Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Absolutely, Positively, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Абсолютно сигурен

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954–439–518–0

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Веднага щом пристигнаха, Хари отиде в кабинета си. Моли, която копнееше за горещ душ и чаша освежителен чай, го последва, прозявайки се. Постепенно започваше да научава какво представлява животът на Хари.

Застана на прага на кабинета със скръстени пред гърди ръце и го загледа как проверява телефонния секретар на частната си линия. Имаше три съобщения, направени по някое време през нощта. Не беше кой знае колко изненадана, когато разбра, че и трите бяха от Стратънови.

„Хари, Брандън е. Къде си, по дяволите? Обади се веднага след като се прибереш. Искам да поговорим.“

„Хари, обажда се леля ти Даниел. Обади ми се веднага.“

„Хари, Гилфърд е. Ако в момента проверяваш съобщенията си, веднага набери моя номер. Ако не си вкъщи, обади ми се веднага след като чуеш обаждането ми. Къде си, по дяволите? Едва седем и тридесет сутринта е.“

Телефонният секретар издаде продължителен равен звук, което означаваше край на съобщенията. Хари погледна часовника си, след което взе лист и химикалка.

— Искаш ли един съвет? — попита тихо Моли.

Без да вдига поглед от бележките, които водеше, Хари повдигна въпросително вежди.

— И какъв е той?

— През последните няколко часа се занимава достатъчно със семейни проблеми. Дай си малко почивка.

Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Това е друго семейство.

— Не, не е. Същото е. Твоето семейство. Хари, прекара дълга безсънна нощ. Изкъпи се. Изпий чаша кафе. Можеш и по-късно да им отговориш. Много по-късно. Например следобед или утре. А най-добре следващата седмица.

Той бавно остави химикалката и я погледна.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че имаш пълно право да поставиш себе си на първо място, поне от време на време — Моли протегна ръка. — Хайде. Нека да отидем да си вземем един душ.

За нейно голямо облекчение и задоволство, двоумението в погледа му не трая повече от секунда.

 

 

В пет часа същия следобед Моли обърна табелата на вратата с надписа „Затворено“ навън и издаде глуха въздишка.

— Това е, Теса. Приключих за днес. Ще се отбия до вкъщи, за да проверя как стоят нещата там и да си взема други дрехи. След това веднага се връщам в апартамента на Хари. Очаквам с нетърпение да легна и да вдигна нагоре краката си, защото вече не ги усещам. С не по-малко нетърпение очаквам и чаша ледено шардоне.

— Наистина ли? — Теса полагаше тъмнокафяво червило на устните си.

— Вече съм твърде стара да прекарвам на крак нощта, а след това да изкарам още един цял работен ден. Не знам ти как се справяш.

— Музиката ми помага — Теса хвърли червилото в огромната си кожена чанта. — Изпълва ме с енергия. Колко още възнамеряваш да останеш с Ти Рекс?

— Не знам — погледът на Моли попадна на шумна група туристи, които се изкачваха по широките стъпала към Първо авеню. — Да ти призная истината, започвам вече да се безпокоя от това положение. Чувствам се като в затвор.

— Аз също започвам да се безпокоя. Разбирам, че не искаш да останеш в къщата си, но защо не се преместиш при леля си? Не ми харесва това, че живееш с Тревилиън. Това просто не си ти.

Моли я погледна изненадана.

— Та нали ти самата от месеци ми опяваш, че нямам личен живот?

— И това ли имаш с Тревилиън? — очите на Теса под тежкия грим придобиха морализаторско изражение, което влизаше в крещящо противоречие с халката на носа й, неоновозелената коса и подрънкващите гривни. — Да не би да става дума за секс? Или ми говориш за любов?

Въпросът имаше странен ефект върху Моли. Сякаш внезапно бе пристъпила в откритото космическо пространство. Цялата потрепери.

— И аз бих искала да знам отговора на този въпрос.

— По дяволите! Точно от това се страхувах.

— Теса, минава пет часа. Тръгвай си.

— Виж какво, ако искаш да поговорим…

— Не искам. Благодаря ти все пак.

