Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (17)

Седемнадесета глава

— О, по дяволите, това е вече прекалено! — Моли седна рязко в леглото. — Ще ми кажеш ли накрая какво има? Защо не спиш?

Изпод спуснатите си ресници Хари я погледна изненадано. Бе скръстил ръце под главата си. Лицето му имаше израз на дълбока концентрация.

— Мисля — отвърна просто.

— От твоето мислене получавам безсъние.

— Съжалявам. Не подозирах, че ти преча да заспиш.

— И как да заспя, когато ти лежиш, впил поглед в тавана?

— И защо фактът, че лежа, впил поглед в тавана, ти пречи да заспиш? — искрено се изненада той.

— Нямам представа, но е така. Все едно в ума ми има някакво неясно жужене, което ми пречи да заспя.

— Не мога да го спра. Когато размишлявам, е така.

— Не. Това определено не е лекото жужене, което чувам, когато просто размишляваш. То не ми пречи да спя. Това сега е изпълнено с някаква тревога. Като че ли чувам някакъв глас, който постоянно повтаря следното — „имаме проблем, имаме проблем“…

Очите му се присвиха подозрително.

— Какво, по дяволите, означават тези приказки за жуженето в ума ти?

Тя сви рамене.

— Не мога да го обясня. Това е някакво усещане, което започнах да изпитвам напоследък. Ти не го ли чувстваш?

— Не — Хари хвана края на завивката и понечи да я отметне встрани. — Виж, ако заради мен не можеш да заспиш, ще отида в другата стая.

— Не, няма да го направиш! — сложи ръка тя на рамото му и го принуди отново да легне на възглавницата. — Ще стоиш тук!

Той се отпусна назад, без да протестира, само повдигна леко едната си вежда. Моли удари възглавницата си няколко пъти леко с юмрук, за да й придаде желаната форма, и я облегна на таблата на леглото.

— А сега ми кажи какъв е проблемът.

Хари си поколеба само секунда, но изглежда вече бе решил да й каже.

— Проблемът е тетрадката на Кендъл.

— Все още ли се тревожиш за това? А аз си мислех, че проблемите ни са свършили, след като Кендъл е мъртъв.

— Има нещо в тази тетрадка, което не е както трябва — той също застана в седнало положение и се облегна на възглавницата си. — Просто бих искал да разнищя този случай докрай.

— И какво точно те тревожи?

— Начинът, по който е действал онази вечер в къщата ти. Не се връзва с нескопосните му механизми и уреди от тетрадката.

— На мен опитът за убийство ми се стори изпипан много добре — Моли цялата потрепери.

— Точно това е — продължи тихо Хари. — Бил е изпипан както трябва. Направо. Просто. Ефикасно. Без много въображение, но сигурно.

— О! Мисля, че разбирам накъде биеш.

Хари потрепваше нервно с дългите си грациозни пръсти по чаршафа.

— Ако човек като Кендъл се реши на убийство, най-вероятно ще го направи, като използва някой изобретен от него уред.

— Хари, не мислиш ли, че въображението ти отива прекалено далеч?

— Но той използваше различни механизми, опитвайки се да те уплаши. Логично е да се предположи, че ще използва същия принцип, ако е стигнал до там, че да се опита да те убие.

— О, Хари…

— Същото се отнася и за опита му да ни изтласка от пътя. Просто не се връзва със стила му.

Моли протегна ръка й докосна рамото му.

— Хари, спри дотук. Синият форд принадлежеше на Кендъл. Нали сам каза, че частният детектив, мистър Райс, е установил, че е регистриран на името на Уортън Кендъл?

— Така е.

— Значи единственото логично обяснение е, че онзи ден именно Кендъл се опита да ни изтласка от пътя.

— Може някой друг да е използвал колата на Кендъл, за да се опита да ни убие.

— Но никой друг няма причина да ни убива!

— Поне засега не познаваме друг — Хари отправи поглед в нощта, простираща се зад стъклената стена. — Лежах и си мислех дали все пак няма такъв.

Моли придърпа завивката до брадичката си.

