Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (20)

Двадесета глава

Стратънови пристигнаха първи. Моли стоеше на почетното място на масата в голямото сепаре на скъпия вегетариански ресторант и наблюдаваше как Даниел, с царствено неодобрение, вървеше начело на останалите.

— Това е истинско безобразие! — заяви тя.

— Добър ден, мисис Хюз — кимна за поздрав Моли.

— Радвам се, че можахте да дойдете.

— Бяхте невъзможно груба по телефона, мис Абъруик — продължи Даниел. — Доколкото разбирам, вие направо ни заплашихте.

— Права сте — отвърна Моли. — Така беше.

Моли заключи, че двамата мъже, които я следваха, бяха Паркър и синът му Гилфърд. Възрастта и приликата между тях ги издаваха. И двамата кипяха от гняв. Оливия и Брандън бяха накрая. По лицата им се четеше предпазливост.

— Заповядайте — Моли им направи знак да заемат столовете от лявата страна. — Моля, седнете.

Сивите вежди на Паркър се сключиха над патрицианския му нос.

— Ние знаем коя сте. Казвам се Паркър Стратън.

— Да — усмихна се Моли. — Говорихме по телефона тази сутрин. Искахте да знаете какво, по дяволите, целя.

— Слушайте, млада госпожице — изсумтя той. — Имам си по-важна работа от това да играя някакви глупави игри. Не знам какво искате да постигнете, но ако става дума за пари, можете спокойно…

— Не става дума за пари, дядо — намеси се тихо Брандън, който замислено наблюдаваше Моли. — По каквато и причина да ни е повикала, със сигурност не е за пари. Мис Абъруик си има достатъчно.

Оливия се настани на един стол отляво.

— Аз ще ви кажа за какво се отнася. За власт и контрол. Така ли е, Моли? Мислиш си, че можеш да упражняваш влияние над нас от позицията на годеница на Хари.

Моли стисна силно облегалката на стола си, но усмивката не слезе от лицето й.

— Седни, Оливия. По-късно можеш да ми правиш психоанализа колкото ти душа иска. Но ще те помоля да не ми изпращаш сметката.

— Никой не може да контролира Стратънови, за Бога — намеси се Гилфърд. — Мис Абъруик, аз съм зает човек. Сега съм тук, защото вие ясно дадохте да се разбере, че има някаква семейна криза. Имате точно пет минути, за да ме убедите в това.

Моли обърна поглед към него.

— Седнете, мистър Стратън. След минутка ще обясня всичко — тя повдигна брадичка по посока на вратата, тъй като в този момент влизаше още една група хора.

Даниел отвори уста, за да каже нещо, но в следния миг, разпознала новодошлите, я затвори. Сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Боже Господи! — възкликна след секунда. — Как се осмеляват да се появят тук!

— Какво, по дяволите… — Паркър се обърна, доловил тревогата в гласа на дъщеря си. Очите му се разшириха от ярост. — Исусе! Какво правят тези тук?

Моли изпита облекчение да види Леон, който все още се движеше с патерици. С него бяха Еванджелин и Ралей. Еванджелин, не по-малко красива и представителна в строгия си костюм, отколкото в пъстрите дрехи на гадателка, премина с бърза крачка през помещението, пълно с представители на семейство Стратън. Приближи се към Моли и я погледна недоволно.

— Не спомена, че си извикала и тях?!

— Много неща нямах възможност да обясня, Еванджелин — Моли посочи столовете от дясната страна на масата. — Но всичко скоро ще ви стане ясно. Моля, седнете.

Изражението на Паркър беше такова, като че ли щеше да избухне всеки момент. След това се изправи и се запъти към вратата.

— Проклет да съм, ако седна на една маса с тези крадци.

Лицето на Леон се изкриви от гняв. Той вдигна едната си патерица и препречи с нея пътя на Паркър.

— Няма да ходиш никъде, стар кучи сине! Ако ние, крадците Тревилиънови, трябва да преминем през всичко това, тогава и вие, надутите Стратънови, ще направите същото.

— Надути ли? — Паркър веднага насочи вниманието си към Леон. — Кого наричаш надут ти, мръсно копеле?

— Достатъчно! — Моли, започна да чука седна лъжица по чашата пред себе си. — Сега всички ще седнете на местата си. Не ме интересува особено дали ще изядете обяда, който съм поръчала и платила, обаче всички ще седнете и ще ме изслушате. Или в противен случай никой от вас няма да получи повече свободен достъп до Хари.