Теса се поколеба.

— Разбира се, както кажеш, шефе. Аз съм налице, ако имаш нужда от мен.

— Знам. Благодаря.

Помощничката й тръгна към входната врата и изведнъж се извърна:

— Хей, почти бях забравила.

— Какво?

— Една моя приятелка от групата иска да говори с теб. Работи върху някаква странна машина. Казах й за твоята фондация и тя страшно се ентусиазира. Няма достатъчно пари да осъществи проекта си.

Моли моментално забрави личните си проблеми.

— Тази твоя приятелка изобретател ли е?

— Да. Казва се Хелоиз Стикли. Свири на бас китара в групата. Но главните й интереси са насочени към променящите се нива на съзнанието.

— Звучи интересно. Но какви са тези променящи се нива на съзнанието?

— Е, ще трябва да питаш нея. Според теорията й, доколкото аз я схванах, някои хора могат да чувстват неща, които другите не могат. Например цветове, излизащи извън нормалния и видим за човека спектър. Такива неща. Хелоиз работи върху машина, която улавя специални мозъчни вълни или нещо такова.

Моли направи недоволна гримаса.

— Може би е по-добре да не я окуражаваш да подава молба за спонсорство във фондация „Абъруик“. Хари е малко предубеден към изобретатели, които работят в областта на паранормалните явления. Казва, че тези неща са пълен боклук.

— Но ти не зависиш от разрешението на Ти Рекс за всеки постъпил проект, нали?

— Разбира се, че не. Обаче плащам солидна сума за съветите му и ще бъде глупаво, ако не ги следвам.

— Просто поговори с Хелоиз, става ли? В това няма нищо лошо.

— Разбира се, че няма — усмихна се уморено Моли. — Кажи на Хелоиз, че ще се радвам да поговорим.

— Чудесно. До утре.

Моли изчака, докато вратата се затвори след Теса. Обиколи магазина, извършвайки обичайния ритуал. Преподреди някои кутийки с чай. Провери папката със специалните поръчки. Свали щорите на страничните прозорци.

След като свърши всичко това, излезе и заключи входната врата. Стълбищата пред магазина все още бяха пълни с хора, но тълпата бе започнала да оредява. Фонтаните блестяха на залязващото слънце.

Моли се отправи към автобусната спирка на Първо авеню. Когато се изравни с входа на отсрещното кафене, отвътре изскочи Гордън Брук.

— Моли! — подвикна той. — Вкъщи ли си отиваш?

— Да.

— Виж, искам да ти се извиня за държанието си онзи ден. Не исках да те поставям в неудобно положение пред Тревилиън.

— Забрави за това.

Гордън въздъхна.

— Наистина, държах се безобразно, но това е, защото съм загрижен за теб. Ако не друго, поне сме приятели. Не ми харесва, че сериозно си хлътнала по човек като Тревилиън.

— Виж ти! Откога го познаваш толкова добре, че си се загрижил за мен? Знам какво правя, Гордън, затова бъди така добър да запазиш мнението си по този въпрос за себе си.

— Да, но аз наистина се тревожа… — той пъхна ръка в джоба на панталоните си.

— Извини ме, Гордън. Трябва да хвана автобуса.

Моли премина тичешком останалата част от стълбите, прекоси улицата и скочи в току-що пристигналия претъпкан автобус за Кепитъл хил.

Преминаха покрай безбройните книжарници, кафенета, разкошни къщи и магазини за кожени облекла, които придаваха на района неговото особено очарование. Когато навлязоха в старата част на града, където се намираха жилищните квартали, Моли слезе.

Продължи пеша по тихите улици, потънали в зеленина, до къщата Абъруик. Гледката на старата сграда зад железните врати я изпълни с прилив на обич. Келси грешеше. Не можеше да продаде къщата. Това бе нейният дом.

Масивните врати от ковано желязо плавно се отвориха, когато Моли набра кода. Продължи по алеята, отбелязвайки, че всичко изглежда наред, поне що се отнася до градините. Напоителната система, създадена от баща й, работеше безотказно.