— Добре, нека за момент приемем, че е замесен още един човек. Какъв би могъл да бъде неговият или нейният мотив? Кендъл е искал да си отмъсти, тъй като отхвърлих молбата му за спонсориране. А другият?

Хари отметна завивките и стана от леглото.

— Ами ако има още някой със същия мотив?

Моли не откъсваше поглед от него, докато той крачеше из стаята. Можеше да почувства напрежението, което се събираше в него. Беше гол, с изключение на тесните бели боксерки, които плътно обхващаха мускулестите му хълбоци. От тялото му се излъчваше сила и увереност, макар че самият той едва ли осъзнаваше това.

— Но кой би могъл да бъде? — продължи тихо тя. — Отхвърлила съм почти сто предложения. Предполагам, че си имаме работа с повече от един недоволен изобретател. Но ми изглежда съвсем невероятно двама от тях едновременно да са склонни към убийство.

— Кой знае? — Хари продължаваше да крачи неспокойно из стаята, като преминаваше последователно от ивицата сребърна светлина в полумрака на стаята.

— Това предположение може да означава — продължи да разсъждава Моли, — че по някое време Кендъл и другият неизвестен за нас изобретател са работили заедно.

— Или пък някой е знаел за плановете за отмъщение на Кендъл и го е използвал за прикритие.

— Господи! — тя присви колене до брадичката си. — Искаш да кажеш, че е замесен друг човек, много по-опасен, който е знаел за недоволството на Кендъл? И който е щял да припише цялата вина на Кендъл, след като бъда убита?

— В това определено има логика — Хари достигна до рафта с книги, обърна се и се насочи към противоположната стена. Силата на концентрацията му бе толкова голяма, като че самият въздух в помещението бе зареден с електричество.

— Не знам — обади се несигурно Моли. — Всичко е толкова невероятно. Би трябвало, след като Кендъл е мъртъв, цялата тази работа да приключи.

Той застана неподвижно пред прозорците.

— Но аз не мисля, че всичко е приключило, Моли. Не го чувствам по този начин.

— Имаш ли някаква идея?

— Може да е от полза, ако изследвам нещо друго, което принадлежи на Кендъл — отвърна бавно Хари. — Може да ми помогне да разбера дали съм прав да смятам, че той предпочита сам да измисля оръжията, които използва.

— Хрумна ми и нещо друго, Хари. Ако наистина има още някой, замесен в тази каша, смъртта на Кендъл може и да не е случайна.

— По дяволите! — на студената лунна светлина тя забеляза как лицето му се вкамени. — Права си. Толкова се бях замислил над възможността да са замесени двама души, че не успях да обмисля какви последствия носи този факт. Ако Кендъл е имал партньор, или е бил използван като някого за мръсната работа, този човек може да се е отървал от Кендъл, защото последният вече се е оказал пречка за плановете му.

— Ситуацията става все по-заплетена, да не говорим, че вече взема заплашителни размери.

Хари се извърна рязко от прозореца.

— Трябва да хвърля един поглед на оня син форд. Райс може да разбере къде е откаран след катастрофата.

— Един часът е, Хари. Фъргюс Райс най-вероятно спи дълбоко. По това време няма да може да направи нищо. Защо не се върнеш в леглото? — Моли се прозина.

— Не ми се спи.

Тя му отвърна с многозначително усмивка.

— В такъв случай можем да обсъдим някоя от твоите клинично значими аномалии.

Хари, който бе прекосил почти половината разстояние до телефона, рязко се извърна. Очите му блестяха със странен блясък.

— Какво каза?

— Не ти ли харесва, когато ти правя неприлични намеци?

— Моли…

— Връщай се в леглото, Хари — потупа леко мястото до себе си тя. — В момента не можеш да направиш абсолютно нищо. Ако не можеш да заспиш, ще намерим друг начин да запълним времето.

Той се приближи до ръба на леглото и я погледна замислено.

— Сериозни аномалии, значи?

— Какво бих могла да кажа? Умирам от нетърпение. Да, сър, подарете ми няколко от онези скучни часове, разнообразявани от моменти на истински ужас, тогава ще се почувствам истински щастлива.

