страхува от него. Отчаянието отново впи хищни нокти в сърцето му.

Хари се отпусна на ръба на леглото и опита да се съвземе, докато тя се върне от банята с чаша вода. Обхвана с две ръце главата си и се съсредоточи.

Слез от стъкления мост! Построй отново защитните стени!

Дочу плисъка на водата в мивката.

По-бързо, глупак такъв! Ще я изгубиш!

Но не можеше да се оттегли. Вече беше твърде късно.

— Ето — промълви до него тихо Моли. — Изпий това и после право в леглото.

Отвори очи, но не вдигна глава. Първото нещо, което видя през сплетените си пръсти, беше чекмеджето на нощното шкафче до леглото. Рано тази сутрин, изпълнен с оптимистични очаквания, бе преместил кутийката с презервативи от банята в малкото чекмедже.

Моли застана пред него, закривайки с тялото си тоалетката, и пъхна в ръката му чаша вода. Хари едва не я изпусна.

— Внимавай!

Той успя да я изпие, но водата не можеше да изгаси огъня, който гореше в него. Би предпочел чаша уиски или бренди. Алкохолът би могъл да помогне на ерекцията му да спадне.

— Благодаря — гласът му бе станал още по-дрезгав.

— Да се обадя ли на „Бърза помощ“, Хари?

— Не. Не, моля те. Не се обаждай на никого.

— Добре.

Тя коленичи и започна да развързва връзките на обувките му. Хари не можеше да откъсне поглед от белия халат, който се диплеше на земята около нея. Напомняше му за сватбена рокля. В него Моли изглеждаше едновременно предизвикателна и целомъдрена. Тази комбинация накара кръвта да забучи в ушите му. Струваше му се, че това бе най-еротичната гледка, която бе виждал в живота си. Представи си как тя отваря ципа на панталоните му, поема в две ръце горящата му мъжественост и я успокоява с влажния си език.

— Спокойно, Хари — Моли сръчно събу едната, после и другата обувка. — Още малко и ще си легнеш.

— Добре.

До сутринта вече щеше да е мъртъв. Нямаше да преживее това, което щеше да последва.

— На сутринта ще се почувстваш по-добре.

— Не.

— Разбира се, че ще си по-добре.

Тя изведнъж замря, впила поглед в малкия кожен калъф, привързан за глезена му. Хари искаше да й обясни за ножа. Но това означаваше да й разкаже как бяха загинали родителите му и как той бе пристигнал твърде късно, за да ги спаси. В сегашното му състояние изобщо не можеше и дума да става да засегне този въпрос.

Без да пророни дума, Моли махна калъфа и го сложи на тоалетката. След това се изправи, сложи ръка на рамото му и нежно го натисна да легне назад. Хари се отпусна тежко на възглавниците. Наблюдаваше безпомощно как тя се навежда над него. Белият халат се разтвори леко, разкривайки обшитото с дантела деколте на нощницата й. Той прокара език по сухите си устни и се помъчи да намери подходящите думи.

— Моля те — беше всичко, което можа да каже.

— Какво? — попита Моли. — Какво искаш?

— Теб.

Тя примигна изненадано. Страните й пламнаха от смущение.

— Хари… ти си болен.

— Не, не съм болен. Не по начина, по който си мислиш. Желая те. Моля те!

— От треската е — Моли сложи ръка на челото му. — Сигурно изпадаш в делириум.

— Не. Докосни ме — Хари протегна ръка, успя да хване китката й. — Ето тук — постави дланта й върху набъбналата си мъжественост. — Люби ме, Моли!

Тя застина. След миг щеше да избяга от него. Това беше то. Краят.

— Хари? — очите й приличаха на скъпоценни камъни, блестящи и прекрасни.

— Ето от това страдам — прошепна дрезгаво той. — Не е хранително отравяне. Искам те толкова много! Толкова дяволски много!

— О, Хари!

Ей сега щеше да изпадне в паника, беше сигурен в това. Още миг и щеше да избяга. Не можеше да направи нищо, за да я спре.

— Не си отивай! — прошепна отчаяно.