Изкачи стъпалата и влезе в коридора. За миг остана неподвижна в сенките, отдавайки се на спомени. В тази къща имаше призраци, но те бяха част от семейството й, част от самата нея. Не можеше да ги изостави.

Сведе поглед към краката си. Дървеният под блестеше. Роботът чистач бе свършил работата си. Влезе в предния салон. Лавиците с книги бяха наскоро почистени от „Машината на Абъруик за бърсане на прах“.

Моли излезе от салона и се изкачи по стъпалата до втория етаж, зави надясно и се отправи към спалнята си. „Не, определено няма да продам къщата“, помисли си, докато измъкваше дрехи от гардероба и ги слагаше в специалния куфар, също дело на баща й, в който дрехите не се мачкаха. „Мога да живея тук и сама“. Неизброимите изобретения на баща й щяха да се грижат за по-голямата част от домакинска работа, свързана с поддръжката на къщата.

Това, от което къщата наистина имаше нужда, беше семейство. Едно много специално семейство, с един необикновен баща, чиито блестящи очи имаха цвят на кехлибар.

Тази мисъл се появи сякаш от нищото. Моли стоеше неподвижна като статуя в средата на спалнята, стиснала силно червеното си яке. От мрака се материализираха образите на две тъмнокоси деца, момче и момиче с кехлибарени очи. Те се смееха в радостно очакване. Като че ли с нетърпение очакваха да им позволят да изтичат долу в работилницата на дядо им и да си поиграят с автоматичните играчки, които Джаспър Абъруик бе направил преди години за Моли и Келси.

В продължение на няколко секунди Моли не бе в състояние да си поеме дъх. Децата на Хари!

Видението избледня, но чувствата, което то предизвика у нея, не можеха да избледнеят толкова лесно. Мина доста време, преди да се наведе над механизма за сгъване на дрехи и да затвори капака на куфара. Бързо обиколи останалите стаи на втория етаж, за да се увери, че всичко е наред. След това слезе на долния етаж.

Остави куфара в коридора, за да хвърли един поглед на стаите там. Нищо не липсваше. Всичко беше в пълен порядък. Оставаше й само да провери в мазето, където бяха акумулаторите, захранващи домашните роботи.

Моли слезе по стълбите, които водеха към подземната част на къщата. При отварянето на вратата лампите над главата й светнаха. В другия край на дългото помещение блещукаха лампичките на контролното табло, което регулираше всички електронни и електрически системи в къщата. Тръгна към тях.

В този момент долови слабо скръцване. В стара къща като нейната такива шумове бяха съвсем естествени, но кой знае защо инстинктът й за самосъхранение мигновено й подсказа, че не е сама. Някой я беше последвал. Някой се криеше в един от разположените от двете страни на подземния коридор складове, покрай които току-що беше минала.

Ослуша се напрегнато. Ето, отново изскърца една дъска на пода. Моли бе обхваната от паника. Погледна назад към стълбите и разбра, че няма шанс. За да се измъкне, трябваше да мине покрай няколко врати, зад една от които я причакваше някой.

Изскриптяха панти и в дъното на коридора изникна фигурата на мъж. Лицето му бе закрито от скиорска шапка и очила. Той вдигна едната си ръка и Моли веднага забеляза револвера в нея.

Избра единствения възможен начин за отстъпление — вмъкна се бързо в най-близкото помещение, което се оказа работилницата, затвори вратата зад себе си и сложи резето. Глухите стъпки на непознатия се приближиха. Старата брава се разтресе. Моли инстинктивно се отдръпна. Осъзна, че е твърде опасно да стои непосредствено до вратата. Нападателят можеше да стреля и да я улучи през тънката дървена преграда.

Направи още няколко крачки назад, докато достигна средата на работилницата. В следния миг ужасен удар разтърси вратата, която се разклати на пантите си. Непознатият с револвера очевидно имаше намерение насила да проникне в помещението. Беше само въпрос на време да постигне целта си.

Моли отчаяно се огледа наоколо. Заобикаляха я голи тухлени стени. Нямаше къде да се скрие. Чувстваше се като хванато в капан животно.