Всички представители на семействата Стратън и Тревилиън се обърнаха към нея, обединени от гнева, който разяждаше душите им.

— Не разбирам защо си мислите, че държите някакъв коз срещу всички нас — заяви Даниел. — Хари е от семейство Стратън. Той ни е кръвен роднина. Не можете да ни забраните да го търсим, когато пожелаем.

— О да, мога и още как! — възрази Моли. — Вече ви го доказах вчера, когато изключих личния му телефон. И това е нищо, мога да ви уверя. Възможностите са направо безбройни. А сега заемете местата си. Всички.

И те го направиха. Мърморейки, неохотно, отказвайки да вдигнат поглед и да погледнат хората, които стояха от срещуположната страна на масата. Моли остана права, като оглеждаше разгневените лица около себе си. Единствен Джош я гледаше със симпатия. Тя си пое дълбоко дъх.

— Благодаря.

— Хайде да започваме — промърмори Леон.

— Много добре — стисна още по-здраво облегалката. — Ще премина направо към въпроса. Имам към вас две искания. Ако се съгласите да ги приемете, ще можете отново да звъните на Хари. Не мога да ви обещая обаче, че ако продължите да злоупотребявате с него, няма пак да ви огранича.

Паркър се намръщи.

— Какво ви кара да мислите, госпожице, че достъпът до Хари е от такава важност за нас?

— Фактът, че всички сте се събрали сега тук, е доказателство за това — Моли пусна облегалката на стола и тръгна с бавни стъпки отдясно по протежението на дългата маса. — Хари е важен и за семейство Стратън, и за семейство Тревилиън. Дори много. И вие всички сте намерили начини да го използвате, така ли е?

Оливия я погледна намръщено.

— Какво трябва да означава това?

Моли скръсти ръце зад гърба си.

— Нека да се върнем към онези забравени вече дни, когато Хари за пръв път е дошъл в Сиатъл. Това е станало преди около седем години, нали така? Година преди това изгубил родителите си. Нямал нито брат, нито сестра. Не е бил женен. С една дума, бил е сам на света. Дошъл е тук, за да търси кръвните си роднини.

— Грешите — възрази Гилфърд. — Хари дойде тук, защото получи субсидия, за да извърши някакви изследвания по история на науката във Вашингтонския университет.

Моли насочи поглед към него.

— Субсидията, която е получил Хари, не го задължава да прави проучванията си в точно определен университет. Имал е възможност за избор между няколко престижни учебни заведения. Дошъл е в Сиатъл, защото е чувствал, че тук са корените му. Семейство Стратън живеят в града от четири поколения. А семейство Тревилиън от дълги години смята щата Вашингтон за свой дом.

Оливия започна да потропва нетърпеливо с лакираните си нокти по масата.

— Веднъж Хари ми каза, че е останал в Сиатъл, след като е завършил проучването си, защото много харесва града. Каза, че си е създал стабилни връзки в академичния свят тук и че Сиатъл е хубаво място, за да се издигне и утвърди професионално.

— Това той е можел да постигне където и да бе отишъл — поклати глава Моли. — Не, той е останал тук, защото, докато е правел изследванията си, е намерил своето място и в двете семейства.

Паркър веднага настръхна.

— Хари даде ясно да се разбере, че не иска нищо от семейство Стратън!

— Това не е истина — възрази тихо Моли. — Единственото нещо, което той не иска, са парите на семейство Стратън.

— То е едно и също — изръмжа Паркър.

— Не, мистър Стратън, не е. Поне не за Хари — Моли достигна до края на масата и продължи с бавна крачка от лявата страна, където седяха семейство Стратън.

Гилфърд се намръщи.

— Когато Хари заяви, че не желае да се присъедини към компанията, той все едно ни каза, че се счита повече Тревилиън, отколкото Стратън.

— Защото той е повече Тревилиън! — заяви тържествено Еванджелин.

— Точно така — намеси се Ралей. — Той притежава отличните рефлекси на семейството ни. А и баба Гуен винаги казваше, че той притежава Дарбата.

Оливия направи гримаса на отвращение.

— За Бога, не можем ли да водим този разговор, като останем в реалността? Хари има нервно разстройство, а не паранормални способности.