Пръстите й се сключиха колебливо около подутината на панталоните му. Стори му се, че цялото му тяло ще избухне в пламъци. После Моли бавно се изправи. Очите й нито за миг не се отделяха от лицето му. „Това е краят“, помисли си отчаяно Хари. Най-накрая тя бе видяла онова странно нещо в него. Щеше да го остави тук сам в тъмнината.

Белият халат падна на килима. След миг го последва бялата нощница.

Хари пиеше жадно с очи гледката на голото й тяло. Лунната светлина падаше меко върху малките стегнати гърди и съблазнителната извивка на бедрата й. Тъмният триъгълник между тях, скриващ тайните й, го хипнотизираше. Беше дошла при него.

Тя беше дошла при него!

За част от секундата я гледаше неразбиращо. Само преди миг бе толкова сигурен, че ще си отиде.

— Моли? — с мъка си пое въздух.

Тя се отпусна върху него като мек, топъл тропически дъжд. Нежно и колебливо докосна устните му със своите. Почувства гърдите й притиснати към неговите.

Тя правеше любов с него!

И последните останки от самообладанието му се изпариха. Хари се впусна в стремглав бяг по стъкления мост, без да обръща внимание на опасността, която го дебнеше отдолу. Единственото, което го интересуваше, бе да достигне срещуположния бряг на бездната.

Обви с ръце тялото на Моли, обърна я по гръб и здраво я притисна в леглото под себе си. Долови тихия й изненадан вик, след което тя импулсивно сключи ръце около раменете му.

Хари плъзна ръка между бедрата й, погали меките косъмчета и откри, че бе гореща и влажна, готова за него.

Смътно си спомни за презервативите в чекмеджето. Посегна към дръжката, но не успя да я достигне. Станал беше толкова несръчен — нещо, съвсем нетипично за него.

— По дяволите!

— Остави на мен — Моли също едва си поемаше дъх, когато се пресегна и отвори чекмеджето вместо него.

Той започна опипом да търси кутийката, намери я почти веднага.

Любовната игра!

Вътрешният глас звучеше много настоятелно. Жените обичаха предварителната любовна игра.

— Какво има? — нетърпението в гласа й бе повече от явно.

Тя бе нетърпелива. Не ужасена.

— Любовната игра — промърмори Хари. — Трябва да има предварителна любовна игра.

— Можем да я направим и по-късно, нали? Ще направим следлюбовна игра — Моли сложи отново ръка върху ципа на панталоните му. — Хари, не мога да чакам. Никога не съм се чувствала по този начин.

Той си пое шумно дъх, когато тя отвори рязко ципа. Ръката му трепереше толкова силно, че не можа да развие презерватива. Налагаше се Моли да му помогне.

Хари гледаше как тя се мъчи да се справи с тази задача. Сладката й несръчност бе невероятно еротична. Всяко нейно докосване се превръщаше в милувка, която можеше да го накара да експлодира след миг.

Вече бе напълно готов, а тя го чакаше, протягаше ръце към него. Желаеше го. Чудото, което ставаше, направо му отне дъха. Тя наистина го искаше, с всичките му странности и мрачни настроения!

Моли се надигна, отвори се за него, подканяйки го да проникне във влажната й топлина. Съблазнителният сладък аромат на тялото й го довеждаше до лудост.

Хари покри страстно устните й със своите. Проникна рязко в нея, преодолявайки съпротивлението на мускулите й. Беше невероятно тясна и стегната. Въпреки мимолетната болка тя се притисна толкова плътно към него, че вече не можеше да се каже къде свършва неговото тяло и къде започва нейното.

Започна да се движи в нея, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в гостоприемната й топлина. Моли обви крака около кръста му, заби нокти в раменете му. Времето спря.

Тихият сладострастен вик на освобождение и удоволствие, който се изтръгна от гърдите й, Хари нямаше да забрави, докато е жив. За него това бе най-красивата песен на света. Но разполагаше с малко време да се наслаждава на нейните любовни стонове. Вълните на собственото му освобождение го подканваха да я последва във вихрушката на екстаза. Не бе в състояние да им се противопостави, дори и да бе опитал. А това бе последното нещо, което би искал да направи.

Хари премина тичешком и последните стъпки по стъкления мост и се приземи на противоположния бряг на бездната.

Сега беше в безопасност. Имаше Моли до себе си.