Устните му се извиха в прелъстителна усмивка. Отпусна се на едното си коляно в леглото и като се приведе над нея, сложи ръцете си от двете й страни.

— Ами ако наистина се съглася да го направя?

— Нямам търпение, както вече имах случай да отбележа — тя обви ръце около врата му и го привлече надолу.

Той се засмя гърлено и я претърколи няколко пъти, докато стигнаха ръба на леглото. Тогава спря и отново я хвана в капана между двете си ръце. Зачервена и останала без дъх, Моли го погледна в очите и видя веселите пламъчета в тях. Хари бавно се отпусна върху нея, покри тялото й със своето. След това леко се плъзна надолу между краката й.

Моли почувства топлия му дъх по вътрешната страна на бедрото си и задиша на пресекулки, когато той нежно раздели копринените гънки на женствеността й.

— Хари?!

В следния миг почувства устните му в най-нежната и интимна целувка, която някога бе получавала.

Светът около нея избухна в хиляди блестящи светлини.

 

 

Моли затвори вратата на хладилника и сложи кутията с пресни малини на шкафа до мивката.

— Знаеш ли, Хари, напоследък си мисля по един въпрос. Този твой апартамент е много хубав и гледката е страхотна, но не е много функционален.

— Не е функционален ли?! — повтори разсеяно Хари, който държеше телефонната слушалка в едната си ръка, а с другата набираше номера на Фъргюс Райс.

— Знаеш какво искам да кажа. Липсват ми домакинските уреди вкъщи. Роботите чистачи, автоматичната съдомиялна машина, всичко останало в кухнята. Машината за съхраняване и приготвяне на храна. Ако трябва да съм откровена, не знам как се оправяш с всичките тези старомодни уреди.

— Имам си икономка, забрави ли?

— Да, знам, но въпреки това всичко тук ми изглежда примитивно.

Хари се намръщи, защото детективът не вдигаше телефона и след третото позвъняване.

— Остави този нож.

— Просто се готвех да нарежа няколко френски кифлички.

— Аз ще нарежа кифличките, когато приключа с разговора.

— Охо! Винаги ли си толкова кисел сутрин?

— Само когато те видя с нож в ръка.

Телефонът отсреща продължаваше да не отговаря. Моли остави ножа настрани и се облегна на барплота.

— Какво ще кажеш да се преместим в моята къща, след като се оженим?

— В старата къща Абъруик? — Хари хвърли един поглед на часовника. Наближаваше осем. Фъргюс обикновено пристигаше рано в офиса си. — Искаш да живеем в онази огромна смахната сграда?

— Тя е чудесно място за деца. Ще играят с играчките, които татко направи за мен и Келси. А ти ще имаш предостатъчно място за книгите си. Можеш дори да ползваш цяло крило за офисите си и библиотеката. Разбира се, децата постоянно ще ни се пречкат в краката, но не мисля, че ще имаш нещо против.

Той мигновено забрави за слушалката в ръката си, тъй като цялото му внимание се насочи към Моли.

— Деца ли? И колко?

— Поне две.

— О!…

В този момент дочу гласа на Фъргюс:

— Райс на телефона.

— Фъргюс, Хари е.

— Хари, току-що влизам. Осем без две минути е, за Бога! Дори не съм си изпил втората чаша кафе.

— Обаждам се по случая Кендъл.

— Мислех, че катастрофата в Орегон го приключи. Човекът е мъртъв.

— Знам. Но искам да разгледам по-подробно колата му. Къде е тя сега?

— Сигурно днес по някое време ще я откарат в автомобилно гробище. Нещо не е наред ли?

— Не знам още. Полицията приключи ли следствието по случая?

— Разбира се. Още вчера. Всичко беше толкова ясно. Нищо подозрително, фордът е напълно смачкан, разбира се. Така се случва, когато някоя кола падне от висока скала.

— Можеш ли да уредиш да й хвърля един поглед?