Еванджелин я удостои със смразяващ поглед.

— Само защото вие не вярвате в тези неща, не означава, че те не съществуват.

— Аз със сигурност не вярвам в такива глупости — сопна й се Оливия. — Никой добре образован и интелигентен човек не вярва в такива неща, включително и самият Хари.

— Вижте какво… — обади се Леон.

— Достатъчно по този въпрос — прекъсна ги Моли. — Дали Хари притежава, или не паранормални способности, няма нищо общо с причината, поради която сме се събрали тук. Хари е в Сиатъл, защото иска да бъде с роднините си и от двете семейства. Той иска това, за което са копняли родителите му и никога не са получили — край на тази вражда.

Леон хвърли към Паркър пълен с омраза поглед.

— Стратънови започнаха враждата.

Паркър отговори с неясно ръмжене.

— Защо ти, кучи син такъв…

Моли прекъсна спора, като започна силно да чука с една вилица по стъклената чаша на Джош.

— Още не съм свършила!

Още веднъж членовете и на двете семейства се обърнаха към нея с разгневени лица.

— Благодаря — продължи Моли. — В усилията да намери място за себе си в своето семейство, Хари е позволил на всички ви да се възползвате най-безскрупулно от него.

Даниел замръзна на стола си.

— Да не искате да кажете, че използваме Хари?

Моли й се усмихна одобрително.

— Да, мисис Хюз, точно това искам да кажа.

Даниел се втренчи в нея, с широко отворена от изумление уста, след което цялото й лице се зачерви от гняв.

— Това е безсрамна обида, мис Абъруик! Аз протестирам категорично!

Еванджелин бе не по-малко разгневена.

— Какви са тези приказки, че използваме Хари?

— Точно това правите всички — отвърна тихо Моли.

— Хари е Тревилиън — заяви Еванджелин. — Той има някои отговорности към семейството си.

Гилфърд хвърли през масата на Еванджелин мрачен поглед.

— Неговата майка беше моя сестра, съветвам те да не го забравяш. Това с право го прави един от нас, Стратънови. Неговата отговорност е към роднините му от семейство Стратън, а не към Тревилиън.

Леон с рев се изправи на крака.

— Слушайте какво ще ви кажа, надути сноби такива! Хари не ви дължи нищо!

— Седни, Леон! Веднага! — Моли замълча за момент, за да привлече отново вниманието им. — Сега ме чуйте, всички. Достатъчно време живях с Хари, за да чуя какви съобщения получава на секретаря на личната си линия. Понякога и по две на ден.

— И какво от това? — попита предизвикателно Гилфърд.

— Той ми разказа за някои от исканията ви, а освен това чух сама как всеки един от вас му се жалва по един или друг проблем.

— Да се жалва ли? — Гилфърд изглеждаше скандализиран.

— Да, точно така, жалвате се — отвърна Моли. — Вие, които му се обаждате, изглежда имате едно нещо, общо за всички вас.

В помещението настъпи тишина.

Оливия започна да си играе безцелно с една лъжица.

— Надявам се да ни кажеш кое е това нещо.

— Да. Ще ви кажа. Единственото, по което си приличате вие, Стратънови и Тревилиънови, е, че винаги, когато му се обаждате, искате нещо от него.

Думите й бяха посрещнати с гробна тишина. Но в следния миг последва цял взрив от гласове, което правеше разговора невъзможен. В продължение на няколко минути Моли не можеше да чуе нищо, освен оглушителна врява от възражения, обяснения и оправдания.

Джош беше единственият, който не скочи на крака и не започна да крещи в знак на протест. Той стоеше на мястото си с хладното достойнство, характерно за мъжете от семейство Тревилиън, отправил към Моли едва забележима усмивка на съпричастност. В отговор тя му намигна.

След като първоначалната възбуда поутихна, Моли вдигна ръце, за да привлече за пореден път вниманието към себе си.

— Хора, хора, заемете отново местата си! — извика високо. — Седнете всички, или веднага ще изляза оттук.

Чуха се още няколко гневни протеста, преди представителите и на двете семейства неохотно да замълчат и да заемат отново местата си.

— А сега — продължи спокойно Моли — за онези, които се съмняват в думите ми, нека просто да изредя няколко примера за многото начини, по които всички се опитвате да използвате Хари. Да започна ли със семейство Тревилиън?

