Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Absolutely, Positively, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Абсолютно сигурен

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954–439–518–0

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава

— Хари, опитах се те предупредя! — в очите на Моли блестяха сълзи на отчаяние. — Толкова съжалявам! Толкова съжалявам!

Хари впи с усилие поглед в нея, като че ли му бе изключително трудно да фокусира замъгления й образ.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Тук съм, за да се сбогуваме както трябва, Тревилиън — заяви Кътър.

— Не смятам да ходя никъде — Хари се олюля към него, като в същото време направи така, че да се блъсне в стената. Облегна се на нея и започна бавно да се свлича надолу. — Махни този пистолет, Латъридж. Не можеш да стреляш тук. Не е в твоя стил.

— Стилът ми се промени благодарение на теб, Тревилиън.

— Хари! — Моли се опита да се освободи от хватката на Кътър, но безуспешно. — Добре ли си?

— От много време не съм се чувствал толкова добре — Хари се отпусна на пода. Пръстите му незабелязано докоснаха калъфа, който бе привързан към глезена му. След това изигра истинско шоу, докато се изправи отново на крака. Ножът сега бе скрит в ръкава на ризата му. — Какво става тук?

— Той иска нашата смърт да изглежда като убийство и самоубийство — прошепна Моли. Погледна го изпитателно, като че ли опитвайки се да проникне отвъд пиянската маска. — Хари, той ще ни убие!

— Не-е. Няма да направи това — Хари залитна напред. — Нали, Латъридж или Лакстън, или както там се казваш?

— Стой, където си! — извика Кътър и отстъпи назад, като повлече със себе си и Моли.

— Не можеш да ме застреляш в гърдите — отбеляза весело Хари. — Няма да изглежда като самоубийство, нали? Трябва да ме застреляш в главата или устата, така ли?

— Мътните те взели! — изсъска Кътър. — Наистина си бил смахнат. Оливия Стратън е права.

Хари тъжно поклати глава.

— А аз си мислех, че един психоаналитик трябва да пази тайна.

— Стой си на мястото или ще убия Моли — изръмжа предупредително Кътър. — Няма да се поколебая да го направя веднага, разбра ли?

— Добре, добре — Хари започна да разтрива врата си, като се опитваше да запази равновесие. — Чух те.

Кътър се намръщи.

— Много се радвам да те видя пиян, Тревилиън. Трябва да призная, че това надмина очакванията ми.

— Аз се старая никога да не живея според очак… очакванията на хората — заекна Хари.

Очите на Моли се разшириха, когато внезапно всичко й стана ясно. Хари не беше пиян. И вече знаеше, че тя го разбра, защото с поглед я предупреждаваше да не го издава.

— Стой, където си, Тревилиън — Кътър започна бавно да вдига пистолета.

В този момент интеркомът иззвъня. Кътър замръзна на мястото си.

— Хей, имаме посетител — обади се весело Хари. — Все пак време за празнуване е.

— Не отговаряй! — нареди Кътър.

— Май ще трябва — Хари вдигна рамене, като че искаше са каже: „Какво мога да направя?“, което за пореден път го накара да залитне. — Портиерът знае, че се прибрах. Видя ме, когато се качвах в асансьора. Знае, че и Моли е тук.

Кътър се намръщи, лицето му издаваше раздвоението му.

— Добре, обади се. Кажи му, че си лягаш и не приемай никакви посетители. Разбра ли?

— Разбрах. Лягам си.

Хари се запрепъва към интеркома. Когато протегна ръка да натисне бутона, скъси разстоянието до целта си. Кътър държеше Моли точно пред него. От този ъгъл можеше да го улучи в рамото. Но това не беше достатъчно. Трябваше да нанесе такъв удар, че да не му позволи да стреля.

— Да, Крис?

— Съжалявам, че ви безпокоя в този час, мистър Тревилиън — издекламира Крис с надут тон. — Но тук е детектив Фостър от полицейското управление. Тъкмо тръгна към вашия апартамент. Каза, че случаят бил спешен.

— Полиция?! — Кътър, който не пропусна нито дума от неочакваното съобщение, избухна гневно: — Върви по дяволите, Тревилиън! Какво става тук? Какво си направил?

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Хари, извърна се с гръб към интеркома и се ухили. — Като че ли ще си имаме компания от полицията. Ти какво мислиш, че искат по това време? Питам се дали не съм забравил да си платя таксата за паркинг.

— По дяволите!

— Не мисля, че сценарият за убийство и самоубийство ще стане тази нощ — каза Хари. — Как ще обясниш това на инспектор Фостър, а? Или ще се опиташ да се измъкнеш?

По изражението на лицето на Кътър личеше, че трескаво размисля. Той рязко блъсна Моли встрани и отправи див поглед към вратата.

— Трябва да се махна оттук!

— Има два асансьора — подхвърли услужливо Хари. — С малко късмет няма да вземеш този, който е предпочел детектив Фостър.

— Дръпни се назад! — Кътър насочваше оръжието си ту към Моли, ту към Хари, докато накрая реши да го държи само срещу Хари. — Не мърдай! Иначе ще стрелям.

Хари разпери широко ръце.

— Не мисля да ходя никъде.

— Кучи син! — излая Кътър. — Още не съм приключил с вас!

— Говориш като братовчед ми Джош. Хлапакът има същата склонност към мелодрамата.

Кътър не му обърна внимание. Обърна се и се затича към вратата.