Тогава погледът й попадна на покритите с платно играчки. Образът на двете тъмнокоси деца отново изплува във въображението й.

Децата искаха да играят с хвърлящите светкавици електронно механични играчки, които Джаспър Абъруик бе направил за дъщерите си!

Последва втори удар. Вратата потрепери, като че бе получила смъртоносна рана. Сега вече Моли бе сигурна, че мъжът иска да я убие. Чувстваше зловещата заплаха, усещаше я като нещо реално. Трябваше да направи нещо или щеше да умре тук, в мазето на къщата.

Хари! Хари, имам нужда от теб!

Безмълвният зов за помощ проехтя само в съзнанието й. Нямаше смисъл да вика на глас. Никой нямаше да я чуе.

Децата с кехлибарени очи искаха да играят с играчките!

Моли събра, доколкото можа, силите си и прекоси бързо помещението. Достигна първата завита с платно фигура, застана за момент неподвижна, след това с едно движение отметна платното. Под него се намираше играчката, която Моли някога наричаше „Съществото от Лилавата Лагуна“. То беше високо колкото нея, с голяма зейнала зъбата муцуна и дълга опашка. Когато го получи като подарък за осмия си рожден ден, Моли беше много горда от това, че може да управлява такъв огромен звяр.

Изправи чудовището на масивните му крака и натисна един бутон на контролното табло. Специалното й внимание и старателната поддръжка на батериите сега бяха възнаградени.

Очите на съществото заблестяха. Със силен съскащ звук чудовището бавно започна да се пристъпва напред с огромните си крака, завършващи с дълги закривени нокти. Дебелата опашка метеше пода ту наляво, ту надясно. Вратата се разтресе от поредния удар. Моли свали платното от втора играчка. Тази представляваше космически кораб с две големи кукли-астронавти на борда, облечени в чудати костюми. Астронавтите бяха въоръжени с лазерни бластери. Тя натисна друг бутон и корабът оживя, фалшивите оръжия започнаха да изпращат свистящи кървавочервени лъчи в полумрака.

Нов мощен удар разтърси вратата. Моли отвиваше още и още играчки. Привеждаше в движение роботи, чудовища и кораби. Те представляваха сега малката й армия.

Тъкмо пускаше един миниатюрен безмоторен самолет, прототип на този, който бе убил баща й и чичо й, когато вратата се разби с трясък. Тя се приближи до контролното табло и натисна бутона, който контролираше цялото осветление в къщата.

Точно когато мъжът с маска на лицето прекрачи прага, работилницата потъна в непрогледна тъмнина. Механичните защитници на Моли започнаха да стенат, да реват и да бръмчат в мастиления мрак, изпълвайки го с мигащи снопове светлина. Играчките се движеха из помещението, като се блъскаха сляпо една в друга, в стените във всичко, което им попаднеше. Моли се сви под една пейка и затаи дъх.

Работилницата заприлича на сцена от някакъв кошмарен екшън със специални ефекти. Тъмнината бе пронизвана от светлини и дивашки звуци. Една какофония от ревове, съскане и ръмжене се сливаше в оглушителен вой.

— Какво, по дяволите, става? — изтръгна се от гърлото на нападателя дрезгав вик на изненада и искрен ужас.

В мрака проехтя изстрел. Моли се прилепи още по-плътно до пода. Непознатият беше стрелял напосоки.

— Проклятие! — изрева още веднъж той.

Този път в гласа му се долавяше болка. Тя разбра, че мъжът се е сблъскал е някой от военните й кораби. Последва звук като от удар на метал с метал и Моли предположи, че нападателят бе избегнал втори сблъсък и две от играчките бяха се натъкнали една на друга. Нещо тежко с ръмжене се сгромоляса на пода, пулсиращите му светлини обаче продължиха налудничавия си танц по стените.