— Не виждам защо да не може — Фъргюс замълча за момент, за да си запише нещо. — Още сега ще се свържа със собственика на автомобилното гробище и ще уредя нещата.

— Благодаря, Фъргюс. Обади ми се веднага, щом получиш информация. Ще взема самолет до Портланд, след което ще наема кола до крайбрежието.

— Добре.

Хари остави слушалката на мястото й.

— Какво очакваш да узнаеш? — попита Моли, която използва времето да измие плодовете.

— Не знам. Може би нищо.

Тя му хвърли многозначителен поглед.

— Може пък да откриеш нещо.

— Ченгетата вече са приключили с разследването, но след като нямат причина да подозират, че Кендъл е убит, може и да са пропуснали нещо.

— Какво например?

— Не знам. Повредени спирачки. Доказателство за сблъсък с друга кола.

Моли захапа замислено долната си устна.

— Предполагаш, че някой е изтласкал Кендъл от пътя?

— Тази мисъл да те подсеща за нещо познато? — в този момент иззвъня интеркомът. — Кой, по дяволите, може да е дошъл по това време?

— Мога да ти предложа две възможности — Моли внимателно изсипа малините в една купа. — Или е някой от семейство Стратън, или от Тревилиън. Можеш да си избереш.

Хари натисна бутона.

— Да?

— Мистър Тревилиън, обажда се Джордж. Мистър Хюз е тук и иска да ви посети.

Джордж беше другият портиер във фоайето, който бе на смяна. Хари изпусна глух стон.

— По това време?

— Да, сър.

— Кажи му, че е важно — чу се гласът на Брандън.

— Пусни го, Джордж.

— Искаш ли да изчезна? — попита Моли.

— Не — Хари си спомни разговора с Оливия предишната вечер. — Остани, където си.

Няколко минути по-късно звънецът на входната врата звънна. Хари неохотно стана й отиде да отвори. Тази сутрин изобщо не бе в настроение да се разправя с някой от роднините си, тъй като други, по-неотложни неща, занимаваха ума му.

Изражението на Брандън беше мрачно. Влезе в апартамента, без да отговори на краткото кимване на Хари. Очите му блестяха заплашително.

— Искаш ли кафе? — попита Хари.

Брандън продължи да го фиксира с гневен поглед.

— Снощи Оливия е идвала тук.

— Да.

— По дяволите, казах й да не се замесва в това! Казах същото и на майка си. Защо, за Бога, не стоят настрани от тази работа?

— Вероятно защото се тревожат за теб.

— Нямам нужда никой да се тревожи за мен. Мога да се справя сам — Брандън влезе във всекидневната и се закова на място, когато забеляза Моли зад барплота. — Коя сте вие? Новата икономка на Хари ли?

— Не — отвърна Моли. — Аз съм годеницата му.

— Годеницата му? — той се втренчи невярващо в нея. — Оливия спомена нещо за това, че Хари се е сгодил за попечителката на фондация „Абъруик“, но аз не повярвах.

— Това е Моли Абъруик — заяви Хари, раздразнен от учуденото изражение на Брандън. — Моли, това е братовчед ми Брандън Хюз. Синът на леля Даниел. Съпругът на Оливия.

Тя кимна приветливо.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Брандън. Тъкмо се канехме да закусим. Ще се присъединиш ли към нас?

— Да. Благодаря — очите му се присвиха, след това хвърли замислен поглед към Хари. — Значи наистина си се сгодил, така ли?

— Разбира се, че е истина — Хари зае мястото си зад барплота.

— Не е ли малко… прибързано? — осведоми се Брандън.

— Времето е относителна категория — отправи му захаросана усмивка Моли. — Двамата с Хари смятаме, че се познаваме достатъчно дълго, за да се оженим. Нали, Хари?

— Така е. Защо не седнеш, Брандън?

— Бих предпочел да поговорим в кабинета ти.

— Аз пък бих предпочел да закуся — Хари погледна многозначително към купата с малини, която Моли бе сложила пред него. — Подай ми тези кифлички и един нож.

Моли мълчаливо му ги подаде. Той започна да разрязва кифличките.