В този миг ножът светкавично се озова в ръката на Хари. Той само изчакваше подходящия момент, тъй като без сянка на съмнение знаеше какво ще последва. Като че ли можеше да прочете мислите на Кътър, преди последният дори да е осъзнал и решил какво ще прави по-нататък.

Тук не се изискваше никакво паранормално шесто чувство, само логика и наблюдение. Кътър бе в състояние на паника, затова реагираше емоционално, а не разумно. Яростта щеше да надделее над здравия разум. Нямаше да е в състояние да се въздържи от отмъщение заради всичко, което се бе объркало и не бе станало според очакванията му. Хари знаеше, че Кътър ще се обърне и ще се опита да го убие.

Латъридж действително се спря до вратата и се обърна. Яростта бе изкривила лицето му в гротескна маска.

— Развали всичко, Тревилиън. Върви по дяволите!

След това насочи пистолета. Но не в Хари. В Моли!

В този момент Хари бе сигурен, че наистина полудява.

Твърде късно!

Рефлексите му обаче действаха отлично, както винаги. Ножът се отдели от ръката му с такава ловкост и бързина, като че имаше свой разум и воля, и с две превъртания се заби дълбоко в гърдите на Кътър. Ударът бе толкова силен, че го отхвърли назад. Яростта в погледа му се замени от изражение на неразбиране й учудване. Той изпусна пистолета и хвана с две ръце дръжката на ножа.

— Но аз планирах всичко… толкова внимателно — промълви с дрезгав глас и падна на колене. — Този път… не можеше… нищо… да се обърка.

После се свлече по лице на пода и повече не мръдна.

Хари притисна силно Моли към себе си. Тя зарови лице на гърдите му и се разплака.

— Ти ни спаси! Тази нощ ти спаси живота и на двама ни!

Този път не бе пристигнал твърде късно.

 

 

— Знаеше, нали? Още преди да влезеш, знаеше, че той е тук!

Хари я притисна още по-плътно към себе си, докато гледаха как меката светлина на зората разпръсва последните останки на мрака. Полицаите вече си бяха отишли. Тялото на Латъридж беше отнесено, кръвта по пода — почистена.

Не им се искаше да си лягат. Бяха твърде развълнувани.

— Знаех… — Хари се поколеба, тъй като не бе сигурен с какви думи да изрази това, което бе усетил тогава. — Почувствах, че нещо не е наред.

— Почувствал си нещо много повече. Разбрал си, че Латъридж е тук.

— Това заключение беше съвсем логично, като се има предвид факта, че е единственият източник на опасност, с който сме се сблъсквали напоследък.

— Не ми пробутвай тези логически глупости — Моли се извъртя в прегръдката му и го погледна изпитателно. Смарагдовите й очи блестяха. — Знаеше, че той е тук, защото аз те предупредих.

— Така ли?

— Да, така е! И което е по-важно, ти ме чу. В съзнанието си, Хари.

Той приведе глава и докосна леко устните й със своите.

— Добре, нека приемем, че съм имал едно от моите видения.

— Било е нещо повече от видение — Моли обви ръце около врата му и го целуна. След това отметна назад глава и се засмя. — Съвсем скоро ще те накарам да си признаеш.

— Вече си в безопасност — Хари я положи леко на дивана и покри тялото й със своето. — Господи, Моли, единствено това има значение.

Тя докосна с върха на пръстите си ъгълчето на устните му.

— Ти също си в безопасност. Това е единственото, което има значение за мен — очите й блестяха.

Изведнъж, без предупреждение, в него избухна изгарящо желание. Една част от него, разумната и логичната, знаеше, че това е нормална реакция след акта на насилие и съзнанието, че едва не бе загубил Моли. Но тези мисли бяха пометени веднага от вихъра на страстта.

— Моли! — прошепна той. — Моли!

— Тук съм, Хари — устните й се сляха с неговите.

Желанието изригна като мощен вулкан и в двамата, първична сила, която нищо не можеше да спре или предотврати. С нетърпеливи пръсти Хари започна да разкопчава и съблича дрехите й, след това своите. Полусъблечени, те сляха телата си бурно, диво, подчинявайки се на първичния животински инстинкт. Копнежът, нуждата да се слеят в едно цяло бе всичко, което имаше значение в този момент. Хари просто прие тази нужда, прие я с готовност и й се подчини.

Имаше нужда да почувства безграничната топлина и живот, и енергия в Моли. Имаше нужда отново да изпита невероятното чувство, когато потъваше в нея, когато се докосваше до най-дълбоката й същност.

Тя се разтвори цялата за него. Той я вкусваше малко по малко, желаеше да разкрие най-дълбоките й тайни, които не можеше да научи по никакъв друг начин. Търсеше нейните и в същото време й предлагаше своите собствени тайни.

Стъпи смело на стъкления мост. Знаеше, че Моли го чака от другата страна на бездната. Докато тя беше там, той никога нямаше да падне.

Вече не беше сам в ужасяващата тъмнина.

 

 

Много по-късно Хари лежеше в прегръдките й, позволявайки на топлината й да проникне до мозъка на костите му, до самата му душа.

„Обичам те“, помисли си той.

Моли подпря брадичка между двете си ръце.

— И аз те обичам, Хари.

Точно в този момент Хари осъзна, че никога не бе изричал тези думи на глас. Нито веднъж. Невероятно!

— Обичам те, Моли!

Тя го погледна, в очите й заблестяха искрици смях. И любов.

— Чух те още първия път, Хари.