— Защо не? — изръмжа наново Паркър. — Това е една група от мързеливи мошеници и циркаджии. Точно това представляват. Те ще се възползват от всичко, което им попадне под ръка, сигурен съм.

Леон отново понечи да се изправи на крака.

— Ти, мръсен…

— Седни на мястото си, Леон! — обади се бързо Моли. — Както казах, ще започна от семейство Тревилиън. Еванджелин, при кого отиде ти преди четири години, когато искаше помощ при закупуването на „Смоук енд мирърс амюзмънт къмпани“?

Лицето на Еванджелин застина от изумление.

— Това беше бизнес!

— Бизнес, който не би могла да осъществиш без помощта на Хари — Моли вдигна един пръст. — Сега, за да уравновеся нещата, ще премина към семейство Стратън. Брандън, към кого се обърна ти, когато се нуждаеше от помощ за новата си агенция за недвижими имоти?

— Това е различно — примигна Брандън. — Имах нужда от няколко имена на известни финансисти и банкери…

— Имена, които Хари ти даде — Моли вдигна втори пръст. — Връщам се към Тревилиън. Леон, кой ти купи новия камион?

Очите на Леон заблестяха гневно.

— Това си остава между мен и Хари, по дяволите!

— Точно така. Хари ти го купи — Моли вдигна трети пръст и насочи поглед към другата страна на масата. — Гилфърд, вие при кого отидохте, когато ви трябваше помощ да убедите Паркър, че е добра идея „Стратън пропъртис“ да разшири търговските си операции по Източното крайбрежие?

Гилфърд изглеждаше шокиран.

— Как сте разбрала за това? Информацията е поверителна!

— Хари ми каза — отвърна сухо Моли.

Даниел закипя от гняв.

— Ще поговоря с Хари оттук нататък да запазва семейните проблеми в семейството.

— Твърде късно, страхувам се — възрази Моли. — Независимо дали ви харесва или не, но Хари вече ме смята за член от семейството си. Това означава, че вие трябва да направите същото.

Тези думи също бяха посрещнати с гробна тишина. Двете семейства, седнали от двете страни на масата, се погледнаха изпитателно, след това насочиха погледи към Моли.

— Продължавам — обяви Моли. — Тъй като започнахме да говорим за поверителна информация, може би не е зле да ви напомня, мисис Хюз, колко пъти разчитахте на Хари през последните няколко години.

— Аз? — лицето на Даниел изразяваше дълбоко възмущение. — Аз съм негова леля. Имам всяко право да обсъждам различни проблеми с племенника си.

— Проблеми, които искате той да реши вместо вас — продължи Моли. — Сигурна съм, че си спомняте как отидохте при Хари, когато бяхте разтревожена за Брандън и за бъдещия му самостоятелен бизнес.

— Няма нужда да ми припомняте това сега — Даниел хвърли бърз тревожен поглед към баща си, Паркър Стратън.

— Добре — Моли се обърна към Ралей. — Може би трябва да поговорим за това колко полезен е Хари, когато парите свършат?

— Разбирам — смути се Ралей.

— Мисля, че всички разбираме — обади се Паркър с уморен, примирителен тон. — Ясно ни е какво искате да кажете, мис Абъруик. Изглежда мислите, че и от двете семейства всички използват Хари.

— Ако добре си спомняте, с това започнах. Но всъщност нещата са малко по-сложни — отвърна предпазливо Моли. — Мисля, че той ви е позволил да го използвате, защото дълбоко в себе си иска да стане част от живота и на двете семейства, а това е единственият начин, по който вие му позволявате да го прави.

— Това не е вярно! — обади се Даниел. — Съвсем естествено искахме Хари да заеме мястото, което му се полага в семейството.

Моли се обърна с лице към нея.

— Така ли? Не и по начина, по който би го възприел Хари. През целия му живот Стратънови и Тревилиънови са се опитвали да го принудят да избере страна във войната между семействата.

— Доста силно казано — Оливия направи недоволна гримаса.

Моли изобщо не й обърна внимание.

— Вие всички сте виновни в това, че се опитвате да го накарате да се обяви или за Стратън, или за Тревилиън. И когато той отказва да отрече принадлежността си и към едната, и към другата страна на семейството, вие го наказвате заради това.

Паркър присви очи.