— Щом не искаш кафе, какво ще кажеш да ти направя чай, Брандън? — попита Моли. — Аз самата го предпочитам.

— Не, благодаря. Виж, Хари, въпросът е личен — братовчед му хвърли бърз поглед към Моли. — Семеен въпрос.

— Отсега нататък — отвърна тихо, но твърдо Хари — искам да имаш предвид, че Моли принадлежи към семейството ми. Каквото и да имаш да ми кажеш, можеш да го кажеш и пред нея.

Брандън стисна устни.

— Двамата сте сгодени, не женени.

— Колкото до мен, това е едно и също — Хари подаде на Моли нарязаните на филийки кифли. — Ако искаш да говориш, говори. В противен случай можеш да си вървиш. Предстои ми труден ден.

Брандън пристъпи крачка напред.

— Хари, въпросът е деликатен. Нека отидем в кабинета ти.

— Не.

— Едва ли очакваш от мен да обсъждам лични въпроси пред чужд човек! — избухна Брандън.

— Вече ти казах, Моли не е чужда. Тя ще стане моя жена.

Младият мъж се изчерви.

— Не и според Оливия. Тя мисли, че този годеж няма да трае по-дълго от предишния. А Оливия би трябвало да знае най-добре.

— Така ли мислиш?

— Тя познава хората, Хари. Това й е работата, забрави ли?

Това вече преля чашата на търпението. Хари пристъпи заплашително напред, с което принуди братовчед си бързо да се отдръпне.

— Брандън, ти дойде тук, защото искаше да говориш с мен — каза с тих, но стоманен глас. — Кажи за какво си дошъл или си тръгвай.

— Добре, щом предпочиташ така — отвърна сковано Брандън. — Ще дойда по-късно.

— По-късно няма да ме намериш — заяви Хари. — Ще бъда зает през целия ден.

— Правиш го нарочно, нали? Опитваш се да направиш нещата колкото е възможно по-трудни за мен. Какво искаш? Да пълзя в краката ти, само защото убеди дядо да ме остави да развивам самостоятелен бизнес?

— Защо не попиташ Оливия? Тя изглежда мисли, че е експерт по въпросите, отнасящи се до мотивировката на моите действия — Хари седна отново на мястото си и взе една лъжица.

— Хайде, стига. Таим аут — намеси се Моли с жест на съдия на боксьорски мач. След това сложи на барплота чашка и чинийка. — Ето, сега ще ти налея кафе, Брандън. Най-доброто кафе на фирмата „Брук“. Марка „Дарк Сиатъл роуст“.

Хари вдигна поглед от малините. Изражението му бе мрачно.

— Не знаех, че пием кафе от Гордън Брук.

— Ти пиеш. Аз не. Не обичам кафе. И престани да ме гледаш така. Твоята икономка е купила кафето.

— Напомни ми да кажа на Джини отсега нататък да купува друга марка — Хари отново се върна към малините си. — Или седни, или си тръгвай, Брандън. Не ми харесва да стоиш прав, докато се храня.

Брандън се поколеба, но накрая се отпусна на един стол. Пое чашата с кафе и отпи дълго и жадно. След това постави чашката в чинийката малко по-силно, отколкото бе нужно.

— Слушам те.

— Дойдох, защото исках да поговорим за финансирането на проектите ми. Дядо се съгласи да ме остави да действам сам, без да ме изключва от завещанието си, което е голямо облекчение за майка ми и Оливия, но няма да ми помогне.

— Чакай малко — прекъсна го Хари. — Аз не съм банка. Говорих с Паркър в твоя полза, но не мога да направя нищо повече.

— Не е истина. Ти познаваш много хора, Хари. Знам, че си уредил нещата, когато една от роднините ти от семейство Тревилиън реши да си купи онова забавно шоу.

— Това беше различно.

— Така ли? Как така е била различно? Роднините ти от семейство Стратън нищо ли не означават за теб?

— Роднините ми от семейство Стратън са богати. Всичките.

— Не всички. Когато напусна „Стратън пропъртис“, няма да разполагам с много пари.