Космическият кораб насочи лъчите на главния си прожектор към вратата и откри огън с бутафорните плазмени оръдия. Моли зърна за миг нападателя си, когато зелените снопове светлина попаднаха върху него. Разбра, че той отчаяно се мъчи да избяга. Видя го как се спъна в една динозавърска опашка, изкрещя диво от ярост и болка, причинена от твърдите й шипове, но след това бързо се изправи на крака и се насочи право към изхода, осветен за миг от алените светкавици на бластерите. Успя да се измъкне и хукна по тъмния коридор. Червените лъчи се изместиха и Моли отново изгуби ориентация, но скоро с облекчение долови вибрации на дървения под над главата си. Непознатият тичаше по посока на антрето.

Тя остана така дълго време, неподвижна зад фланговете на механичните си защитници. След известно време си проправи път към голямото контролно табло. Включи осветлението с треперещи пръсти и се пресегна за телефона.

Първо се обади на 911. След това на Хари. Телефонът му даваше свободно, но никой не отговори.

Защото само две минути по-късно самият Хари влетя в къщата.

 

 

— Било е онова побъркано копеле, Кендъл — Хари крачеше напред-назад пред прозорците, гневен и безпомощен като лъв в клетка. — Сигурно е той. Дотук с теорията за заминаването му за Калифорния. Проклет кучи син! Наистина премина всякаква граница. Трябва да го намерим.

Моли, свита в едно кресло с подвити под себе си крака, отпи глътка от шардонето си.

— Хари, спри да кръстосваш така. Като те гледам, направо ми се завива свят — той изобщо не й обърна внимание. — Продължавам да си мисля, че трябваше да направя и нещо друго.

— Даде на полицията всички сведения, с които разполагаме, обади се и на частния си детектив, Фъргюс Райс. Какво друго можеш да направиш? Опитай се да се успокоиш.

— Да се успокоя ли? — Хари се обърна рязко с лице към нея. — И как да стане това?

— Можеш да започнеш, като направиш като мен — Моли посочи чашата с виното си. — Налей си едно питие. И двамата се нуждаем от малко почивка.

Знаеше, че тя е права. Но целият трепереше от безпомощна ярост.

Кендъл без малко щеше да я убие!

Тази мисъл смразяваше кръвта в жилите му. Беше в отвратително настроение. От пет следобед беше в това състояние. Разяждаше го ужасно безпокойство. Някакво неопределено чувство на обреченост го връхлетя мощно като приливна вълна, докато работеше в кабинета си, очаквайки щракането на ключа й в ключалката на входната врата. Скочи и позвъни в магазина, но там никой не отговори. Каза си, че може би си е отишла вкъщи, за да си вземе дрехи. Започна да набира домашния й номер, когато внезапно изпита непреодолим импулс да скочи в колата и незабавно да се отправи към Кепитъл хил.

Отворените врати от ковано желязо бяха живо доказателство, че имаше основание за тревогата му. Чу в далечината приближаващи се полицейски сирени, точно когато преминаваше през входната врата.

От Моли нямаше и следа. Но откъм мазето долиташе ужасна врява и това привлече вниманието му. Първата му мисъл бе, че някоя от машините на Джаспър Абъруик се е развилняла.

До края на живота си нямаше да забрави гледката, която се откри пред очите му — Моли, заобиколена от механичните си чудовища. По ужасеното й лице веднага разбра, че тя едва не бе загинала в тази работилница.

Бе разбрал също, че щеше да пристигне твърде късно, за да я спаси.

Застана пред Моли, наведе се и като сложи ръце върху облегалките на креслото, я принуди да го погледне в очите:

— От този момент нататък, докато не хванат Уортън Кендъл, няма да ходиш никъде сама. Ясно ли е?

— Хари, разбирам, че си разстроен от това, което се случи, но няма нужда да реагираш толкова остро.

— Ще те придружавам на работа сутрин. Ще те вземам на обед. Ще идвам, когато свършиш работа, и заедно ще се прибираме тук. Разбра ли?

— Обещавам, че повече няма да се прибирам вкъщи сама — опита се да го успокои Моли.

Той се наведе още по-близо към нея.

— Никъде няма да ходиш сама.

— Хари, ще полудея, ако се опиташ да ме направиш твоя затворничка.

— Не използвай лекомислено тази дума. Не знаеш какво значи да си луд.

— А ти знаеш ли?