— Това е вашето виждане за положението, мис Абъруик. Но в характера на Хари има и една друга страна, която изглежда не ви е известна. Мога да ви уверя, че той не е Доброто Момче, когато иска да принуди някой от нас да направи това, което иска.

— Можеш да го кажеш пак — измърмори Леон. — Хари играе твърдо и това си е неоспорим факт.

Гилфърд хвърли на Моли многозначителен поглед.

— Баща ми и Леон са прави, мис Абъруик. Хари не се колебае да прибегне до подкуп, извиване на ръце или директни заплахи, когато мисли, че е необходимо.

— Не се и съмнявам — усмихна се неопределено Моли. — Наследил е тези качества и от двете семейства.

Еванджелин бе едновременно смутена и раздразнена.

— Какво трябва да означава това?

— Това означава — продължи хладно Моли, — че Хари може да бъде толкова твърд, колкото вие го принудите. В края на краищата той е наполовина Стратън и наполовина Тревилиън. Проблемът е, че никой от вас не го разбира истински.

Оливия махна отегчено с ръка.

— Това, което казваш е най-малкото неразумно, Моли. Мога да те уверя, че познавам Хари много добре.

— Не — отвърна просто Моли. — Не го познаваш.

— Забравяш, че съм професионалист в психоанализата, Моли — напомни й Оливия.

— Точно в това ти е проблемът. Не искам да те обидя, Оливия, но ти си се превърнала в затворничка на собствения си професионализъм. Това те кара винаги да разглеждаш поведението на хората от строго професионален ъгъл.

— Моят професионализъм се основава на години творчески изследвания и опит — възрази Оливия.

— Опитваш се да анализираш Хари, като използваш традиционни техники. Но те не важат за него. Не искам сега да се впускам в подробности по този въпрос, но можеш да ми вярваш, когато ти казвам, че Хари е различен. Много по-различен от другите.

Оливия изсумтя презрително.

— Това смешно твърдение само показва колко си невежа и наивна. Нямаш никакъв опит в психологията. Твоите твърдения не са нищо повече от аматьорско самозалъгване.

— Така и така заговорихме за това — обади се Брандън. — Бих искал да престанеш веднъж завинаги да коментираш Хари и психологичните му проблеми, Оливия. Обещах му да говоря с теб да престанеш да му правиш психологични анализи, когато трябва и когато не трябва.

— За какво говориш? — изчерви се Оливия.

— Твоето поведение го дразни — обясни Брандън. — И не мога да го обвиня за това. Знаеш ли какво? Моли е права. Хари ми направи неоценима услуга. Най-малкото, което мога да направя, е да те накарам да си затвориш устата. Каквото и да казваш за Хари, той е чудесен човек. Ако има нужда от професионална помощ, остави го да я получи извън семейството.

Оливия бе направо смазана. Тя понечи да каже нещо, но след това се отказа.

Брандън погледна към Моли.

— Смятам, че всички разбираме какво се опита да ни кажеш, Моли. Съгласен съм с теб, че от твоя гледна точка наистина изглежда, като че ли ние всички се опитваме да се възползваме от Хари, по един или друг начин.

— И се опитвате да го принудите да вземе страна във войната, която той никога не е започвал и за която няма никаква вина.

— Точно така, Моли — обади се Джош. — В продължение на години живях при него, забравихте ли? Знам какво бе всичко това за него. Винаги има някой, който го търси за нещо, опитвайки се да го накара да обърне гръб на едното или другото семейство. Моли е права. Всеки присъстващ тук е бил повече от щастлив да го използва, когато му е било удобно.

Даниел вдигна гордо брадичка.

— Категорично не съм съгласна. Никой не е използвал Хари. Той има отговорности към семейството, които е изпълнявай от време на време. Това е всичко.

— Каквато и да е истината — обади се Гилфърд, — очевидно е, че Моли има друг поглед върху нещата. Дали ни харесва, или не, тя е тази, която ще се ожени за него. Тя изказа ясно мнението си. Никой от нас не би желал да има затруднения, ако иска да се свърже с Хари. Като негова жена тя може лесно да направи така, че да ни е невъзможно да говорим с него.

Еванджелин хвърли към Моли преценяващ поглед.

— Какво искаш от нас?

— Както още отначало ви казах, имам две искания — каза Моли.

Джош я погледна с очакване.