— Хонорарите, които Оливия взема от пациентите си, не са по-малки от тези на някой добър адвокат. Няма да гладуваш.

— Така е, ще живеем от приходите на Оливия, докато стъпя на крака — отвърна Брандън. — Но тя не може да си позволи да финансира операцията, която съм замислил.

— И какво? — Хари усещаше погледа на Моли върху себе си.

— Ами банките няма и да ме погледнат, ако „Стратън пропъртис“ не гарантират заема. Дори да можех да убедя дядо или чичо Гилфърд да ме подкрепят, бих предпочел да не го правя. Знаеш, че ако те се намесят, ще се опитат да поемат нещата в свои ръце.

— Така е.

— Мисля, че сега най-добре разбирам защо ти никога не се съгласи да работиш за компанията — намръщи се Брандън.

— Моите интереси са в съвсем друга сфера.

— Кажи ми нещо. Знаеше ли, че когато дойде тук, в Сиатъл, цялото семейство беше убедено, че ще се опиташ да вземеш от нас всичко, до което успееш да се докопаш?

Хари остави внимателно лъжицата на барплота.

— Това беше ясно от самото начало.

— Дядо каза, че причината е в кръвта на Тревилиън, която тече в жилите ти. Каза също, че ти ще се опиташ да измамиш семейство Стратън, за да вземеш всичко, което смяташ, че ти се полага по право. Каза също, че няма да ти даде и цент, докато не докажеш, че си истински Стратън.

— Което означаваше да се присъединя към компанията — довърши Хари уморено. — Брандън, това е стара история. Какво искаш от мен?

Брандън изправи рамене.

— Ти имаш контакти и връзки с известни финансисти, банкери и инвеститори. Искам да ме представиш на хора, които разполагат с много пари. Ще се стремя да си създам връзки. Оттам ще започна.

Хари хвърли поглед към Моли. Тя му отвърна с разбираща усмивка, но не каза нищо. Отново насочи вниманието си към Брандън.

— Ще видя какво мога да направя.

В погледа на братовчед му можеше ясно да се прочете облекчение.

— Благодаря — той стана от стола. — Няма да съжаляваш, Хари. Както ти казах, ще представя финансовите си разчети на банките и ще се заема упорито с работата. Само ме свържи с хора, които се интересуват от сериозни инвестиции.

— При едно условие.

— Какво?

— Дай ми честната си дума, че ще направиш всичко възможно да накараш Оливия да престане да ми прави психологическа характеристика когато и пред когото й хрумне. Започва да става наистина досадно.

Брандън бе наистина изненадан. Понечи да се намръщи, но не можа да сдържи веселите пламъчета в очите си.

— Ще опитам, но няма да е лесно.

— Знам — Хари погледна бързо към Моли и очите им се срещнаха. — Ще оценя високо жеста ти, ако успееш да я убедиш да запази диагнозите за себе си. Просто й кажи, че някои хора нямат нищо против изпълнени със скука часове, разнообразявани от моменти на истински ужас.

Брандън го изгледа смаян. Но след това реши да не се задълбочава в неща, които не разбира, и тръгна към изхода. На вратата спря и се обърна усмихнат към Моли.

— Благодаря за кафето.

— Няма защо. О, между другото, Брандън, двамата с Хари планираме голяма сватба. Ще поканим всички роднини. И от двете семейства. Очакваме и вас с Оливия, разбира се.

— Оливия и аз ще дойдем — отвърна бавно Брандън. — Но не мога да гарантирам за никой друг Стратън, докато вие не гарантирате, че никой Тревилиън няма да присъства.

— Всички ще присъстват — повтори упорито Моли.

Брандън хвърли поглед към Хари, но той не каза нищо. Знаеше не по-зле от Брандън, че нямаше надежда двете семейства едновременно да се съберат на сватбата. Рано или късно Моли щеше да застане лице в лице с този факт.

— Е, аз по-добре да си тръгвам.

Брандън се отправи към асансьора с походката на човек, смъкнал тежък товар от раменете си.