— Някои хора — започна Хари, като натъртваше на всяка дума — определено смятат, че съм запознат с това понятие.

— Мисля, че вече се разбрахме по този въпрос. Ти не си луд… — тя настойчиво се вгледа в лицето му и изведнъж разбра. — О! Имаш предвид Оливия, нали?

— Тя е специалист в тези неща — отвърна той през стиснати зъби.

— Може би. Но ако бях на твое място, не бих се доверила на нейната диагноза.

— Лесно ти е да го кажеш — измърмори Хари. — Мога със сигурност да заявя, че едва не полудях този следобед, когато не се прибра навреме, а и нямах никаква представа къде си.

Моли присви устни, а лицето й придоби замислено изражение.

— Кога разбра, че съм в беда?

Той изведнъж застана нащрек.

— Когато осъзнах, че вече доста закъсняваш. Беше около пет и половина.

— Точно толкова трябва да е било, когато си пожелах да си до мен. Спомням си, че виках мислено името ти няколко пъти.

— Моли, за Бога, не се опитвай да ми кажеш, че виждаш тук някаква телепатична връзка!

— Може би отново се е проявила твоята интуиция.

Хари се изправи рязко.

— Но това е несериозно! Така става от много четене на разни долнопробни романи.

Тя не обърна внимание на иронията в гласа му.

— Кажи ми, как разбра, че съм отишла вкъщи да си взема дрехи?

— По дяволите! — Хари отново започна да крачи напред-назад. — Не благодарение на някакви паранормални сили, мога да те уверя в това. Беше съвсем логично предположение.

— Хм!

— Не казвай това!

Моли го погледна изненадано.

— Какво да не казвам?

— Не казвай „хм“ с такъв тон.

— Добре. Но, Хари, говоря съвсем сериозно, започвам да се питам дали няма нещо вярно в тези паранормални явления.

— За последен път ти казвам, не притежавам свръхестествени способности. Дори онези от семейството ми, които вярват в съществуването на Дарбата на Тревилиън, не твърдят, че тя се проявява под формата на някаква телепатична връзка. Дори и първият Хари Тревилиън не е вярвал, че може да направи това.

— Хм!

Той й хвърли пълен с укор поглед.

— Извинявай — вдигна ръце тя. — Просто размишлявах. Връщаме се към интуицията, значи.

— Интуиция — повтори мрачно Хари. — Понякога най-логични и разумни предположения създават илюзията, че дадено заключение представлява нещо повече, отколкото всъщност е.

— Значи по логически път си стигнал до заключението, че се намирам в опасност?

— Разбира се — той затвори очи и остави голата истина да се появи пред вътрешния му взор. — Но закъснях, за да я предотвратя. Закъснях твърде много. Ако не те бе осенила чудесната идея да се скриеш в работилницата на баща си и да използваш за защита онези стари играчки, щях да те намеря… — млъкна, тъй като не бе в състояние да довърши останалото на глас.

— Да. Идеята беше чудесна, нали? — Моли отново отпи от виното си, лицето й имаше далечно, неразгадаемо изражение.

— Какво, по дяволите, те накара да постъпиш така?

— Как ще го приемеш, ако ти кажа, че се сетих да използвам играчките заради две деца?

Хари леко се намръщи.

— Какви деца? Ти не спомена нищо за деца нито пред полицията, нито пред мен.

— Нямаше смисъл — отвърна тя и необяснимо защо се натъжи. — Децата все още не са родени.

Той впи настойчиво поглед в нея. „Моли преживя много този ден, напомни си виновно. Може би преживява ефекта на някакъв закъснял шок.“

— Моли, по-добре да ти помогна, да си легнеш. Имаш нужда от почивка.

В отговор тя загадъчно се усмихна.

— Хари, мислил ли си някога да имаш деца?

Хари спря рязко пред прозореца. Във въображението му изникна образът на Моли, закръглена, в напреднала бременност. Бременна с неговото дете. Изпълни го неистов копнеж.

— Мисля, че виното започва да ти действа. А може би е и заради стреса. Хайде. Ще ти помогна да се съблечеш. Имаш нужда от един хубав сън.

— Хм!