— Какви са те?

— Първо, заради това, че Хари скоро ще се ожени, искам за него ергенско парти. Истинско ергенско парти. На което да присъстват всички мъже и от двете семейства. Не приемам никакви извинения. Джош и Брандън ще го организират.

Всички зяпнаха от изумление. Джош и Брандън се спогледаха.

— Второ — продължи Моли. — Искам всички да присъствате на сватбата. Всички. Всеки, който не дойде, ще открие, че е изключително трудно да се свърже с Хари през следващите петдесет-шестдесет години.

— Мили Боже! — измърмори Паркър.

Моли погледна едно по едно втрещените им лица.

— Ясно ли се изразих?

— Абсолютно — засмя се Джош.

Моли погледна към него и се намръщи.

— Още нещо. Не искам на ергенското парти никакви голи момичета, излизащи от огромни торти. Разбрахме ли се?

— Да, мадам — отвърна Джош. — Никакви голи момичета в торти. Разбрах.

Моли насочи поглед към вратата, където се бе появил един келнер с огромен поднос.

— Е, това е. Обядът е готов. Ще го сервират всеки момент.

 

 

Хари се събуди в полунощ. Не изведнъж, а постепенно. Остана да лежи неподвижно няколко секунди, чудейки се какво го бе събудило. Не чувстваше нещо да не е наред. Нямаше кошмари. Никакви странни звукове в тъмнината.

И тогава, необяснимо как, без да помръдне, разбра, че Моли лежи будна до него. Привлече я към себе си. Тя въздъхна и се сгуши в прегръдките му. Хари плъзна единия си крак между бедрата й.

— Какво има? — прошепна той, като се прозина.

— Нищо.

— Сигурна ли си? — Хари целуна меката извивка на рамото й. С наслада вдъхна аромата й, което, както винаги, предизвика моменталната му ерекция.

— Сигурна съм. Просто си лежах и си мислех.

Той смъкна леко презрамките на нощницата й, откривайки едната нежна гръд. Беше толкова прекрасна. Мека. Топла. Възбуждаща.

— Хари, какво правиш?

— Какво си мислиш, че правя? — наведе глава и започна нежно да гали с език зърното й, което реагира моментално.

— Хари? — ръцете й като че ли сами се озоваха на голите му рамене и се плъзнаха по тях.

— Да? — Хари прокара топла длан по стегнатия й корем.

— Как ти звучи първо число на месеца? След две седмици е.

— Какво ще стане на първо число на месеца? — пръстите му слязоха по-надолу, прониквайки в мекотата и влагата, които знаеха, че ще намерят там.

Моли затаи дъх.

— Сватбата ни. Дотогава Келси ще се е прибрала у дома. Аз… Хари! — тя впи пръсти в косата му, повдигна се леко и се притисна към ръката му.

През тялото му премина тръпка на удовлетворение. По някакъв необясним начин нейната реакция към него ставаше все по-силна, по-интимна всеки път, когато я любеше. Като че ли свиреше на деликатен инструмент и колкото повече се упражняваха, толкова по-красива ставаше музиката, която изпълняваха двамата.

— Първо число на месеца звучи чудесно — прошепна Хари.

— Ще свършиш ли с изследването дотогава? — Моли вече произнасяше думите на пресекулки.

— Да — той се настани между копринените й бедра и бавно проникна в нея. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Изобщо не се опита да удържи изгарящия копнеж. Знаеше, че и тя изпитва същото. Все едно бе живял в затворена стая, докато не срещна Моли. Сега, когато бе с нея, сякаш прозорците на тази стая бяха широко отворени и той можеше да види света в цялата му прелест и многообразие.

 

 

Дълго след това Хари се люшкаше в блажено полусънно състояние, отдаден на дълбокото удовлетворение, което изпитваше винаги, след като се бе любил с Моли. Леглото бе обляно в лунна светлина. Тя удобно се бе сгушила в прегръдките му. Хари не можеше да назове чувството, което изпитваше. Като че ли двамата пееха в един глас вълшебен романс. Не, това не бе точно чувство, а по-скоро ясно присъствие в самотата на съзнанието му.

— Не се тревожи за това — промърмори сънливо Моли. — Ще свикнеш.

— Ще свикна с какво? — размърда се леко той.

Но Моли не отговори. Бе дълбоко заспала.